№ 253
гр. Асеновград, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АСЕНОВГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Мария Ат. Терзиева
при участието на секретаря Йорданка Ст. Тянева
като разгледа докладваното от Мария Ат. Терзиева Гражданско дело №
20215310101438 по описа за 2021 година
Обективно съединени искове с правно основание чл.22 от ЗПК, чл. 26 от ЗЗД, чл. 143
от ЗЗП и чл. 55 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
СП. В. ИЛ. с адрес ***, в депозирана искова молба против „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул.“Балша“ № 17, моли да бъде прогласена
нищожността на клаузата на чл. 3, ал.2 от Договор за кредит от 30.03.2016 г., предвиждаща
заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща
материално правните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващи договорното
равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11 , т.9 и 10 от ЗПК,
както и да бъде осъден ответникът да върне на ищцата сумата от 100 лева, платена без
основание неустойка по договора за периода от 23.06.2016 г. до 22.11.2017 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба. Твърди, че на 30.03.2016 г. е сключила с
ответното дружество договор за кредит, по силата на който са й предоставени заемни
средства в размер на 1500 лева, при ГЛП от 40 ,15%, ГПР от 48,44%, със срок за погасяване
360 дни. Съгласно договора, заемната сума е следвало да бъде обезпечена с поне едно от
следните обезпечения: две физически лица поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания – нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.,
да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения
към други банкови и финансови институции, или ако има – кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статут не по лош от редовен или да представи банкова
1
гаранция с бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност 30 дни след
крайния срок на плащане на задължението по договора. В случай на неизпълнение,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 990.60 лева, която се престира разсрочено,
ведно с погасителните вноски. Ищцата е усвоила изцяло предоставения заемен ресурс.
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент не отговаря на действително
приложения, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва,
а по този начин нараства и стойността на ГПР, доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му. Тези параметри обаче не са обявени на потребителя и не са посочени в
договора в действителния им размер в нарушение на чл.5 и на чл.11, т.10 ЗПК. Счита, че с
договорения лихвен процент от 40,15% , към който се кумулира вземането, представляващо
скрита печалба, кредиторът допълнително се обогатява и се нарушават добрите нрави и се
внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга. Възнаградителната лихва съставлявала цената на представеното ползване
на заетата сума и когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорена цена се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. При формиране размера на възнаградителната лихва, обективен критерий за
добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без тя да може да
се приеме като максимален. Противоречаща на добрите нрави била уговорката,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната, а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай
договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, което е
нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, тъй като към нея се
кумулира уговорена в договора неустойка. Твърди, че договорения размер на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като тя не отговаря на
действителните параметри по договора, с която следва да се увеличи стойността на
приложения годишен лихвен процент на разходите. Относно клаузата за неустойката и
нейния размер твърди, че следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението, при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д.
№ 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. По силата на чл. 92 от ЗЗД
неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от
неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в
правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или
представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна
функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни
неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили
единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата,
2
които биха учредили лично обезпечение. Неустойка в размер на 990.60 лева е загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение. Твърди, че заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за
обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната
лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на
кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно
принципа за спазване на добрите нрави. За кредит от 1500.00 лева, заемателят се е задължил
да осигури поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение, които месечно
получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума. Ограничение в
процесния договор за заем е налице и по отношение на изискванията относно лицата, които
да бъдат само физически, не и юридически лица. Гарантите трябва да получават минимален
осигурителен доход поне 1000.00 лева, която трябва да произтича само от сключен
безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход е
необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от граждански
правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски
дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще
отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД. Счита, че по този начин ответникът е поставил към
ищцата неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19 ал.4 ЗПК, още повече че преди сключването на
договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, а и предвидените изисквания по отношения на поръчителите са предварително
създаващи значителни за изпълнението им препятствия, и целят създаване предпоставки за
начисляването на неустойката. Кредитодателя не е търсил обезпечение, тъй като е поставил
ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три
дни след сключване на договора. Счита, че неустойката за неизпълнението на задължението
за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата
на неустойката обезщетителна функция, тъй като чрез нея не се обезщетяват вреди от
самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора. Освен това не е
включена като обща сума дължима за погасяване на кредита. Ето защо счита, че договорът
за кредит е недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК и в този случай разпоредбата на чл. 23
ЗПК предвижда връщане на чистата сума предоставена по договора. Твърди, че договорът за
потребителски кредит не би могъл да бъде сключен без клаузата визираща неустойка.
Представя писмени доказателства, моли да бъде допусната ССчЕ, вещото лице по която да
отговори на поставените в исковата молба въпроси. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника. Твърди, че исковата
молба е редовна, но недопустима, поради липса на правен интерес. Твърдят, че договорът за
3
кредит е погасен. След него ищцата е теглила друг кредит, поради което считат, че не е
налице интерес на ищцата да се стреми да прогласи за нищожен договор, при положение, че
отново е ползвала услугата. Считат исковата молба за недопустима, поради липса на правен
интерес. Ищцата е следвало да защитава правата си по действащ договор, а не да
компроментира сигурността в гражданския оборот години след като доброволно е погасила
задължението си и е сключила още договори при същите условия. Освен това твърдят, че
молбата е неоснователна, тъй като ищцата не е приложила договор за кредит,
кореспондиращ на твърденията й. Кредитът бил с дата 30.03.2016 г., а последната вноска по
него е платена на дата 25.03.2017 г., поради което периодът на договора, въз основа на който
претендира и тези на предоставения договор, не съвпадат. При липса на договор за кредит
било невъзможно да се прогласи нищожност на неговата клауза. Недоказано било и
наличието на валидно правоотношение. Ищцата не е доказала, че договора за кредит е
надлежно сключен, което е предпоставка за прогласяване на нищожността. Заявяват
изрично, че по никакъв начин от волеизявленията и действията ответното дружество не
може и не трябва да се прави извод, че признават факта на сключване на твърдения от
ищеца договор за кредит. Ищцата доброволно е внасяла вноски в полза на ответника и в
случай, че се допусне, че те са по повод договора за кредит, не е конкретизирала срещу
какво да се погаси с вноската й кредита. Ищцата е признала вземането. Твърдят, че не
отговаря на истината обстоятелството, че към договорната лихва следва да се включи сумата
за неустойка. Неустойката не е вземане, които има общо с договорната лихва. Неустойката
не е вземане, което има общо с договорната лихва. Въпросната клауза е самостоятелна и не
цели възнаграждение, за разлика от договорната лихва. Тя може да бъде уважена или не, но
по никакъв начин не може да се сумира с друго вземане по договора за кредит. Подобно
нещо е абсурдно. На практика липсва пречка и главницата да се добави към лихвата. Молят
да не се приемат подобни аргументация за повишаване размера на ГПР. Ищцата е била
потребител на договори за кредит с аналогично съдържание на процесния, преди и след
датата на неговото сключване. Поради това тя подробно е познавала изискването кога и как
следва да представи съответните обезпечения. Също така договора й е предоставен за
запознаване, вследствие на което тя е видяла срока на изискването. Неустойката по договора
за кредит изпълнява и трите си законни функции: санкционна, обезщетителна и
обезпечителна. В случая санкционната функция е застъпена по-силно и се изразява в
размера й. Това е определяната в теорията „наказателна неустойка“. Независимо от това са
налице и другите две функции: обезщетителна и обезпечителна. Обезщетителната се
изразява с начислената сума и се покриват вредите от забавата от плащането, както и
разходите, които се извършват за принудително събиране на сумата. По повод твърдението,
че липсата на еквивалентност води до нарушаване на добрите нрави, това не отговаря на
истината. Понятието „добри нрави“ се отнася към предмета на договора и държи сметка за
това дали той отговаря на закона и добрите нрави. В случая предмета на договора е
договора за кредит в цялост, а не компонент от него. Видно е, че размера на ГПР е
законосъобразен. Съгласно формулата в 3П K единственият компонент в договора, който
отговаря на условията да се включи при изчислението на ГПР е договорната лихва. Друго
4
вземане подходящо за включване във формулата няма. Неустойката е санкция за договорно
неизпълнение. Тя няма правната природа на договорна лихва, за да е разход по кредита.
Поради това включването и във формулата е неправилно. Лишено от смисъл е и
твърдението, че погрешното изчисление води до нищожност. Погрешното изчисление е
техническа грешка, а не основание за недействителност. Фиксирания лихвен процент е
законосъобразно определен, с оглед спецификите на отпусканите договори за кредит.
Специфичното при тези договори е, че не съществува пряк физически контакт между
кредитодател и кредитополучател, поради което риска е значително по-висок, спрямо
банковите кредити. Друга особеност е начина за сключване - изисква се закупуване и
поддръжка на технически средства, с които се осъществява сключването и последващото
доказване на сключване на договори по ЗНФУР. Лихвата е в рамките на закона и
определените критерии определени от съвременната съдебна практика. Цитираните съдебни
решения в подкрепа, че лихвения процент е прекомерен са морално остарели. По време на
постановяването на повечето от тях въобще не е съществувал ЗПФУР - закона по който е
сключен процесния договор. Що се отнася до останалите, то пазара, на този тип кредитиране
не е бил на сегашните си ниво и в съвременният си вид. Следва да определи лихвен процент
непротиворечащ на добрите нрави, да съобрази гореизложеното и да го определи по
вътрешно убеждение. Видно е, че настоящия такъв от 40.15 % не противоречи на добрите
нрави. Договора за кредит не противоречи на добрите нрави. Доколко е налице
противоречие с тях съда следва да прецени към момента на възникване на
правоотношението, чиито клаузи се твърди, че противоречат на добрите нрави - чл. 145 от
ЗЗП. В конкретния случай към момента на сключване на договора, че такива клаузи са
противоречащи на добрите нрави. В началото на 2016 г. все още се е държало на
разбирането, че кредитор и кредитополучател са равнопоставени в процеса. Ответникът се
възползвал от сегашното положение на свръх защита на потребителя. Размера на
неустойката е определен от размера на главницата, която се обезпечава. Молят да
приложите разпоредбата на чл. 145 от ЗЗП и да се съобрази дали договора би бил нищожен
според законодателството и съдебната практика през 2016 г. Оценка на
кредитоспособността е извършена. Извършена е надлежно и правилно, тъй като ищцата си е
изплатила задължението по договора за кредит. Има и други сключени и изплатени
договори за кредит. Следователно е неоснователно твърдението, че не е направена оценка на
кредитоспособността. Начислената и описана по-горе неустойка се начислява, не с цел да не
се направи оценка на кредитоспособността, а заради неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение. Изискването за обезпечение е производно на оценката на
кредитоспособността - счело се е, че трябва да се предостави такова, за да се отпусне кредита
в хода на оценката. Също така самата неустойка се заплаща в пари, т.е. тя по никакъв начин
не се отразява на нуждата от правилна оценка на кредитоспособността - дали потребителя
няма да може да заплати по-малка или по-голяма сума е ирелевантно, той все не е в
състояние да си погаси задължението или съответно е в такова състояние. По повод
твърдението, че договора е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 във вр. с чл. 22 от
ЗПК, същото е неоснователно, тъй като лихвения процент по договора е фиксиран, не е
5
референтен. Следователно цитираната разпоредба въобще не е приложима към настоящия
иск. Съответно няма и такова основание за прогласяване на нищожност. Молят, в случай, че
се приложи чл. 22 от ЗПК и се прогласи недействителност на тези основания, да се приложи
и чл. 23 от ЗПК, като се осъди ищцата да заплати главницата по договора за кредит. Ето
защо молят делото да бъде прекратено, тъй като исковата молба е недопустима, поради
липса на правен интерес и злоупотреба с право. В случай, че се разгледа исковата молба,
молят иска да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендират разноски и
юрисконсултско възнаграждение. Ангажират доказателства.
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено следното:
Възражението, че липсва правен интерес от предявения иск е неоснователно, тъй като
всяка страна по един договор, има интерес да установи нищожността на негова клауза, без
ограничение във времето. Надлежните страни в производството се определят от изложените
в исковата молба твърдения, относно това между кои страни съществува спор. Дали тези
твърдения отговорят на действителността е въпрос, отговорът но който има значение за
основателността на претенциите.
От приетите писмени доказателства е видно, че на 30.03.2016 г. между “Изи Финанс”
ЕООД и СП. В. ИЛ. е сключен договор за кредит от разстояние № 125662, по силата на
който на ищцата е предоставена сумата от 1500 лева, а тя се е задължила да я върне в срок до
25.03.2017 г. на 12 месечни вноски ведно с лихва от 40.15 % годишно и ГПР 48.44 %. Общо
дължимата сума е 1821.78 лева. Освен това кредитополучателят е поел задължение в
тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение, като липсват
доказателства, че е направил това. В този случай е предвидено, че се дължи неустойка в
размер на 990.60 лева, като страните са постигнали съгласие да бъде заплатена разсрочено,
заедно с погасителните вноски, като към размера на всяка от тях се добави сумата от 82.55
лева.
От приетата по делото експертиза на вещото лице М.А., неоспорена от страните –
която съдът кредитира като компетентно изготвена, се установява, че съгласно чл.2 от ЗПК
ГПР е изчислен съгласно формула, определена по силата на приложение № 1 към чл.19 ал.1
от ЗПК, в Договор за кредит от разстояние № 125662/30.03.2016 г. и е 48.44 % към датата на
сключване на договора. В констативната част на заключението, експертизата подробно е
описала механизма на изчисляване на ГПР от страна на кредитодателя и компонентите –
видове задължения, които са включени в същия. Установи се, че в ГПР от 48.44 % е
включена само възнаградителна лихва в общ размер на 321.78 лева. При изчисляване на ГПР
са взети предвид единствено срокът и фиксирания лихвен процент. В ГПР не е включен
размерът на неустойката, съгл.чл.3 /2/ от договора за кредит. Според извършените
изчисления в таблица № 2 в раздел трети, оскъпяването на кредита с неустойката е месечно
6
от 66.04 % и за целия срок на договора (от 29.04.2016 г. до 25.03.2017 г.) е с процентна
оскъпяване от 66.04 %. Експертизата не може да отговори за размер на плетена неустойка по
договора, поради отказ на ответника да предостави информация, относно плащания по
кредита с обяснението, че първичните документи се предоставят от ищеца, който води
делото, а счетоводните данни при ответното дружество се съхраняват 3 години, които са
изтегли към настоящия момент.
Сключеният между страните договор е потребителски и следва да отговаря на
изискванията на ЗПК. За извършване на преценката дали договорената между страните
лихва е в съответствие или в противоречие с добрите нрави следва да се отчетат естеството
и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е
обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението
между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от
предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените
на основните материални ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период
от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ. В настоящия случай заемът не е
обезпечен, поради което съгласно възприетото в практиката на Върховния касационен съд
/решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г., ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да
се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.
Основният лихвен процент на БНБ за лева към този момент от 0,0 %, съответно размерът на
законната лихва е +10 пункта или 10%, а уговореният – 40.15 %. Предвид характера на
предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че процесните уговорки не
съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на страните по договора. В този смисъл клаузата за
договорната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити. Поради това клаузата, с която е уговорен този
размер, е нищожна.
Доводите за нищожност на уговорката за заплащане на неустойка при неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение също е основателно. В чл. 3, ал. 1 от
договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на
сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две
физически лица - поръчители или банкова гаранция. В първата хипотеза вероятно се има
предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за
изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи
отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на договор за банкова
гаранция по принцип зависи от волята на ответника, но той не съставлява обезпечение на
вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VІІ от ЗЗД. По така изложените
съображения се налага изводът, че в същност уговорената неустойка е част от
възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно с цел заобикаляне
ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на
разходите. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че е предвидено заплащането на
7
същата да се извърши заедно с погасителните вноски по заема. Тук следва да се добави и
алогичната поредност, която се различава от обичайната практика, при която обезпечението
се представя най-късно към момента на сключване на договора. Уговорката това да стане на
по-късен етап противоречи на целта на обезпечението. В същото време условията, на които
трябва да отговаря обезпечението са обективно неизпълними. За пълнота следва да се
отбележи и че същата е прекомерна – размерът й надвишава заетата сума. С оглед на
горното съдът намира, че уговорката за заплащане на неустойка е нищожна.
От заключението на вещото лице се установява, че оскъпяването на кредита с
неустойката е месечно от 66.04 % за целия срок на договора. Това от своя страна означава,
че същият е по-голям от предвидения размер на ГПР в чл.19, ал.4 от ЗПК. След като
посочените клаузи на договора са нищожни, то следва, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Поради това и
съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК той е недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК в
този случай потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Отделно от горното разпоредбата на чл.26, ал. 4 от ЗЗД
предвижда, че нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. В настоящия случай липсват
повелителни норми на закона, които уреждат размера на възнаградителната лихва, като
същевременно сделката не би била сключена без недействителните й части – клаузата за
заплащане на възнаградителна лихва. Ето защо и по аргумент за противното договорът,
сключен между страните е нищожен. По изложените съображения всички доводи, на които
се основават предявените искове са основателни. Предвид диспозитивното начало следва да
се уважи предявеният иск за обявяване на нищожност на клаузата на чл. 3, ал.1 от договора
за кредит, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. От горното следва
основателността и на предявения иск за връщане на сумата от 100 лева, съставляваща
неустойка. От заключението по съдебно-счетоводната експертиза не се установи, С.И. каква
сума е заплатила на ответника за неустойка по договора. Но не е спорно между страните, че
кредита е погасен изцяло (което се признава от ответника изрично), поради което и на
осн.чл.161 ГПК съдът приема, че платената неустойка е претендираната от ищеца. А поради
нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка, същата е заплатена без
правно основание и на основание чл.55 от ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да върне
на ищцата тази сума. Като акцесорна е основателна и претенцията с правно основание чл. 86
от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й заплащане.
На основание чл. 78, ал.1 ответникът дължи на ищцата направените по делото разноски
в размер на 100 лева, заплатена държавна такса и 150 лева, внесен депозит за съдебно-
счетоводна експертиза.
От представения от ищцата договор за правна защита и съдействие е видно, че е
8
уговорено същата да бъде оказана безплатно на основание чл. 38, ал.1 от ЗА. В случаите,
когато адвокатската защита се предоставя на лица от кръга на тези по чл.38, ал.1,т.1 - т.3 ЗА
и има основание за присъждане на деловодни разноски в полза на безплатно
представляваната страна, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се
определя от съда съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от същата определя минималния
размер за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията. Уважените претенции са с цена от 1500 лева и 100 лева, съответно
минималният размер на адвокатското възнаграждение е 335 лева по първия иск и 300 лева
по втория. Ето защо ответникът дължи общо сумата от 635 лева.
Поради мотивите, изложени по-горе, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА нищожността на чл.3, ал.2 от Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 125662 от 30.03.2016 г., сключен между СП. В. ИЛ., ЕГН ********** от ***, и
„Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София,
ул.“Балша“ № 17, партер, представлявано от Б.Н. - управител, предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 990.60 лева (деветстотин и деветдесет лева и шестдесет стотинки).
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул.“Балша“ № 17, партер, представлявано от Б.Н. - управител, да
заплати на СП. В. ИЛ., ЕГН ********** от ***, сумата от 100 лева (сто), представляваща
получена без правно основание неустойка по чл.3, ал.2 от Договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 125662 от 30.03.2016 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба 25.06.2021 г. до окончателното й заплащане, както и сумата от
250 лева (двеста и петдесет лева), направени по производството разноски.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул.“Балша“ № 17, партер, представлявано от Б.Н. - управител, да
заплати на адвокат Е.Г. И., личен № ********** с адрес гр. Пловдив, ул.“Хан Кубрат“ № 2,
сумата от 635 лева (шестстотин тридесет и пет), представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана правна защита и съдействие на СП. В. ИЛ., ЕГН ********** от
***, по гр.д. № 1438/2021 г. по описа на Асеновградския РС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
9
Съдия при Районен съд – Асеновград: _______________________
10