№ 6537
гр. София, 15.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ЦВ. М.
при участието на секретаря Т. Ц.
като разгледа докладваното от ЦВ. М. Гражданско дело № 20211110137758
по описа за 2021 година
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на
парични задължения в размер на сумите, както следва: 3 980,88 лв., представляваща
главница по договор за кредит „... от 30.09.2014 г., с краен срок за изпълнение – 15.10.2020
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК –
27.11.2020 г. до окончателното плащане; 926,64 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 15.10.2020 г., 935,31 лв.,
представляваща наказателна лихва (надбавка) за периода от 15.09.2016 г. до 15.10.2020 г.,
както и 43,13 лв., представляваща лихва за забава за периода от 16.10.2020 г. до 26.11.2020
г., за които суми по ч. гр. дело № 59660/2020 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 18.12.2020 г. и въз основа на нея
изпълнителен лист.
Ищецът „... твърди, че между „..., чийто правоприемник е, и ответницата Л. ВЛ. П. е
сключен договор за кредит „... от 30.09.2014 г., по силата на който е предоставен
потребителски кредит в размер на 5 300 лв. със срок за издължаване – 72 месеца и уговорена
възнаградителна лихва от 8,9 %. Поддържа, че същият е усвоен на 02.10.2014 г., като
погасяването му се извършва чрез разплащателна сметка на името на ответницата съгласно
погасителен план – приложение № 1 към договора и падежна дата на всяка вноска – 15-то
число на месеца. Сочи, че до м. Август 2016 г. ответницата редовно е обслужвала кредита,
но в периода от 15.09.2016 г. до 15.10.2020 г. е допуснала просрочие на 50 месечни
погасителни вноски, поради което претендира посочените по-горе суми. Претендира и
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата Л. ВЛ. П. е подала отговор на исковата молба,
с който оспорва исковете при твърдението, че договор за кредит „... от 30.09.2014 г. е
нищожен поради наличието на неравноправни клаузи в него, които не са индивидуално
уговорени. Сочи, че банковият договор е типов и при сключването му тя не е имала
1
възможност да влияе на клаузите му. Конкретно счита за неравноправни клаузите на т. 8 от
част I – относно лихвения процент от 8,9 %, който включва и застраховка „Живот“, което
води до увеличаването му. Оспорва и клаузата на т. 8.1 – относно дневния лихвен процент
от 0,0247 %, с която се цели да се увеличи първоначално определеният лихвен процент от
8,9 %. Оспорва и клаузите на т. 9, т. 11, т. 14 от част I и чл. 5 и 6 от част II от договора, тъй
като не става ясна методиката за формиране на компонентите, включени в ГПР. Позовава се
на практика на СЕС, задължаваща националните съдилища да ограничат прилагането на
клаузи, накърняващи интересите на потребителя. Прави възражение за изтекла погасителна
давност. С тези съображения отправя искане за отхвърляне на исковете. Претендира и
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
С определение от 28.09.2021 г. съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата относно сключването на процесния договор за потребителски
кредит „... от 30.09.2014 г. с твърдяното съдържание, както и усвояването на сумата по него.
По силата на договора „..., чийто правоприемник не се спори, че е ищецът „...,
предоставя на ответницата Л. ВЛ. П. потребителски кредит в размер на 5 300 лв. срещу
поемане от нейна страна на насрещно задължение за връщане на същия в срок до 15.10.2020
г. съгласно приложение № 1 - погасителен план, представляващ неразделна част от
договора. Уговорено е сумата да се изплаща посредством 72 броя месечни погасителни
вноски всяка в размер от по 96,91 лв., дължими до 15-то число на съответния месец, при
фиксиран годишен лихвен процент от 8,9 % за целия срок на договора и лихвен процент на
ден от 0,0247 %, Съгласно т. 9 кредитополучателят дължи следните наказателни надбавки: 1/
върху просрочени погасителни вноски: 6 пункта над номиналния лихвен процент от 8,9 %,
или общо лихвеният процент върху просрочени погасителни вноски е в размер на 14,9 % и
2/ върху цялата главница след настъпване на предсрочната изискуемост: 6 пункта над
номиналния лихвен процент по т. 8. Страните са уговорили, че към момента на сключване
на договора годишният процент на разходите по кредита (ГПР) възлиза на 11,72 %, който
може да бъде променян съгласно чл. 6, ал. 2 от част II, при което общо отпуснатата сума
възлиза на 7 204,45 лв. В т. 14 от договора се предвижда, че кредитополучателят дължи
еднократна такса за одобрение в размер на 227,05 лв., както и разходи за застраховка
„Живот“ от 0,6200 % годишно върху остатъка от главницата по кредита, като видно от
отбелязването с „да“ в чл. 16.1 от договора в случая такава групова застраховка е била
сключена. В чл. 2, ал. 1 от договора се предвижда, че кредитът ще бъде усвоен безкасово по
разплащателна сметка на кредитополучателя при банката чрез кредитиране на сметката с
пълния размер на предоставения кредит в срок до 3 работни дни след подписване на
договора за кредит от страна на банката, като от момента на заверяване на разплащателната
му сметка за кредитополучателя възниква безусловното задължение да върне получения
кредит заедно с дължимите лихви и застрахователни премии в случай, че е сключена
застраховка. Съгласно чл. 5 при сключване на договора кредитополучателят се задължава да
заплати на банката еднократна такса в размер на 227,05 лв., която ще бъде удържана от
разплащателната му сметка при отпускане на кредита, а в случай, че е избрана застраховка
„Живот“, то същият дължи и заплащането на застрахователна премия за застраховката. В чл.
6 от договора се предвижда, че кредитополучателят приема Тарифата за таксите и
комисионните на банката, заявявайки, че е запознат с нея и се съгласява да заплаща
предвидените в нея такси и комисионни. Съгласно чл. 10 от същия в случай на
неиздължаване (изцяло или отчасти) на месечен анюитет (или на лихви и застрахователни
премии през частичния гратисен период) в предвидените в настоящия договор (погасителен
план) срокове, договорената лихва се увеличава с наказателна надбавка по т. 9.1., която се
начислява отделно извън анюитетните вноски (лихви и застрахователни премии през
2
частичния гратисен период) и при плащане се погасява преди дължимите анюитетни
вноски.
От изслушаното и прието без оспорване от страните заключение на вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза се установява, че на 02.10.2014 г. банковата сметка на
ответницата Л. ВЛ. П. е заверена със сумата от 5 300 лв. с основание „усвояване к-т ..., с
което кредитът е бил изцяло усвоен от нейна страна, като тази сума е послужила за
погасяване на таксата за разглеждане и одобрение на кредита от 227,05 лв., след което
титулярът на сметката е изтеглил сумата от 5 000 лв. в брой. Експертът изяснява, че в
периода от 15.10.2014 г. до 14.11.2019 г. от страна на кредитополучателя са извършени 24
броя плащания по кредита в общ размер на 2 234,02 лв., които са послужили за погасяване
на сумите, както следва: 1 319,12 лв. – главница, 812,23 лв. – възнаградителна лихва, 56,56
лв. – наказателна лихва и 56,56 лв. – застраховки. Сочи, че последните са били достатъчни за
погасяване на 20 броя вноски, последната от които е с падеж – 15.05.2016 г., а последното
извършено плащане е от 14.11.2019 г., с което изцяло е погасена вноската с падеж –
15.08.2016 г. и част от вноската с падеж – 15.09.2016 г. Вещото лице обобщава, че
останалите непогасени суми по процесния договор за потребителски кредит „... от
30.09.2014 г. са, както следва: 3 980,88 лв. – главница, 773,11 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 15.09.2016 г. до 15.10.2020 г., 1 145,03 лв. – санкционираща лихва (наказателна
надбавка) за периода от 16.09.2016 г. до 15.10.2020 г. и 47,55 лв. – лихва за забава за периода
от 16.10.2020 г. до 26.11.2020 г.
Заключението по съдебносчетоводната експертиза е обективно и компетентно изготвено
от специалист в съответната област и отговаря на поставените задачи, поради което съдът го
кредитира изцяло.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира следните
правни изводи:
По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК,
вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на исковете се обуславя от установяване от ищеца наличието на
следните предпоставки: 1/ възникване и съществуване на валидно облигационно
правоотношение по силата на твърдения договор за потребителски кредит „... от 30.09.2014
г., по силата на който на ответницата е предоставена претендираната сума за главница, а
последната се е задължила да я върне в посочения срок ведно с уговорена възнаградителна
лихва; 2/ настъпване на падежа на задължението за връщане на сумата и на акцесорните
вземания; 3/ валидно постигната уговорка за начисляване на санкционираща лихва
(наказателна надбавка); 4/ поставяне на ответницата в забава; 5/ размера на вземанията.
В случая, по делото безспорно се установява наличието на валидно възникнало
облигационно правоотношение между страните, чийто правопораждащ юридически факт е
процесният договор за кредит „... от 30.09.2014 г. по смисъла на чл. 430 ТЗ, по силата на
който „..., чийто правоприемник не се спори, че е ищецът „..., е предоставил на ответницата
Л. ВЛ. П. потребителски кредит в размер на 5 300 лв., при краен срок за издължаване –
15.10.2020 г. Касае се за консенсуален и двустранен договор, но също така и възмезден, тъй
като в него следва да бъде уговорен годишният процент на разходите (ГПР) по кредита,
включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с
предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва. По своето правно ествество
възнаградителната лихва представлява възнаграждение, което длъжникът трябва да
престира на кредитора, защото му е предоставена в собственост парична сума. Процесното
съглашението е надлежно подписано от ответницата П., която не е оспорила неговата
автентичност нито верността на съдържанието му, поради което следва да се приеме, че то
представлява обвързващ я договорен източник в отношенията с ищеца. С подписване на
договора кредитополучателят се е съгласил с всички негови клаузи, като по този начин е
3
приел условията на банката, а и предварително още към момента на сключването му е бил
наясно със сумите, които ще дължи по отпуснатия му кредит, защото те са ясно и конкретно
описани по напълно разбираем за клиента начин както в договора, така и в погасителния
план. Освен това, предмет на настоящата искова претенция не са суми, които да не са били
уговорени, а именно: главница, фиксиран размер на договорна възнаградителна лихва,
лихвена надбавка и лихва за забава при просрочие, като кредитът е станал изискуем на
краен падеж - 15.10.2020 г., който към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК –
27.11.2020 г. е настъпил.
На следващо място, от констатациите на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза се установява, че уговорената сума по договора е била предоставена от банката и
усвоена от ответницата П. по разплащателната сметка на 02.10.2014 г., когато същата е
била заверена.
Следователно, съдът приема за доказано по делото, че от страна на кредитора е налице
точно изпълнение на поетите задължения по процесния договор за кредит „... от 30.09.2014
г., а именно да предостави на кредитополучателя уговорената сума по договора, още повече,
че извършвайки плащанията по него, ответницата П. е потвърдила както възникването на
облигационната връзка, така и реалното усвояване на сумата по нея.
При това положение следва да се приеме, че в тежест на последната е възникнало
насрещното задължение за погасяване на главницата и лихвите в сроковете и размерите
съобразно уговореното, но след 15.11.2019 г. от страна на кредитополучателя е допуснато
неизпълнение, доколкото по делото се установява, че извършеното на тази датата плащане е
послужило само за частично погасяване на вноската с падеж – 15.09.2016 г.
В случая, съдът намира, че противно на доводите на ответницата П., процесният договор
за потребителски кредит „... от 30.09.2014 г. отговаря на установените императивни
изисквания за форма и задължително съдържание по ЗПК. Съглашението между страните е
материализирано в писмена форма и съдържа посочване на общия размер на кредита
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК – 5 300 лв., лихвеният процент на кредита съгласно чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, който е определен на годишна база съгласно § 1, т. 4 и 5а от ДР на ЗПК
/фиксиран лихвен процент/, годишният процент на разходите по кредита 11,72 %, както и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за
кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – 7 204,45 лв. Доколкото в хипотезата на чл. 8, ал. 5
от договора е предвидена възможност за увеличаване на номиналния лихвен процент – с 0,5
%, в чл. 4 от част II е посочена методика за изчисляване на референтен лихвен процент. В
същото време макар да е предвидена възможност за увеличаване на същия, по делото нито
се твърди, нито се доказва това да е било сторено от банката, която да е прибегнала до
прилагане на различен от първоначално уговорения лихвен процент, както и за предприето
от нея едностранно увеличаване на лихвата в хипотезата на чл. 8, ал. 5 от част II.
Представеното приложение № 1 - погасителен план съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на заплащане на всяка от погасителните вноски до края на срока
на договора съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа информация
и относно плащането на таксата за одобрение в размер на 227,05 лв., на застрахователната
премия, представляваща част от всяка от месечните погасителни вноски, както и относно
лихвения процент, който се прилага при просрочени плащания, а също така и
предупреждение за потребителя при просрочие на вноските.
Съгласно чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, който съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок
от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута,
определени с постановление на Министерски съвет на Република България.
4
В случая, уговореният годишен процент на разходите (ГПР) от 11,72 % не надвишава
петкратния размер на законната лихва, а договореният лихвен процент не надхвърля
трикратния размер на законната лихва и не накърнява добрите нрави. В процесния договор
за потребителски кредит се съдържа на ясен и разбираем език размерът на месечната
погасителна вноска – 96,91 лв., броя на погасителните вноски – 72, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, при уговорения фиксиран лихвен процент.
На следващо място съдът намира за неоснователни възраженията на ответницата П. за
нищожност на процесния договор за кредит поради наличието на неравноправни клаузи в
него, които не са индивидуално уговорени.
Съгласно чл. 143, т. 10, 12 и 13 ЗЗП неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като: позволява на търговеца да променя
едностранно условията на договора въз основа на не предвидено в него основание;
позволява на търговеца или доставчика да промени едностранно без основание
характеристиката на стоката или услугата; дава право на търговеца да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването
на договора. В чл. 146 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са индивидуално уговорени. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особен в случаите на договор при общи условия.
В случая, неотносими са възраженията на ответницата Пнаева за нищожност на
клаузите на т. 14 от част I и чл. 5 и чл. 6 от част II от договора, предвиждащи възможността
за начисляване на такса за одобрение на кредита и такса по Тарифата за таксите и
комисионните на банката, тъй като е видно, че такива не са включени в главницата по
договора за кредит и не се претендират в настоящото производство. Нещо повече, дори да
бъде установена тяхната нищожност, то тя не влече нищожност и на други части на
договора или на целия кредит.
Неоснователно е възражението и за нищожност на договора като противоречащ на чл.
11, ал. 1, т. 9а ЗПК. Това е така, тъй като видно е, че лихвеният процент е определен като
фиксиран такъв за целия период на договора в размер на 8,9 % номинален лихвен процент, а
както вече се посочи по-горе, по делото липсват твърдения за неговото изменение. Точно
обратното, претендира се договорна лихва, изчислена при договорения лихвен процент и
съобразно абсолютния, изчислен размер на дължимото договорно лихвено плащане, посочен
в приетия от ответницата П. погасителен план. Клаузите за лихвите в договора са израз на
договорната свобода между страните, като по делото няма доказателства за нарушаване и на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и надхвърляне на годишния процент на разходите по кредита. Не са налице
и доказателства за неоснователно обогатяване на кредитора, което да обуславя извод за
нищожност на клаузата за договорна възнаградителна лихва поради прекомерност на
размера. Едновременното начисляване на възнаградителна лихва и лихва за забава също не
противоречи на закона, с оглед различното основание, от което всяка от тях произтича.
С оглед на изложеното, съдът приема, че от страна на ищеца по делото се доказа
наличието на всички правопораждащи спорното право юридически факти, като с настъпване
изискуемостта и на последната погасителна вноска – 15.10.2020 г. за ответницата Л.П. се е
породило насрещното задължението да върне сумите по процесния договор за кредит „... от
30.09.2014 г.
От нейна страна не се твърди, а и не се доказва да е изпълнила точно задълженията си за
заплащане на дължимите суми, поради което тя се явява неизправна страна, което е
основание за ангажиране на отговорността . В същото време въз основа на заключението
5
на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза по делото се установява, че останалите
непогасени суми по процесния договор за кредит са, както следва: 3 980,88 лв. – главница,
773,11 лв. – възнаградителна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 15.10.2020 г., 1 145,03 лв. –
санкционираща лихва (наказателна надбавка) за периода от 16.09.2016 г. до 15.10.2020 г. и
47,55 лв. – лихва за забава за периода от 16.10.2020 г. до 26.11.2020 г., като що се отнася до
точния размер на дължимите от ответницата П. суми, то съдът намира, че отговорът на този
въпрос се обуславя най-напред от разглеждане на своевременно заявеното от нея с отговора
на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност.
В случая, касае се за договор за банков кредит, при който връщането на предоставената
за ползване сума на погасистелни вноски представлява по своята същност изпълнение на
основното задължение на длъжника на части, а не периодично плащане. Това разсрочено
плащане на отпуснатия кредит не превръща главницата в периодично платима, поради което
и за нея приложима се явява общата петгодишна давност по смисъла на чл. 110 ЗЗД.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
След като е поето задължение за погасяване на задължението по договора на вноски, то
всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж, като именно
от този момент започва да тече погасителната давност за всяка вноска /в този смисъл са
Решение № 90/31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на ВКС и Решение № 161/08.02.2016 г.
по т. д. № 1153/2014 г. на ВКС /. В подкрепа на това, че вземането на банката за всяка
неплатена вноска е изискуемо на падежа , е и предвидената в чл. 60, ал. 2 ЗКИ възможност
банката да се снабди с изпълнителен лист за просрочените по договора вноски. Предвид
това погасени по давност са вземанията за падежиралите вноски за главница, които попадат
извън петгодишния период, предхождащ подаването на заявлението по чл. 417 ГПК в съда –
27.11.2020 г. Следователно, никоя от процесните вноски за главница с падеж от 15.09.2016 г.
до 15.10.2020 г., които са останали неплатени, не са погасени по давност. Ето защо,
главницата е установена до размера от 3 980,88 лв., колкото е и заявеният размер, поради
което предявеният главен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ се явява
основателен и следва да бъде уважен изцяло. Посочената сума следва да се присъди ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 27.11.2020 г. до
окончателното плащане.
Не така стоят нещата обаче, по отношение на част от акцесорните вземания за лихви,
тъй като съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД те се погасяват с изтичането на тригодишна давност.
Ето защо, съдът приема, че вземането за възнаградителна лихва, начислена върху
вноските с падеж от 15.09.2016 г. до 15.11.2017 г., е погасено по давност, като изчислен по
реда на чл. 162 ГПК съгласно данните от таблицата на стр. 6 от заключението по
съдебносчетоводната експертиза, за посочения период същата се равнява на сумата от 361,37
лв., с колкото следва да се намали сумата от 773,11 лв., на колкото според вещото лице
възлиза останалата непогасена възнаградителна лихва. Следователно, посочената претенция,
начислена за периода от 15.12.2017 г. до 15.10.2020 г., за който съдът приема, че тя не е
обхваната от изтекла погасителна давност, възлиза в размер на 411,74 лв., до който
предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ се явява
основателен и следва да бъде уважен, като се отхвърли за разликата до пълния предявен
размер от 926,64 лв., или за размера от 514,90 лв., и за периода от 15.09.2016 г. до 14.12.2017
г.
Това е така и по отношение на вземането за наказателна лихва (надбавка), начилсена
върху вноските с падеж от 15.09.2016 г. до 15.11.2017 г., което също е обхванато от изтекла
погасителна давност, като изчислен по реда на чл. 162 ГПК отново съгласно данните от
таблицата на стр. 6 от заключението по съдебносчетоводната експертиза, за посочения
период същата се равнява на сумата от 542,27 лв., с колкото следва да се намали сумата от
1 145,03 лв., на колкото според вещото лице възлиза останалата непогасена санкционираща
6
лихва (наказателна надбавка). Следователно, тази претенция, начислена за периода от
16.12.2017 г. до 15.10.2020 г., за който съдът приема, че тя не е обхваната от изтекла
погасителна давност, възлиза в размер на 602,76 лв., до който предявеният иск с правно
основание чл. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде
уважен, като се отхвърли за разликата до пълния предявен размер от 935,31 лв., или за
размера от 332,55 лв., и за периода от 15.09.2016 г. до 15.12.2017 г.
По отношение на акцесорното вземане за мораторна лихва съдът приема, че с оглед
периода за който то се претендира, а именно: от 16.10.2020 г. до 26.11.2020 г., то тази
претенция не е обхваната от изтекла погасителна давност, като съгласно заключението по
съдебносчетоводната експертиза за посочения период същата възлиза на 47,55 лв., поради
което предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД са сумата
от 43,13 лв. следва да се уважи изцяло.
По отговорността за разноски:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението
на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При този изход на
спора – частична основателност на предявените искове, право на разноски има всяка от
страните, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищеца следва да се присъдят сторените разноски в производството по ч. гр. дело №
59660/2020 г. по описа на СРС, 79 състав, както и в исковото производство, съразмерно с
уважената част от исковете, които съответно възлизат на 143,57 лв. – платена държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение и 400,38 лв. – платена държавна такса, депозит за
ССчЕ, както и юрисконсултско възнаграждение. Съдът определи в минимален размера
юрисконсултското възнаграждение на заявителя-ищец в двете съдебни производства на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), вр. чл. 37 от Закон за правната помощ
и съответно чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ (по отношение на
юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство) и чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в
исковото производство), като съобрази вида и обема на извършената дейност от
процесуалния му представители, както и фактическата и правна сложност на делото. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответницата следва да се присъдят сторените
разноски за адвокатско възнаграждение в производството по ч. гр. дело № 59660/2020 г. по
описа на СРС, 79 състав, съразмерно с отхвърлената част от исковете, а именно: сумата от
43,19 лв. – адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане съдът прие за доказано с
оглед представените 2 броя разписки съответно от 29.04.2021 г. и от 17.05.2021 г. /л. 40 от
делото/. Съразмерно с отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. в полза на адв. Д.М. следва да се присъди сумата от 89,88 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в
исковото производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „..., ЕИК ... със седалище и адрес
на управление: .... срещу Л. ВЛ. П., ЕГН **********, с адрес: ..., кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2
ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л. ВЛ. П.
дължи на „... сумата от 3 980,88 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит „... от 30.09.2014 г., с краен срок за изпълнение – 15.10.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 27.11.2020 г. до окончателното
7
плащане; сумата от 411,74 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
от 15.12.2017 г. до 15.10.2020 г.; сумата от 602,76 лв., представляваща наказателна лихва
(надбавка) за периода от 16.12.2017 г. до 15.10.2020 г., както и сумата от 43,13 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 16.10.2020 г. до 26.11.2020 г., за които суми по
ч. гр. дело № 59660/2020 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК от 18.12.2020 г. и въз основа на нея изпълнителен лист, като
ОТХВЪРЛЯ иска за договорна възнаградителна лихва за разликата над уважения размер от
411,74 лв. до пълния предявен размер от 926,64 лв., или за размера от 514,90 лв., и за
периода от 15.09.2016 г. до 14.12.2017 г., както и иска за наказателна лихва (надбавка) за
разликата над уважения размер от 602,76 лв. до пълния предявен размер от 935,31 лв., или за
размера от 332,55 лв., и за периода от 15.09.2016 г. до 15.12.2017 г.
ОСЪЖДА Л. ВЛ. П., ЕГН **********, с адрес: ... да заплати на „..., ЕИК ... със
седалище и адрес на управление: .... на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 143,57 лв.,
представляваща разноски в производството по ч. гр. дело № 59660/2020 г. по описа на СРС,
79 състав, както и сумата от 400,38 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „..., ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“
№ 19 да заплати на Л. ВЛ. П., ЕГН **********, с адрес: ..., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 43,19 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
производството по ч. гр. дело № 59660/2020 г. по описа на СРС, 79 състав, както и в полза
на адв. Д. В. М., ЕГН **********, с адрес на кантората: ...., на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл.
38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 89,88 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8