№ 3514
гр. София, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Н. Димов
Членове:Велина Пейчинова
Г. К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова А.
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20231100505838 по описа за 2023 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №3166 от 28.02.2023г., постановено по гр.дело №44523/2020г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, се допуска на основание чл.34, ал.1 ЗС да се
извърши съдебна делба между Л. Г. Г., с ЕГН **********, Д. Г. А., с ЕГН **********,
К. Г. Г., с ЕГН **********, Г. Г. Г., с ЕГН **********, и А. Л. Г., с ЕГН **********, на
следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №42, находящ се в гр.София, ж.к.“Дружба“,
бл.****, със застроена площ 65.12 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи
помещения, при съседи на апартамента: ап.№41, ап.№43, стълбище, тревна площ, ап.
№45, ап.№39, заедно с избено помещение №4, с площ 3.45 кв.м., при съседи: коридор,
мазе от вход Б, улица, мазе на ап.№41, ведно със съответните идеални части от общите
части на сградата и правото на строеж върху дворното място, съставляващо
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1500.2402.1.42 по кадастралната
карта и кадастралните регистри, одобрена със заповед №РД-18-27/03.04.2012г. на
изпълнителния директор на АГКК - София, като самостоятелният обект се намира на
ет.7, в сграда с идентификатор 68134.1500.2402.1, предназначение - жилищна сграда,
многофамилна, сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор
68134.1500.2402, предназначение на самостоятелния обект - жилище, апартамент, брой
нива:1, площ: 65.12 кв.м., прилежащи части: мазе №4, с площ 3.45 кв.м., при съседни
самостоятелни обекти в сградата на същия етаж: 68134.1500.2402.1.41,
68134.1500.2402.1.43, под обекта: 68134.1500.2402.1.39, и над обекта:
68134.1500.2402.1.45; при квоти: - за Л. Г. Г., с ЕГН ********** - 1/8 ид.ч.; за Д. Г. А.,
1
с ЕГН ********** - 1/8 ид.ч.; за К. Г. Г., с ЕГН ********** - 1/8 ид.ч.; за Г. Г. Г., с ЕГН
********** - 1/8 ид.ч.; и за А. Л. Г., с ЕГН ********** - 4/8 ид.ч..
Постъпила е въззивна жалба от ответника - съделител - А. Л. Г., с ЕГН
**********, чрез процесуален представител адв.И. Н., с надлежно учредена
представителна власт, с която се обжалва изцяло решение №3166 от 28.02.2023г.,
постановено по гр.дело №44523/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, като са
изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт като
постановен в противоречие на събраните по делото доказателства, при неправилно
прилагане на материалния закон и на допуснати нарушения на съдопроизводствените
правила. Твърди се, че неоснователно съдът е приел, че не са ангажирани
доказателства, че А. Л. Г. е владял за себе си непрекъснато, явно и спокойно целия
жилищен имот за времето от 1990г. до 2001г. и след това до датата на предявяване на
иска за съдебна делба – 16.09.2020г.. Твърди се, че в процесния случай е доказано, че
А. Л. Г. е упражнявал явно, необезпокоявано и непрекъснато владение за себе си по
отношение на делбения имот, което е започнало след като наследодателите на страните
– Л.Г.М. и В.П.М., са му предали владението върху имота през 1990г., когато са се
преместили да живеят в друг имот, находящ се в село Дреатин, община Ихтиман, до
2001г. и след това до момента на завеждане на делото през 2020г.. Излага се още, че
първоинстанционният съд е направил погрешна преценка на показанията на
разпитаните свидетели, като не е кредитирал показанията на свидетеля М., тъй като е
приел, че е роднина на ответника. Поддържа се, че от показанията на свидетеля М. се
установява по категоричен начин намерението на наследодателите на страните –
Л.Г.М. и В.П.М., да предадат владението върху процесния имот на единия си син - А.
Л. Г., като по отношение на другия си син – Г. Л. Г. се установява, че от 1979г. не са го
допускали в имота докато са живели в него, а след като А. Л. Г. е започнал да
упражнявал фактическата власт върху имота Г. Л. Г. също не е посещавал имота до
неговата смърт през 2005г., а след това и неговите наследници – ищците по делото,
също не са посещавали имота. В тази връзка се твърди, първостепенният съд е
направил незаконосъобразен правен извод, че процесното жилище е съсобствено
между страните по делото и е допуснал делбата, вместо да приеме, че е доказано, че
АПАРТАМЕНТ №42, находящ се в гр.София, ж.к.“Дружба“, бл.****, е собственост на
А. Л. Г., придобит на основание придобивна давност чрез упражнено от него
непрекъсно, явно и необезпокоявано владение по чл.79 ЗС за период по-голям от десет
години и да отхвърли предявения иск за делба. В тази връзка съделителят- ответник
моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което
да отхвърли изцяло предявения иск за делба, като неоснователен, с оглед на
обстоятелството, че в полза на ответника е изтекла придобивна давност по чл.79, ал.1
ЗС и ищците не се легитимират като съсобственици на процесния недвижим имот.
Претендира присъждане на направени разноски, направени пред въззивната инстанция.
Представя списък по чл.80 ГПК.
Въззиваемите страни – ищци – Л. Г. Г., с ЕГН **********, Д. Г. А., с ЕГН
**********, чрез процесуален представител адв.А. М., с приложено пълномощно, са
депозирали общ писмен отговор, в който е взето становище относно
неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи в смисъл, че
първоинстанционното съдебно решение е законосъобразно, постановено при съвкупен
анализ на събраните по делото доказателства и при правилно прилагане на
материалния закон. Посочено е, че първоинстанционният съд в постановения съдебен
акт правилно е определил кръга на лицата, между които да се извърши делбата и
2
частта на всеки съделител изцяло в съответствие с действащите материалноправни
разпоредби на закона. Сочи се още, че оплакванията във въззивната жалба са
неоснователни, противоречат на трайно установената съдебна практика, както и се
опровергават от приложените по делото доказателства. В хода на въззивното
производство е депозирана молба на 04.09.2023г. от въззиваемата страна - Д. Г. А., с
която уведомява съда, че оттегля пълномощията, дадени на адв.А. М. и упълномощава
адв.Н. Н. да я представлява и осъществява процесуално представителство в
настоящото производство, прилага пълномощно. По делото са постъпили писмени
бележки на 28.02.2025г. от адв.Н. Н., пълномощник на въззиваемата страна - Д. Г. А., в
които са изложени аргументи за неоснователност на подадената въззивна жалба. Всеки
от въззиваемите страни – ищци - Л. Г. Г. и Д. Г. А., чрез процесуалните си
представители молят съда да постанови съдебно решение, с което да потвърди
обжалваното първоинстанционно съдебно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира се от всеки от въззиваемите страни – ищци - Л. Г. Г. и Д. Г. А. присъждане
на разноски, направени във въззивното производство за платено адвокатско
възнаграждение. Представят се отделни списъци по чл.80 от ГПК. Отделно всеки от
процесуалните представители на въззиваемите страни – ищци - Л. Г. Г. и Д. Г. А. прави
възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК по отношение на претендираните от
въззивника-ответник разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемите страни – ищци – К. Г. Г., с ЕГН ********** и Г. Г. Г., с ЕГН
**********, чрез процесуален представител адв.В. Х., с надлежно учредена
представителна власт, оспорва подадената въззивна жалба, по съображения изложени
в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 ГПК. Изложени са подробни
съображения, че изводът на първостепенния съд, че по делото не е доказан изцяло
фактическия състав на придобивната давност по чл.79 ЗС и съответно ответникът –
съделител - А. Л. Г. не се легитимира като единствен собственик на процесния имот на
основание давностно владение, е законосъобразен, съответства на събраните по делото
доказателства и е обоснован при правилно прилагане на материалния закон.
Въззиваемите страни - К. Г. Г. и Г. Г. Г., чрез процесуален представител адв.В. Х.
молят жалбата, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а обжалваното
първоинстанционно решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендират присъждане на направени разноски по делото. Представят списък по
чл.80 от ГПК. Процесуалният представител на въззиваемите страни – ищци - К. Г. Г. и
Г. Г. Г. прави възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК по отношение на претендираните
от въззивника-ответник разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Предявен е от Л. Г. Г., с ЕГН **********, Д. Г. А., с ЕГН **********, К. Г. Г., с
ЕГН ********** и Г. Г. Г., с ЕГН **********, срещу А. Л. Г., с ЕГН **********, иск с
правно основание чл.34 от ЗС, във фазата по допускане на делбата.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора
факти и обстоятелства.
3
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявения иск за делба като е допусната
съдебна делба между индивидуализирания по площ и граници недвижим имот между
страните по делото при определените между тях квоти. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя
във връзка с неговата правилност. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В конкретния случай не е спорно между страните, а и от анализа на събраните
по делото доказателства се установява, че 22.11.1990г. наследодателите на страните -
Л.Г.М. и В.П.М., са придобили в режим на СИО процесния делбен апартамент въз
основа на договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за
държавните имоти. Двамата наследодатели са били съсобственици при равни права на
придобития по време на брака им апартамент, прекратен със смъртта на съпругата -
В.П.М., настъпила на 26.05.2004г.. Нормата на чл.19, ал.1 СК от 1985г. /отм., но
действащ към момента на смъртта на съпругата - В.П.М./ постановява, че общо на
двамата съпрузи принадлежат вещите, придобити от тях през време на брака в
резултат на съвместен принос, независимо от това на чие име са придобити.
Съвместният принос се предполага до доказване на противното – чл.19, ал.3 СК от
1985г. /отм./. От анализа на цитираните разпоредби съдът приема, че след смъртта на
В.П.М. съпружеска имуществена общност е прекратена съгласно разпоредбата на
чл.26, ал.1 СК от 1985г. /отм./ и Л.Г.М. е получил по силата на това прекратяване
съгласно чл.27 СК от 1985г. /отм./ 1/2 ид.ч. от процесния апартамент. Останалата 1/2
ид.ч. е била наследена при равни квоти от наследниците по закон на В.П.М., а именно:
Л.Г.М. – съпруг /притежава на собствено основание 1/2 ид.ч. + 1/6 ид.ч. на основание
наследствено правоприемство = 4/6 ид.ч./, както и ответника - А. Л. Г. – син
/притежава 1/6 ид.ч. на основание наследствено правоприемство/, и Г. Л. Г. – син
/притежава 1/6 ид.ч. на основание наследствено правоприемство /, последният починал
на 21.01.2005г. и оставил за наследници по закон ищците - К. Г. Г. - съпруга, Л. Г. Г. -
син, Д. Г. А. - дъщеря, Г. Г. Г. – дъщеря, като всеки от тях наследява поравно, т.е.
притежава по 1/24 ид.ч. на основание наследствено правоприемство. След смъртта на
Л.Г.М., починал на 28.01.2013г., притежаваната от него 4/6 ид.ч. от делбения имот се
4
наследява поравно от синовете му, но поради факта, че сина му Г. Л. Г. е починал на
21.01.2005г., неговата 1/3 ид.ч. се наследява по заместване от ищците по делото при
равни квоти. Следователно ответника - А. Л. Г. – притежава 1/6 ид.ч. + 1/3 ид.ч. = 1/2
ид.ч., а ищците, които се явяват наследници по закон на Г. Л. Г. – син, последният
починал на 21.01.2005г., които наследяват при равни квоти, съгласно разпоредбата на
чл.9, ал.1 от Закона за наследството, т.е. всеки от тях притежава 1/24 ид.ч. + 1/12 ид.ч.
= 1/8 ид.ч..
В разглеждания случай спорен по делото е въпросът, пренесен и във
въззивното производство относно обстоятелството дали ответника -съделител А. Л. Г. е
изключителен собственик на процесния апартамент, с оглед направеното от негова
страна изрично възражение в тази насока в отговора на исковата молба, а именно, че е
"единствен собственик на имота, който го е придобил по давност, защото го е владял
явно, непрекъснато и необезпокоявано от 1990г., когато твърди, че му е било
предадено владението от неговите родители до 2001г., т.е. повече от 10 години.". С
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства съдът намира за изцяло
неоснователен така изложеният във въззивната жалба и отговора на исковата молба
основен довод, че ответникът-съделител А. Л. Г. е изключителен собственик на
процесния апартамент, с твърдение, че същият го е придобил по давност, на основание
чл.79, ал.1 ЗС.
За придобИ.ето на недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо
упражняване на владение върху него в период от десет години. Владението от своя
страна изисква кумулативно наличие на двата му елемента. Обективният елемент -
упражняване на фактическата власт върху вещта. Тя включва извършване на
фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, която по
съдържание е като на собственика. Субективният елемент на владението - намерението
за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което
законодателят установява законова оборима презумпция в чл.69 ЗС - предполага се, че
владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго.
Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват
съдържанието на правомощието на собственика. В конкретния случай от съвкупния
анализ на свидетелските показания се установява по несъмнен начин релевантния по
делото факт, че ответникът-съделител А. Л. Г. е живеел в процесния апартамент
първоначално с родителите си, а след тяхното пенсиониране, когато са се установили
да живеят в друг имот в друго населено място, същият е продължил да живее в имота,
т.е. и след 1990г. /когато имота е придобит от родителите му/ до 2001г., както и след
тази дата до настоящия момент. В случая обаче факта на живеене в делбения имот
не може да се приравни на упражняване на самостоятелна фактическа власт от
страна на въззивника - А. Л. Г. или още по-малко, че е доказано и установено по
делото намерението за своене на вещта. Неоснователен е доводът на въззивника - А.
Л. Г., че владението на имота му е предадено от наследодателите Лю. Г. М. и В.П.М.
през 1990г., когато последните заминават да живеят в друго населено място и от тогава
същия упражнява фактическа власт върху имота като собственик.
Предаването на владението не представлява формален акт, поради което допустимо е
установяването му чрез свидетелски показания, като в случая по делото са разпитани
свидетели, посочени от страните, но от техните показания не се установява факта, че
наследодателите Лю. Г. М. и В.П.М. са изразили по несъмнен начин своята воля чрез
фактически действия и/или чрез волеизявление да предадат владението върху имота на
своя син - А. Л. Г.. Показанията на свидетеля С. М. в частта, в която заявява пред съда,
5
че „след 1979г. Л.Г.М. и В.П.М. не са допускали сина си Г. в апартамента, тъй като е
злоупотребявал с алкохол“, не могат да се тълкуват, че представляват действие по
предаване владението на имота на другия син, а именно на А. Л. Г.. При
доказателствена тежест за въззивника - А. Л. Г. по делото не са ангажирани
доказателства в подкрепа на твърдението му за наличието на предварителна уговорка
приживе наследодателите му - Л.Г.М. и В.П.М. да са заявили по недвусмислен начин
волята си да му предадат владението върху делбения имот. Факта, че Л.Г.М. и В.П.М.
са предоставили на сина си А. Л. Г. да живее в процесния апартамент след 1990г.
следва да се приеме като търпимо действие, даващо правото на обитаване, но без
право на самостоятелна фактическа власт.
При така изложените аргументи и противно на доводите във въззивната жалба
настоящият състав приема, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд
е анализирал събраните по делото гласни доказателства и е обосновал извода, че
ответникът - съделител - А. Л. Г. не е установил при условията на пълно и главно
доказване, че към 2001г. се легитимира като изключителен собственик на процесния
делбен имот на основание давностно владение.
Само за пълнота макар че няма наведени в този смисъл доводи и аргументи
както в писмения отговор, така и във въззивната жалба въззивният съд намира да
посочи, че след смъртта на В.П.М., на 26.05.2004г., по отношение на процесния делбен
имот е възникнала съсобственост от наследяване, в която хипотеза при упражняване на
фактическа власт само от единия съсобственик – какъвто е настоящият случай – от
съделителя - А. Л. Г., се предполага, че владее собствената си идеална част и държи -
останалите идеални части. В ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк. дело №1/2012 г. на ВКС,
ОСГК, е посочено, че един от съсобствениците може да измени основанието на
фактическата си власт, като започне да владее частта на свой съсобственик, така че да
я придобие при изтичане на придобивната давност, но е необходимо съсобственика, в
чиято полза се твърди да е изтекла придобивната давност, да има фактическата власт
върху частта на другия съсобственик (corpus), да държи вещта като своя (animus
domini) и да е манифестирал това свое намерение по начин, че то да е възприето от
съсобственика, чиято идеална част е завладяна. Следователно с оглед дадените
задължителни разяснения в цитираното ТР се налага извода, че за да придобие по
давност правото на собственост върху чуждите идеални части, сънаследникът следва
да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва
да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се демонстрира
намерението за своене на чуждите идеални части. Те трябва да бъдат доведени до
знанието на останалите съсобственици, за да се обезпечи възможността последните да
предприемат действия за защита на правата си, освен ако това е обективно
невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат
доказани. В конкретния случай съделителят - А. Л. Г. като сънаследник е упражнявал
фактическа власт върху целия процесен имот. Той е следвало да манифестира пред
останалите съсобственици - Лю. Г. М. /баща/, Г. Л. Г. – брат, а след неговата смърт -
починал на 21.01.2005г. и по отношение на ищците по делото – негови наследници по
закон, по явен и недвусмислен начин намерението си да свои имота. Това е следвало да
стане с конкретни действия на отричане на правата на останалите сънаследници върху
имота, които да са станали тяхно достояние. В хода на производството пред
първоинстанционния съд при доказателствена тежест за съделителя - А. Л. Г. не са
ангажирани каквито и да е било доказателства, че същият е извършвал такива
действия по отричане правата на останалите сънаследници, които са достигнали до
6
знанието на последните. Упражняването на фактическа власт върху наследствения
имот и ползването му само от съделителя - А. Л. Г. не доказва намерение за своене.
След като разпоредбата на чл.31 ЗС оправомощава всеки съсобственик да си служи с
общата вещ по предназначението й и задължава същия, ако само той си служи лично с
вещта да заплати на останалите обезщетение за ползата от която ги е лишил, от деня
на писменото поискване, то не би могло да се приеме, че ползването на общата вещ
само от един съсобственик представлява не само реализация на това правомощие, но
обективира и намерение за своене на идеалните части на останалите съсобственици.
Следователно от анализа на събраните по делото доказателства се налага категоричен
извод, че съделителят - А. Л. Г. не установява при условията на пълно и главно
доказване, че се легитимира като собственик досежно процесния делбен имот въз
основа на давностно владение. От доказателствата по делото се установява, че
процесният недвижим имот е съсобствен между страните по делото.
Първоинстанционният съд логически последователно, аргументирано е проследил
начина на придобИ.е на процесния делбен имот от праводателите на страните, както
наследственото правоприемство по отношение на всеки от съделителите, след което е
обосновал правилни изводи относно лицата, които следва да участват в делбата
досежно процесния имот и квотите между тях, при които следва да бъде допусната.
Във въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания, с които да се оспорват
определените от съда квоти на лицата между които е допусната делбата, поради което
въззивният съд намира, че не следва да излага отделни правни изводи досежно
притежаваните от страните идеални части от правото на собственост върху делбения
имот, а следва да препрати към изложените от СРС мотиви в тази част, които счита за
законосъобразни, съответстващи на доказателствата по делото и на правилното
прилагане на закона.
По горните аргументи и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции както по отношение на съделителите и квотите, така и относно предмета на
делбата, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде да бъде потвърдено
изцяло на основанието чл.271, ал.1 от ГПК като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат въззиваемите страни – ищци и
на основание чл.273 ГПК във вр. с чл.78, ал.1 ГПК в тяхна полза следва да се присъдят
своевременно поисканите разноски за въззивното производство. Съдът приема, че
специалната разпоредба на чл.355 ГПК, касае само разноските, направени в
първоинстанционното производство по допускане и извършване на делбата, но не и
разноските, направени при въззивно и касационно обжалване /в тази насока е
определение №101 от 18.04.2013г. по гр.дело №671/2012г., Г. К., І Г.О. на ВКС/. За
направените при обжалването разноски важат общите разпоредби на чл.81 и чл.78 от
ГПК. В настоящото въззивно производство въззивника - А. Л. Г., чрез процесуален
представител взема изрично становище в съдебно заседание в смисъл, че не прави
възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК досежно размера на
претендираните от въззиваемите страни разноски за адвокатско възнаграждение. При
това положение въззивникът следва да бъде осъден да заплати както следва: на
въззиваемите страни - К. Г. Г. и Г. Г. Г., общо сумата от 800 лв., реално сторени
разноски за платено адвокатско възнаграждение; на въззиваемата страна - Л. Г. Г.,
сумата от 1000 лв., реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение; на
въззиваемата страна - Д. Г. А. сумата от 1000 лв., сторени разноски за платено
адвокатско възнаграждение.
7
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3166 от 28.02.2023г., постановено по гр.дело
№44523/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав.
ОСЪЖДА А. Л. Г., с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“Дружба“,
бл.****, ****, да заплати на Л. Г. Г., с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“Хаджи
Димитър“, бл.**, вх.****, ап.19; на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1000.00 лв.
/хиляда лева/, представляваща направени пред настоящата инстанция разноски за
платено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА А. Л. Г., с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“Дружба“,
бл.****, ****, да заплати на Д. Г. А., с ЕГН **********, с адрес: гр.София,
ж.к.“Гевгелийски“, бл.****; на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1000.00 лв. /хиляда
лева/, представляваща направени пред настоящата инстанция разноски за платено
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА А. Л. Г., с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“Дружба“,
бл.****, ****, да заплати на К. Г. Г., с ЕГН **********, и Г. Г. Г., с ЕГН **********,
двете с адрес: гр.София, ж.к.“Люлин“, бл.****; на основание чл.78, ал.1 ГПК общо
сумата от 800.00 лв. /осемстотин лева/, представляваща направени пред настоящата
инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8