Р Е Ш Е Н И Е
№ 735
Гр. Перник, 27.05.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на единадесети април през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Роза Ризова, като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 03882/2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД срещу Н.Б.Б. кумулативно обективно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал.
2, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от
350,30 лв., представляваща
непогасена главница по договор за заем CrediHome № 1101-10018078
от 17.01.2013 г., законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
28.11.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 139,68 лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от
04.03.2013 г. до 03.06.2013 г. и сумата от 82,46
лв., представляваща лихва за забава
за периода от 05.03.2013 г. до 27.11.2017 г. /до датата на подаване на
заявлението в съда/, за които суми по ч. гр. дело № 01998/2018 г. по описа на Районен
съд – Перник, ГО, V-ти състав е издадена Заповед № 1548 от
27.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
твърди, че между ответника Н.Б.Б., в качеството му на заемател и „Микро кредит“
АД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за заем CrediHome № 1101-10018078 от 17.01.2013 г., по силата на който на ответника бил
отпуснат паричен заем в размер на сумата от 429 лв. Договорена била лихва в
размер на сумата от 255 лв., като ответникът се задължил да върне главницата,
заедно с лихвата на 19 равни седмични погасителни вноски от по 36 лв.
всяка, с падеж на
първата погасителна вноска на 28.01.2013 г. и падеж на последната погасителна
вноска на 03.06.2013 г. Поради допусната забава в плащанията от страна на
заемополучателя Б. на същия била начислена лихва за забава за периода от
05.03.2013 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда в
размер на сумата от 82,46 лв. Ищецът твърди, че по договора ответникът заплатил
общо сумата от 194,02 лв., с която били погасени 115,32 лв. договорна лихва и
78,70 лв. главница. След приспадане на платените суми Н.Б. продължавал да дължи
на кредитора сумата от 350,30 лв. – главница, сумата от 139,68 лв. – договорна
/възнаградителна/ лихва за периода от 04.03.2013 г. до 03.06.2013 г., както и
лихвата за забава. Поддържа се, че с договор за покупко-продажба на вземания от
30.07.2013 г. кредиторът „Микро кредит“ АД е цедирал вземанията си срещу
ответника на „Свеа Файнанс България“ ЕООД, което от своя страна ги прехвърлило
на ищцовото дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 03.10.2016 г. и Приложение № 1 към него.
Посочва се, че Н.Б. бил уведомен за цесиите с отделни уведомителни писма,
останали непотърсени от ответника. Намира, че като действие по уведомяване на
длъжника за настъпилата промяна в кредитора следва да се счита и връчването на
уведомлението на ответника като приложение към исковата молба. Счита за дължима
и претендира и законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането, както и разноските в
производството.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Н.Б.Б.
е депозирал писмен отговор под формата на молба, в която заявява, че срокът за
търсене на сумите и предявяване на настоящите претенции е изтекъл отдавна,
същият не е бил уведомяван за извършените продажби на вземанията, а при сключването
на договора не са му обяснени условията.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
От
събраните по делото писмени доказателства се установява, че между „Микро
Кредит“ ЕАД, в качеството му на заемодател и ответника Н.Б.Б., в качеството му
на заемополучател, бил сключен договор за заем CrediHome
№ 1101-10018078 от 17.01.2013 г., по силата на който на същия
била предоставена парична сума в размер от 429 лв. срещу задължението на
заемателя да върне на заемодателя сумата от 684 лв. на 19 равни седмични
вноски, всяка в размер от по 36 лв., с падеж на първата вноска на 28.01.2013 г.,
включващи главница и договорна лихва съгласно погасителен план. В договора е
отразено, че заемната сума е получена от заемателя на 19.01.2013 г.
Изяснява
се, че договорът е сключен въз основа на искане за заем от 17.01.2013 г., на ответника
Н.Б., в което са посочени заемната сума, размерът и броят на седмичните
погасителни вноски, целта на заема – за покриване на текущи нужди, лични данни
за заемателя и данни относно трудовата му заетост.
В
клаузата на чл. 5 от приложимите Общи условия към договора за заем е
предвидено, че основното задължение на заемателя е да заплати на заемодателя
седмичните погасителни вноски, указани по размер, брой и падеж /като ден от
седмицата/ в поле № 2 от договора и в приложения към него пагасителен план,
като самите вноски представляват изплащане на главницата и определената лихва.
От клаузата на чл. 14 от ОУ следва, че с полагането на подписа си в поле
„подпис на заемополучателя“ от договора за заем ответникът удостоверява, че е
получил в брой одобрения заем, посочен като размер в клетка „чиста стойност на
заема“ на датата, посочена в клетка „дата на получаване на заема“.
От
приетия като писмено доказателство по делото договор за покупко-продажба на
вземания (цесия) от 30.07.2013 г. се установява, че „Микро Кредит“ АД, в
качеството си на „продавач“, е прехвърлило на трето за процеса лице – „Свеа
Файнанс България“ ЕООД, в качеството му на „купувач“, вземанията, произтичащи
от договори за кредити съгласно анекси № 1 и № 2 и индивидуализирани в
приложение № 1 към анекс № 1. В последното, под № 2286 /л. 32 от делото/ са
включени вземания на „Микро Кредит“ АД към настоящия ответник Н.Б. по договор
за кредит № 1101-10018078 от 17.01.2013 г. с размер на задълженията към 30.07.2013
г., както следва: главница от 350 лв., договорна лихва в размер от 140 лв. и
такси в размер от 24 лв. В клаузата на т. 9 от договора за цесия страните са
предвидили подписването от страна на продавача на документ под формата на анекс
№ 3, неразделна част от договора, с който купувачът на вземанията да уведоми
длъжниците за извършената промяна в кредитора. Видно от материалите по делото
е, че страните са подписали анекс № 3 от 30.07.2013 г. с предвиденото упълномощаване
в полза на „Свеа Файнанс България“ ЕООД. Изяснява се, че дружеството е
изготвило уведомително писмо от 25.10.2016 г., адресирано до
ответника Б., в качеството му на длъжник по договор за кредит № 1101-10018078
от 17.01.2013 г., с което го уведомява за настъпилата промяна в титулярите на
вземанията. Писмото е изпратено на адрес на ответника в гр. П.с отбелязване, че
пратката е останала непотърсена.
Данните
по делото сочат, че на 03.10.2016 г. е сключен нов договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия), с който „Свеа Файнанс България“ ЕООД, като продавач,
прехвърля не ищцовото дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, като
купувач, вземания по договори, придобити от банкови и небанкови финансови
институции, заедно с привилегиите, други принадлежности и изтеклите лихви,
които вземания са посочени в Приложение № 1 към договора. В последното /л. 29
от делото/ под № 11400 са включени вземания към ответника Б. по договор за
кредит № 1101-10018078 от 17.01.2013 г. с размер на отпуснатата главница от 429
лв. и неплатени задължения към 03.10.2016 г., както следва: главница от 350,30
лв., договорна лихва от 139,58 лв. и такси/неустойки в размер от 54,27 лв. С
клаузата на т.4.5 е уговорено купувачът за своя сметка, но от името на
продавача, да уведоми – чрез писмено уведомление длъжниците за сключения
договор за цесия, въз основа на пълномощно, представляващо приложение № 3 към
договора /прието в заверен препис по делото/. С уведомително писмо от
25.10.2016 г. ищецът, като пълномощник на „Свеа Файнанс България“ ЕООД,
уведомява ответника за сключения договор за прехвърляне на вземания от
03.10.2016 г., за общия размер на задължението му, с покана за заплащането му в
5-дневен срок. По делото не се твърди и не се установява това писмо да е
получено от адресата преди образуване на настоящото дело.
От
изводите на вещото лице, обективирани в изслушаното и прието по делото
заключение по съдебносчетоводната експертиза се установява, че съгласно
отразеното в клаузата на т. 2 от
договора ответникът, с полагането на подписа си, е удостоверил, че е получил
заемната сума в размер от 429 лв. Последният е извършил плащания в полза на
„Микро Кредит“ АД в общ размер от 180 лв., с които е погасил следните
задължения: 78,70 лв. – главница; 96,30 лв. – договорна (възнаградителна) лихва
и 5 лв. вноска по застраховка съгласно погасителен план по дати и суми,
посочени в таблица № 1 в заключението. От съдържащите се в нея данни следва, че
последното плащане е от 25.02.2013 г. По договора за заем не са извършвани
плащания към „Свеа Файнанс България“ ЕООД, нито към ищеца „Агенция за събиране
на вземания“ ООД. Експертът достига до извод, че непогасеният остатък от
задължението на ответника по процесния договор възлиза на сумата от 350,30 лв.
за главница и сумата от 139,68 лв. за договорна лихва за периода от 04.03.2013
г. до 03.06.2013 г. Вещото лице изяснява, че размерът на обезщетението за
забава за периода от 05.03.2015 г. /денят, следващ падежа на първата неплатена
погасителна вноска от 04.03.2013 г./ до 27.11.2018 г. /преди датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК/, при съобразяване с приложимия основен лихвен
процент на БНБ за периода, възлиза на сумата от 160,75 лв. Съдът кредитира
заключението, преценявайки го по реда на чл. 202 ГПК, съобразявайки, че в
същото е даден отговор на всички поставени задачи с уточненията, направени от
вещото лице в съдебно заседание, изготвено е въз основа на материалите по
делото, както и представени справки от ищцовото дружество, като е останало и неоспорено
от страните.
При така
приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира следните правни
изводи:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК,
вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при
условията на кумулативно обективно съединяване помежду им, с искане за
установяване със силата на пресъдено нещо съществуването на парични вземания на
ищеца срещу ответника, удостоверени в Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 01998/2018 г. по описа на
Районен съд – Перник. Съдът, като съобрази, че възражението на длъжника срещу
заповедта за изпълнение е депозирано в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, след дадени от съда указания
по реда на чл. 415, т. 1 ГПК, намира, че за ищеца е налице интерес от исканото
установяване.
Възникването
в полза на ищцовото дружество на процесните вземания е обусловено от установяване,
при условията на пълно и главно доказване, наличието на твърдяното облигационно отношение с
ответника, предаването на заемната сума на заемополучателя,
уговорения падеж на погасителните вноски, изтичането на срока на договора, наличието
на валидно постигната договореност между страните за връщане на кредита с лихва
в съответния размер.
Съдът намира
за безспорно установено по делото възникването на облигационно правоотношение
между „Микро Кредит“ АД, в качеството му на заемодател и ответника Н.Б., в
качеството му на заемател, чийто правопораждащ юридически факт е процесният договор
за паричен заем CrediHome № 1101-10018078 от 17.01.2013 г. Доколкото се касае за
реален договор, то неговото действие е обусловено, както от постигането на
съгласие между страните, така и от реалното предаване на заемателя на сумата,
предмет на договора. Между страните не се спори, че заемодателят е изпълнил
задължението си и реално е предоставил на заемателя сумата от 429 лв., предмет
на паричния заем, който факт следва и от удостоверителното волеизявление на
ответника за получаване ѝ, обективирано в клаузата на т. 2 от договора за кредит. Характер на
извънсъдебно признание за сключването на договора и за получаване на сумата е и
фактът на извършвани от Б. частични плащания на задълженията си по договора. С
това, в полза на третото за процеса лице – кредитора е възникнало вземане в
размер на съответните месечни вноски, включващи главница и възнаградителна
лихва, а в тежест на Н.Б. корелативното задължение да ги заплаща при настъпване
на уговорения падеж. В тази връзка съдът намира за неоснователно въведеното от
последния възражение за недължимост на сумите поради незапознаването му с
условията на договора. Изясни се, че същият е сключен въз основа на нарочно
искане от Б., в което подробно са посочени исканата сума, броя и размерът на
вноските, целта на заема, намерили отражение и в процесния договор за кредит,
което е основание за извод, че ответникът е бил запознат със съществените
условия на договорното правоотношение.
Изясни се,
че парични вземания по процесния договор за заем – главница от 350 лв.,
договорна лихва от 140 лв. и такси в размер от 24 лв. първоначално са
прехвърлени от заемодателя „Микро Кредит“ АД в полза на дружеството „Свеа
Файнанс България“ ЕООД по силата на договора за цесия от 30.07.2013 г., а
впоследствие – с договор от 30.10.2016 г. от „Свеа Файнанс България“ ЕООД към
ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, както следва: главница от 350,30
лв., договорна лихва от 139,58 лв. и такси/неустойки в размер от 54,27 лв.
С договора за цесия се осъществява промяна в субективната
страна на едно съществуващо облигационно правоотношение, чрез прехвърляне на
конкретно притезателно субективно право от досегашния му носител на трето,
чуждо на тази връзка лице. Този договор е каузален, неформален и консенсуален и
има за предмет вземане, което следва да съществува към момента на сключване на
договора, да е прехвърлимо и да е индивидуализирано, както всяко субективно
право – чрез своя носител, насрещно задължено лице, правопораждащ юридически
факт и съдържание. Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие
между страните вземането преминава от цедента (стария кредитор) върху цесионера
(приобретателя на вземането). Именно в този момент във вътрешните отношения
между тях цедентът престава да бъде кредитор, тъй като със самото прехвърляне
договорът се счита за изпълнен.
В конкретния случай по делото се
доказа, както сключването на тези договори, така и включването в предметния им обхват
на част от процесните вземания, чийто носител е заемодателят по договора за
потребителски кредит, което е основание за извод, че тези притезания – главница
в размер от 350 лв. и договорна лихва в размер от 139,58 лв. реално са прехвърлени
на ищеца и цесията е породила действие в отношенията между цедент и цесионер. В
тази връзка следва да се отбележи, че доколкото предмет на първия договор за
цесия от 30.07.2013 г. е вземане за главница в размер от 350 лв., то и вторият
договор за цесия от 03.10.2016 г. е от естество да прехвърли вземане до този
размер, доколкото приобретателят не може да стане титуляр на вземане в по-висок
размер от това, което притежава прехвърлителя към датата на цесията. Ето защо,
ищецът не се явява носител на останалата част от главницата – в размер от 0,30
лв. и само на това основание искът му за тази сума се явява неоснователен.
Доколкото длъжникът
не е страна по транслативната сделка между цедента и цесионера, то, за да
породи последната правно действие спрямо него, законодателят, в разпоредбите на
чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД,
е предвидил извършването на допълнително действие – съобщаване на цесията. Съобщението
представлява едностранно изявление на стария кредитор /цедент/ или на новия
носител на вземанията /цесионер/, упълномощен изрично от цедента, с което до
знанието на длъжника се довежда настъпилата промяна в насрещната страна по
заемното правоотношение.
В
настоящия случай съдът намира за установено, че двата договора за продажба и
прехвърляне на вземания – съответно от 30.07.2013 г. и от 03.10.2016 г. са
произвели действие по отношение на ответника
Н.Б. и спрямо него носител на вземанията по договора за паричен заем № CrediHome № 1101-10018078 от 17.01.2013 е именно
ищцовото дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Събраните по делото
доказателства сочат, че последователно дружествата – цесионери са изпращали до
ответника уведомителни писма, останали неполучени от адресата извън процеса.
Такова действие обаче има връчването им на ответника като приложения към
исковата молба, представляващо новонастъпил факт, чието правно значение следва
да бъде съобразено в настоящия процес – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК. Предвид това и
доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено уведомяването, то получаването на същото като приложение към
исковата молба в рамките на съдебното производство по предявен иск за изпълнение
на цедираното вземане следва да се приема за надлежно връчване (в този смисъл
Решение № 78 от 09.07.2014 г. по търг. дело № 2352/2013 г., II т. о. на ВКС и Решение
№ 3 от 16.04.2014 г. по търг. дело № 1711/2013 г., I т. о. на ВКС). Ето защо,
съдът намира за неоснователно оспорването от ответника за липсата на надлежно
уведомяване за извършените цесии.
Изложеното
води до извод, че с прехвърлянето на вземанията по процесния договор за паричен
заем и уведомяването за това на заемателя Н.Б. прехвърлянията са породили
действие и спрямо него носител на вземанията е ищецът „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД.
При
установяване на конкретните по вид и размер вземания, дължими от ответника,
съдът съобрази следното:
Изясни
се, че съгласно договора за паричен заем и изготвения погасителен план
/съгласно експертното заключение/ крайният му срок на действие, определен от
падежа на последната 19
седмична погасителна вноска, е 03.06.2013 г. Следователно, цялата сума,
подлежаща на връщане, е станала изискуема. От изводите на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза се установи, че ответникът е погасил чрез плащане част от главницата
– в размер от 78,70 лв. и част от договорната лихва – в размер от 96,30 лв. Ето
защо, поначало същият продължава да дължи сумата от 350 лв. главница /предвид
това, че такова вземане е било прехвърлено в полза на праводателя на ищеца/ и
сумата от 139,68 лв. възнаградителна лихва за процесния период.
С
отговора на исковата молба, съответно с възражението по чл. 414 ГПК ответникът въвежда
правопогасяващо възражение с твърдение, че тази част от вземанията по договора
за заем е недължима поради погасяването им по давност, конкретно, че срокът за
търсене на сумите и предявяване на настоящите претенции е изтекъл отдавна.
Съдът намира това възражение за частично основателно, предвид следните
съображения:
При
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва
изводът, че погасителната давност е законоустановен период от време, през който
носителят на едно вземане бездейства и с изтичането на който последният губи
възможността да получи защита на правото си чрез средствата на държавната
принуда.
В
настоящия случай спрямо вземането в размер на сумата от 350 лв., представляващо
останалата непогасена главница по договора за заем, намира приложение общият
петгодишен давностен срок, установен в разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. Съгласно
чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е
изискуемо. Задължението, поето от ответника е да връща заемната сума чрез
седмични погасителни вноски, поради което даността тече отделно за всяка вноска
от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на финансовата
институция /в този смисъл сда Решение по гр. дело № 6629/2013 г. ВКС, IV ГО и
Решение по т. дело № 1153/2014 г. на ВКС, II ТО/. При разсрочено плащане на
отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпване на
съответния падеж. В случая заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 28.11.2017
г., което действие води до прекъсване на давностния срок на основание чл. 116 ГПК, съответно до спирането ѝ докато трае процеса – арг. чл. 115, ал. 1 б. "ж" ЗЗД. С
оглед на това и при съобразяване с падежа на останалите неплатени погасителни
вноски по договора за заем / от № 6 до № 19 / – първата с падеж на 04.03.2013
г. и последната с падеж на 03.06.2013 г.
/съгласно изводите на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза/
съдът намира, че спрямо никоя вноска не е изтекъл приложимият давностен срок, което прави
неоснователно правопогасяващото задължение на ответника по отношение на това
вземане и на общо основание същият дължи сумата от 350 лв.
По
отношение на вземането в размер на сумата от 139,68 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 04.03.2013 г. до 03.06.2013 г. приложение
намира тригодишният давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Предвид това и при
съобразяване с периода на това притезание и датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК – 28.11.2017
г. съдът намира, че погасено по давност е цялото вземане за лихва.
Предвид
изложеното, предявеният иск с правно основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 350 лв. – неплатена главница по
договора за заем и за тази сума следва да бъде уважен, а за разликата до пълния
предявен размер от 350,30 лв. или за сумата от 0,30 лв. отхвърлен като
неоснователен, с оглед липсата на прехвърляне на такива права в правната сфера
на праводателя на ищеца.
Предявеният
иск с правно основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД с предмет вземането в размер на сумата от 139,68 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 04.03.2013 г. до 03.06.2013 г., следва да
бъде отхвърлен изцяло – поради погасяване на вземането по давност.
Изясни
се, че ищецът претендира и лихва за забава върху неплатената главница за
периода от 05.03.2013 г. /следващ датата на първата непогасена вноска/ до
27.11.2017 г. /датата, предхождаща подаването на заявлението/. Наличието на
изискуем и непогасен на падежа главен дълг обуславя възникването в полза на
ищеца на обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за
процесния период. Последната възлиза на сумата от 156,21 лв., изчислен от съда
по реда на чл. 162 ГПК /при съобразяване с размера на дължимата главница и
падежите на всяка от забавените седмични вноски/ с помощта на електронен лихвен
калкулатор. Предвид това, че ищецът претендира сумата от 82,46 лв. и с оглед
диспозитивното начало, то искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло – като доказан по основание и размер.
Върху
уважената част от главницата се дължи и законна лихва, считано от подаване на
заявлението – 28.11.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, поради
изпадането на ответника в забава и продължаващото неизпълнение по отношение на
тази част от вземането.
По отговорността
за разноски:
При
този изход на спора – частична основателност на предявените искове право на
разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете, имат и
двете страни, както за тези, сторени в настоящото исково производство, така и
за тези, направени в хода на производството по ч. гр. дело № 01998/2018 г. по
описа на Районен съд – Перник, в който смисъл са задължителните за съда
разяснения, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца, съразмерно с уважената част
от исковете, следва да бъде присъдена сумата от 56,66 лв. – разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в производството по ч. гр. дело
№ № 01998/2018 г. по описа на Районен
съд – П.и сумата от 192,64 лв. – разноски за държавна такса, депозит за вещото
лице и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство. Съдът определи
юрисконсултското възнаграждение на ищеца в двете съдебни производства в
минималния му размер на основание чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017
г.), вр. чл. 37 от Закон за правната помощ и чл. 26 от Наредбата за заплащането
на правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в
заповедното производство) и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в исковото
производство), като съобрази вида и обема на извършената дейност от
процесуалния представител на ищеца – подаване на искова и писмени молби, без
процесуално представителство в съдебните заседания, както и конкретната
фактическа и правна сложност на делото. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции, поначало има и ответникът.
Доколкото последният не е направил искане в тази насока, а и по делото не са
ангажирани доказателства за реалното им извършване, то и съдът не следва да
присъжда такива.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 срещу Н.Б.Б., с ЕГН: **********,*** и
настоящ адрес:*** обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр.
чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Н.Б.Б. дължи
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата
от 350 лв., представляваща непогасена
главница по договор за заем CrediHome № 1101-10018078
от 17.01.2013 г., законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
28.11.2017 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 82,46 лв., представляваща лихва за забава за периода от 05.03.2013 г. до
датата на подаване на заявлението в съда – 27.11.2017 г., за които суми по ч.
гр. дело № 01998/2018 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, V-ти състав е издадена Заповед № 1548 от 27.03.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД за сумата над уважения размер от 350 лв. до пълния
предявен размер от 350,30 лв. или за сумата от 0,30 лв., представляваща непогасена главница по договор за заем CrediHome №1101-10018078 от 17.01.2013 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 срещу Н.Б.Б.,
с ЕГН: **********,*** и настоящ адрес:*** установителен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че Н.Б.Б.
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 139,68 лв., представляваща договорна
/възнаградителна/ лихва за периода от 04.03.2013 г. до 03.06.2013 г., за която
сума по ч. гр. дело № 01998/2018 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, V-ти състав е издадена Заповед № 1548 от 27.03.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, поради погасяване на вземането по давност.
ОСЪЖДА Н.Б.Б., с ЕГН: **********,*** и
настоящ адрес:***, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, да заплати на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, сумата от 56,66 лв., представляваща сторени разноски
по ч. гр. дело № 01998/2018 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, V-ти състав, както
и сумата от 192,64 лв.,
представляваща сторени разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – Перник, в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните.
При влизане в сила на решението ч. гр. дело № 01998/2018
г. по описа на съда да се изпрати на съответния съдебен състав, като към същото
се приложи заверен препис от настоящото решение.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: