Решение по дело №3183/2018 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

гр.   София,

16.11.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Г.О., ІІ Б състав

в публично

заседание на

дванадесети  ноември

две

хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

Р.Д.

РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА

при секретаря

Д.Шулева

и в присъствието на

прокурора

като разгледа докладваното от

съдия Д.

гр. дело N

3183

по описа за

2018г.

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 26.10.2017г. на СРС, 51 състав, постановено по гр.д. № 67066/16г.,  с което  са  отхвърлени   исковете му по чл.422   от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК и чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Жалбоподателят твърди, че първоинстанционното  решение е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Неправилно и в противоречие  с действителното и правно положение първоинстанционният съд  е приел, че ответникът не е собственик на имота. От представените документи по делото е видно, че той е негов собственик. Разпоредбата на чл.153 от ЗЕ  визира собственик или титуляр на вещното право на ползване. Лицата, които фактически ползват имота на основание облигационно правоотношение, притежават правното качество на държатели, а не на ползватели по смисъла на ЗС. За да възникне ограничено право на    ползване е необходимо да бъде спазена определената от закона форма, а именно нотариален акт. Жалбоподателят сочи, че законът дава легална дефиниция ва понятието „ потребител на топлинна енергия“, като е без значение факта дали лицето обитава процесния имот, дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично.

Затова моли въззивния съд да отмени решението  и  постанови друго, с което да уважи  изцяло предявените искове.

Ответникът, в депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва   жалбата.

Третото лице помагач не взема становище по жалбата.

Съдът, след като обсъди събраните по делото  доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районният съд е сезиран с искове по чл.422 във вр. с  чл.415,ал.1 от ГПК  във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422 във вр. с  чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди,че е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, което е уважено. В предвидените от закона срокове ответникът е   подал възражение. Ищецът твърди, че  последният е   потребител на топлинна енергия за периода м.06.2013г. до м.04.2015г. и    дължи   сумата от 1430, 27 лв. и лихва за забава върху нея в размер на  190, 04 лв. за периода 31.07.2013г. до 18.07.2016г. Ответникът е потребител на топлинна енергия за   ап.78, находящ се в гр.София, ж.к. „********. Съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ   продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи условия. В тези, действали през процесния период, е предвидено, че купувачите на топлинна енергия  са длъжни да я заплащат в 30 дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ответникът е използвал доставената топлинна енергия, видно от приложеното извлечение от сметки. На основание чл.139 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия между потребителите  в сграда  етажна собственост се извършва по системата на дялово разпределение при наличието на договор. Затова моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че дължи   сумата от  1430, 27 лв. за консумирана топлинна енергия за периода м.06.2013г. до м.04. 2015г., както и лихва за забава в размер на 190, 04 лв. за периода от 31.07.2013г. до 18.07.2016г.  Претендира се законната лихва върху главницата   от 27.07.2016г. до окончателното й изплащане, както и    разноски  по делото.

Въз основа на заявление от 27.07.2016г., депозирано от ищеца пред СРС, е издадена заповед за изпълнение  срещу ответника за исковите суми.

           По делото е  изключена като доказателства на основание чл.183 от ГПК, представената  от ищеца молба – декларация, изходяща от Д.Д. за откриване на партида.

          Видно от писмо от СО- район „Младост“ от 28.11.2011г. е, че на 11.02.1971г. Г.Ц.и Т.Ц.са закупили процесния апартамент.

          От представения протокол от 04.02.2002г. е видно, че етажните собственици  са взели решение да сключат договор с третото лице – помагач  за  извършване на услугата  дялово разпределение. Такъв е сключен на 04.09.2002г. Към протокола е представен списък, в който фигурират името и подписът на Д. Д..

          Приети са общи условия, действали през исковия период.

          Ответникът в депозиран отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК оспорва исковете. Твърди, че  не е потребител на топлинна енергия и не е собственик или ползвател на процесния топлоснабден имот. Представените доказателства към исковата молба не установяват и двете качества.  Позовава се на чл.62 от ЗЗП. Оспорва, да е ползвал топлинна енергия за исковия период и твърди, че в имота от десет години не се ползва такава. Твърди, че претендираната сума е недължима, тъй като липсва насрещно предоставена услуга. Счита за неоснователна претенцията на ищеца за такса за дялово разпределение и за лихва за забава. Позовава  се на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и Съвета.

Техническата експертиза е посочила, че  технологичните разходи са  за сметка на ищеца. Топлинната енергия се отчита от общ топломер по електронен път в началото на всеки месец.  В имота има водомери за топла вода, по които се  отчита разхода и 5бр. радиатора , които са демонтирани. Процесния имот е с отопляем обем по проект от 187 куб.м.  Въз основа на него е изчислявана топлинната енергия за сградна инсталация.  Отчитането и разпределението на топлинна енергия е извършвано  съобразно действащата нормативна уредба.   За имота няма начислявана топлина енергия за отопление. Дължимата сума за топлинна енергия е 1385, 12лв.  Експертът  е посочил, че топломерът в абонатната станция е преминавал през метрологична проверка.

Съдът възприема заключението като компетентно и безпристрастно.

Третото лице – помагач е представило писмени доказателства, които ответникът не е оспорил .

В хода на процеса са събрани и  други писмени доказателства.

Районният съд е  отхвърлил исковете.

Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на разглеждане  са обективно и субективно съединени   искове  по чл.422 във вр. с  чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.    Искът по чл.422 във вр. с   чл.415, ал.1 от ГПК е положителен установителен иск.  С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Той цели да постигне  признаване на вземането му със сила на пресъдено нещо, което ще доведе до стабилизиране на  заповедта за изпълнение. Последната ще бъде годен изпълнителен титул за принудителното му събиране. От тази възможност се е възползвала „Т.С.“ ЕАД. Това обуславя и правният интерес от предявяването му. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, което обуславя правния интерес на ищеца да предяви исковете по чл.422 от ГПК./ Р № 246/11.01.2013г. по т.д. № 1278/11г., ІІ т.о. на ВКС, Р № 171/24.04.2012г. по гр.д. № 801/11г., ІVг.о. на ВКС, Р № 89/02.06.2011г. по т.д. № 649/10г., ІІ т.о. на ВКС всички по реда на чл.290 от ГПК/.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по правилността му е обвързан от посоченото в жалбата, освен ако констатира нарушение на императивна материалнопрвна норма- чл.269 от ГПК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Спорен по делото е въпросът дали  ответникът Д.Д. е пасивно легитимирана да отговаря по  предявените срещу нея искове с оглед оспорването от нейна страна, че тя  е потребител на топлинна енергия, тъй като не е собственик или ползвател на процесния имот. Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ,  пар.1, т.42  и пар.1, т.2а от ДР на  ЗЕ потребител на  енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или титуляр на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление на домакинството си. Съгласно пар.1, т.2а от ЗР на ЗЕ и измененията на чл.153, ал.1 от ЗЕ в сила от 17.07.2012г. собственикът или титулярът на вещно право на ползване е клиент на топлинна енергия Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване, присъединени към абонатната станция са длъжни да заплащат цена на топлинната енергия. В цитираните две законови норми ясно се сочи, че собственикът или титуляр на ограничено вещно право на ползване на топлоснабден имот дължи заплащане на топлинна енергия. В смисъла на горните легални определения ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия.  По делото не са представени писмени доказателства, установяващи, че той притежава вещното право на собственост върху топлоснабдения имот или ограничено вещно право  на ползване върху него. Представеното  писмо от СО- район „Младост“ е документ, който установява придобиването на правото на собственост на основание договор за покупко- продажба между общината и Г.и Т.Ц.. Но няма удостоверителни документи, установяващи правоприемство между  тях и Д.Д.. Съдържащата се в делото  справка  на стр.19  не може да се приеме за годен документ, доказващ  това обстоятелство.

На основание чл.154 от ГПК в тежест на жалбоподателя е да докаже твърдените факти, от които черпи за себе си благоприятни правни последици.   Недоказването им  води до извод, че те не са се осъществили.  За това с оглед разпределението на доказателствената тежест  дружеството е имало задължението да установи, че ответникът е собственик или ползвател/ носител на ограничено вещно право на ползване/ на  процесния топлоснабден имот.  Като  не е ангажирал относими доказателства, установяващи това качество, то и за него  като неблагоприятна правна последици  е отхвърлянето на    исковете му.

          С оглед на изложеното  Д. Д. не е собственик или носител на ограниченото вещно право на ползване за имота, поради което и няма качеството на  клиент на топлинна енергия. Спрямо нея исковете следва  да бъдат отхвърлени.

Поради изложените изводи решението на районния съд трябва да бъде  потвърдено.

Разноски на жалбоподателя  не  се дължат съобразно изхода на делото пред   СГС.

На основание чл.38, ал.2 от ЗА в полза на адв. Р.Р. следва да се   присъдят  разноски   пред  СГС  в размер на 300лв.   

Воден от горното, съдът

 

РЕШИ :

ПОТВЪРЖДАВА решение  от 26.10.2017г. на СРС, 51 състав, постановено по гр.д. № 67066/16г..

ОСЪЖДА  „Т.С.“ ЕАД, *** да заплати на адвокат Р.К.Р., ЕГН **********,***, офис- партер сумата от 300 лв./ триста лева/ разноски по делото пред СГС.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач.

          Решението  не подлежи на обжалване.

 

 

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: