Р Е Ш
Е Н И Е №
673
гр. Пловдив 09.12.2019 г.
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение,
ХVII.с., в публично
заседание на 14.11.2019 г. в състав
СЪДИЯ: АНТОНИЯ РОГЛЕВА
при
участието на секретаря БОРЯНА КОЗОВА, като разгледа докладваното от съдията т.д.
№ 389/2016 г. по описа на ПОС, намира за
установено следното:
Обективно и
субективно съединени искове с правно основание чл. 432 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Ищците Н.Т.Д. ЕГН **********, Д.Т.Д. ЕГН **********,***, и М.А.И.
ЕГН ********** и И.А.И. ЕГН **********,***, молят ответното застрахователно
дружество „ЗД ЕВРОИНС“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Христофор Колумб“ № 43 да бъде
осъдено да им заплати обезщетение за немищуствените вреди, претърпени вследствие
смъртта на техния дядо Н. Т.Д. в резултат на
ПТП, настъпило на 07.07.16 г.,
виновно причинено от А.С.Х. като
водач на МПС – лек автомобил „БМВ 520“ с рег. № ***, за който е сключена
валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по
застрахователна полица *****, валидна към датата на ПТП, в размер на 40 000 лв. за всеки един от ищците,
ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата
на предявяване на иска - 2.11.2018 /датата на
която ответникът е постановил отказ за изплащане на обезщетения/ до окончателното изплащане на сумите.
Подробни
съображения са изложени и в писмена защита, депозирана от процесуалния им
представител адв. М..
Ответното
застрахователно дружество ЗД „ЕВРОИНС“ АД оспорва исковете и моли да се
постанови решение, с което същите да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното:
Няма спор по
делото, че на 07.07.16 г. в гр. Пловдив е настъпило ПТП виновно причинено от А.С.Х. като водач на МПС – лек автомобил „БМВ 520“ с
рег. № ****, в резултат на което е настъпила смъртта на Н. Т.Д. ЕГН **********
– дядо на ищците, за което
последният е признат за виновен и осъден с влязла в сила присъда № 22/15.02.18
г. на ОС-Пловдив. На основание чл. 300 от ГПК същата следва да бъде зачетена и
е задължителна за гражданския съд относно извършванет на деянието, неговата
противоправност и вината на дееца.
Няма спор и
по отношение на обстоятелството, че за лек автомобил „БМВ 520“ с рег. № ***, е
налице сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“
по застрахователна полица *****, валидна към датата на ПТП.
Твърди се в
исковата молба, че ищците изключително тежко са преживели смъртта на Н. Д.,
която им е причинила силен стрес, прихически и емоционални болки и страдания;
между ищците и дядо им съществувала силна връзка на обич, уважение, взаимна
привързаност и подкрепа; дядо им бил музикант, харизматичен, жизнен и весел човек, поради което бил обичан от
цялото му семейство, включително и неговите внуци; с причинената му смърт ищците
загубили моралната опора и подкрепа, която получавали от своя дядо. Н.Д. бил първородния му внук, кръстен на дядо си,
поради което бил силно привързан към него. Н. и Д. и дядо им живеели заедно в
една къща до настъпване на инцидента, при което ежедневно са се виждали и осъществяли
контакти, като дядо им полагал грижи за тях от малки, като ги научил на много
неща от живота – да помагат в стопанството, как се отглеждат животни, пчели и
т.н. Другите двама внуци М. и И. също били много привързани към дядо си, като
живеели наблизо и също имали ежедневни контакти, ползвали се от постоянната
морална и материална подкрепа. М., като единствено внуче – момиче била негова
голяма слабост и се радвала на особено внимание от негова страна.
Ищците са
предявили пред застрахователя претенция за изплащане на застрахователно
обезщетение, като е образувана преписка рег. № 18249/18.10.18 г., по която
ответното дружество отказало да плати, във връзка с което ищците обосновават правния си интерес от предявяване на осъдителен иск.
Претендира
се обща сума от 160 000 лв. – по 40 000 лв. за всеки един от ищците
като обезщетение за претърпените неимуществени вреди ведно със законна лихва от
датата на отказа на застрахователя да заплати обезщетение – 2.11.18 г.
Ответното
застрахователно дружество не се оспорва,
че е отказало изплащане на обезщетения и на четиримата ищци основанията, идентични за всеки един от тях.
Оспорват се
наличието на претърпени вреди от ищците и причинно-следствената връзка с
настъпилото застрахователно събитие.
Излагат се
доводи, че внуците само по изключение могат да претендират обезщетение, като се
позовават на ТР № 1/16 на ВКС, ако действително е налице дълбока и трайна
връзка с починалия и са претърпели продължителни болки и страдания. Ответникът
счита, че в случая няма основание да се приеме, че е била налице твърдяната
изключително дълбока емоционална привързаност между пострадалия и неговите
внуци, като негативните емоции от смъртта на лицето у неговите внуци да са били
по-дълбоки и по-интензивни от обичайните.
Евентуално,
ако се докаже действителното настъпване на подобни вреди, се оспорва размера на
претендираното обезщетение като прекомерно високо и несъобразено с принципа на
справедливост съобразно характера на увреждането, продължителността, интензивността
на претърпените болки и страдания и техните последици във времето,
икономическата обстановка в страната и обичайно присъжданите за подобни
увреждания обезщетения от съдилищата в страната.
Възразява
се, че претендираният размер на обезщетенията не е съобразен с текста на чл.
493А и пар. 96, ал.1 от КЗ, определящи лимит на обезщетенията до размер на
5 000 лв.
По делото са
разпитани като свидетели Т.Н.Д., баща на първите двама ищци и вуйчо на
останалите двама, както и М.Н.И., майка на вторите двама ищци и леля на
останалите.
Показанията
на тези свидетели се възприемат от съда като убедителни и непротиворечиви.
Вярно е, че свидетелите са в изключително близка родствена връзка с ищците,
както и с починалото лице, но това само
по себе си не изключва достоверността на техните показания. Същите са
конкретни, не противоречат на други събрани по делото доказателства, като няма
основание да бъдат дискредитирани.
От тези
показания се установява, че между ищците и техния дядо са съществували
изключително близки отношения; Н. и Д. са били
отглеждани и възпитавани от своите баба и дядо, като и до инцидента са
продължавали да живеят в една къща с
тях; М. и И. също били отглеждани като деца от баба си и дядо си, като живеели
в непосредствено съседство с тях и поддържали почти ежедневни отношения;
починалият Н. се занимавал и с четиримата си внуци, всички му били любими;
смъртта му се отразила зле на всички тях; И. и Н. били хората, които придружили
дядо си след инцидента в болницата, където претърпял операция; всички били
разтревожени както на погребението, така и продължавали да тъгуват и скърбят за
него, да го споменават.
Спорен по делото
е въпросът дали ищците са материалноправно легитимирани лица да получат
обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди във връзка със загубата
на своя дядо.
Съгласно
разрешението, дадено в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно
дело №
1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС,
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г.
и Постановление № 5/1969 г. - на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи
от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетението се присъжда при
доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта
му вреди. В
мотивите на ТР се сочи, че
обезщетение следва да се присъди само тогава, когато може да се направи
несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е доказало
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и че са
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и
продължителност/ морални болки и страдания.
Съгласно
това разрешение, ищците се явяват
материалноправно легитимирани да получат обезщетение за претърпените от тях
неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на техния дядо, настъпването
на каквито е доказано по делото. Установи се от събраните гласни доказателства,
че между тях и дядо им са съществували отношения на разбирателство, уважение и
взаимопомощ, като първите двама от тях са живеели в една къща с дядо си, а
другите двама – в непосредствена близост /единствено М. в последните години е
пребивавала в Англия, за да учи/, като всички са поддържали редовни контакти с
дядо си; тежко са приживели случилото се.
Ответникът
се позовава на разпоредбата
на пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ ДВ бр.
101/2018г/, вр. пар. 96, ал.3, според
която до влизането в сила на наредбата за
утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се определя в размер до 5000
лв.
Ищцовата
страна поддържа възражение, че
въведеното ограничаване отговорността на застрахователя до заплащане на сума от
5000 лв., не изпълнява изискванията на Директива 2009/ 103/ ЕО, и като
противоречаща на правото на ЕС не следва да се прилага.
Съдът намира
това възражение за основателно.
Предвиждането на пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, че при смърт на лице се изплаща максимално
обезщетение, което е в размер по малък от лимитите по Директивата, е в противоречие с чл. 9, ал. 1 от Директивата,
според който "Без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които
държавите-членки могат да предвиждат, всяка държава-членка изисква
застраховката, посочена в член 3, да бъде задължителна най-малко по отношение
на следните минимални суми: а/ в случай на телесно увреждане- минимална застрахователна
сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от
броя на пострадалите; б/ в случай на имуществени вреди-1 000 000 EUR за
застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. ". Цитираната
разпоредба на Директивата е транспонирана в чл. 266 от КЗ (отм.), а
впоследствие възпроизведена
и в чл. 492 от КЗ. Според чл. 346 от КЗ застрахователна сума /лимит
на отговорност/ е "договорената между страните или определената с
нормативен акт и посочена в застрахователния договор парична сума,
представляваща горна граница на отговорността на застрахователя към
застрахо-вания, третото ползващо се лице или към третото увредено лице".
Въвеждането на застрахователна сума като предел на отговорността на
застрахователя в действащия КЗ и уреждането на нейния минимален размер в Директива 2009/103/ЕО, която е част от
правото на Европейския съюз, означава, че при настъпване на застрахователно
събитие с причинени телесни увреждания, отговорността на застрахователя може да
бъде ограничена по размер единствено от минимума на застрахователната сума,
възприет в Директива 2009/103/ ЕО, от застрахователния
договор, който не може да предвиди по-нисък размер на застрахователната сума, и
от критерия за справедливо обезщетение. В този смисъл е Решение на Съда на
Европейския съюз от 24.10.2013 г. по дело С277/12. С решението си по делото СЕС,
разглеждайки преюдициално запитване, е приел, че " Член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО
на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на
държавите членки относно застраховката "Гражданска отговорност" при
използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за
сключване на такава застраховка и чл. 1, параграфи 1 и 2 от Втора Директива 84/5/ЕИО на Съвета от
30 декември 1983 г. за сближаване на законодателствата на държавите членки,
свързани със застраховките "Гражданска отговорност" при използването
на МПС, трябва да се тълкуват в смисъл, че задължителната застраховка
"Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни
средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени
от близките на лица, загинали при пътно-транспортно произшествие, доколкото
това обезщетение се дължи по силата на гражданската отговорност на
застрахования съгласно приложимото към спора по главното производство
национално право. На следващо място, в решението е прието, че "Член 3,
параграф 1 от Първа директива и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" при използването
на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
предвидените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.
"
По силата на ДФЕС и чл. 633 от ГПК решението на Съда на
Европейския съюз е задължително за всички съдилища и учреждения в Република
България. С оглед становището на СЕС, изразено в т. 2 на Решението му от
24.10.2013 г. по дело С277/12, се налага извод, че е налице
противоречие на пар. 96, ал. 1 от ЗИД на КЗ с разпоредбата
на чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5,
респ. на чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО. С
последната се кодифицират предхождащите я директиви 72/166/ЕИО, 84/5/ЕИО, 90/232/ЕИО на Съвета, 2000/26/ ЕО както и Директива 2005/14/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005 г. / т. 1 от Преамбюла на Директива 2009/103/ЕО/, а по силата на чл.
29 от Директивата- позоваванията на отменените директиви, посочени по-горе, се
считат за позовавания на Директива 2009/103/ЕО и се четат съгласно
таблицата на съответствието в приложение ІІ. Съобразно разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от ЗНА, както и предвид
факта, че Директива 2009/103/ЕО е транспонирана в КЗ,
следва да се приеме, че е недопустимо размерът на обезщетението за
неимуществени вреди, чийто възможен долен предел е застрахователната сума,
определена в нормативен акт на ЕС, да бъде ограничаван с нормативен акт на
вътрешното право, поради което, с оглед констатираното противоречие,
националната норма не следва да се прилага от съда. Затова и в конкретния
случай обезщетението, дължимо на ищеца, следва да се определи по справедливост,
по правилата на чл. 52 от ЗЗД, без да се съобразява
предвидения в пар. 96, ал. 1 от ЗИД на КЗ максимален
размер.
По отношение
размера на дължимите обезщетения:
За
причинените неимуществени вреди ищците претендират обезщетения в размер на 40 000
лв. за всеки от тях.
Размерът на
дължимото обезщетение следва да се определи по справедливост на осн. чл. 52 от ЗЗД и съдът намира, че в случая съобразно доказаните по вид и интензитет емоционални
болки и страдания, преживени от ищците, описани по-горе в настоящето решение, следва
да се определи обезщетение в размер на 8 000 лв. за всеки от тях.
За разликата
до пълния претендиран размер – до 40 000 лв. за всеки един от ищците
исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, тъй като такъв размер
на обезщетението не съответства на принципа на справедливостта, заложен в чл.
52 от ЗЗД.
Следва да се
отбележи, че в пледоариите по същество и в представената писмена защита
ответното дружество е навело доводи за наличие на съпричиняване от страна на
пострадалото лице, изразяващо се в противоправно поведение – управление на МПС
без регистрация.
Такива
възражения обаче не са направени в процедурата по размяна на книжа, при което
се явяват преклудирани и не подлежат на разглеждане в настоящето решение. Не е
допустимо същите да се правят за първи път в процеса след даване ход на устните
състезания, с което да се лиши противната страна както от възможност за становище, така и за
ангажиране на доказателства.
По отношение
отговорността на ответника:
Няма спор по
отношение на обстоятелството, че за автомобила, управляван от виновния водач, е
бил налице сключен застрахователен договор за застраховка „гражданска
отговорност” на автомобилистите, валидна към момента на настъпване на
процесното ПТП.
Това
обстоятелство изрично е признато за безспорно между страните и с изготвения
доклад по делото.
При това
положение е налице основание за ангажиране отговорността на ответното
застрахователно дружество на осн. чл. 432
от КЗ
Определените
от съда обезщетения се дължат ведно със
законна лихва, считано от 2.11.2018 /датата на която ответникът е постановил
отказ за изплащане на обезщетения/ до окончателното изплащане на сумите.
Относно
разноските:
Ищците претендират да се осъди ответника да заплати
дължимото адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.2 ЗА вр. чл. 7, ал.2,т.3
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Искането е
основателно. Предоставена е безплатна правна помощ от упълномощените адвокати Щ.Щ.
и А.М. на осн. чл. 38, ал.1,т.2 от ЗА на същите следва да бъде изплатено
адвокатско възнаграждение от ответната страна в размер на 730 лв. /изчислен по
правилото на чл. 7, ал.2, т.3 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за всеки един от ищците, или общо 2920 лв.
Върху
уважената част от исковите претенции ответникът следва да бъде осъден да
заплати и дължимата държавна такса по сметка на Пловдивски окръжен съд на осн.
чл. 78, ал.6 от ГПК в размер на 1280 лв.
Ето защо
съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „ЗД
ЕВРОИНС“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Христофор Колумб“ № 43, да заплати на Н.Т.Д.ЕГН**********, Д.Т.Д. ЕГН **********,***, и М.А.И.
ЕГН ********** и И.А.И. ЕГН **********,***, обезщетение за немищуствените
вреди, претърпени вследствие смъртта на техния дядо Н.Т.Д. в резултат
на ПТП, настъпило на 07.07.16 г., виновно причинено от А.С.Х. като водач на МПС – лек автомобил „БМВ 520“ с
рег. № ***, за който е сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ по застрахователна полица ****, валидна към датата на ПТП, в
размер на 8 000 лв. за всеки един
от ищците,
ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата
на предявяване на иска - 2.11.2018 /датата на
която ответникът е постановил отказ за изплащане на обезщетения/ до окончателното изплащане на сумите,
като до
пълния предявен размер от 40 000 лв. за всеки един от ищците ОТХВЪРЛЯ
ИСКОВЕТЕ КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА „ЗД
ЕВРОИНС“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Христофор Колумб“ № 43, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата да
заплати на адв. Щ.Щ. и адв. А.М. адвокатско
възнаграждение в размер на 2920 лв.
ОСЪЖДА „ЗД
ЕВРОИНС“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Христофор Колумб“ № 43, да заплати по сметка на Пловдивски окръжен съд държавна такса в размер на 1280 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Апелативен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: