РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
РЕШЕНИЕ
№
1121
град
Пловдив, 15 юни 2023 год.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ПЛОВДИВ, I отделение, ХІ с.,
в
открито заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година,
в състав:
Председател: Милена Несторова - Дичева
при
секретаря Д. Й. и участието на прокурора …, като разгледа докладваното от председателя административно дело № 3237
по описа за 2022 г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.268 от ДОПК.
Образувано е по жалба на П.М.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, чрез адв. П.В., срещу Решение № 393/15.12.2022
г. на директора на ТД на НАП - Пловдив, с което е потвърдено Постановление изх.
№ С220016-022-0085589/24.11.2022 г. на главен публичен изпълнител при ТД на НАП
– Пловдив, с което, на основание чл.200, чл.202 ал.1 и ал.2 във връзка с чл.195
ал.1 -3 от ДОПК, е наложен запор върху вземане от трето лице-работодател –
трудов договор и запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки,
депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и
суми, предоставени на доверително управление или върху налични и постъпващи
суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги в ТБ „Кей Би
Си Банк България“, в ТБ „ОББ“ и ТБ „Уникредит Булбанк“ АД.
В жалбата се сочи, че оспореният акт е
неправилен, тъй като в него липсват мотиви. Счита се също така, че са налице
съществени нарушения на материалните разпоредби при издаване на процесното постановление, които са в противоречие на чл.146
ал.5 от АПК, тъй като не са изложени мотиви. Твърди се, че публичният
изпълнител е нарушила нормата на чл.195 ал.1-3 от кодекса, тъй като, въпреки че
не са били налице законовите предпоставки за невъзможност или затруднено
събиране на вземанията, разписани в хипотезата на ал.2, последният е издал
административния акт. Счита също така, че наложените мерки са прекомерни и
водят до значително засягане интересите на семейството на жалбоподателя.
Претендира се отмяна на оспореното ПНОМ и разноски по делото.
В съдебно заседание жалбоподателят се
представлява се от адв. В., който поддържа жалбата,
като твърди, че мерките не са съобразени със здравословното му състояние и
търпи несправедливо и незаконосъобразно тежестта на тази мярка.
Ответникът по жалбата, редовно
призован, чрез процесуалния си представител юриск. К.,
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението на териториалния директор. Претендира
разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
Съдът, като взе предвид изложеното в
жалбата, становището на представителя на ответника по жалбата и след като
прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното от
фактическа страна:
Във връзка с ревизия, възложена със
ЗВР № Р-16001622000028-020-001/05.01.2022 г., по мотивирано искане на главен
инспектор по приходите Т. К. (л.140), е издадено Постановление за налагане на
предварителни обезпечителни мерки изх. № С220016-023-0000276/28.01.2022 г.
(л.142), с което са наложени обезпечения върху недвижимо имущество, собственост
на ЗЛ П.М.Т., а именно:
-
Дворно
място в с. Найден Герово, ул.“18-та“ № 5, с площ 1 120 кв. м.,
съставляващо
УПИ I-166, кв.11 по плана на с. Найден Герово;
-
ПИ
№ 73147.70.86 в с. Три могили, с площ от 672 кв. м., със застроена
площ
от 51 кв. м.
Наложен е запор на МПС – лек
автомобил, марка „Ауди“ с рег. № ***.
Така издаденото ПНОМ е връчено на
лицето електронно на 18.05.2022 г., съгласно приложеното към преписката
удостоверение за електронно връчване. Впоследствие издадено Постановление за продължаване
действието на наложени предварителни обезпечителни мерки с изх. №
С220016-139-0001829/12.08.2022 г. (л.147), с което е продължено действието на
наложените с постановлението от 28.01.2022 г. мерки.
По преписката е налична молба с вх. №
С220016-000-0452321/27.09.2022 г. (л.148) от П.М.Т., с която предлага да бъде
наложен запор на МПС – л а. марка „Хюндай“ с рег. № ***. Публичният изпълнител
е удовлетворил молбата на длъжника и е наложил запор върху ½ от горе цитираното
МПС, тъй като същото е в режим на СИО, като за целта е издал ПНОМ изх. №
С220016-022-0066769/29.09.2022 г. (л.152), с което също така е наложен и запор
върху всички налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и
вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени
за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни
сметки, открити при доставчик на платежни услуги в „ПИБ“ АД, като съгласно
отговора на банката, в сметката няма достатъчно авоари.
Издадено е съобщение за насрочване на
опис с изх. № С220016-110-0004710/24.11.2022 г., с което се съобщава на
длъжника за насрочен опис на ПИ № 73147.70.86 в с. Три могили, с площ от 672
кв. м., със застроена площ от 51 кв. м. за дата 13.12.2022 г. от 11:30 ч.
Същото е връчено на електронно на 28.11.2022 г. Издадено е също така, съобщение
за насрочване на опис с изх. № С220016-110-0004711/24.11.2022 г., с което се
съобщава на длъжника за насрочен опис на дворно място в с. Найден Герово, ул.
„18-та“ № 5а, с площ от 1 120 кв. м., съставляващо УПИ I-166, кв. 11 по плана на с. Найден Герово, за дата
12.12.2022 г. от 11:30 ч. Същото е връчено електронно
на 28.11.2022 г. Налице е и трето съобщение
за насрочване на опис с изх. № С220016-110-0004707/24.11.2022 г., с което се
съобщава за насрочен опис на горе цитираните, запорирани
МПС, за дата 07.12.2022 г. от 11:00 ч., отново връчено електронно на 28.11.2022
г.
На 24.11.2022 г. е издадено оспореното
в настоящото производство ПНОМ изх. № С220016-022-0085589/24.11.2022 г. (л.43).
За да потвърди оспореното ПНОМ от 24.11.2022
г., решаващият орган е приел, че от събраните по преписката доказателства, по
безспорен начин се установява, че по изп. д. №
*********/2021 г. в тежест на жалбоподателя са установени и изискуеми публични
задължения в размер на 34 214.70 лв., които не са платени доброволно.
Посочил е също така, че безспорно е установено, че по сметките в „Кей Би Си банк“ и „ОББ“, в които са наложени запори с процесното постановление, липсват авоари. Не е установено и
по сметката в „Уникредит булбанк“
АД има наличност, а обезпеченото по делото имущество е в размер на
9 548.72 лв., при дълг от 34 214.70 лв., което според решаващия
орган, не може да се приеме като излишна или прекомерна обезпеченост. Това
обстоятелство, според директора на ТД на НАП, недвусмислено сочи, че са налице
предпоставките за невъзможност да се събере задължението в пълния му размер.
На следващо място, решаващият орган е
приел, че е неоснователно възражението, че оспореното постановление е лишено от
мотиви. В тази насока последният отбелязва, че изрично в акта – на стр.2 са посочени
мотивите, като формира и извода, че не са налице предпоставките на ч„л.208 ал.1
предл.2 от ДОПК, тъй като наложените мерки не обезпечават
дори целия размер на дълга, а още по-малко – го преобезпечават,
тъй като в цитираната норма става дума за отмяна на обезпечителните мерки
поради отпадане на обезпечителната нужда.
Като е изложил подробни мотиви за
нуждата от обезпечение, цитирайки и конкретните правни разпоредби, решаващият
орган е формирал извод, че налагането на мерките е основано именно на
обстоятелството, че ще бъде затруднено събирането на установено и изискуемо
публично вземане и наличието на това фактическо основание се потвърждава от
дългия период на неизпълнение на задължението и липсата на други, годни за
обезпечаване активи.
Приел е, че при издаване на оспорения
акт е спазен принципът за съразмерност на обезпечението, установен в
разпоредбата на чл.195 ал.7 от ДОПК, както и аргументи, защо не намира
приложение разпоредбата на чл.235 от с. к., издаден е в предвидената форма, при
спазване на процесуалните правила и от компетентен орган.
Изрично е посочено в решението, че по
отношение на твърдения мълчалив отказ по молбата на жалбоподателя на основание
чл.214 от ДОПК, налице е произнасяне на директора на ТД на НАП – Пловдив с
решение № 383/06.12.2022 г., връчено по електронен път на Т. на 13.12.2022 г.
При така установеното от фактическа
страна, съдът формира следните правни изводи:
Жалбата е подадена от надлежна страна,
имаща правен интерес от оспорването, в преклузивния
7-дневен срок по чл.268 ал.1 изр. първо от ДОПК, срещу акт, който подлежи на
съдебен контрол, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата се
явява неоснователна по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.146 от АПК, съдът преценява законосъобразността на административния акт, като
проверява дали е издаден от компетентен за това орган и в съответната форма,
спазени ли са процесуалноправните и материалноправните
разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва закона.
