№ 2871
гр. София, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20241100506916 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца К. К. Б., чрез адв. С., срещу решение
№ 6054/04.04.2024г., постановено по гр. дело № 51851/2023г. по описа на СРС, 25-и
състав, с което са отхвърлени предявените срещу ответника „Топлофикация София“
ЕАД искове по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че К. К. Б. не дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД сумата 1 165.33 лева, представляваща главница за
топлинна енергия за периода от м.12.2010г. до м.04.2013г., сумата 176.28 лева –
мораторна лихва за периода от 31.01.2011г. до 27.08.2013г. и 126.83 лева –разноски, за
които вземания на 30.10.2013г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 15590/2013г.
по описа на СРС, 88-и състав, въз основа на който е образувано и.д. №
20138440404139 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ с район на действие –
СГС, поради погасяването им по давност.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт,
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила,
на материалния закон и необоснованост. Макар, че изложил мотиви, че в периода от
26.11.2013г. до 02.02.2016г. изпълнителни действия не били предприемани, предвид на
което изпълнителното производство се прекратило на 26.11.2015г. по чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, СРС неправилно приел, че последващо постъпвалите от взискателя молби с
искания за предприемането на изпълнителни действия прекъснали давността. В
1
противоречие с материалния и процесуалния закон – чл. 230, ал. 2 ГПК, чл. 239, ал. 2
ГПК, СРС приел също, че от настъпването на смъртта на първоначалния длъжник К.Б.
на 24.10.2021г. до конституирането на ищеца Б. като длъжник по и.д. производството
било спряно и в този период давност не била текла. Последното означавало при
бездействие на взискателя да не посочи правоприемниците на починалия длъжник с
години да се позовава на спирането по силата на закона. Още по-несъстоятелно било
да се приеме, че спирането на изпълнителния процес водело до спиране теченето на
давността – чл. 113 ЗЗД. Отделен бил въпросът как ищецът изобщо можела да бъда
конституирана като длъжник по прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
изпълнително производство. Неправилно СРС приел, че давността била прекъсвана с
подаването на бланкетни молби от взискателя за извършване на изпълнителни
действия. Макар и да цитирал ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. ОСГТК на
ВКС, първоинстанционният съд приложил същото превратно. По смисъла на това
тълкувателно решение същинско изпълнително действие било това, с което правната
сфера на длъжника била реално засегната (арг. „принудително“ – необходима била
принуда, натиск, давление), действието следвало реално да бъде извършено. Позовава
се на мотивите по т. 10 от същото ТР. В случая не били предприети поисканите от
взискателя изпълнителни действия, таксите за тях не били платени. Бланкетната молба
за предприемане на изпълнителен способ, без дори и таксата да била платена, нямали
ефект на прекъсване на погасителната давност за вземането. Не били предприети
същински изпълнителни действия, прекъсващи давността. Ето защо последното
извършено изпълнително действие по и.д. № 20138440404139 по описа на ЧСИ С.Я.
било наложена на 29.12.2016г. възбрана на собствен на К.Б. имот, перемпцията
настъпила на 29.12.2018г., с което правото да се иска извършване на изпълнителни
действия било погасено. Последващите изпълнителни действия, след прекратяването
по силата на закона, били недопустими и не произвеждали правно действие. Моли за
отмяна на обжалваното решение и вместо него - постановяване на друго, с което
исковете с правно основание чл. 439 ГПК бъдат уважени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът „Топлофикация София“ ЕАД депозира
писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въз основа на
правомощията си, възложени му по чл. 18 ЗЧСИ, ЧСИ Я. предприел необходимите
действия за конституиране на ищеца. С подаваните молби от страна на взискателя
давността била многократно прекъсвана – Решение № 37/24.02.2021г. по гр.д. №
1747/2020г. IV г.о. на ВКС, позовава се на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г.
ОСГТК на ВКС- не се изисквало съответното изпълнително действие да е дало
резултат. Позовава се и на Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
2
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение
настоящият съдебен състав намира следното:
Страните по делото не са формирали спор и от съдържанието на представения
по делото изпълнителен лист от 30.10.2013г. се установява, че същият бил издаден в
полза на ответника „Топлофикация София“ ЕАД въз основа на влязлата в сила по реда
на чл. 416 ГПК заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 24.09.2013г., издадена по
ч.гр.д. № 15590/2013г. по описа на СРС, 88-и състав, срещу длъжника К.А.Б., за
сумите 1 165.33 лева, представляваща главница за топлинна енергия за периода от
м.12.2010г. до м.04.2013г., ведно със законната лихва от 18.09.2013г. до изплащането на
вземането, сумата 176.28 лева – мораторна лихва за периода от 31.01.2011г. до
27.08.2013г. и 126.83 лева –разноски по делото.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение по реда на чл. 416 ГПК
длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред,
извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани.
Ефектът е на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането, поради
което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата
давност е всякога пет години. В този смисъл и в решение № 3/04.02.2022г. по гр.д. №
1722/2021г., IV г.о., ВКС приема, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е
определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено
по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. По изложените
съображения въззивният съд приема, че в разглежданата хипотеза приложима е
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и срокът на новата давност е пет години.
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Съобразно мотивите по т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК
давността прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано
от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ - насочване на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
насрочването и извършването на публична продан и т.н. Не са изпълнителни действия
и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и
3
др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Взискателят трябва
да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася
съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия,
изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка,
предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на
вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни
действия и прилагането на нови изпълнителни способи.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че с молбата
си за образуване на изпълнително дело от 19.11.2013г. взискателят „Топлофикация
София“ ЕАД на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, възложил на ЧСИ да определи начина на
изпълнението. С подаването на молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща
възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, какъвто е настоящият случай, давността се счита
прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Ето защо съдът приема за установено, че
на 19.11.2013г. давността била прекъсната с молбата на взискателя за образуване на
изпълнително дело с инкорпорирано в същата възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. С
постановление на ЧСИ от 26.11.2013г. бил наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника К.А.Б. в „Такси 2001“ ООД. От налагането на запора
започнала да тече новата 5 годишна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява с постановление. С Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
поради т.нар. перемпция настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може
само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Настъпването на
перемпцията е основание за прекратяване на процесуалните правоотношения в
изпълнителния процес, но няма за последица погасяване на признатото субективно
материално право, нито на правото на принудително изпълнение.
С Тълкувателно решение № 3/28.03.2023г. по тълк.д. № 2/2020г. ОСГТК на ВКС
приема, че нормата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД се прилага в изпълнителния процес по
изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015г.
на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. Задължителното
4
тълкуване по ППВС № 3/1980г. отпада едва от момента на обявяване на
Тълкувателното решение, с което Постановлението е счетено за загубило сила. Затова
по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до
обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК,
ВКС, не е текла погасителна давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Давността
за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015г.
По горните мотиви прекратяването на изпълнителното производство става по
силата на закона, предвид на което и изпълнителното производство се прекратило на
26.11.2015г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т.нар. перемпция. Предвид
постановките на Тълкувателно решение № 3/28.03.2023г. по тълк.д. № 2/2020г. ОСГТК
за периода до 26.06.2015г. погасителна давност не е текла, а новата 5 годишна
погасителна давност съгласно възприетото в Тълкувателно решение № 3/28.03.2023г.
по тълк.д. № 2/2020г. ОСГТК започнала да тече от 26.06.2015г.
На 02.02.2016г., преди изтичането на давността, взискателят „Топлофикация
София“ ЕАД поискал ЧСИ да насрочи опис на движими вещи, собственост на
длъжника. Съобразно мотивите по т. 3 от Тълкувателно решение № 2/04.07.2024г. по
тълк.д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС за давността и нейното прекъсване водещо
значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се
осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ,
давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от
кредитора. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността,
защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за
действие е на съдебния изпълнител. Правно и фактически, действията на взискателя
следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при
осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен вид - поради
препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с
депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен
изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК. Дължимото авансовото заплащане на такси
за осъществяването на способа – чл. 73, ал. 3, чл. 433, ал. 1, т. 6, чл. 426, ал. 3 ГПК, чл.
80 ЗЧСИ е от значение, ако невнасянето им е довело до връщане на молбата. Такова в
случая не се установява от доказателствата по делото. На 01.08.2016г. по
изпълнителното дело № 2013840404139 по описа на ЧСИ С.Я., ЧСИ насрочил опис и
оценка за 20.09.2016г. от 14.00 часа. С това изпълнително действие давността била
прекъсната.
Неоснователни са поддържаните с жалбата доводи, че изпълнително действие,
поискано или извършено в рамките на прекратено изпълнително производство, било
негодно да породи правни последици. С разрешението по т. 3 от Тълкувателно
решение № 2/04.07.2024г. по тълк.д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, ВКС уеднакви
5
противоречивата съдебна практика по въпроса. Съобразно задължителните за
настоящия съдебен състав указания по т. 3, погасителната давност се прекъсва от
изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила
перемпция. В мотивите си ВКС подчертава, че перемпцията е процесуален институт,
при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и
публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито
кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител, като орган по принудително
изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ново
писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция,
поставя началото на ново процесуално правоотношение. Изпълнено е условието за
определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. Съдебният
изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително
изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния
лист, който е в негово държане. Образуването на изпълнително дело е правно
административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или
неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на
кредитора. Ето защо с молбата от 02.02.2016г. и с насрочените с разпореждането от
01.08.2016г. опис и оценка на движими вещи давността била прекъсната.
На 27.12.2016г., преди изтичането на давността, ЧСИ наложил възбрана върху
собствения на длъжника недвижим имот – ап. 54, находящ се в гр. София, ж.к.
„********* С това изпълнително действие, годно по естеството си да прекъсне
теченето на давността за вземанията, давността била прекъсната.
На 20.01.2017г. взискателят поискал ЧСИ да наложи запор на банковите сметки
на длъжника, запор на трудовото му възнаграждение и/или запор на пенсията му.
Същата молба предвид мотивите по т. 3 от Тълкувателно решение № 2/04.07.2024г. по
тълк.д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС прекъснала давността.
Давността била прекъсната и с разпореждането на ЧСИ от 19.01.2019г., с която
ЧСИ наложил опис и оценка на същия недвижим имот за 05.03.2019г.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че преди
изтичането на 5-годишната погасителна давност за процесните вземания, по
образуваното изпълнително дело № 20138440404139 по описа на ЧСИ С.Я., с молба от
30.10.2019г. взискателят поискал опис на движими вещи, собственост на длъжника,
какъвто бил насрочен с разпореждане от 03.12.2019г.
Длъжникът К.А.Б. починал на 24.10.2021г. С настъпването на смъртта му по
изпълнителното дело се осъществили предпоставките за спиране на производството
по чл. 432, ал. 1, т. 3, вр. чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че
със смъртта на длъжника по силата на закона се спира и изпълнителното производство,
респ. спират да текат всички срокове, като не могат да бъдат извършвани никакви
6
процесуални действия от съдебния изпълнител до конституирането на наследниците
на длъжника. Настоящият съдебен състав намира, че в случая не е нужен нарочен акт
на съдебния изпълнител, тъй като спирането настъпва по силата на закона, а съдебния
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото спиране на
изпълнителното производство. Аргументи в тази връзка – мотивите по т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, във връзка с перемпцията.
Нормата на чл. 230, ал. 2 ГПК предвижда, че при смърт на ответника, в
шестмесечен срок от съобщението, ищецът следва да посочи неговите
правоприемници и адресите им или да вземе мерки за назначаване на управител на
незаетото наследство или за призоваване на наследниците по реда на чл. 48, като при
неизпълнение на това задължение делото се прекратява. На първо място в хипотезата
на чл. 230, ал. 2 ГПК производството по делото е спряно по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2
ГПК с акт на съда (а не по силата на закона - чл. 432, ал. 1, т. 3, вр. чл. 229, ал. 1, т. 2
ГПК), предвид на което аналогията на въззивника с тази норма е неоснователна.
Отделно от изложеното - при всички случаи предвиденият в тази разпоредба
шестмесечен срок тече от получаването съобщението от ищеца, а не от факта на
смъртта на ответника (чл. 230, ал. 2, вр. чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК). Уведомяване на
взискателя в случая нито се твърди, нито се установява, което е допълнителен
аргумент за неоснователност на доводите на въззивника в тази връзка.
Доводите на въззивника за бездействие на взискателя в този период на спиране
на изпълнителното производство по силата на закона също не могат да бъдат
споделени – установява се, че на 15.11.2021г. взискателят подал молба по
изпълнителното дело с искане за опис и оценка на движимите вещи на длъжника и
изнасянето им на публична продан. Въпреки това при спряло по силата на закона
производство същата молба не произвела ефект на прекъсване на давността.
ЧСИ изпратил на ищеца съобщение за конституиране изх. № 2205/16.01.2023г.,
като й предоставил едномесечен срок да заяви по реда на чл. 51 ЗН приема ли
наследството на К.А.Б.. Съобщението с изх. № 2205/16.01.2023г. било получено от
новоконституирания длъжник К. К. Б. – ищец в настоящото производство, на
26.01.2023г. С молбите си от 08.02.2023г. и от 20.02.2023г. ищецът Б. не направила
изрично изявление. Единствено заявила искане за прекратяване на изпълнителното
производство. Съставен бил протокол от длъжностно лице - служител от кантората на
ЧСИ, пред който на 15.02.2023г. ищецът Б. в телефонен разговор заявила, че приема
оставеното от К.А.Б. наследство. На 27.04.2023г. ЧСИ се произнесъл с разпореждане,
с което на основание чл. 429 ГПК конситуирал ищеца К. К. Б. на мястото на починалия
длъжник К.А.Б.. С разпореждане от 15.05.2023г. отново й указал срок – до 10.06.2023г.
да заяви приема ли оставеното наследство. В кориците на приложения по делото
препис на изпълнителното дело нена молба с изрично приемане не се съдържа.
7
По горните мотиви давността била прекъсната с насрочения с разпореждане от
03.12.2019г. опис на движими вещи, като за периода от настъпването на смъртта на
длъжника К.А.Б. на 24.10.2021г. до конституирането на ищеца на мястото му на
27.04.2023г. давност не е текла. Пет годишната погасителна давност продължила да
тече след последната дата и преди изтичането й била прекъсната с молбата на
взискателя от 08.11.2023г., с която поискал ЧСИ да наложи запор на банковите сметки
на ищеца, запор върху трудовото й възнаграждение, а при неустановяване на такива –
опис на движимите й вещи, находящи се на постоянния/настоящия й адрес.
Както бе отбелязано по-горе, с арг. мотивите по т. 3 от Тълкувателно решение №
2/04.07.2024г. по тълк.д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС за давността и нейното
прекъсване водещо значение има активността на взискателя, а искането на кредитора –
взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в
рамките на искания изпълнителен способ, ако непредприемането му се отдава на
причини, независещи от кредитора, прекъсва давността. Ето защо молбите на
взискателя от 02.02.2016г., молбата от 20.012017г., от 30.10.2019г., и молбата на
взискателя от 08.11.2023г. прекъснали давността. Предвид задължителното тълкуване,
дадено с Тълкувателно решение № 2/04.07.2024г. по тълк.д. № 2/2023г. на ОСГТК на
ВКС, въведените с въззивната жалба доводи са неоснователни.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че в случая петгодишният
период обхваща и периодът на обявено извънредно положение в РБ със Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение (ДВ, бр. 28/28.03.2020г., в
сила от 13.03.2020г.). Съгласно чл. 3, т. 2 от посочения закон, считано от 13.03.2020г. до
отмяната на извънредното положение спират да текат давностните и други срокове,
предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват
права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на
сроковете по НК и ЗАНН. Съгласно § 13 от ПЗР на Закона за здравето (обн. в ДВ, бр.
44 от 13.05.2020г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13.03.2020г., и за преодоляване на последиците,
продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в
Държавен вестник. Ето защо давностният срок в периода от 13.03.2020г. до
20.05.2020г. спрял да тече и продължил да тече, считано от 21.05.2020г.
По гореизложените мотиви давността не е изтекла нито към завеждането на
исковата молба в съда на 20.09.2023г., нито към настоящия момент. Предявените
искове се явяват неоснователни и правилно са отхвърлени от СРС.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Обжалваното решение, с което
исковете по чл. 439 ГПК са уважени, е правилно и законосъобразно, предвид на което
следва да бъде изцяло потвърдено, като на основание чл. 272 ГПК настоящият съдебен
8
състав препраща и към изложените от първоинстанционния съд мотиви.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски за пред въззивната инстанция има
въззиваемата страна – ответникът „Топлофикация София“ ЕАД. Същият е
представляван от юрисконсулт и претендира разноски, които съдът определя в
минимален размер от 100 лева, които на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му
бъдат присъдени.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 6054/04.04.2024г., постановено по гр. дело
№ 51851/2023г. по описа на СРС, 25-и състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, К. К. Б., ЕГН **********, да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, сумата 100 лева – разноски
по делото, сторени пред СГС.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9