Решение по дело №230/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във вр. с чл.285 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ срещу решение № 759 от 08.12.2023 г., постановено по адм. д. № 122/2023 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, в частта, в която ГД“ИН“ е осъдена да заплати на П. К. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. за периода от 07.07.1998 г. до 20.06.2017 г., настъпили в резултат на незаконосъобразни бездействия на служители на дирекцията, а именно липсата на обособена тоалетна и течаща вода в килийното помещение, както и наличието на гризачи, хлебарки и дървеници, ведно със законната лихва от 23.12.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се твърди, че оспореното решение е неправилно поради необоснованост. Иска се отмяна на решението в оспорената част и постановяване на друго по съществото на спора, с което изцяло се отхвърли предявеният иск.

Ответникът П. К. К. поддържа становище, че оспореното решение е правилно и законосъобразно.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пазарджик изразява становище за основателност на касационната жалба. Счита, че решението на Административен съд – Пазарджик е неправилно и моли касационната жалба да бъде уважена.

Административен съд – Пазарджик след преценка допустимостта и основателността на подадената касационна жалба с оглед наведените в нея касационни основания, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна по чл.210, ал.1 от АПК, в преклузивния срок по чл.211, ал.1 от АПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество съгласно чл. 218 от АПК жалбата е неоснователна.

Производството пред Административен съд – Пазарджик се е развило по исковата молба на П. К. К. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН), гр. София към Министерство на правосъдието, с която на основание чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС е предявен иск по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди за периода 11.02.1998 г. – 23.12.2021 г. в общ размер на 100 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 23.12.2021 г., до окончателното изплащане на сумата, вследствие на неблагоприятни условия за изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода“ в Ареста – гр. Пазарджик за периода 11.02.1998 г. – 06.07.1998 г.; Затвора – гр. Пазарджик за периода 07.07.1998 г. – 20.06.2017 г. и в Затвора – гр. София за периода 21.06.2017 г. – 23.12.2021 г., изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, лоши хигиенни условия в килиите – наличието на дървеници, хлебарки и гризачи в килиите, липса на постоянен достъп до течаща топла и студена вода и санитарен възел, липса на достатъчно осветление и чист въздух, дрехите се сушели в килиите, което правело атмосферата задушна, причинявала мухъл от влагата, получил заболяване – болест на Бюргер, довело до ампутация на палеца на левия крак.

С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните в хода на делото, след приложението на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти и при обсъждане доводите на страните е направил своите правни изводи.

С решението си по делото административният съд е осъдил касационния жалбоподател да заплати на П. К. К., обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., за периода от 07.07.1998 г. до 20.06.2017 г., настъпили в резултат на незаконосъобразни бездействия на служители на ответната страна, а именно липсата на обособена тоалетна и течаща вода в килийното помещение, както и наличието на гризачи, хлебарки и дървеници, ведно със законната лихва от 23.12.2021 г. до окончателното изплащане на сумата и е отхвърлил предявения иск, в частта за сумата над 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв., като неоснователен и недоказан.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Съдът е установил правилно фактическата обстановка и е събрал относимите за правилното решаване на спора доказателства, анализирал ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е достигнал до обосновани и съответни на материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция и към които препраща, съгласно чл. 221, ал. 2, предл. Последно от АПК.

Неоснователно е възражението на касатора за необоснованост на съдебния акт. Първоинстанционният съд е събрал всички допустими, относими и необходими доказателства, като е установил надлежно правно-релевантните факти, свързани с нарушенията на чл. 3, вр. с чл. 284 от ЗИНЗС. Въз основа на тези факти и след като е анализирал подробно правната уредба е формирал обосновани правни изводи. Мотивите в съдебното решение са формирани на база възприетите факти и дават отговори на всички искания и доводи на страните – чл. 235, ал. 2 от ГПК, чл. 172а, ал. 1 и ал. 2 от АПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Следователно фактическият състав на отговорността включва следните кумулативни елементи: нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, изразяващо се в незаконосъобразен административен акт, фактическо действие или бездействие; настъпили вреди за ищеца и пряка и непосредствена причинна връзка между вредите и нарушението. Размерът на неимуществените вреди се определя по справедливост, съгласно общото правило на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите.

Правилен е изводът на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, за частична основателност на исковата претенция.

Първоинстанционният съд е изложил изключително подробни мотиви относно всяко едно от твърдените от ищеца нарушения и правилно е приел, че в периодите 07.07.1998г. – 12.12.2016г. и 13.12.2016г. – 20.06.2017г. ищецът е бил настанен в спално помещение, в което не е имало обособена тоалетна, както и течаща вода, като за удовлетворяване на своите физиологични нужди в определени часови интервали К. е трябвало да използва пластмасова кофа. Това обстоятелство не е оборено от ответника, както и не се отрича, а напротив – още веднъж се потвърждава в касационната жалба. Видно от приложените по делото протоколи за дератизация и дезинсекция тези дейности не са извършвани в спалните помещения на лишените от свобода. Също така, както правилно е констатирал първоинстанционният съд приложените по делото писмени доказателства (посочените протоколи) се отнасят само за част от исковия период.

Паричната компенсация като форма на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е определена от първоинстанционния съд в разумен размер в сравнение с присъжданията за справедливо обезщетение, определени от ЕСПЧ по силата на чл. 41 от Конвенцията в подобни случаи. При определяне размера на обезщетението са взети предвид и периода на исковата претенция, и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, с оглед на което възражението относно размера на обезщетението не може да бъде споделено.

По отношение на направеното възражение за изтекла погасителна давност следва да се има предвид, че за изтичане на погасителна давност съдът не следи служебно – чл. 120 от ЗЗД, вр. с § 1 от ЗР на ЗОДОВ. Възраженията на ответника срещу предявен иск се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 от ГПК, което изключва възможността да се направят за първи път пред касационната инстанция. Поради липса на изискване в АПК за изготвяне на отговор по предявения иск, то такова възражение е допустимо до приключване на първото по делото заседание пред първоинстанционния съд. Такова възражение - видно от материалите по първоинстанционното производство - не е сторено. Възражение за изтекла погасителна давност е направено за първи път в депозирано писмено становище по съществото на спора, с оглед на което правилно първоинстанционният съд го е приел за преклудирано.

С оглед на гореизложеното и при извършената проверка на обжалваното решение настоящата инстанция счита, че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон.

При разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му, както и е постановил обосновано решение, прилагайки правилно материалния закон. Затова настоящата инстанция приема изложените в касационната жалба оплаквания за неоснователни.

По изложените съображения и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 759 от 08.12.2023 г., постановено по адм. д. №122/2023г. по описа на Административен съд – Пазарджик.

Решението е окончателно.