Извън правомощията на съда е да преценява целесъобразността на административния
акт.
Обжалваното решение е издадено в
предвидената от закона писмена форма и от компетентен за това административен
орган. Съгласно чл.266 ал.1 от ДОПК това е директорът на компетентната
териториална дирекция. При издаването на обжалваното решение административният
орган не е допуснал нарушение на процесуалните разпоредби на закона. Решението
е мотивирано, като в мотивите органът е посочил, както фактическите основания
за издаването му, така и правните основания - чл.197 ал.1 от ДОПК.
По отношение на мотивите, видно от
самото постановление, мярката се налага с оглед: „Целта на обезпечението е да се наложат обезпечителни мерки, които са
най-целесъобразните. … Това ще доведе до по-добра ликвидност и убеденост, че ще
се събере вземането в кратки срокове и че бъде гарантиран интереса на публичния
взискател.“ Или иначе казано, най-целесъобразното
решение за събиране на вземанията в най-кратки срокове е именно насочването към
активи с бърза ликвидност, каквито са паричните средства, докато продажбата на
недвижимите имоти изисква доста по-продължителен период от време, при което
няма гаранция ще същите ще бъдат продадени.
Съдът намира, че обжалваният акт не
противоречи и на материалноправните разпоредби по
издаването му. Установените в хода на административното производство релевантни
за спора юридически факти се подкрепят от събраните в съдебното производство
доказателства. Не е спорно по делото, че публичният изпълнител е извършил
действията по чл.121 ал.1 от ДОПК, с което е и започнало изпълнителното
производство.
Към датата на ПНОМ изх. № С220016-022-0085589/24.11.2022 г., с наложен на 30.11.2022
г. запор върху вземане на длъжника от третото лице „Менпаъур
България“ ООД по трудов договор, публичните вземания за данъци и осигурителни са
в общ размер от 24 755.96 лв. Към същата дата са възбранени
два недвижими имота със сбор на данъчните им оценки равен на 4 064.60 лв.
и лек автомобил „Ауди“ с рег. № *** с балансова стойност 0.00 лв., което
означава, че размерът на публичните задължения е почти шест пъти по-голям от
сбора на данъчните оценки на двата възбранени
недвижими имота. Следователно, налице е условието по чл.195 ал.3
т.2 от ДОПК за налагане на запор върху вземане от трето
лице, когато тази обезпечителна мярка представлява действие на публичния
изпълнител в хипотезата на чл.221 ал.4 от ДОПК. Съгласно чл.195 ал.3
т.2 във връзка с чл.221 ал.4 от ДОПК, обезпечителните
мерки, налагани след получаване на изпълнителното основание се подчиняват на
следните условия, които имат връзка с целта на тяхното налагане, а именно:
когато не е наложено обезпечение, то се налага, защото е действие, с което
започва осребряване имуществото на длъжника – аргумент от чл.221 ал.4
от ДОПК. Второ условие, но самостоятелно за налагане на
обезпечителни мерки след получаване на изпълнителното основание, е
недостатъчност на вече възбраненото имущество. С
оглед гореказаното се налага извод, че наложените възбрани върху два недвижими
имота имат за обект имущество, чиято стойност по данъчна оценка е почти 6 пъти
по-ниска от размера на изискуемите и установени публични вземания за данъци и
осигурителни вноски. Ето защо, обжалваната наложена с ПНОМ обезпечителна мярка
е наложена при правилно приложение на материално правните предпоставки и с нея
законосъобразно е започнало изпълнение върху вземане на длъжника от трето лице
като самостоятелен изпълнителен способ.
Съдът отменя ПНОМ в хипотезата на чл.195 ал.3
т.2 от ДОПК, когато длъжникът представи обезпечение в пари,
безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа, като това
условие е относимо основание за отмяна и на
предварителни мерки и на тези, наложени в особения случай на чл.195 ал.5
от ДОПК. Такава гаранция жалбоподателят не представя, а
оплакването му следва да се разбира по същество като твърдение за
незаконосъобразно насочване на принудителното изпълнение и върху вземането му
от трето лице, вместо да се ограничи върху осребряване на двата възбранени имота, но същото е неоснователно, предвид
установения факт на шест пъти по-висок размер на публичните задължения спрямо
данъчната оценка на имотите.
Тук е необходимо да се отбележи, че обжалването на ПНОМ е уредено
самостоятелно в чл.197 от ДОПК поради това, че действията по налагане на
обезпечителни мерки не са действия по принудително изпълнение, тъй като не
могат да доведат самостоятелно до осребряване на имуществото на длъжника по
аргумент от правилата за действието на запора и възбраната, определено в чл.221 във връзка
с чл.206 от ДОПК. На следващо място, аргумент се извлича и от нормата
на чл.167 от ДОПК, установяваща компетентността на публичния изпълнител
– да извършва действия по обезпечаване на публичните вземания и действия по
принудителното им събиране. Целта на обезпечителните мерки, съобразно
определеното им от ДОПК и ГПК действие е, да осигурят принадлежност на предмета
на изпълнението в патримониума на длъжника, за да е
възможно същото да бъде обект на принудително осребряване за погасяване на
публичните задължения. Следователно, дори и при съобразяване на правилото на
чл.221 ал.4 предл. първо от ДОПК, не може да се
заключи правно, че отмяната на ПНОМ за налагане на запор върху вземане на
длъжника от трето лице има за последица отмяна на действията на публичния
изпълнител по събирането му. Налагането на запор върху вземане от трето лице не
е условие, без което това вземане да не може да бъде събрано като способ за
принудително изпълнение и това следва от чл.230 от ДОПК – нареждането за изпълнение, което публичният
изпълнител отправя към третото задължено лице се основава не на запора, а на
установената ликвидност и изискуемост на вземането от признанието на третото
лице, от съдебния акт, от ценната книга или от нотариално заверен документ.
Като се има предвид действието на запора, се налага изводът, че при неговата
липса, действията на третото задължено лице по чл.230 ал.3 предл. второ от ДОПК – заплащане на длъжника, няма да имат
за последица възникване на задължение на третото лице към публичния изпълнител
до платения размер.
Наложената обезпечителна мярка е съобразена с охраната на правото на
длъжника да разполага с парични суми за осигуряване на основни жизнени потребности
е установена в чл.213 ал.1
т.5 и ал.2 от ДОПК, като тук признакът е произходът на средствата –
трудовото възнаграждение в общ размер до една минимална работна заплата
месечно. Този извод следва от факта, че в чл.213 ал.1
от ДОПК се уреждат размерите, до които е допустимо да се
извършва осребряване на секвестируемо имущество –
движимо, недвижимо, вземания от банки, докато в чл.213 ал.2
от ДОПК е обратното - посочено е имущество, което не
може да бъде предмет на принудително изпълнение, което означава, че не може да
бъде и обект на обезпечителна мярка и, съответно, при неговото осребряване ще е
налице нарушаване на тази императивна забрана и основание за отмяна на всички
действия по принудително изпълнение върху него, включително разпределението на
сумите, за да могат да се върнат в патримониума на
длъжника.
На следващо място, необходимо е да
се посочи, защо, в случая, не следва да намери приложение разпоредбата на
чл.235 от ДОПК. Това е така, тъй като съгласно чл.235 ал.1 от ДОПК, описаната
вещ се оценява по нейната пазарна стойност от публичния изпълнител. При
необходимост за оценката може да бъде привлечен оценител, вписан в регистъра на
Камарата на независимите оценители в България. Когато в регистъра няма експерт
от съответната област или той не може или откаже да извърши оценката, може да
бъде привлечено друго лице от съответната професия или област. Съгласно ал.2 на
същия член заключението на оценителя се изготвя в писмена форма и се представя
на публичния изпълнител, който мотивирано определя окончателната оценка, която
не може да бъде по-ниска от определената от вещото лице, като я съобщава на
длъжника и на взискателя. Съгласно разпоредбата на
чл.235 ал.5 от ДОПК окончателната оценка не подлежи на обжалване. В случая,
редът за принудително събиране на вземания, включително относно извършването на
опис, оценка и извършване на продажба на недвижими имоти и връчване на
съобщенията за тези действия, извършвани от ПИ е изчерпателно уреден в ДОПК, по
която причина и разпоредбите на ГПК, уреждащи същата материя не намират
приложение, тъй като разпоредбата на §2 от ПР на ДОПК препраща към ГПК
единствено по отношение на неуредените в ДОПК въпроси относно принудителното
събиране на вземания, какъвто не е настоящия случай.
Предвид възражението на жалбоподателя
относно отказа на ПИ да приеме като обезпечение процесните
два недвижими имота, съдът намира за необходимо да посочи, че публичният
изпълнител, в условията на оперативна самостоятелност извършва преценка дали
при извършване на оценката по чл.235 ал.1 от ДОПК да привлече оценител, вписан
в регистъра на Камара на независимите оценители в РБ. Едва при извод за
необходимост, се привлича вписан в регистъра оценител, респ., друго лице от
съответната професия или област. Неправилно оспорващият твърди, че Т. е
предложил два имота, които към момента покриват размера на задължението. Оценката,
за да придобие стабилитет в смисъла на „окончателна“ по чл.235 ал.5 от ДОПК е
следвало да е изготвена и представена от лицензиран оценител в условията на
чл.235 ал.2 от ДОПК. Законодателят в цитираната норма задължава оценителят да
изготви в писмена форма своето заключение, което да бъде предоставено на
публичния изпълнител, но нормата намира приложение само и единствено,
ако публичният изпълнител е преценил, че такава следва да се извърши от вписан
в регистъра на Камарата на независимите оценители в РБ или съответно от друго
лице със специална професионална квалификация в съответната област /арг. чл.235, ал.1 изр. последно от ДОПК/. Това е
негово субективно право, като неупражняването му, не води до правен извод, че
извършената самостоятелно оценка по реда на чл.235 ал.1 изр. първо от ДОПК не
може да се окачестви като окончателна по смисъла на чл.235 ал.5 ДОПК.Този извод
се подкрепя и от волята на законодателя, тъй като публичният изпълнител
мотивирано определя окончателна оценка в смисъла, вложен в ал.2, именно в
хипотеза на представяне на заключението на привлечения оценител, различен от
публичния изпълнител.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя, че мерките са несправедливи, тъй като, от представените по
делото доказателства се установява безспорно, че за период от 2014 до 2019 г. П.М.Т.
е получавал доходи от отдаване под наем на недвижимо имущество чрез платформите
„AIRBNB IRELAND“ и „BOOKING.COM“,
за който доход, очевидно, не плащал
данъци и не е внасял осигуровки като самоосигуряващо
се лице, а в същото време предлага обезпечение, което, от една страна, по
никакъв начин не покрива размера на установените с РА задължения, а, от друга,
не е бързо ликвидно.
Само за сведение, съдът намира за
необходимо да отбележи, че, след като двата процесни
имота не са запорирани, само и единствено, във
възможностите на жалбоподателя е, същите да бъдат продадени от самия него, в резултат
на което ще бъде улеснено погасяването на така установените задължения за
данъци и осигуровки.
Предвид изхода на спора и претенциите
на страните за присъждане на разноски по делото, съдът намира, че такива се следват
на ответната страна и същите се констатираха в размер на 100.00 (сто) лева,
представляващи юрисконсултска защита. Производството
по чл.266 - чл.268 от ДОПК е особено производство, различно от производството
по обжалване на ревизионните актове, поради което специалната разпоредба на чл.161
ал.1 изр.3 от ДОПК е неприложима, а възнаграждението за юрисконсулт е дължимо
на основание субсидиарното приложение на чл.78 ал.8
във връзка с ал.3 от ГПК и следва да бъде определено по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
При така изложените мотиви и на
основание чл.172 ал.2 предл. последно от АПК,
Административен съд –Пловдив, XI състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на П.М.Т.,
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Решение № 393/15.12.2022 г. на директора на
ТД на НАП - Пловдив, с което е потвърдено Постановление изх. №
С220016-022-0085589/24.11.2022 г. на главен публичен изпълнител при ТД на НАП –
Пловдив, с което, на основание чл.200, чл.202 ал.1 и ал.2 във връзка с чл.195
ал.1 -3 от ДОПК, е наложен запор върху вземане от трето лице-работодател –
трудов договор и запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки,
депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и
суми, предоставени на доверително управление или върху налични и постъпващи
суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги в ТБ „Кей Би
Си банк България“, в ТБ „ОББ“ и ТБ „Уникредит Булбанк“ АД.
ОСЪЖДА П.М.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на Национална агенция за приходите – Сафия, сумата от 100,00 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: