Решение по дело №93/2022 на Административен съд - Видин

Производството е по чл.268 от ДОПК вр. с чл.267,ал.2 от ДОПК.

Образувано е по жалба на „Иренор“ ООД, гр.Видин, представлявано от Н.И.Д. - управител против Решение № 38/25.03.2022 г., издадено от директора на ТД на НАП – Велико Търново, с което на основание чл.267,ал.2,т.3 от ДОПК е отменено разпореждане за прекратяване на производство по принудително изпълнение на основание чл.225 от ДОПК с изх. № С220005 – 035 – 0035255 / 14.03.2022г., издадено от главен публичен изпълнител при ТД на НАП Велико Търново, офис Видин и преписката му е върната.

Твърди се от жалбоподателя, че решението е неправилно незаконосъобразно и постановено при нарушение на правилата на погасителната давност.

Сочи се също така, че 5 – годишният давностен срок е изтекъл, като считано от 10.05.2021г., когато е издаден АУЗД, до 10.05.2021г. срокът е изтекъл, а като към него се прибави и срокът от 142 дни / от 05.12.2016г. до 25.04.2017г. – във връзка с решението за разсрочване и несвоевременното плащане по него/, както и срокът от 69 дни във връзка със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г., то и давностният срок е следвало да изтече на 07.12.2021г. Твърди се, че Постановлението за налагане на обезпечителни мерки от 13.12.2021г. е неправилно издадено, тъй като към момента на издаването му давностният срок е бил изтекъл.

Иска се от Съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното Решение № 38/25.03.2022 г., издадено от директора на ТД на НАП – Велико Търново и да бъде оставено в сила Разпореждане за прекратяване на производството по принудително изпълнение с изх. № С220005 – 035 – 0035255 / 14.03.2022г., издадено от главен публичен изпълнител при ТД на НАП Велико Търново, офис Видин, като се претендират и направените по делото разноски.

Ответникът по делото – Директор на ТД на НАП Велико Търново, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да се отхвърли по съображенията, че към момента на налагане на обезпечителната мярка, давността не е изтекла, както петгодишната, така и 10 – годишната абсолютна давност, поради което и неправилно изпълнителното производство е било прекратено. Заявяват, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което и следва да бъде потвърдено по изложените в него пространни мотиви. Претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Производството по настоящото дело е било прекратено с определение № 179 – РЗ / 10.05.2022г. и на основание чл.159,т.1 от АПК вр. с чл.268,ал.1 от ДОПК, тъй като решението по чл.267,ал.2,т.3 от ДОПК според посочената разпоредба не подлежи на обжалване. С определение № 6775 / 07.07.2022г. по адм.д. № 5706 / 2022г. на I – во отд. определението е отменено и делото върнато за продължаване на производството.

Съдът, като взе предвид обжалвания административен акт, становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна, следното:

Между страните не се спори, че жалбоподателят не е погасил свои задължения към община Видин за данък върху недвижими имоти за 2015г., ТБО за 2015г., данък за превозните средства за 2014г. и туристически данък за 2015г.. Безспорно е също така и че за дължимите данъци и такси от 2015г., давността за задълженията започва да тече от 01.01.2016г., а за тези от 2014г. – съответно от 01.01.2015г.

Не се спори също така и че за така дължимите суми е издаден АУЗД № 0451 – 1 / 10.05.2016г. за същите суми. Последният е влязъл в сила на 21.06.2016г.

На 28.11.2016г. от страна на жалбоподателя до кмета на община Видин е подадено искане за разсрочване на публични задължения към община Видин. Въз основа на него е издадено Решение за разсрочване на общински публични вземания с рег. № РД – 01 – 10 - 1548 / 05.12.2016г., с което задълженията на дружеството са разсрочени за 12 месеца. С цитираното решение е приет погасителен план с конкретни дати на изпълнение.

От събраните по делото писмени доказателства и от заключението на в.л. се установява, че дружеството е направило няколко вноски към Община Видин, както следва : първата вноска предвидена за 25.12.2016г. е внесена на 15.12.2016г. в размер на 3000 лева; втората вноска, предвидена за 25.01.2017г. е внесена на 18.01.2017г. в размер на 3000 лева; по третата вноска, предвидена за 25.02.2017г. са внесени суми, съответно на 03.02.2017г. и на 20.02.2017г.; по четвъртата вноска, предвидена за 25.03.2017г., сумата е внесена на 30.03.2017г.; за петата предвидена вноска от 25.04.2017г. не е внесена сума; за шестата вноска по погасителния план от 25.05.2017г. сумата е внесена на 23.05.2017г.

Безспорно е по делото, че с част от сумите, внесени от длъжника са погасени и стари задължения на дружеството.

Други суми, след 25.05.2017г. не са внасяни. Т.е. следващите дължими вноски от 25.06.2017г. и от 27.07.2017г., две поредни такива, не са внесени.

На офис Видин при ТД на НАП Велико Търново, по електронен път от 21.09.2022г., са предадени за събиране задължения на дружеството към община Видин останалите и неплатени задължения за данък върху недвижими имоти за 2015г., ТБО за 2015г., данък за превозните средства за 2014г. и туристически данък за 2015г., установени с АУЗД по чл.107,ал.3 от ДОПК от 10.05.2016г., в сила от 21.06.2016г.

Първоначално задълженията са били предадени за събиране от ЧСИ, за което е било образувано изп. д. № 678 / 2016г., но същото е прекратено на 03.09.2021г., на основание чл.433,ал.1т.2 от ГПК.

За събиране на вземанията на община Видин е било образувано изп. д. № *********/ 2021г., след което е издадено съобщение за доброволно изпълнение от 22.11.2021г., връчено на 02.12.2021г.

За обезпечение на вземането с Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С210005 – 022 – 0094401 / 13.12.2021г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в запори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени на доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги, находящи се в няколко търговски банки.

Впоследствие от страна на „Иренор“ ООД по изп. дело е постъпило възражение за погасяване по давност на задълженията, установени с АУЗД от 10.05.2016г., така както са описани и по – горе.

С Разпореждане за прекратяване на производство по принудително изпълнение № С220005 – 035 – 0035255 / 14.03.2022г. и на основание чл.225,ал.1,т.7 вр. с чл.168,т.3 от ДОПК, както и на основание чл.225,ал.1,т.5 и т.6 от ДОПК принудителното събиране на задълженията е прекратено, поради изтекла давност.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Подадена е от лице – адресат на акт с неизгодни за него правни последици, което поражда правен интерес от обжалването. Жалбата е подадена в законоустановения преклузивен срок и срещу акт, който подлежи на съдебен контрол.

Разгледана по същество обаче, жалбата е неоснователна.

Обжалваното решение е издадено от компетентен орган, овластен с нормата на чл. 266, ал. 1 от ДОПК във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 3 и чл. 7, ал. 1 от ДОПК, в кръга на неговите правомощия, в изискуемата писмена форма, което е и законосъобразно по следните съображения:

Според чл.220,ал.1 от ДОПК, когато публичното вземане не бъде платено в срок, изпълнително производство се образува въз основа на заявление по електронен път до публичния изпълнител от публичния взискател.

Съгласно разпоредбата на чл.221,ал.1 от ДОПК, когато задължението не е изплатено в срок, публичният изпълнител пристъпва към изпълнение, като е длъжен да изпрати на длъжника съобщение, с което му дава 7-дневен срок за доброволно изпълнение.

В съдебната практика се възприема, че действията на публичния изпълнител, свързани с изпращане на съобщението за доброволно изпълнение и самото съобщение не са от кръга актове, подлежащи на обжалване. Съобщенията по чл.221,ал.1 от ДОПК имат уведомително съдържание, известяващ характер, съчетан с израз на едно намерение за бъдещи действия на органа по изпълнението и нямат самостоятелен правен ефект, тъй като сами по себе си не са годни да засегнат права и законни интереси на длъжника или на друго лице. Съобщенията по чл.221,ал.1 от ДОПК са подготвителен акт в изпълнителното производство и не представляват действие на публичния изпълнител, което съгласно чл.266,ал.1 от ДОПК да подлежи на обжалване.

Според разпоредбата на чл.171,ал.1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. С ал.2 на чл.172 от ДОПК е предвидено, че давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. А съгласно чл.172,ал.3 от ДОПК от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

От друга страна според чл.171,ал.2 от ДОПК с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в изрично изброени случаи, между които настоящият не попада.

Не е спорно по делото, че в случая става въпрос за задължения от 2014г. и 2015г., които е следвало да бъдат изплатени през съответните години и са станали изискуеми, съответно считано от 01.01.2015г. и 01.01.2016г.

Давностният срок за тях обаче е прекъснат с издаването на АУЗД от 10.05.2016г. и от тази дата е започнал да тече нов давностен срок, изтичащ на 10.05.2021г.

Давността обаче отново е прекъсната с Решението за разсрочване от 05.12.2016г., което е във връзка с молба от страна на длъжника и жалбоподател по настоящото дело. Т.е. 5 – годишната давност се удължава със срока на разсрочването.

Срокът по чл.171,ал.2 от ДОПК не се прилага и за периода на извънредното положение, по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците, последния урежда мерките и действията по време на извънредното положение на територията на Република България и за преодоляване на последиците след отмяната на извънредното положение, във връзка с пандемията от Covid – 19. В случая срокът също се удължава с периода от влизане на въпросния закон в сила до отмяната на извънредното положение в страната.

Неоснователно е твърдението на жалбоподателите, че вземането е станало предсрочно изискуемо, считано от 25.04.2017г., тъй като на тази дата са били налице две неплатени вноски, съответно от 25.03.2017г. и от 25.04.2017г. и поради това и е отпаднало действието на решението за разсрочване на задълженията. Видно от доказателствата по делото, включително и от заключението на експертизата е, че макар и да няма плащане точно на датата 25.03.2017г., то такова има на 30.03.2017г., поради което и не би могло да се приеме, че плащането 5 дни по – късно може да влече последиците на липсата на плащане, изобщо. Съответно не би могло и да се приеме, че към 25.04.2017г. би могла да се приложи разпоредбата на чл.183,ал.4 от ДОПК.

Тя би могла да се приложи едва по отношение на вноските от 25.06.2017г. и 25.07.2017г., т.е. давността следва да започне да тече от 25.07.2017г., а не от 25.04.2017г., както твърди жалбоподателя. Съответно тя би изтекла на 25.07.2022г. и то без да са взети предвид описаните по – горе удължавания във връзка с пандемията от Covid – 19.

В този смисъл и наложените запори на банкови сметки на длъжника са наложени преди изтичането на 5 – годишната давност, поради което и няма как да се приеме, че са незаконосъобразни на това основание.

От друга страна в случая приложима е разпоредбата на чл.171,ал.2 от ДОПК, отнасяща се до абсолютната давност от 10 години, която безспорно към настоящия момент не е изтекла, както не е била изтекла и към момента на постановяването на Разпореждането за прекратяване на производство по принудително изпълнение от 14.03.2022г.

По посочените по – горе съображения Съдът намира, че жалбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, а решението да се остави в сила. Решението е правилно и законосъобразно, като при постановяването му са взети предвид всички факти и обстоятелства във връзка с действията и на двете страни, както на взискателя, така и на длъжника, като са съобразени и приложимите процесуални и материалноправни норми.

Искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е направено от страна на ответника по спора, което с оглед изхода на спора съдът намира за основателно и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, се дължи претендираното възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от горното, Съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Иренор“ ООД, гр.Видин, представлявано от Н.И.Д. - управител против Решение № 38/25.03.2022 г., издадено от Директора на ТД на НАП – Велико Търново, с което е отменено разпореждане за прекратяване на производство по принудително изпълнение на основание чл.225 от ДОПК с изх. № С220005 – 035 – 0035255 / 14.03.2022г., издадено от главен публичен изпълнител при ТД на НАП Велико Търново, офис Видин и преписката му е върната, като неоснователна.

ОСЪЖДА „Иренор“ ООД, гр.Видин, представлявано от Н.И.Д. - управител да заплати в полза на Националната агенция за приходите юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: