№ 1398
гр. Варна, 27.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Антония Светлинова
при участието на секретаря Веселина Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Антония Светлинова Гражданско дело №
20223110112101 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени от Е. В. Я. (с предишно фамилно име Н.),
ЕГН **********, с адрес: ************, пасивно субективно и обективно
съединени искове, както следва:
- предявен от Е. В. Н. срещу „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: *****************, представлявано заедно
и поотделно от изпълнителните директори Г.Т.Т. и А.В.М., отрицателен
установителен иск за прогласяване нищожността на сключения между
страните договор за паричен заем № 4235182 от 18.08.2021 г. поради
противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД и
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, евентуално съединен с
- предявени от Е. В. Н. срещу „И.А.М.“ АД отрицателни
установителни искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4
от сключения между страните договор за паричен заем № 4235182 от
18.08.2021 г. поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал.
1, предл. трето от ЗЗД, евентуално – като неравноправна, на основание чл.
146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, както и
- предявени от Е. В. Н. срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: *****************, представлявано от
управителя П.Б.Д., евентуално съединени отрицателни установителни
искове за прогласяване нищожността на сключения между страните
договор за предоставяне на поръчителство № 4235182 от 18.08.2021 г.
поради заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ от
ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, евентуално - поради накърняване на добрите
нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл.трето от ЗЗД , евентуално - поради
неравноправност, на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила с ответника „И.А.М.“
1
АД договор за паричен заем № 4235182 от 18.08.2021 г., по силата на който в
нейна полза е отпуснат паричен заем в размер на 800 лв. срещу насрещното
нейно задължение да върне сума в общ размер на 877,37 лв. при ГПР 41,69 %
и ГЛП 35 %, платима на 13 вноски. Твърди, че във връзка с чл. 4 от договора
за заем е сключила с втория ответник „Ф.Б.“ ЕООД договор за предоставяне
на поръчителство № 4235182, с който е обезпечен заемният договор срещу
възнаграждение за поръчителя в размер на 370,63 лв. Счита, че договорът за
заем е нищожен поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал.
1, предл. първо от ЗЗД и чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , тъй като в
същия е посочена само абсолютната стойност на ГПР, без да е посочено какви
разходи са взети предвид при изчисляването на тази стойност. Намира, че
възнаграждението по договора за поръчителство следва да бъде включено
като елемент от общия разход по кредита, като това не е сторено в случая.
Поддържа, че по този начин е заобиколено изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
за максимален ГПР до петкратния размер на законната лихва за забава.
Изтъква, че ответните дружества са свързани лица - „И.А.М.“ АД е едноличен
собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което чрез сключването на
договора за поръчителство се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаря възнаграждение, което
впоследствие да бъде разпределено като печалба на заемателя „И.А.М.“ АД.
Счита, че с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на
кредита, тъй като с плащането от поръчителя в полза на „И.А.М.“ АД на
практика кредиторът плаща сам на себе си. Затова и счита, че и двата
договора са нищожни, като се позовава на съдебна практика. Отделно
поддържа, че посочването в договора за заем на ГПР, различен от реално
приложимия в отношенията между страните, представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.
В условията на евентуалност – ако съдът счете за неоснователен иска за
нищожност на заемния договор, поддържа, че клаузата на чл. 4 от същия е
нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД , поради
накърняване на добрите нрави, тъй като е налице нееквивалентност на
насрещните престации по заемното правоотношение. В тази връзка поддържа,
че ищцата е била задължена на сключи договора за поръчителство, като
условие за отпускане на искания заем, и то с избрано от заемодателя и
свързано с него лице – поръчител, чието възнаграждение е в размер на 60% от
заемната сума.
Намира, че клаузата на чл. 4 от договора за заем и нищожна и като
неравноправна, на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Поддържа, че и договорът за поръчителство е нищожен, на
основание чл. 26, ал. 1, предл.трето от ЗЗД, поради накърняване на добрите
нрави, понеже липсва еквивалентност между насрещните престации. По този
повод излага, че възнаграждението на поръчителя в размер на 370,63 лв.,
която сума възлиза на почти половината от отпуснатия кредит в размер на 800
лв., с което се нарушават принципите на добросъвестност и справедливост.
Отделно изтъква, че потребителят не получава нищо срещу това
възнаграждение, както и че поръчителят е предварително определен от
кредитора по заемния договор.
Евентуално поддържа, че договорът за поръчителство е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. второ от ЗЗД , поради заобикаляне на
2
закона, тъй като с него на практика се цели преодоляване на забраната на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, която би била нарушена, в случай че в заемния договор бъде
включено възнаграждението по договора за поръчителство.
Поддържа нищожност на договора и поради неравноправност, на
основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, тъй като не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката.
По изложените съображения по същество моли за прогласяване
нищожността на сключения договор за паричен заем, евентуално – на
клаузата на чл. 4 от него, както и за прогласяване нищожността на договора за
предоставяне на поръчителство. Претендира и сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „И.А.М.“ АД депозира отговор
на исковата молба, в който излага становище за недопустимост на
предявените срещу него искове, поради липса на правен интерес, доколкото
ищцата би могла да защити в пълна степен правата си чрез предявяване на
осъдителен иск за връщане на недължимо платени суми, в което
производство би била проверена и действителността на договора за заем и
отделните му клаузи. Счита исковете и за неоснователни. В тази връзка
поддържа, че ГПР е уговорен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и възнаграждението по договора за поръчителство правилно не е
съобразено като разход, тъй като е дължимо при неизпълнение на
задълженията на потребителя (чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗПК). Отделно сочи, че при
сключването на заемния договор не му е било известно кое обезпечение сред
изброените в чл. 4 ще избере потребителя, както и че възнаграждението по
договора за поръчителство е дължимо не на него, а на трето лице – поръчител.
Намира, че са спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като е
посочен конкретният фиксиран ГПР, както и крайната сума, дължима от
потребителя. Счита, че няма изискване да се посочва в договора и
механизмът на изчисляване, а допълнителни допускания не са заложени, тъй
като няма възможност за промяна в ГПР.
С тези аргументи по същество моли за отхвърляне на исковете и
претендира разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави и
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното от
ищцата адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Ф.Б.“ ЕООД депозира
отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на
предявените срещу него искове. Счита, че липсва твърдяната
нееквивалентност на насрещните престации по договора за поръчителство,
тъй като срещу възнаграждението той се е задължил да отговаря солидарно
със заемателя за неговите задължения по заемния договор, които са в
значително по-висок размер. Намира, че договорът е сключен в съответствие
с принципа на свобода на договаряне по чл. 9 от ЗЗД и кореспондира с
добрите нрави. Намира за ирелевантни доводите на ищцата за противоречие
на сделката с нормите на ЗПК поради неприложимост на посочения
специален закон по отношение на гаранционната сделка.
По изложените съображения по същество моли за отхвърляне на
исковете и претендира разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави
и възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното от
ищцата адвокатско възнаграждение.
3
В открито съдебно заседание ищецът не се явява лично и не се
представлява. Процесуалният му представител адв. М. М. предварително
депозира писмена молба,с която поддържа исковата молба и представя
списък на разноски по чл. 80 ГПК.
Ответниците не изпращат представители в съдебно заседание.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане са пасивно субективно и обективно съединени
отрицателни установителни искове за прогласяване нищожността на сключен
между ищеца и ответника „И.А.М.“ АД договор за паричен заем, евентуално
съединен с иск за прогласяване нищожността на отделна клауза по същия
договор, както и отрицателни установителни искове за прогласяване
нищожността на сключен между ищеца и втория ответник „Ф.Б.“ ЕООД
договор за поръчителство на заявени евентуални основания.
Исковете са допустими, доколкото са налице нормативно установените
положителни предпоставки за възникване и надлежно упражняване на
правото на иск и липсват процесуални пречки за това. Неоснователни за
възраженията на ответника „И.А.М.“ АД за недопустимост на предявените
срещу него установителни искове, поради липса на правен интерес, предвид
възможността за предявяване на осъдителен иск за връщане на недължимо
платени суми. По арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК ищецът има право сам да избере
вида на търсената защита на засегнатите негови права, като същият има
правен интерес да предяви иск за нищожност на договор, по който е страна,
за да бъде разрешен въпросът за валидността на сделката със сила на
пресъдено нещо, респ. да се освободи от договорната връзка още преди
имущественото разместване на блага по нея.
Основателността на исковете е обусловена от наличието на твърдените
пороци на договорите/клаузите, водещи до тяхната нищожност.
Не е спорно, а се установява и от приложения двустранно подписан
договор, че между ищцата Е. В. Н. и ответника „И.А.М.“ АД е сключен
договор за паричен заем № 4235182 от 18.08.2021 г.
По силата на договора ответникът, в качеството му на заемодател, се е
задължил да предостави на ищцата, като заемател, сумата от 800 лв. срещу
насрещното задължение на последната да върне сума в общ размер на 877,37
лв., включваща предоставената му главница и възнаградителна лихва при
фиксиран ГЛП от 35 % и ГПР от 41,69 %. Посочената обща сума е платима на
13 двуседмични погасителни вноски, всяка от които в размер на 67,49 лв. и
падеж, посочен в договора. Според чл. 4 заемателят се задължава в срок до
три дни от подписване на договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения, а именно: поръчителство на две физически лица, които
да отговарят на определени изисквания за трудова ангажираност, получавани
доходи и кредитна история, банкова гаранция за дължимата сума по кредита
със срок на валидност 30 дни след крайния срок на договора или
поръчителство на одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
В изпълнение на цитираната клауза на чл. 4 от заемния договор ищцата
е сключила с втория ответник „Ф.Б.“ ЕООД договор за предоставяне на
4
гаранция № 4235182/18.08.2021 г., с който ответникът – гранат се е задължил
да издаде гаранция за плащане (изпълнение на парични задължения) в полза
на „И.А.М.“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по
него, за сума, покриваща главницата от 800 лв., възнаградителната лихва,
законната лихва за забава, разходите за събиране и съдебните разноски. В чл.
3 от договора е уговорено възнаграждение на гаранта в размер на 370,63 лв.,
платимо разсрочено на вноски с падежи, съответстващи на падежите на
погасителните вноски по заемния договор.
Приобщен по делото е и погасителен план по договора за заем, изготвен
от „И.А.М.“ АД, в който са индивидуализирани погасителните вноски по
кредита с посочване на падеж и размер, включващ главница, лихва и
възнаграждение за предоставяне на гаранция, последното в общ размер на
370,63 лв. – 13 вноски по 28,51 лв. всяка. В погасителния план се съдържа и
забележка, че това възнаграждение се дължи само ако потребителят не
предостави обезпечение под формата на поръчителство на физически лица
или банкова гаранция, а е избрал да предостави гаранция от юридическо
лице.
По иска за нищожност на договора за заем:
Договорът за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (обн.
ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), поради което правата и
задълженията на страните се регулират от разпоредбите на посочения
специален закон в редакцията му, изм. и доп. ДВ. бр.104 от 8 Декември 2020
г., действаща към момента на сключване на сделката.
Според чл. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и има задължително съдържание, посочено в разпоредбата,
вкл. годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин (чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК). Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени тези
изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България. Клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
В случая потребителският договор съдържа конкретно посочване на
ГПР от 41,69 %, като в тези разходи не е включено възнаграждението по
договора за гаранция.
Спорните въпроси се свеждат до това дали въпросното
възнаграждение в полза на гаранта следва да се включи при
5
изчисленията на ГПР, респ. дали договорът за кредит противоречи на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Настоящият съдебен състав намира,
че следва да се даде положителен отговор на тези въпроси, като аргументите
за това са следните:
Според легалната дефиниция, регламентираната в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Договорът за гаранция е сключен в изпълнение на задължението на
потребителя по чл. 4 от договора за кредит за предоставяне на обезпечение в
полза на кредитора, поради което дължимото от потребителя възнаграждение
по гаранционната сделка е пряко свързано с потребителския кредит и следва
да бъде включено в общите разходи при изчисляване на ГПР.
Обстоятелството, че това възнаграждение се дължи на трето лице, а не на
кредитора, е ирелевантно, като подобна хипотеза е изрично допусната от
законодателя при примерното изброяване на разходите, включени в общия
такъв, цитирани по-горе (напр. възнаграждение за кредитни посредници,
застрахователни премии). Освен това дължимостта на възнаграждението по
договора за гаранция и конкретния негов размер явно са били известни на
обезпечения кредитор „И.А.М.“ АД, тъй като са включени в предварително
изготвения от него погасителен план – приложение към договора за кредит.
Неоснователни са възраженията на ответника, че възнаграждението не
следва да бъде включвано в ГПР, тъй като е дължимо при неизпълнение на
задълженията на потребителя и попада в изключението на чл. 19, ал. 1, т. 1 от
ЗПК. Видно от клаузата на чл. 3 от договора за гаранция, възнаграждението
на гаранта е дължимо за поетото от него задължение да обезпечи (гарантира)
изпълнението на потребителя по договора за кредит, а не при изпълнение на
това негово задължение, респ. при неизправност на потребителя.
Неоснователни са и възраженията, че при сключването на заемния
договор ответникът не е бил наясно кое обезпечение сред изброените в чл. 4
ще избере потребителят. Формалната възможност на потребителя да избере
друго обезпечение на практика е неосъществима, предвид множеството
условия, на които следва да отговарят поръчителите, респ. банковата
гаранция и краткия (тридневен) срок, в който следва да бъдат осигурени те.
Подобни изисквания са явно непосилни за средностатистическите
потребителите на този тип краткосрочни кредити, особено като се има
предвид търсената при получаване заема бързина (така – решение №
1016/26.07.2022 г. по възз.т.д. № 990/2022 г. на ВОС). Този извод се
потвърждава и от погасителния план към договора за кредит и включването в
него на възнаграждението по договора за гаранция.
От гореизложеното следва, посоченият в чл. 8 от договора за кредит
годишен процент на разходите от 41,69 % е различен от действителния такъв
и не е изчислен при съобразяване на всички релевантни разходи по
6
определения в приложение № 1 начин. Налице е допуснато нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което договорът за
кредит е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
Предвид извода за основателност на главния иск, съдът не дължи
произнасяне по предявените евентуално съединени искове за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 4 от същия договор.
По исковете за нищожност на договора за предоставяне на
гаранция:
Предявени са три иска в условията на евентуалност, като съдът не е
обвързан от заявената в исковата молба последователност на основанията за
нищожност, а е длъжен да разгледа същите според естеството на
поддържания порок, като държи сметка, че съществуването на някой от
пороците – основания за нищожност на сделката съгласно чл. 26 ЗЗД,
изключва или поглъща останалите (в този смисъл – решение № 97 от
08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС, I т.о., определение №
494/05.08.2011 г. по ч.гр.д. № 267/11 г. на ВКС, ІV г.о. и др.). Съобразявайки
тези условия, настоящият съдебен състав намира, че следва да разгледа
предявените искове в докладваната последователност, а именно: поради
заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ от ЗЗД вр. чл.
19, ал. 4 от ЗПК, евентуално - поради накърняване на добрите нрави, на
основание чл. 26, ал. 1, предл.трето от ЗЗД, евентуално - поради
неравноправност, на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Според съдебната практика сделката е сключена при заобикаляне на
закона, когато забранена от закона цел се постига с позволени средства;
когато макар и от външна страна правната форма да е спазена, целта е чрез
нея да се постигне един непозволен или забранен от закона резултат.
Сключената при заобикаляне на закона сделка е поначало позволена,
недопустима е нейната по-далечна цел (така – решение № 475/14.07.2010 г. по
гр.д. № 261/2009 г. на ВКС, Четвърто ГО).
При преценка за действителността на договора следва да се съобразят
както отделните негови клаузи, така и съдържанието му в цялост – арг. от чл.
20 ЗЗД.
В случая договорът за гаранция е сключен за обезпечаване
изпълнението на потребителя по договора за потребителски кредит, респ.
гарантира удовлетворяването на кредитора – заемодател „И.А.М.“ АД.
Дружеството-гарант „Ф.Б.“ ЕООД е одобрено от заемодателя лице, съобразно
условията на чл. 4, т. 3 от договора за кредит, като освен това е и свързано с
него лице („И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала му). По силата
на гаранционната сделка потребителят се е задължил да заплати на гаранта
възнаграждение в размер на 370,63 лв., което е платимо разсрочено, наред с
вноските по погасителния план на договора за кредит.
От друга страна, обезпеченият договор за кредит е сключен за сумата от
800 лв. с уговорен срок за връщане от 26 седмици и годишен лихвен процент
от 41,69 %, близък до максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. За да получи
тази заемна сума, потребителят на практика е бил принуден да сключи
договора за гаранция с избрано от кредитора търговско дружество, явяващо
се свързано с него лице, и е лишен от право на избор на контрагент и
възможност за индивидуално договаряне на клаузите по гаранционната
сделка.
7
Предвид посочените параметри на заема и при направения по-горе
извод, според който възнаграждението по договора за гаранция следва да
бъде включено при изчисляване на общите разходи по договора за кредит,
ГПР би надвишил многократно нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
праг от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, опредЕ. с ПМС (50 % към датата на сключване на
договора през 2021 г.). Според чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съобразявайки този забранен от закона резултат, свързаността между
кредитора и гаранта, размера на възнаграждението на последния, което се
равнява на почти половината от заетата сума, и уговорения начин за плащане
на това възнаграждение заедно с погасителните вноски по кредита, в полза на
кредитора „И.А.М.“ АД, както и практическата невъзможност на потребителя
да избегне сключването на гаранционната сделка, съдът намира, че договорът
за гаранция е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД, поради
заобикаляне на закона.
Следователно и този главен иск е основателен и следва да бъде уважен,
като се прогласи нищожността на договора за гаранция на посоченото
основание, без да се разглеждат евентуално заявените пороци на сделката.
По разноските:
С оглед изхода на делото, направеното искане и представения списък по
чл. 80 ГПК, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени сторените по делото разноски за заплатена държавна такса в
размер на по 50 лв. за всеки иск, която да бъде възложена в тежест на всеки
от ответниците.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в
полза на процесуалния представител на ищцата адв. М. В. М., вписан в АК-
Пловдив, със съдебен адрес: *********, следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищцата в размер на по 400 лв. за всеки иск, определен от съда по реда на чл.
36, ал. 2 от ЗА вр. чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ред. изм. и доп.
ДВ. бр.68 от 31 Юли 2020г., действаща към датата на представените договор
за правна защита и съдействие от 25.08.2022 г.). Възнагражденията следва да
бъдат възложени в тежест на всеки ответник по арг. от чл. 78, ал. 1 от ГПК и
чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Предвид изхода на делото, разноски на ответниците не се следват.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на договор за паричен
заем № 4235182 от 18.08.2021 г. , сключен между заемателя Е. В. Я. (с
предишно фамилно име Н.), ЕГН **********, с адрес: ************, и
заемодателя „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: *****************, представлявано заедно и поотделно от
изпълнителните директори Г.Т.Т. и А.В.М., на основание чл. 22 във вр. чл.
8
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за договор за
предоставяне на гаранция № 4235182 от 18.08.2021 г., сключен между
потребителя Е. В. Я. (с предишно фамилно име Н.), ЕГН **********, с адрес:
************, и гаранта „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление: *****************, представлявано от управителя П.Б.Д.,
поради заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ от
ЗЗД.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: *****************, представлявано заедно и поотделно от
изпълнителните директори Г.Т.Т. и А.В.М., да заплати на Е. В. Я. (с
предишно фамилно име Н.), ЕГН **********, с адрес: ************, сумата
от 50 лв. (петдесет лева) за разноски по делото за заплатена държавна такса,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: *****************, представлявано от управителя П.Б.Д., да
заплати на Е. В. Я. (с предишно фамилно име Н.), ЕГН **********, с адрес:
************, сумата от 50 лв. (петдесет лева) за разноски по делото за
заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: *****************, представлявано заедно и поотделно от
изпълнителните директори Г.Т.Т. и А.В.М., да заплати на адв. М. В. М.,
вписан в АК-Пловдив, със съдебен адрес: *********, сумата от 400 лв.
(четиристотин лева) за адвокатско възнаграждение за предоставената
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата, на основание чл. 38,
ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: *****************, представлявано от управителя П.Б.Д., да
заплати на адв. М. В. М., вписан в АК-Пловдив, със съдебен адрес:
*********, сумата от 400 лв. (четиристотин лева) за адвокатско
възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие
на ищцата, на основание чл. 38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал.
2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9