Решение по дело №612/2024 на Административен съд - Кърджали

Производството е по чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване ( КСО).

Делото е образувано по жалба на С. М. Е. от [населено място], чрез пълномощник, срещу Решение № 2153-08-336/ 22.11.2024 г. на директор на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на лицето срещу Разпореждане № 081-00-930-3/ 27.09.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали. С последния административен акт, на С. М. Е., на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, във връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/ 2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Претендира се незаконосъобразност на оспореното решение. В жалбата се сочи, че с Регламент (ЕО) № 883/2004г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Твърди се, че механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Твърди се, че специални правила, представляващи изключения от горния принцип, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г.

Искането е да се отмени оспорения административен акт. Претендира се присъждане на деловодни разноски.

В съдебно заседание жалбата се поддържа от пълномощник.

Ответникът – Директор на ТП на НОИ – Кърджали, чрез процесуален представител, оспорва жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето й. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В писмена защита посочва съображения в подкрепа на доводите си за законосъобразност на оспорения административен акт.

Настоящият състав на АС – Кърджали приема, че жалбата е допустима като подадена в предвидения в чл. 118, ал. 1 от КСО 14-дневен срок и от лице, което е засегнато от обжалвания административен акт.

При извършена проверка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Със Заявление, вх. 908-0736/ 02.07.2024 г. до Дирекция „Бюро по труда“ – [община], регистрирано в информационната система на ТП на НОИ - Кърджали с вх. № 081-00-930/ 02.07.2024 г. С. Е. поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО. В същото декларирал, че е упражнявал трудова дейност в друга държава – [държава], за периода от 01.10.2014 г. до 30.06.2024 г.

С писмо изх. № У-081-00-930-1/ 03.07.2024 г. от жалбоподателя е изискано да представи заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава - членка на ЕС със СЕД U002 и U004, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004, както и документи от работодателя в [държава]/трудов договор, заповед за прекратяване, фишове за заплати и др./. На 17.07.2024 г. С. Е. подал заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 за периода: 01.10.2014 г. – 15.07.2024 г., с приложена декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, както и документи, свързани с трудовата му заетост в [държава].

От страна на ТП на НОИ - Кърджали на 17.07.2024 г., до компетентната институция на [държава] по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, е изпратено искане за издаване на структурирани електронни документи U017 – осигурително досие, U004 – информация за заплатите и H006 – информация за периоди на пребиваване, необходими за преценка на правото на парично обезщетение за безработица.

С разпореждане № 081-00-930-1/17.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателя до получаване на изисканите структурирани електронни документи от компетентната институция на [държава].

На 19.09.2024 г., отново по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, са получени структурирани електронни документи (СЕД) U017 и U004, издадени от компетентната институция в [държава] относно преценка на правото и размера на паричното обезщетение за безработица. След разглеждането им, с разпореждане № 081-00-930-2/ 20.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица, на основание чл. 55 от АПК е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С разпореждане № 081-00-930-3/ 27.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В разпореждането е посочено, че на 19.09.2024 г. е получен по електронен път структуриран електронен документ U017, издаден от КИ в [държава], с който са удостоверени периоди на осигурена заетост от 17.04.2017 г. до 24.10.2019 г. и от 04.11.2019 г. до 30.06.2024 г. Изложени са съображения, че съгласно чл. 16 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/ 68, гражданин на ЕС получава автоматично право на постоянно пребиваване в друга страна от ЕС, ако е живял законно в нея поне 5 години без прекъсване. Със становище по дело С-30/22, Европейската комисия и Съвета решават, че чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО)№ 883/ 2004 на ЕС и Съвета не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетение за безработица до КИ на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване или заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия период. Предвид горното и с оглед разпоредбата на чл. 65, ал. 5 във връзка с ал. 2 Регламент (ЕО) 883/ 2004, е прието, че НОИ не е компетентната институция по отпускането на парично обезщетение за безработица, тъй като лицето нито е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало на територията на България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност и няма право на парично обезщетение за безработица.

Видно от представената по делото административна преписка, на 08.10.2024 г. по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз е получен структурирани електронни документи (СЕД) Н006, с който е предоставена информация за пребиваване от компетентната институция на [държава].

При обжалване по административен ред на разпореждане № 081-00-930-3/ 27.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица пред директора на ТП на НОИ – Кърджали е постановено оспореното в настоящото производство решение. В същото е прието, че в разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица, правилно е прието, че Р България не е компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица. Посочено е, че основният принцип, установен в Регламент на (ЕО) № 883/2004 е, че лицата, за които се прилага регламентът, са подчинени на законодателството само на една държава членка и това е държавата членка, на територията на която се полага трудът. Принципът е известен като lex loci laboris и е посочен в чл. 11, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Приложението на принципа изисква лицето обичайно да пребивава на територията само на едната държава членка. Този факт се определя според центъра на жизнените интереси на лицето.

Изложени са съображения, че общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от Регламента. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Изключение от това нравило е разпоредбата на чл. 65, § 2 от същия нормативен акт, в който е регламентирано, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение па службите по заетостта в държавата-членка но пребиваване. Тези безработни лица получават обезщетение в съответствие с чл. 65, § 5, буква „а“ от Регламента в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване, ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице.

Изложени са мотиви, че нормата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. следва да се тълкува и прилага във връзка с разпоредбите на член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския Парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, тъй като във втория текст са посочени елементите за определяне на пребиваването. Съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето - жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

В обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали е прието, че по време на последната си трудова заетост държава на пребиваване по отношение на С. Е. била [държава], което обстоятелство се установявало от СЕД Н006, издаден от компетентната институция на тази страна. В тази връзка е коментирана и попълнената декларация по чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 от С. Е..

В обжалваното решение е посочено, че във връзка с приложението на чл. 65 от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие, по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е [държава]. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. и от Регламент № 883/2004, където се посочва, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. "к"). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004.

Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

Прилагането на критерия „намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави.

В решението е прието, че в настоящият случай намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчита тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване.

Направен е извод, че С. М. Е. на практика не е бил икономически обвързан с Република България. В решението е направено позоваване на Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите - членки, предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани - лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея. Отново във фактическият наръчник е посочено, че „Намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на „всички обстоятелства, от които произтича“. Това означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. Само декларация, че лицето възнамерява или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна.“

С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, причините от семеен характер, поради които едно лице е преместило пребиваването си в държава-членка различна от компетентната, не следва да се вземат предвид за целите на преценка правото на обезщетение за безработица по реда на чл. 65, §2 и 5 от Регламента.

В оспореното решение е посочено, че от съществено значение в конкретния случай е и факта, че при проверка в регистъра на трудовите договори за лицето липсват данни за упражняване на трудова дейност на територията на Република България. Това обстоятелство следва да се съобрази при преценка на държавата на пребиваване, а именно, че лицето не е имало връзка е Република България, основана на валидни трудови/осигурителни правоотношения.

В решението е прието, че в конкретния случай, има достатъчно данни да се приеме, че пребиваването на лицето е в [държава], което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България. По смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/ 2009, центърът на жизнените интереси на жалбоподателя по време на последната трудова заетост не се явява в България. Предвид изложеното не е налице основание за прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 от българска страна и отпускане на парично обезщетение за безработица по българското законодателство.

По искане на пълномощника на жалбоподателя са изслушани свидетелски показания на Р. Р. А.. Свидетелят посочва, че със С. Е. са приятели ***. Заявява, че С. Е. работил в [държава] като [длъжност] близо *** години, като през това време редовно се прибирал в България при съпругата и децата му. Освен това, в България, в [населено място], живеели и родителите му, които също посещавал редовно.

При така установената фактическа обстановка съдът приема, че жалбата е основателна.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл. 117, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, съответно, че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали е мотивирано, в съответствие с изискването на чл. 117, ал. 3, изр.1-во от КСО и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, като в него са изложени фактическите основания, поради които жалбата срещу постановения отказ за отпускане на обезщетение за безработица е отхвърлена. Посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания, мотивирали директора на ТП на НОИ – Кърджали да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби от приложимото право на ЕС – отменително основание по чл. 146, т. 4 от АПК.

От събраните доказателства се установява, че през последния период на заетост – 04.11.2019 г. до 30.06.2024 г., който е доказан чрез събрани по реда на електронния обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС, жалбоподателят е работил по трудово правоотношение с работодател в [държава].

Персоналният и материален обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 в случая не е спорен – съгласно чл. 2, § 1, съответно чл. 3, § 1, б. "з" от същия регламент, той се прилага по отношение на гражданите на държава-членка, какъвто, като гражданин на Република България, е и жалбоподателят, и по отношение на изчерпателно изброените клонове на системите за социална сигурност, включващи и обезщетенията за безработица.

Спорът между страните е относно въпроса дали по отношение на жалбоподателя е приложима нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно § 5, б. "а", изр.2-ро от същата разпоредба отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване.

Текстът на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 гласи следното: "Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено".

Следователно, предпоставка за прилагане на чл. 65 от посочения регламент е по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице въпросното лице да е пребивавало в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е подчинено.

В настоящия случай, в разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица е цитирана разпоредбата на чл. 16, § 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, че гражданин на ЕС получава автоматично право на постоянно пребиваване в друга страна от ЕС, ако е живял законно в нея поне 5 години без прекъсване.

Настоящият състав на съда приема, че правото на постоянно пребиваване по смисъла на чл. 16, § 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, не се покрива с дефиницията на "пребиваване" по смисъла на чл. 1, б. й) от Регламент (ЕО) № 883/2004. Постоянното пребиваване по смисъла на Директивата, възникващо за граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава–членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, цели да обезпечи сродните права и еднаквите възможности за гражданите на съюза и гражданите на приемащата държава, но разпоредбите на Директивата не засягат законовите, подзаконовите или административните разпоредби, определени от държава–членка, които биха били по-благоприятни за лицата (чл. 37). Т. е. получените права въз основа на нормите на директивата, респ. на нормите от националните законодателства, с които е транспонирана, не би следвало да засягат по-благоприятните права, произтичащи от националните норми. По аргумент от по-силното основание и примата на Регламента на ЕС пред вътрешните норми (чл. 15, ал. 2 ЗНА), разпоредбите на Директивата не би следвало да засягат правата, които гражданите на ЕС биха имали по силата на Регламент на ЕС, какъвто е Регламент (ЕО) № 883/2004. С този общностен акт се въвежда разграничение между "пребиваване" и "престой", каквото Директивата не прави. В конкретния случай преценката следва да се извърши съгласно елементите за определяне на пребиваването по чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Разпоредбата на чл. 11, § 1, изр.1-во от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл. 11, § 3, б. "а" от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано: „Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“.

Според легалната дефиниция на чл. 1, б. "т" от Регламент (ЕО) № 883/2004 "компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, която, според б. "р", т. "i" на същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателят е осъществявал дейност като заето лице на територията на [държава], поради което и съгласно чл. 11, § 3, б. "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, той е подчинен на законодателството на тази държава.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателя се явява приложимо *** законодателство и [[държава] се явява компетентната държава-членка обаче не означава, че следва автоматично да се приеме, че той е пребивавал в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в Европейския съюз, Европейското икономическо пространство и Швейцария [интернет страница] се посочва, че често институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на определено място.

Понятието "пребиваване", според чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл. 1, б. "к" на същия регламент, понятието "престой" означава временно пребиваване.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка следва да се имат предвид критериите, изброени в т. 29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело C-90/97, Swaddling).

Според чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 те може да включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;

vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена йерархия помежду си. За целите на дължимата с настоящия съдебен акт преценка всеки от тях, заедно и с останалата налична по делото информация, ще бъде разгледан поотделно и във връзка с останалите.

Продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки.

Следва да се отбележи обаче, че, сама по себе си, продължителността на пребиваването не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т. 30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). Поради това обстоятелството, че жалбоподателят е пребивавал в [държава] през периода на последната си трудова заетост не може да служи, само по себе си, за критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното му пребиваване в тази страна.

Естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост. От събраните доказателства се установява единствено, че жалбоподателят е работил по трудово правоотношение в [държава], изпълнявайки длъжността [длъжност], като трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие. От изложеното следва, че пребиваването му в [държава] през процесния период на осигурена заетост е било наложено от естеството на работа му и не е резултат на направен личен и отделен избор относно мястото на пребиваване, какъвто би имало, например, едно самостоятелно заето лице или лице, работещо по трудово правоотношение, което разполага с възможността да работи от разстояние.

Семейното положение и роднинските връзки на лицето.

От попълнена от жалбоподателя Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/ 2004 става ясно, че съпругата му е живяла в [държава], децата му /над 18 годишна възраст/, както и преобладаващата част от роднините му – родители, братя, сестра, също са живеели в [държава]. От показанията на св.Р. А. се установява, че в Р България са живеели съпругата и децата на С. А., както и неговите родители.

Упражняването на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава.

Жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му. Липсва информация относно обстоятелството на притежавано жилище в [държава], ***

Държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. В административното производство не са събрани доказателства за посочения критерий.

В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария ([интернет страница]) се посочва, че често институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на определено място.

Съобразно цитирания по-горе наръчник различните критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но – от друга страна – между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Във всички случаи е необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.

При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната – държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004 г., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.

В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Именно Р България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя правилно е било поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

Не води до обратен извод и приложения по преписката СЕД H006, издаден от компетентната институция на [държава], за който в оспореното решение се твърди, че установявал държавата по пребиваване на лицето по време на последната му трудова заетост. Такива обстоятелства не са посочени в този документ, като от съдържанието на същия е видно, че предоставената от компетентната институция на [държава] информация във връзка с данните за пребиваване касае адресите, на който лицето е било регистрирано в *** служба за регистрация по време на заетостта в тази държава, вкл. и за период предхождащ последната трудова заетост.

С оглед различното решаване на въпроса за пребиваването на жалбоподателя по настоящото дело и в случая, по който е постановено Определение на Съда на ЕС по преюдициално запитване на Административен съд - Велико Търново по дело C-30/22, даденото с него задължително тълкуване на съюзното законодателство в конкретния казус се явява неприложимо. Съгласно т. 45 от мотивите на решението, член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период, според фактите по делото, посочени в неговата т. 30, а именно държава на пребиваване е [държава]. В настоящия казус жалбоподателят е с установена държава на пребиваване - Република България.

По изложените съображения оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО се явяват издадени при неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъдат отменени като преписката, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, следва да бъде изпратена на компетентния административен орган – на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, за ново разглеждане и произнасяне при съобразяване на дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон. В този смисъл е и практиката на административните съдилища, например: Решение от 18.01.2024 г. на АдмС - Силистра по адм. д. № 191/2023 г.; Решение № 4401 от 3.07.2023 г. на АдмС - София по адм. д. № 93/2023 г.; Решение № 314 от 1.12.2023 г. на АдмС - Русе по адм. д. № 387/2023 г.; Решение № 649 от 8.03.2023 г. на АдмС - Благоевград по адм. д. № 811/2022 г.; Решение № 111 от 22.12.2022 г. на АдмС - Габрово по адм. д. № 210/2022 г.; Решение № 53 от 13.02.2023 г. на АдмС - Пазарджик по адм. д. № 1070/2022 г.; Решение № 10 от 2.02.2023 г. на АдмС - Велико Търново по адм. д. № 733/2022 г. и др.

При този изход на спора е основателно своевременно заявеното искане на жалбоподателя за присъждане на деловодни разноски. Доказани са направени разходи в размер на 500 лв. с ДДС, представляващи реално заплатено адвокатско възнаграждение по ДПЗС с бл.№[номер]/ [дата] г. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, защото изплатения адвокатски хонорар не е несъразмерен предвид процесуалното представителство, осъществено от упълномощения адвокат.

На основание чл.143, ал.1 от АПК ТП на НОИ – Кърджали следва да бъде осъдено да възстанови направените от жалбоподателя деловодни разноски в размер на 500 лв.

Водим от горните мотиви и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2-ро АС – Кърджали

Р Е Ш И:

 

Отменя Решение № 2153-08-336/ 22.11.2024 г. на директор на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на С. М. Е. срещу Разпореждане № 081-00-930-3/ 27.09.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали.

Изпраща преписката на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали за ново произнасяне по заявление, вх. 908-0736/ 02.07.2024 г. до Дирекция „Бюро по труда“ – [община], регистрирано в информационната система на ТП на НОИ – Кърджали с вх. № 081-00-930/ 02.07.2024, при спазване на дадените с настоящето решение указания по прилагането на закона.

Осъжда ТП на НОИ – Кърджали да заплати на С. М. Е. с [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], деловодни разноски в размер на 500 лв. (петстотин лева).

Решението не подлежи на обжалване - чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО.