Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Валери Събев | |
за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от „М.И.” Е., чрез процесуалния представител на дружеството – адв. К., срещу решение № 29 от 11.02.2014г. по гр. д. № 559/2013г. по описа на С.Р.С.. С обжалваното решение е признато за незаконно и отменено уволнението, извършено със заповед от 20.06.2013г. на управителя на „М.И.” Е., с която на И. И. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и е прекратено трудовото му правоотношение, възникнало с трудов договор № 11 от 17.12.2012г. С решението „М.И.” Е. е осъдено да заплати на И. И. сумата от 450 лв., представляваща трудово възнаграждение за един месец и сумата от 225 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск – 10 дни за 2013г. „М.И.” Е. е осъдено да заплати и направените по делото разноски. В жалбата се твърди, че решението на ВТРС е неправилно, необосновано, постановено при противоречие със съдопроизводствените правила и с материалния закон. Въззиваемият – И. В. И., не заема становище по жалбата. Великотърновският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, наведените във въззивната жалба пор¯ци на атакувания съдебен акт и възраженията на жалбоподателя, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от И. В. И. със следните искове: по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно уволнението на ищеца, осъществено със заповед за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение” от 20.06.2013г., по чл. 128 КТ – за заплащане на дължимо възнаграждение за работа за периода 17.12.2012г. – 17.01.2013г. и по чл. 224 КТ – за заплащане неизползван платен годишен отпуск за 2013г. В исковата молба се твърди, че издадената заповед за дисциплинарно наказание е незаконна, тъй като ищецът прекратил правоотношението си с ответника преди издаването й. Излагат се доводи за издаването й в нарушение на чл. 193 КТ. Посочено е, че на ищеца не е изплатено трудово възнаграждение за един месец, както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Пред първата инстанция е установена следната фактическа обстановка: Между И. В. И. и „М.И.” Е. бил сключен трудов договор от 17.12.2012г. Договорът действал до 27.06.2013г., като в него било уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 450 лв. месечно (тези факти се установяват от справка за актуално състояние на всички трудови договори за И. И. на л. 44 от делото пред първата инстанция). На 18.06.2013г. И. И. изготвил уведомление до работодателя си за прекратяване на трудовия договор без предизвестие. По делото няма данни в кой момент същото е достигнало до „М.И.” Е.. На 20.06.2013г. от управителя на „М.И.” била изготвена заповед за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение” по чл. 190, ал. 1, т. 4 и т. 7 КТ, с която на И. И. било наложено наказание „дисциплинарно уволнение” (на л. 8 от делото пред първата инстанция). По делото не се спори, че заповедта е получена от ищеца. За установяване на релевантни факти пред първата инстанция е разпитан св. С.Д.. Същият осъществявал трудова дейност заедно с ищеца на бензиностанцията, стопанисвана от ответника, като продавач-консултант. От показанията му се установява, че работодателят не е изплатил на работниците в обекта първата им дължима заплата с уговорката, че ще я заплати при напускането им. Установява се, че на 18.06.2013г. свидетелят, ищецът и още две лица написали, че искат да напуснат работа при ответника, като оставили копие от написаното на бензиностанцията и изпратили по едно копие в счетоводството на дружеството. Едновременно с това на същата дата и четиримата уведомили работодателя си по телефона, че напускат. Свидетелят сочи, че по трудов договор И. И. имал право на 20 дни платен годишен отпуск, като при напускането си ищецът не бил използвал от отпуска си за 2013г. Други допустими доказателства пред първата и пред настоящата инстанция не са ангажирани. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Обжалваното решение е правилно. Пред първата инстанция са предявени искове чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно уволнението на ищеца, осъществено със заповед за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение” от 20.06.2013г., по чл. 128 КТ – за заплащане на дължимо възнаграждение за работа за периода 17.12.2012г. – 17.01.2013г. и по чл. 224 КТ – за заплащане неизползван платен годишен отпуск за 2013г. В доказателствена тежест на ищеца по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е да докаже, че е бил в трудови правоотношения с ответника, които са прекратени с процесната заповед – от 20.06.2013г., като в тежест на ответника е докаже законността на извършеното от него уволнение. По иска по чл. 128 КТ в тежест на ищеца е да докаже, че за процесния период е бил в трудово правоотношения с дружеството ответник, полагал е труд, съобразно уговореното между страните и размерът на претендираното вземане. По иска по чл. 224 КТ ищецът следва да докаже, че е бил в трудово правоотношение с ответника, което е прекратено, както и размера на брутното му трудово възнаграждение по това правоотношение. По иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ: По делото не се спори, а и от справка за актуално състояние на всички трудови договори за И. И. се установява, че между ищеца и дружеството ответник е действал трудов договор за периода 17.12.2012г. – 27.06.2013г. Същевременно в заповед от 20.06.2013г., издадена от управителя на „М.И.”, е материализирано изявление на работодателя за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение” по отношение на И. И. и прекратяване на трудовите правоотношения между страните. При това положение в тежест на ответника в производството е било да докаже законността на наложеното дисциплинарно наказание. Дисциплинарното наказание „уволнение” се налага, когато е налице виновно неизпълнение на трудовите задължения и с оглед тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя наложеното наказание се явява съответно. Същевременно законът поставя изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, касаещи изслушването на служителя, мотивиране на заповедта, спазване на преклузивни срокове и получаване на разрешение/мнение от компетентни органи, когато са налице предпоставките за това. Тежестта на доказване относно спазването на тези изисквания е за работодателя. В тази връзка ответникът не е доказал, че е спазил процедурата по налагане на дисциплинарно наказание. Не са ангажирани доказателства за изслушването на работника. Само това е достатъчно, за да се приеме, че наложеното дисциплинарно наказание не отговаря на изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ. Ето защо пред първата инстанция правилно е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 1, като обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази му част. По иска по чл. 128 КТ: Както беше посочено по делото е доказано, че за процесния период (17.12.2012г. – 17.01.2013г.) страните са били в трудови правоотношения. Освен това по делото не се оспорва фактът, че за периода ищецът е полагал труд. По делото е доказан и размерът на претендираното трудово възнаграждение. Видно от представената по делото справка за актуално състояние на всички трудови договори за И. И., основната му заплата по процесния договор е била в размер на 450 лв. месечно. При това положение настоящият съдебен състав споделя извода на СвРС, че за процесния период дължимото възнаграждение за ищеца е в размер на 450 лв., доколкото от ответника не са ангажирани доказателства за погасяване на това задължение, а от свидетелските показания на св. Дамянов се налага извод, че първата заплата на ищеца не е била заплатена от работодателя (т.е. възнаграждението за периода 17.12.2012г. – 17.01.2013г.) С оглед изложеното първата инстанция правилно е уважила предявения иск по чл. 128 КТ, поради което решението следва да бъде потвърдено и в тази му част. По иска по чл. 224 КТ: По делото е доказано наличието на трудово правоотношение между страните, доказано е и брутното трудово възнаграждение на ищеца – в размер на 450 лв. От показанията на разпитания по делото свидетел се установява, че ищецът е имал право на 20 дена отпуск годишно. При това положение и като се вземе предвид фактът, че трудовото правоотношение между лицата е прекратено на 27.06.2013г., първата инстанция е стигнала до правилния извод, че на ищеца се дължи обезщетение за неизползван отпуск съразмерно на отработеното време, т.е. обезщетение за 10 дена неизползван отпуск. Ето защо искът правилно е уважен до размера от 225 лв. С оглед изложеното настоящият съдебен състав достигна до извод за основателност на предявените искове, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. При този изход на спора на страните не следва да се присъждат разноски, тъй като жалбоподателят няма право на такива, а въззиваемият не е поискал присъждане на разноски за настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА Решение № 29 от 11.02.2014г., постановено по гр.д. № 559/2013г. по описа на Районен съд С., в обжалваната му част. Решението, в частта му относно иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок, считано от 19.06.2014г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |