Р Е Ш Е Н И Е № ............
гр. София, ….08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-А
въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети юни две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 4707 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 270303, постановено на 16.11.2017 г. по гр. дело № 17239/2016
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І-во ГО, 124-ти
състав, ответникът Застрахователно акционерно дружество /ЗАД/ „А.“ е осъден да
заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.“ сумата от 2304,68 лева – главница, представляваща обезщетение
по щета № 471012131402173, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2016 г. – до окончателното
ѝ изплащане.
Ответникът по делото ЗАД „А.“ е обжалвал постановения съдебен акт като
неправилен поради допуснато нарушение на приложимия материален и процесуален закон,
както и поради необоснованост. Според въззивника, районният съд не съобразил в
цялост представения по делото доказателствен материал и погрешно приел, че за
настъпването на процесния пътен инцидент вина имал единствено водачът на
застрахования от ЗАД „А.“ автомобил. Посочва, че съгласно съставения за
инцидента протокол за ПТП, вина за настъпването на произшествието имали и
двамата водачи, тъй като водачът, чиято гражданска отговорност била
застрахована от ищеца ЗАД „Б.В.И.Г.“, управлявал МПС с концентрация на алкохол
в кръвта над разрешената норма, за което на същия бил съставен акт за
установяване на административно нарушение /АУАН/. Предвид безспорното
установяване на това обстоятелство в хода на производството, жалбоподателят
счита, че застрахованият от ЗАД „Б.В.И.Г.“ водач е допринесъл за настъпването
на процесното ПТП, поради което сумата от 2304,68 лева била дължима на регресно
основание от страна на ищеца и не подлежала на връщане. Отправено е искане за
отмяна на обжалвания съдебен акт и за отхвърляне в цялост на предявения иск.
От въззиваемата страна в производството ищеца ЗАД „Б.В.И.Г.“ е постъпил
отговор в срок на подадената жалба. Според становището на дружеството, вина за
настъпването на процесния пътен инцидент имал единствено водачът на
застрахования от ЗАД „А.“ лек автомобил, тъй като същият не спрял на знак
„Стоп“ и не пропуснал движещия се по път
с предимство автомобил, гражданската отговорност на водача на който била
застрахована от ЗАД „Б.В.И.Г.“. В отговора на въззивната жалба се сочи още, че
така описаният механизъм на осъществяване на произшествието бил установен по
категоричен начин от събраните по делото доказателства. Според въззиваемата
страна, наличието на алкохол в кръвта на застрахования от нея водач не се
намирала в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на пътния инцидент,
поради което липсвало твърдяното от жалбоподателя съпричиняване. Въззиваемият
отправя искане за оставяне на въззивната жалба без уважение и за потвърждаване
на атакуваното решение в цялост като правилно и законосъобразно.
Софийски градски
съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, този
въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Необходимо е обаче да се
посочи, че определената от районния съд правна квалификация на исковата
претенция, а именно чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, е неточна. Видно от релевираните
от ищеца в исковата молба фактически твърдения, преди датата на предявяване на
иска дружеството, в качеството си на застраховател по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е заплатило на ответника, в
качеството му на застраховател по имуществена застраховка „Каско“, именно на
посоченото регресно основание сумата от 2304,68 лева. Ищецът заявява, че
впоследствие е установил липсата на законоустановените предпоставки за заплащане
от негова страна на регресно обезщетение, поради което претендира връщането на
същото като платено при липса на основание. Явно е, следователно, че съгласно
изложените в исковата молба фактически обстоятелства, предмет на делото не е
искане за заплащане на обезщетение по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./. Тъй като
посочването на правното основание на всяка искова претенция е задължение на
съда, въззивната инстанция следва да отстрани служебно така допуснатото
нарушение, квалифицирайки правилно предявения иск, въпреки липсата на такъв
довод в разглежданата жалба, доколкото се касае за съблюдаване правилното
приложение на материалния закон. Това изменение в квалификацията не води до
промяна на подлежащите на доказване факти по делото, поради което извършването ѝ от въззивния съд с крайния
съдебен акт е допустимо. От значение за допустимостта на преквалифицирането на
предявения иск в хода на въззивното производство е още, че ответното дружество
се е защитавало именно по наведените в исковата молба доводи за заплащане на
процесната сума без основание, излагайки съображения в противния смисъл както в
отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба. Горното води до извод,
че не се накърнени правата на страните в процеса на доказване по делото.
СРС е бил сезиран с осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата от
2304,68 лева, представляваща регресно застрахователно обезщетение, заплатено от
ищеца в полза на ответника при липса на основание. За уважаването на исковата
претенция е необходимо да се установи
осъществяването на следните материални
предпоставки: 1/ претендираната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2/ същата
да е постъпила в патримониума на ответника; 3/ това разместване на блага от
имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е извършено без правно
основание, т. е. без да е бил налице годен юридически факт, в
случая – без да са съществували законоустановените в чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./
предпоставки. Съобразно
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, изпълнявайки свое договорно задължение за заплащане
на застрахователно обезщетение, застрахователят встъпва в правата на увредения
срещу причинителя на вредата и неговия застраховател по гражданска отговорност.
За да възникне регресното притезателно право на застрахователя по имуществено
застраховане срещу застрахователя, обезпечил деликтната отговорност на
причинилото вредите физическо лице (делинквент), е необходимо да са осъществени
следните предпоставки: 1/ действително застрахователно правоотношение между
увреденото лице и ищеца-застраховател; 2/ възникнало в полза на увреденото лице
вземане на извъндоговорно (деликтно) основание срещу причинителя на вредата; 3/
застрахователят по имуществената застраховка да е изплатил застрахователно
обезщетение за причинените на увреденото лице вреди; 4/ към момента на
настъпване на вредата (осъществяването на процесния деликт – ПТП) между
делинквента и ответника-застраховател да съществува действително
застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“.
Не са спорни между страните в
производството следните обстоятелства: съществуването към датата на настъпване
на процесното ПТП /03.10.2013 г./ на валидни застрахователни правоотношения
между ответника ЗАД „А.“ и собственика на МПС „Пежо Боксер“, рег. № ******, по
имуществена застраховка „Каско“, и между ищеца ЗАД „Б.В.И.Г.“ и водача на МПС
„Хюндай Акцент“, рег. № ****** – по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите; осъществяването на ПТП на 03.10.2013 г. в гр. Харманли, в
което посочените превозни средства са били участници; заплащането от страна на
ЗАД „А.“ на застрахователно обезщетение в размер на 4559,36 лева по имуществена
застраховка „Каско“ за обезщетяване на вредите, причинени на МПС „Пежо Боксер“,
рег. № ******, в резултат на процесния пътен инцидент; изплащането от страна на
ЗАД „Б.В.И.Г.“ в полза на ЗАД „А.“ на регресно обезщетение по чл. 213, ал. 1 КЗ
/отм./ в размер на 2304,68 лева.
Единственият спорен между
страните въпрос е дали вина за настъпването на инцидента имат и двамата водачи
в условията на съпричиняване или вина има единствено водачът на застрахованото
от ответника ЗАД „А.“ МПС „Пежо Боксер“, рег. № ******. От показанията на
свидетеля К.Д.К., които съдът кредитира в цялост като логични, непротиворечиви
и съответни на останалия доказателствен материал, както и от заключението на
изслушаната по делото съдебна авто-техническа експертиза и Наказателно
постановление № 2064/13 от 15.10.2013 г., издадено срещу Т.А.Г., управлявал по
време на инцидента МПС „Пежо Боксер“, рег. № ******, се установява, че поради
нарушаване указанията на пътен знак Б2 /“Стоп“/ от страна на водача Т.А.Г. е
настъпил сблъсък между управлявания от него автомобил „Пежо Боксер“, рег. № ******,
и движещия се по път с предимство лек автомобил „Хюндай Акцент“, рег. № ******,
управляван от К.Д.К.. Съгласно становището на вещото лице по изготвената
авто-техническа експертиза, при условие, че водачът на МПС „Пежо Боксер“, рег.
№ ******, е спазил указанията на пътен знак Б2 и е спрял, за да пропусне
движещия се по пътя с предимство автомобил „Хюндай Акцент“, рег. № ******,
процесното ПТП не би възникнало. При така установените обстоятелства,
въззивната инстанция намира, че вина за възникване на произшествието носи
единствено водачът на застрахованото от ответното дружество МПС „Пежо Боксер“,
рег. № ******, съответно – липсва виновно поведение от страна на водача на лек
автомобил „Хюндай Акцент“, рег. № ******, чиято гражданска отговорност към
датата на произшествието е била застрахована от ищеца ЗАД „Б.В.И.Г.“.
Недоказано е по делото
твърдението на ответника-въззивник, че е налице съпричиняване на вредоносния
резултат от двамата участници в пътния инцидент, което именно обосновавало
заплащането на регресно обезщетение от страна на ищеца. Действително, не е
спорно между страните, че към момента на настъпване на ПТП водачът на лек
автомобил „Хюндай Акцент“, рег. № ******, е управлявал превозното средство с
концентрация на алкохол в кръвта над допустимата норма. Същото се установява и
от представения по делото Протокол за ПТП № 1331668 от 03.10.2013 г., в който е
отразено, че К.Д.К. е бил с концентрация на алкохол в кръвта в размер между 0,5
‰ и 1,2 ‰, за което му е
бил съставен АУАН. В тази си част протоколът за ПТП се ползва с обвързваща съда
материална доказателствена сила, доколкото удостоверява обстоятелства,
установени непосредствено от длъжностното лице, пристигнало на
местопроизшествието. Въпреки това, липсват основания да се приеме наличие на
съпричиняване при настъпването на процесното произшествие. Не
се установи в процеса на доказване, че водачът на автомобил „Хюндай Акцент“, рег. № ******,
е допринесъл чрез своето виновно противоправно
поведение – управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над
допустимата норма – за настъпване на вредоносния резултат. За да е налице
съпричиняване в разглеждания казус, е необходимо да се установи, че именно
поради управляването на автомобила с концентрация на алкохол в кръвта над
допустимото, водачът К.К.е създал предпоставки или е допринесъл за настъпването
на инцидента. По делото, обаче, липсват каквито и да е било доказателства
вредите от процесното ПТП да се намират в причинно-следствена връзка и с
действията на Кирилов, доколкото се установи, че единствена причина за
реализиране на произшествието е нарушаването на указанията на пътен знак Б2 от
страна на водача на на МПС
„Пежо Боксер“, рег. № ******.
Липсата на съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на водача, чиято гражданска отговорност към
датата на инцидента е била застрахована от ищеца ЗАД „Б.В.И.Г.“ води до извод,
че не са налице всички изискуеми предпоставки за заплащане на регресно
обезщетение по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ от страна на ищцовото дружество,
доколкото застрахованото от него лице няма вина за настъпването на произшествието.
Поради тази причина заплатената от ищеца в полза на ответника сума от 2304,68
лева се явява платена без основание и подлежи на връщане.
Въз основа на изложеното
въззивният съд намира, че предявеният осъдителен иск с правилна правна
квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен, което налага
въззивната жалба да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено,
поради съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции.
По разноските:
Предвид изхода
на спора по делото, разноски следва да бъдат присъдени само в полза на
въззиваемия ищец в размер на 360,00 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Така
постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд, ІІ-А въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 270303,
постановено на 16.11.2017 г. по гр. дело № 17239/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, І-во ГО, 124-ти състав, с което ответникът ЗАД „А.“ е осъден да
заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.“ сумата от 2304,68 лева – главница, представляваща
обезщетение по щета № 471012131402173, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2016 г. –
до окончателното ѝ изплащане, при вярна правна квалификация на предявения
осъдителен иск чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА ЗАД „А.“, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ЗАД „Б.В.И.Г.“,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, пл. „****, сумата от 360,00 лева (триста и
шестдсет лева), представляваща разноски, сторени от въззиваемия в хода на
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.