Р Е Ш Е Н И Е
№..............
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на втори
юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от
съдия Алексиева частно гражданско дело № 4292 по описа за 2021 година и за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 435 - 438 от ГПК.
Образувано е по
жалба на длъжника Н.Б.Г. срещу действията на ЧСИ И.М.-К., по изп. дело № 20198390400758,
изразяващи се в насочване на изпълнението върху преведена от работодателя на
длъжника сума за облекло в размер на 3012 лева, с твърдението че този доход е
несеквестируем. Посочва, че дължимата на
съдебния служител ежегодно, на основание чл. 352 от Закона за съдебната власт,
сума за облекло, не се включва в облагаемия доход и не подлежи на облагане с
данъци, поради което поддържа, че парите за облекло не следва да се считат за
доход от извършена работа и не подлежат на принудително изпълнение. Индиция за
това е и разпоредбата на чл. 1, ал. 8 от Правилата на ВСС за определяне и изплащане
на суми за облекло на магистрати, държавни съдебни изпълнители, съдии по
вписванията и съдебни служители в органите на съдебната власт, съгласно която
при прекратяване на трудовите правоотношения се възстановява сумата за облекло,
пропорционално на неотработеното време. Излага и доводи свързани със социалната
функция на несеквестируемостта, а именно – да се осигури минимум на живот на
длъжника и неговото семейство, който не може да му бъде отнет. Иска от съда да отмени действията на ЧСИ К., с
които е оставено без уважение искането на длъжника да изтегли постъпилата сума
по сметката в „Първа инвестиционна банка” АД в размер на 3012 лева,
представляваща пари за облекло, преведени от работодателя САС, като й присъди и направените в
производството разноски.
Препис от жалбата
е връчен на взискателя „Алианц банк България” АД, като в срока по чл. 436, ал.
3 от ГПК не е подаден отговор.
В изпратените към
жалбата мотиви на съдебния изпълнител М.-К. по чл. 436, ал. 3 от ГПК се поддържа,
че подадената от длъжника жалба е неоснователна, тъй като постъпилата по
банковата сметка на длъжника сума за облекло е секвестируема.
Съдът, след като
обсъди доводите на жалбоподателя и
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Несеквестируемостта на непотребимите вещи е
забрана за тяхното осребряване. Налагането на запор/възбрана върху тях обаче е
допустимо, тъй като запорът/възбраната ги задържа в патримониума на длъжника –
налагането на запор или възбрана върху вещи не е несъвместимо с
несеквестируемостта и в този смисъл не я нарушава. Принудителното изпълнение се
насочва върху отделен имуществен обект с налагането на запор или възбрана върху
този обект. Запорът и възбраната, като изпълнителни действия не подлежат на
обжалване. На обжалване подлежи насочването на изпълнението върху
несеквестируемо имущество. Насочването на изпълнението се обжалва, когато в
жалбата длъжникът се позовава на
несеквестируемост (пълна или частична) на запорирано или възбранено имущество
за събирането на определено парично вземане. По такава жалба съдът е длъжен да
се произнесе, секвестируем ли е имущественият обект за събирането на
предявеното вземане. В жалбата може да са изложени оплаквания и да се иска
отменяването на някои действия – запор, възбрана, опис, оценка, назначаване на
пазач, насрочване на продан и др. Съдът се произнася по тези искания само
доколкото посочените отделни изпълнителни действия са несъвместими с
несеквестируемостта и в този смисъл я нарушават. Отделното обжалване на тези
действия не е допустимо. Ако приеме наличието на несеквестируемост, съдът
отменя всички изпълнителни действия, които нарушават несеквестируемостта и без да е отправено
изрично искане за това.
В случая длъжникът
се е възползвал от правото си да обжалва насочването на изпълнението върху преведената
му от работодателя ежегодно дължима на съдебния служител сума за облекло, на
основание чл. 352 от Закона за съдебната власт, която сума от 3012 лева счита
за несеквестируема.
Несеквистируемостта е уредена като изключение, съобразно чл. 444, чл. 446 и
чл. 446а от ГПК /само в изрично предвидените в закон случаи/, защото принципът, установен
в чл. 133 от ЗЗД и чл. 142 от ГПК е, че длъжникът отговаря за своите
задължения с цялото си имущество. Въведената изрична забрана да се насочва
изпълнението върху определени права на длъжника е свързана със защита
на обществения интерес да се запазят определени имуществени права, които са необходими за нормалното съществуване
на длъжника и неговото семейство. Във всички предвидени случаи на
несеквестируемост законът има за цел длъжникът и неговото семейство да
разполагат с една определена част от вещите и вземанията си, която задоволява
основните човешки потребности.
Посочените
изрично в чл. 446 и чл. 446а от ГПК вземания на длъжника са напълно или
частично несеквестируеми. Съгласно константната съдебна практика, трудовото
възнаграждение, всички плащания, имащи характер на възнаграждение за труд, както и
пенсията са частично секвестируеми, т.е. наложеният запор върху тях обхваща
само секвестируемата част. Преценката дали сумата, върху която е насочено
изпълнението е секвестируема, изхожда от това, какъв е произходът на паричните
средства, като следва да бъде съобразено и обстоятелството, че нормите
уреждащи несеквестируемостта са императивни, съответно не могат да се
тълкуват разширително. След извършването на тази преценка, настоящият съдебен
състав намира, че процесното вземане на длъжника по чл. 352 от ЗСВ няма
характер на обезщетение от категорията на процеуално защитените
вземания на длъжника, съответно не попада в предметния обхват на чл. 446 и чл. 446а от ГПК. Съгласно чл. 352 от ЗСВ, съдебните служители имат право да получават ежегодно суми
за облекло в размер до две средномесечни заплати на заетите в бюджетната сфера.
Правилата за определяне и изплащане на средствата за облекло се приемат от Висшия съдебен съвет,
който съгласно ЗСВ изпълнява бюджета на съдебната власт. Правото на служителя да
получи плащане
на дължимата сума за облекло е
последица от работата по трудово правоотношение и е в зависимост от характера и
тежестта на работата, като има за цел възстановяване на работната сила. Затова и за времето,
през което не е полаган труд, не е възникнало и право на допълнително
възнаграждение по чл. 352 от ЗСВ /в подкрепа на този извод е и посочената от жалбоподателката
в жалбата норма от приетите от ВСС на заседание от 28.02.2013 г. Правила за
определяне и изплащане на суми за облекло на магистрати, държавни съдебни
изпълнители, съдии по вписванията и съдебни служители в органите на съдебната
власт/.
Тези характеристики на вземането за облекло
обосновават извод, че същото не представлява обезщетение във вложения в
закона смисъл, тъй като не възстановява причинени вреди. Същевременно то не попада и сред визираните в
чл. 446,а, ал. 1 от ГПК помощи
и обезщетения съгласно друг нормативен акт /такива са например обезщетенията и
помощите по държавното обществено осигуряване; социалните помощи по ЗСП; застрахователните
суми по застраховки „живот” и „злополука”, както и застрахователните обезщетения
по застраховка „гражданска отговорност”/. Обстоятелството, че процесното
вземане не се включва в облагаемия доход от трудови правоотношения не може да
обоснове извод за несеквестируемост на вземането.
Предвид изложеното, Съдът намира, че вземането по чл.
353 от ЗСВ за облекло не е несеквестируемо и съдебният изпълнител може да насочи принудителното
изпълнение върху същото. Затова жалбата се явява неоснователна и следва да се
остави без уважение.
Мотивиран от
горното, Съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на Н.Б.Г. срещу действията на ЧСИ И.М.-К.,
по изп. дело № 20198390400758, изразяващи се в насочване на изпълнението върху
преведена от работодателя на длъжника сума за облекло в размер на 3012 лева,
което вземане длъжникът счита за несеквестируемо.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.