Р Е Ш
Е Н И Е №13
гр. Сливен, 25.01.2021г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРТИН САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
при секретаря Ивайла
Куманова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №760
по описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№260001/14.08.2020г. по гр.д.№84/2019г. на к.ски районен съд, с което Община к. е осъдена
да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Агенция за регионално икономическо
развитие – Стара Загора”, гр.Стара Загора, както следва: на основание чл.266,
ал.1, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от
23640,00лв., представляваща неплатено възнаграждение за изготвяне на Интегриран
план за обновяване на град к. 2014г.-2020г. ведно със законната лихва за
забава, считано от 31.12.2018г. до окончателното й изплащане; сумата от
6909,08лв., представляваща мораторна лихва за периода от 10.02.2016г. до
27.12.2018г., като иска за мораторна лихва над уважения до предявения размер от
7369,40лв. за периода 02.12.2015г. – 09.02.2016г. е отхвърлен. С решението са присъдени на страните разноски
по съразмерност.
Въззивната жалба е подадена
на 03.09.2020г. /по пощата/ от ответника в първоинстанционното производство
Община к. и с нея се обжалва първоинстанционното решение в осъдителните за Общината части.
Въззивникът чрез
пълномощника адв. Р. обжалва посоченото първоинстанционно решение в неговите
осъдителни за Общината части като неправилно, процесуално и материално
незаконосъобразно и необосновано. В жалбата няма изложени абсолютно никакви
съображения във връзка с посочените оплаквания за неправилност и незаконосъобразност,
т.е. налице е бланкетна въззивна
жалба. Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционно решение в обжалваните
осъдителни части и да постанови ново, с което да отхвърли предявените против
Община к. искове. Претендира присъждане
на направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260
и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ищеца в първоинстанционното
производство СНЦ „Агенция за регионално икономическо развитие – Стара Загора”,
гр.Стара Загора.
В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена
насрещна въззивна жалба.
С отговора на въззивната
жалба, въззиваемото сдружение чрез
пълномощника адв. М., оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва, че същата е
бланкетна и въззивният съд следва да разгледа само нея, като не вземе предвид
допълнението към нея, подадено след срока за въззивно обжалване. Въззиваемият
намира постановеното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано
и моли съда да го потвърди. Посочва, че изводите на районния съд са направени
след подробен анализ на събраните по делото доказателства, които съдът подробно
е обсъдил. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция
разноски.
С въззивната
жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В с.з., въззивникът Община к.,
редовно призована, се представлява от процесуален представител по пълномощие
адв. Р., който посочва, че поддържа подадената въззивна жалба. Счита, че няма
пречка да се разгледат доводите, изложени в жалбата за поправяне на първата.
Освен това повечето от доводите касаели пороци, за които съдът следи служебно –
допустимост и приложение на императивни правни норми. Претендира присъждане на
направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна.
В с.з. въззиваемото
сдружение с нестопанска цел „Агенция за регионално икономическо развитие – Стара Загора”, гр.Стара
Загора,
редовно призовано се представлява от процесуален представител по пълномощие
адв. М. ***, който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да
потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. В анализа
си счита, че съдът следва да се ограничи само с допусната до разглеждане
бланкетна въззивна жалба. Поддържа изложеното в отговора на жалбата. Посочва,
че районният съд е постановил допустим акт, като не е нарушил императивна правна
норма. Налице била поръчка, изпълнена от ищеца. Претендира присъждане на направените пред
въззивната инстанция разноски. Посочва, че адвокатското възнаграждение е
съобразено с фактическата и правна сложност на спора.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
Съдът извърши служебна
проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо
в обжалваните осъдителни части.
Във връзка с възраженията,
наведени с допълнителната въззивна
жалба, която, като подадена след срока за обжалване, съдът не прие за
разглеждане, следва да се отбележи, че от тях се извлича възражение за
недопустимост на решението, като постановено по нередовна искова молба и
постановяване на диспозитив по главния иск, несъответен на петитума на исковата
молба.
Въззивният съд намира тези
възражения за неоснователни. След като се запозна подробно с исковата молба,
съдът намира, че тя отговаря на изискванията на 127 от ГПК, като са ясни
фактическите твърдения на ищеца и направеното въз основа на тях искане. По
отношение на втория договор, сключен между страните, безспорно са ясни
твърденията на ищеца. Следва да се отбележи, че във връзка с аналогични
възражения за неясноти в исковата молба относно този втори договор,
направени отговора на исковата молба, в
първото по делото открито съдебно заседание, проведено на 13.06.2019г., по реда
на чл.143, ал.1 и ал.2 от ГПК допълнително е изяснена фактическата обстановка и
твърденията на ищеца по втория договор. Пълномощникът на ищеца изрично е
заявил, че претенциите са свързани с двата договора, като първият е прекратен
чисто симулативно и е сключен вторият, за да отговори Общината на изискванията
на Разплащателната агенция. В съдебно заседание е уточнено, че договорът е
подписан от двете страни, като същият е представен по делото от ответната
Община к.. По този начин съдът намира, че са изяснени всички фактически
твърдения и дори и да са били налице неясноти, то те са отстранени с
изявленията в съдебно заседание, като и на двете страни безспорно е било ясно
кои са двата процесни договора, от които произтичат претенциите на ищеца.
По отношение на петитума на исковата молба с
посочването на договор от м.07.2015г., след уточненията в съдебно заседание и
приетите като доказателства по делото два договора от 02.12.2014г. и от 05.03.2015г.,
тази неточност на практика е отстранена, като е ясна и непротиворечива
претенцията на ищеца. Следва да се посочи, че иска, с който е сезиран съда, е
допустим.
Диспозитивът на атакуваното
съдебно решение отговаря на искането, отправено до съда и решава спора между
страните. Не е налице произнасяне по
незаявено искане – безспорно то е за заплащане на възнаграждение за изработения
по възлагане от ответната Община Интегриран план за обновяване на град к.
2014г.-2020г. и произнасянето на съда е именно по това искане. Съдът не е
длъжен да възпроизведе изцяло в точност петитума на исковата молба, а следва да
реши спора, с който е сезиран, след като му даде правна квалификация въз основа
на фактическите твърдения на ищеца и направеното искане.
С оглед изложеното, съдът
намира, че първоинстанционното решение в обжалваните части е допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките,
поставени от въззивната жалба /бланкетна/, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното
решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивната жалба, с която настоящата инстанция е сезирана, е напълно бланкетна, като
в нея не са изложени абсолютно никакви конкретни оплаквания извън общата
формулировка за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост. Както съдът
посочи в определението си по чл.267 от ГПК, не взе предвид развитите в
допълнителната въззивна жалба, подадена след изтичане на срока за въззивно
обжалване по чл.259, ал.1 от ГПК съображения за неправилност на
първоинстанционното решение, като преклудирани. Съдът не споделя бланкетните
оплаквания за неправилност и незаконосъобразност и намира подадената жалба за
неоснователна. При проверка на законосъобразността и правилността на акта, при
липсата на конкретни оплаквания, съдът намира, че първоинстанционният съд при
постановяване на решението си не е нарушил императивни разпоредби на закона и е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт. Въззивникът не е и посочил
кои императивни правни норми според него са нарушени. Съдът не констатира
нарушения.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ
напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел
надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на
които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до
законосъобразни правни изводи.
Първоинстанционният съд е
сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове,
както следва: главен иск за заплащане на неизплатено възнаграждение на
изпълнителя по договор за изработка на „Интегриран план за обновяване на град к.
2014-2020г.”, в размер на 23640лв. с правно основание чл. 79, вр. с чл.258 и
чл.266, ал.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване
на исковата молба до окончателното й изплащане и акцесорен иск за заплащане на
обезщетение за забава за периода 02.12.2015г. - 27.12.2018г. в размер на
7369,40лв., с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
По делото безспорно е установено, че между страните е
сключен писмен договор за възлагане изработването на въпросния план, като са
сключени последователно два идентични договора, по силата на които ответната
Община к. е възложила на ищеца като изпълнител изработването на „Интегриран план за
обновяване на град к. 2014-2020г.” с уговорено възнаграждение в размер на
19700лв. без ДДС и срок на изпълнение 15.07.2015г. Първият договор от
02.12.2014г. бил прекратен по взаимно съгласие между страните, като на
05.03.2015г. е сключен втория идентичен договор с изрична уговорка относно
дължимия ДДС, с оглед спазване от страна на възложителя на изискванията на ЗОП
и указанията на ДФ „Земеделие”, който следвало да извърши последващо
съгласуване на проведената процедура. На практика, двата договора и поетото с
тях задължение от страна на изпълнителя са идентични.
От събраните по делото писмени доказателства е
установено изпълнение в срок на поетата задача от страна на изпълнителя. Установено
е, че интегрирания план отговаря на изискванията на възложителя, може да намери
реално практическо приложение, предвидени са реални практически мерки, които са
в състояние да постигнат поставените цели /арг. заключението по назначената от
районния съд СТЕ/. Възражението за неправилно, некачествено изпълнение на
възложената работа е неоснователно, видно от заключението на вещото лице.
Планът е приет от възложителя, като е бил внесен за разглеждане и обсъждане в
три последователни общински експертни съвета.
Договорът за изработка е двустранен, неформален,
консенсуален и възмезден. Изпълнението на задълженията на едната страна поражда необходимост от
изпълнение на насрещните задължения на другата страна. С изпълнението от страна
на ищеца на своите задължения по договора за изработка, възниква насрещното
задължение на възложителя – ответника да заплати съответното възнаграждение за извършеното.
Договорът за изработка е винаги възмезден договор по дефиниция. По делото е
установено изпълнение на възложената работа по изработката на „Интегриран план
за обновяване на град к. 2014-2020г.” от страна на изпълнителя – ищеца.
Въззивният съд споделя
напълно извода на районния съд, че извършената от ищеца работа е предадена и приета
без възражения от възложителя, в срок, като се установи неоснователност на
възражението за некачествена работа, заявено обаче едва с отговора на исковата
молба от ответната страна, но прието за разглеждане от първоинстанционния съд.
Следователно, възложителят,
съгласно разпоредбата на чл.266, ал.1 от ЗЗД, дължи заплащане на възнаграждение
за приетата работа. Размерът на дължимото
възнаграждение за извършената по договора работи е изрично уговорено в него.
Напълно правилни и законосъобразни са изводите на
първоинстанционния съд във връзка с направеното от ответната Община възражение
за недължимост на възнаграждението, тъй като плащане от ДФ „Земеделие” по
сключения между тях договор за отпускане на финансова помощ по мярка 322 „Обновяване и развитие на
населените места” не било получено, като разхода не бил одобрен. Въззивният съд
ги споделя напълно. Уговорката на чл.2,
ал.3 от договора между страните, не е отлагателно условие и тя категорично не
освобождава възложителя от изпълнение на основното му насрещно задължение по
възмездния договор за изработка за заплащане на уговореното възнаграждение лед
завършване и приемане на възложената работа. Обстоятелството, че ДФ „Земеделие”
е отказало да одобри въпросния разход е ирелевантно в отношенията между
страните. Отказът се дължи единствено на неизпълнение на изискванията по
провеждане на обществената поръчка от страна на Община к. и неодобрение на
тръжната процедура от ДФ „Земеделие”, но не освобождава общината от
задълженията й по договора с ищцовото сдружение. Ищецът е изпълнил изискването
на чл.2, ал.4 и ал.6 от договора между тях от 05.03.2015г. и е издал надлежна
проформа фактура.
Правилно районният съд е приел за неоснователни
възраженията относно реквизитите на фактурата, както и възражението за изтекла
погасителна давност.
С оглед гореизложеното,
въззивният съд намира, че е налице неизпълнение
от страна на ответника – въззивник на неговото насрещно задължение по договора
за изработка за заплащане на възнаграждение за извършената и приета работа в
размер на 23640,00лв. с ДДС, поради което следва да бъде ангажирана неговата
договорна отговорност за неизпълнение на поето задължение. Предявеният главен
иск е основателен и доказан в пълния претендиран размер.
Въззивният съд не констатира нарушения на императивни
правни норми /всъщност договорните отношения между страните са уредени от
диспозитивни такива, съдържащи се в ЗЗД/ при произнасянето на районния съд,
както по главния иск, така и по акцесорната претенция, чиято основателност е
обусловена от основателността на главната такава. По отношение на началния
момент и размера на дължимото на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД обезщетение за
забавено изпълнение, въззивният съд споделя напълно правните изводи на
първоинстанционния съд и няма да ги преповтаря.
Следва да се отбележи, че първоинстанционното решение
в отхвърлителната част относно началния момент и размера на мораторната лихва
над сумата от 6909,08лв. до пълния претендиран размер от 7369,40лв., не е
обжалвано и като такова е влязло в сила.
На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху главницата
следва да се присъди обезщетение за забава, считано от подаване на исковата
молба, както правилно е процедирал районния съд, съгласно исковата претенция.
С оглед изложеното, щом
правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна.
Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и
законосъобразен.
Правилно и законосъобразно
районният съд е определил дължимите на страните разноски по съразмерност, с
оглед частичната основателност на акцесорната искова претенция и в тази част
също следва да бъде потвърдено.
Отговорността за разноски
за въззивното производство, с оглед изхода на процеса и неоснователността на
въззивната жалба, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе
своите така, както са направени и заплати на въззиваемата страна направените от
нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. В тази насока е заявено
своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и искане
за намаляването му по реда на чл.78,
ал.5 от ГПК. Съдът намира направеното възражение за основателно. Претендираното
възнаграждение е в размер на 6000лв. с включен ДДС, т.е. 5000лв. без ДДС.
Минималният размер на възнаграждението, определен по реда на чл.7, ал.2, т.3 и
т.4, вр. чл. 2, ал.5 и пар. 2а от ДР на Наредба №1/2004г.за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от 1914,65лв. без ДДС. Съдът
не споделя становището за фактическа и правна сложност на спора пред въззивната
инстанция, най-вече с оглед факта на подадена и приета за разглеждане бланкетна
въззивна жалба, обуславяща и съответния й отговор. Поради това съдът намира, че
следва да присъди на въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 2000лв. без ДДС или 2400 лв. с ДДС.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №260001/14.08.2020г., постановено
по гр.д.№84/2019г. по описа на к.ски районен съд в обжалваните
части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА ОБЩИНА к. с ЕИК ********* да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Агенция за регионално
икономическо развитие – Стара Загора”, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Стара Загора, ул. „Г.сумата
от 2400лв., представляваща направени във въззивното производство разноски.
Решението може
да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на
страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.