Р Е Ш Е Н И Е
№ 267
град Пловдив, 08.02.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, Десети състав, в
открито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ
при секретаря ПОЛИНА
ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от съдия ЯНКО АНГЕЛОВ административно
дело № 3114 по описа за 2020 година, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 118,
ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.
Делото е образувано по жалба на А.Я.Н., с ЕГН **********,
с адрес: ***, против Решение № Ц2153-15-232/09.11.2020г. на Директора на ТП на
НОИ - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата против Разпореждане №151-00-10449-1/25.06.2020г.
на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ
за отпускане на парично обезщетение за безработица по Заявление - вх.№ 151-00-10449/30.04.2020
г. до ТП на НОИ Пловдив.
В
съдебно заседание жалбоподателят се представлява от пълномощника си адв. Б., която
поддържа жалбата. В жалбата се сочи, че решението е несъобразено с материалния
закон и обстоятелства относно зачитане правата на жалбоподателя при безработица.
Иска се отмяна на атакувания административен акт и присъждане на сторените
разноски, представят се писмени бележки.
Ответникът по
жалбата – Директор на ТП на НОИ Пловдив, чрез
юрисконсулт С. моли жалбата да се остави без уважение и да се потвърди
решението на директора като законосъобразно, постановено при изяснена фактическа
обстановка. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, представя
писмени бележки.
Административен съд Пловдив,
Х състав, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата,
събраните доказателства по делото, в това число и административната преписка
заявена като представена в пълнота, поотделно и в тяхната съвкупност, и взе
предвид доводите на страните, прие за установено следното:
А.Я.Н. със Заявление-вх.№ 151-00-10449/30. 04.2020 г.
до ТП на НОИ Пловдив е направил искане за отпускане на парично обезщетение за
безработица (ПОБ), като е посочил, че последната му заетост е във
Великобритания и същата е прекратена
считано от 31.03.2020 година.
Представил е и заявление за удостоверяване на
осигурителни периоди от друга държава – членка на ЕС със СЕД U002 и U004, ведно с
други документи доказващи упражняване на трудова дейност на територията на Великобритания.
Приложена е декларация от жалбоподателя Н. относно
определяне на пребиваването във връзка с прилагането на член 65 (2) от
Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Административният орган е приел, че следва да разгледа
заявлението, с оглед приложимите разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) №
883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за
социална сигурност и чл. 54а - 546 от КСО, и след като е намерил, че не се
доказва по безспорен начин пребиваването на А.Н. на територията на Република
България, е предприел действия за снабдяване със структуриран електронен
документ – „U002“ и „U004“.
На 29.10.2020 г. чрез системата за електронен обмен на
социално-осигурителна информация между Р България и ЕС /ESSI/ в ТП на НОИ Пловдив от компетентната институция на
Великобритания е получен СЕД H006 – отговор
на искането за информация за пребиваване, в който КИ на Великобритания
удостоверила, че по отношение на Н. Обединеното кралство се явява държава по
пребиваване, като посочила и адрес на пребиваване.
А.Я.Н. е
посочил период на осигурена за безработица заетост от 01.11.2015 г. до 31.03.2020
г. който се установява и приложения по преписката СЕД H005.
С оглед приложените към заявлението и служебно събрани
документи е било издадено Разпореждане №151-00-10449-1/25.06.2020г. на
Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пловдив, с което на
жалбоподателят е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица, на
основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, б. "а" и
чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на ЕС.
С Разпореждане №151-00-10449-1/25.06.2020г. на
компетентния орган при ТП на НОИ Пловдив е отказано отпускане на търсеното
парично обезщетение, тъй като е прието, че преценката на правото на парично
обезщетение за безработица по отношение А.Н., трябва да се извърши от
компетентната институция на Великобритания, цитирани са разпоредбите на чл.11 §3 б.„а“ и чл.65, §2 от
Регламент /ЕО/ № 883/2004.
За да достигне до този извод, административният орган
е приел, че на искане за СЕД Н006, компетентната институция на Великобритания е
удостоверила с уведомително писмо, че лицето се приема за пребиваващо във
Великобритания за целите на данъчното облагане през периода от 01.11.2015 г. до
31.03.2020 г. Освен това, от представената декларация за определяне на пребиваването,
се установява, че последният му период на заетост, е във Великобритания.
Административният орган е приел, че партньорът и децата
му също са живели във Великобритания и преобладаващата част от социалните
контакти на лицето са в Обединеното кралство. С оглед на всичко изложено
по-горе, е прието, че по време на последната си трудова заетост във
Великобритания, лицето не е имало пряка връзка с България, поради което и не в
България се е намирал центърът на жизнените му интереси по смисъла на европейските
стандарти.
Административните актове са незаконосъобразни.
Административният орган за да мотивира своя отказ е
приел, че не се установяват обективните елементи на обичайното пребиваване на
територията на Република България и също така, че Н. не представя доказателства
за трайното си намерение да се установи в България. Изведен е извод, че в
Република България не се намира центърът на жизнените му интереси по
европейските регламенти.
От приложените по делото доказателства се установява,
че А.Н. живее на съпружески начала със З.И.К., като двамата имат дъщеря – Й.А.Н..
По делото са приобщени като доказателства и справка за
задграничните пътувания на А.Н., издадена от ОД на МВР Пловдив. От справката се
установява, че за периода от 19.01.2015 г. до
28.07.2020 г. Н. 12 пъти е влизал в Република България, обстоятелство от
което може да се направи извод, че същият не е прекъснал връзката си държавата
по месторождение.
Освен тази справка като официален документ, съдът
кредитира и Нотариалния акт №32 от 26.02.2020
г. на Нотариус Л.К., с който Н. и З.К. при равни права и квоти са закупили
Апартамент № А13 в сграда с идентификатор 56784.511.761.2 в град Пловдив, а
продажната цена следва да бъде заплатена чрез банков кредит отпуснат от
„Уникредит Булбанк“АД на двамата съсобственици.
Тези доказателства разгледани в тяхната съвкупност
относно жизнената дейност на А.Н., недвусмислено показват желанието на
жалбоподателя да не прекъсва връзката си с Република България и да се установи
в родината си по произход.
Само за пълнота следва са се отбележи, че житейски обосновано е желанието на А.Н., като един от 2,5-3 милиона граждани на Република България работещи в чужбина /в частност в страна членка на ЕС до 31.01.2020 година/ , да се завърне в родината си.
Спорът по делото касае
паричното обезщетение за безработица за периода от 01.11.2015 г. до 31.03.2020
г., когато жалбоподателят е работил, респ. е бил осигурен в Кралство Великобритания.
На първо място настоящия
съдебен състав следва да отбележи, че Република България е част от ЕС и като
такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за
социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна
да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното
законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се
отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите
на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от
всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при
прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи
правила и принципи се съдържат в Регламент(ЕО) №883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския
парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за
прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004г.
Като източник на
вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в
регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко
приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са
задължителни за спазване от националните органи и администрации, от
институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите
на противоречие с разпоредби от националните законодателства.
Съгласно чл.3 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. разпоредбите
му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1, параграф
"л" ) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и
помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1,
б."з"). Няма спор по делото, че жалбоподателят е български гражданин,
и като такъв е гражданин на държава - членка на ЕС, поради което и е лице,
спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004г. (чл. 2 от
Регламента). „
С Регламент (ЕО) №883/2004г. са въведени
материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на
системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация
на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа : определяне на приложимото
законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост,
осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на
обезщетенията за безработица общият принцип за опре-деляне на приложимото
законодателство е, че лице, упражняващо доходо-носна дейност, следва да
принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е
заето или самостоятелно заето.
Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна
заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004г.
Съгласно чл.61 от Регламент (ЕО) №883/2004г., компетентната
институция на държавата членка, чието законодателство поставя придобиването,
запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения за
безработица в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост
или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на
осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно
законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно
прилаганото от нея законодателство.Това означава, че при прилагане на Глава
четвърта "а" от Кодекса за социално
осигуряване(КСО), в случаите,
когато за преценка на правото (отпускане, възстановяване или възобновяване),
изчисляване на размера и определяне периода на изплащане на парично обезщетение
за безработица е необходимо наличието на определен осигурителен стаж:
периодите, потвърдени от съответната институция на държавата - членка като
периоди на осигурена заетост, задължително се вземат предвид, без да се прави
допълнителна преценка дали ако заетостта е осъществявана на територията на
Република България, за това време са дължими осигурителни вноски за фонд
"Безработица" или това време се зачита като осигурителен стаж по
българско законодателство.
Съгласно разпоредбата на
чл.62, параграф 1
от Регламент (ЕО) №883/2004,
компетентната институция на държавата членка (в случая ответника по делото),
чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава
на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита
изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от
заинтересованото лице при последната му работа като заето или самостоятелно
заето лице съгласно посоченото законодателство.
Това означава, че
компетентната институция, чието законодателство обвързва изчисляването на
получаваното обезщетение за безработица с размера на заплатите (осигурителния доход),
получавани от лицето, взема предвид само получаваната от това лице заплата за
последната му заетост на нейна територия.
Доколкото настоящия
казус не касае последната работа на жалбоподателя на територията на Република
България, то следва да бъде приложен основния принцип за зачитане на целия
период на осигурителен доход, с получен преносим документ „U002“, в който е
отразена осигурената и заетост и доход,
съобразно чл.61 от Регламента.
В тази връзка следва да се подчертае, че
административният акт е постановен в противоречие с целта на закона за
солидарност при социалните фондове. Този извод е в съответствие с едно от
основните съображения (№ 1 от преамбюла на Регламент № 883/2004), че правилата за
съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в
рамките на свободното движение на лицата и следва да допринасят за подобряване
на жизнения му стандарт и условията на наемане на работа.
Другото съображение, вписано под № 12 в
преамбюла, изисква приравняването на факти или събития да не доведе до
обективно неоправдани резултати. Всичко това следва да бъде постигнато, чрез
сумирането на всички периоди, които се зачитат съгласно различните национални
законодателства за придобиване и упражняване на правото на обезщетения и за
изчисляване на размера на обезщетенията, както и чрез предоставяне на
обезщетения за различни категории лица, попадащи под действието на настоящия
регламент.
При
изчисляване размера на обезщетението за безработица при условията на прилагане
на интегрирани схеми за социална сигурност по Регламент
(ЕО) № 883/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. за координация на
системите за социална сигурност, органите на НОИ следва да съобразят нормата
на чл.
62, § 1 от регламента,
която гласи, че компетентната институция на държава-членка, чието
законодателство предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на
размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита
изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от
заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или
като самостоятелно заето лице съгласно посоченото законодателство.
В чл.
62 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. изрично се посочва, че § 1 се прилага също когато
законодателството, прилагано от компетентната институция ( чл.
54б, ал. 1 КСО) предвижда
специален изискуем осигурителен период за определяне на трудовото
възнаграждение, служещо за база за изчисляване на обезщетенията и когато за
целия или за част от този период спрямо заинтересованото лице се е прилагало
законодателството на друга държава-членка
Фактическата обстановка
не е спорна между страните. Настоящият състав намира, че спорът в случая е за
правото, като касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение
за безработица.
Съгласно чл.3 от
Регламент /ЕО/ №883/2004г. разпоредбите му се прилагат към всички
законодателства /по см. на чл.1, параграф „л“/ относно посочените клонове на
социална сигурност /обезщетения и помощи/, в т.ч. и относно обезщетенията за
безработица /чл.3, параграф 1, б.“з“/.
Няма спор по делото, че Н.
е гражданин на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС,
поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент /ЕО/
№883/2004г. /чл.2 от Регламента/, с който регламент са въведени
материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на
системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация
на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения.
По отношение на
обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото
законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да
принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е
заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия
принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава
отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в
чл.65 от Регламент /ЕО/ №883/2004г., сред които и е правилото на параграф 2, в
който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си
дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да
пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя
на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Легална дефиниция на
понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1 §3 б.„й“ от цитирания Регламент, а
именно - мястото, където лицето обичайно пребивава.Това място /на обичайно
пребиваване на лицето/ се определя, съгласно чл.11 §1 от Регламент /ЕО/ №
987/2009 /регламента по прилагането/, с оглед центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно
релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на
територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските
връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч.
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно
изброени в цитираната норма.
Съгласно разпоредбата на
чл.11 §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на
действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето,
което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето.
В член 1, б.„й“ и б.“к“
от Регламент /ЕО/ №883/2004 пък се прави разграничение между „пребиваване“ и
„престой“. А в изготвения съвместно с държавите членки наръчник се изясняват
понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези
определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се
установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни
схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.
Съгласно правото на ЕС,
може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една
държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по
социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и
самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в
държавата по месторабота, а неактивните /напр. пенсионери и студенти/ - в
държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по
обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят
в повече от една държава - членка. В наръчника се разглеждат специфичните
критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото
на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и
роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в
съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост /по-специално
мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният и
характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на
неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко
постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето
плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на
всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост
могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така
конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на
мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани
работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна
голяма мобилност.
В случая, съдът намира,
че е неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на
обичайното пребиваване на оспорващия. В периода на заетост 01.11.2015 г. до
31.03.2020 г. Н. действително е бил на територията на Кралство Великобритания,
но това пребиваване не покрива критериите, въз основа на които се обосновава
извод за „обичайно пребиваване“.
Това е така, тъй като
времетраенето и/на пребиваване във Великобритания/ е било обусловено
преимуществено от неговото трудово правоотношение с местен работодател. След
прекратяване на трудовото правоотношение, Н. се е върнал на територията на
България с намерение да остане да живее на територията на България, като си закупи
и собствено жилище, което се подкрепя от събраните по делото доказателства, които съдът кредитира.
Следователно, в
оспорваното решение и в разпореждането
незаконосъобразно и неправилно е позоваването на чл.65 параграф 2 от
Регламент /ЕО/ №883/2004, съгласно който напълно безработно лице, което по
време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
Не е спорно, че Н. е
безработно лице и е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка, а именно във Великобритания.
Безспорно установено е обаче, че оспорващият не продължава да пребивава в тази
държава-членка, нито се е върнал в тази държава-членка/т.е. във
Великобритания/, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за това
същият не се е регистрирал /т.е. не се е поставил на разположение/ в службите
по заетостта в държавата-членка по пребиваване /за времето на трудова заетост/
във Великобритания, а се регистрира в България, където той се е върнал и
всъщност обичайно пребивава.
Приложимото
законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното
местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и единствен гражданин, а
именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица,
претендирано от Н., следва да бъде поискано именно по реда и при условията на
действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски
регламенти за това.
В този смисъл е т.3 от
Решение №U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото
и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка
с държавата-членка на заетост /например понеже трудовоправното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл/, то се разглежда като
напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент,
а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Ето защо и по изложените
съображения, съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ -
Пловдив и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в
нарушение на закона, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта
не позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като
преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив,
за ново произнасяне по заявлението на А.Н. при съобразяване с мотивите на
настоящето решение.
В полза на жалбоподателя
следва да се присъдят направените разноски в размер на 350.00 лв..
Предвид горното и на
основание чл. 173, ал. 2 от АПК, Пловдивският
административен съд, II отделение, десети състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № Ц2153-15-232/09.11.2020г. на Директора на ТП
на НОИ – Пловдив и потвърденото с него Разпореждане
№151-00-10449-1/25.06.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица
при ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за
безработица по Заявление - вх.№ 151-00-10449/30.04.2020 г. на А.Я.Н. до ТП на
НОИ – Пловдив.
ВРЪЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването
за безработица при ТП на НОИ Пловдив за ново произнасяне по направеното пред
него искане по Заявление - вх.№
151-00-10449/30.04.2020 г. на А.Я.Н. до ТП на НОИ – Пловдив, съобразно даденото
в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона.
ОСЪЖДА ТП на НОИ Пловдив да заплати на А.Я.Н., с ЕГН **********, с адрес: ***, разноските по
делото в размер на 350лв. /триста и петдесет лева/ за адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО на основание чл.119, във вр.с чл.117, ал.1, т.2,
б.“б“ от КСО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: