№ 56664
гр. София, 23.06.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Частно гражданско
дело № 20221110129743 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т.3 от ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, вх.
№ 112827/03.06.2022 г., на заявителя /юл/ ЕИК ., представляван от М. Г. А., чрез
пълномощник адв. Р.Д., със седалище в гр/адрес/ Ф. Б. АНГ. , с ЕГН ********** от гр.
/адрес/
Претендира се издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за суми в общ размер от 590,25 лв., включая 300 лв. главница; 81,00 лв.
възнаградителна лихва, 209,25 лв. – такса „Гарант“, както и 35,94 лв. - мораторна лихва.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл.
19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът
дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се
приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле
на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от
7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на
посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в
заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените
към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това
задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство
произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява
минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес,
което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал.3 ГПК.
В тази връзка съдът съобрази, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с
които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на
различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована
вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните
разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Този извод се налага предвид
константната съдебна практика на съдилищата по тези клаузи, формирана както в исковото,
така и в заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и
1
вида на клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на
потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и
спазване на основния принцип в гражданския процес за тези вземания заповед за
изпълнение не следва да се издава. В тази връзка следва да се съобрази Решение от
20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС.
По тази причина вземанията, произтичащи от такива клаузи не могат да се отнесат
към категорията на безспорните вземания, тъй като съществува значителен риск за
увреждане правата на потребителя с тях, поради което не могат да бъдат защитени по реда
на заповедното производно.
В производството по чл.410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за
съответствие на заявлението със закона и добрите нрави. Тази дължима проверка е
установена с нормата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК.
С оглед изложеното съдът намира, че в конкретния случай, от изложените в самото
заявление по чл.410 от ГПК твърдения относно фактическите обстоятелства, от които
произтича процесното вземане за претендираната такса „Гарант“ предвиждаща да се
„осигури“ на кредитополучателя гарант за ползване на кредита, за предоставени от
заявителя допълнителни услуги, искането за издаване на заповед за изпълнение е в
противоречие с добрите нрави.
Претендираната допълнителна такса Гарант, противоречи на разп. на чл.10а, ал.2 от
ЗПК, съгласно ко ято „Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита“. В конкретния случай, видно от
изложените от заявителя твърдения, претендираните две такси макар формално да
кореспондират с насрещни за кредитора задължения, които същия е следвало да извърши, от
приложените доказателства не се установява кредитора да е извършил конкретни и
специфични дейности относими към посочената „услуга“ – няма данни да е осигурен такъв
гарант във връзка с ползването на кредита от страна на кредитополучателя, нито пък след
изпадането в забава на кредитополучателя, кредиторът да се е обърнал към такъв гарант за
изплащане на дължимите му суми по ДПК, т.е. няма никакви данни дали реално е била
предоставяна уговорената срещу нея насрещна услуга от кредитодателя и в какъв обем.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК разкрива волята на
законодателя да бъде прокарана разделителна линия между таксите, дължими за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, и таксите, предвиждани
за действия по усвояване и управление на кредита, като разрешава първите и забранява
вторите.
Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко отношение към съществените
престации по договора за кредит, които за банката са предоставяне на парична сума, а за
кредитополучателя са връщане на същата, заедно с уговорената възнаградителна лихва на
определения падеж. Такива допълнителни услуги са напр. издаването на различни
удостоверения от банката, включително заверени копия от договора/погасителния план,
известяване със sms или по телефон за получено плащане, за дължимо плащане, за срок за
плащане и др. Всички тези действия са свързани с кредита, но не попадат в съществените
задължения на страните, нито са задължително присъщи на договора за кредит, поради което
е обосновано за предоставянето им банката да въведе такса, тъй като не са предвидени или
предвидими при калкулиране на обичайните административни разходи по отпускането или
управлението на един кредит. В случая обаче кредиторът дори не твърди какви фактически
действия са осъществени за предоставяне на допълнителната услуга, чието плащане
претендира в настоящото производство, нито пък начина за ценообразуването й, още по-
малко каква точно услуга кореспондира срещу начислената еднократна такса от 209,25 лв. и
как е формирана същата, след като е само за осигуряване на възможност да му се осигури
гарант за ползване на кредита.
Следователно това вземане не се явява безспорно и не следва да получи защита по
реда на заповедното производство. Кредиторът би могъл да води осъдителен иск за тези
2
суми, като установи дължимостта им в един състезателен процес.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК вх. №
112827/03.06.2022 г. на /юл/ ЕИК ., чрез пълномощник адв. Р.Д. против Ф. Б. АНГ. с ЕГН
********** от гр. /адрес/, в частта относно претендираната такса „Гарант“ в размер на
209,25 лв., дължима за периода 08.07.2021 г. до 08.03.2022 г.
Разпореждането подлежи на обжалване в едноседмичен срок от заявителя пред
Софийския градски съд.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя, което обстоятелство
изрично да се удостовери в отрязъка от съобщението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3