№ 12168
гр. София, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря БИ
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20221110128473 по
описа за 2022 година
РЕШЕНИЕ
03.11.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на десети октомври през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВА
при секретаря БИ, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 28473/2022 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от П. Ц. К. срещу „ДОЗ“ ЕАД, в която се твърди, че
страните били сключили Комбинирана застрахователна полица № 440121213072554 с
период на застрахователно покритие от 22.06.2021 г. до 21.06.2022 г. по отношение лек
автомобил „Ситроен C3”, рег. № СВ ................ СР, който бил собственост на ищцата.
Поддържа, че на 08.02.2022 г., автомобилът е бил паркиран на ул. „Самодивско изворче“ №
6, като неизвестен извършител бил проникнал в МПС чрез повреждане на предна дясна
врата, като бил нанесъл вреди в областта на волана и откраднал монтираните под предния
капак акумулатор и компютър на двигателя. Навежда доводи, че органите на полицията
били своевременно уведомено, както бил уведомен и застрахователя, за което била
образувана застрахователна преписка (именувана „щета“) № 44012132203283. Излага
съображения, че ответника бил заплатил застрахователно обезщетение за нанесените по
1
автомобила механични вреди, но отказало да заплати обезщетение за откраднатите
акумулатор и компютър, тъй като според ответника имало условие в полицата, че не носел
отговорност за тях. Излага съображения, че откраднатите части не можело да влязат в
обхвата на твърдяната клауза от страна на ответника. Твърди, че също така изключените три
категории автомобилни елементи не били дефинирани, поради което можело да има
недобросъвестно поведение от ищеца, като в случая следвало да се вземе предвид нормата
на чл. 345, ал. 5, т. 1 КЗ, която изисквала клаузите на застрахователния договор ясно и
недвусмислено да определят покритите и изключените рискове, като прави извод, че тъй
като нормата била императивна, то процесната клауза от застрахователната полица била
нищожна. Поддържа, че автомобилът бил сложна вещ, поради което липсата на
откраднатите процесни части водела до невъзможност за нормално функционално
използване на автомобила. Освен това сочи, че ответника бил приел да носи
застрахователния риск за кражба на целия автомобил, поради което отговорността му
включвала и кражба на части от автомобила без който последният не можел да се
придвижва нормално и самостоятелно. Инвокира доводи, че подобно клаузи за изключени
застрахователни рискове можело да касаят единствено части и елементи без който не се
ограничавало нормалното функционално ползване на колата. Развива аргументи за
приложението на чл. 147, ал. 2 ЗЗП. Твърди, че се дължало застрахователно обезщетение в
размер на 3200,00 лева. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираната сума,
както и сторените деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, като се твърд, че
предявените искове са допустими, но неоснователни. Твърди, че не оспорва наличието на
застрахователно правоотношение. Поддържа, че по образуваната застрахователна преписка
е заплатено застрахователно обезщетени, което да репарира нанесените механични вреди,
тъй като същите били покрит застрахователен риск, но било отказано да се заплати
акумулатора и компютъра, тъй като същите не представляващи покрит риск с оглед клаузата
на т. 2.2.3 от Общите условия. Развива съображения, че в приложените към
застрахователния договор Общи условия били изброени изчерпателно покритите рискове,
като в случая се касае за хипотеза при която събитието не само не било покрит риск, но и
изрично било посочени, че за същото не се предоставяло покритие. Твърди, че
функционалността и важимостта на частите е ирелевантна, като в случая клаузата била
императивно уредена и не можело да се направи извод, че е неравноправна, тъй като
застрахователят има право да прецени за кои събития срещу застрахователната премия да
предложи застрахователно покритие, като в случая било налице изключение с оглед
посочената клауза от общите условия. Евентуално твърди, че претенцията е в завишен
размер, който не отговарял на средните пазарни цени. Иска отхвърляне на предявения иск.
С протоколно определение от 10.10.2022 г., съдът на основание чл. 214, ал. 1 ГПК е
допуснал изменение на предявените искове, като претенцията е увеличена и се счита
предявена за сумата от 4019,27 лева.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 405, ал. 1
КЗ.
Съобразно релевираните твърдения от ищеца възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1.
накърняване на имуществено право, което е застраховано при застрахователя, т.е.
настъпване на покрито застрахователно събитие (риск); 2. съществуване на действително
застрахователно правоотношение към момента на увреждащото събитие между ищеца и
2
ответника, възникнало от договор за имуществено застраховане на погиналата или
повредената вещ и 3. за ищеца да е възникнало право да получи претендираното
застрахователно обезщетение съобразно уговореното в договора за имуществено
застраховане, като не са налице отрицателните материални предпоставки, при възникването
на които застрахователят обосновано да може да откаже заплащане на уговореното
застрахователно обезщетение.
Между страните не се спори, поради което с доклада по делото е обявено за
безспорно на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че: 1) били сключили Комбинирана
застрахователна полица № 440121213072554 с период на застрахователно покритие от
22.06.2021 г. до 21.06.2022 г. по отношение лек автомобил „Ситроен C3”, рег. № СВ
................ СР, който бил собственост на ищцата; 2) на 08.02.2022 г., автомобилът е бил
паркиран на ул. „Самодивско изворче“ № 6, като неизвестен извършител бил проникнал в
МПС чрез повреждане на предна дясна врата, като бил нанесъл вреди в областта на волана и
откраднал монтираните под предния капак акумулатор и компютър на двигателя; 3) е била
образувана застрахователна преписка (именувана „щета“) № 44012132203283, като е
застрахователят е заплати застрахователно обезщетение за механичните вреди по
автомобила, но е отказал да заплати обезщетение за откраднатите акумулатор и компютър.
Обявените за безспорни обстоятелства се подкрепят и от представените по делото
писмени доказателствени средства, които настоящият състав кредитира.
От Представени удостоверение за регистрация част I № ********* се установява, че
собственик на лек автомобил „Ситроен C3”, рег. № СВ ................ СР е ищцата П. Ц. К..
Свидетелството за регистрация на МПС доказва наличието на придобивно основание
на посочения в това свидетелство собственик, но не представлява пречка за установяване на
противното. Свидетелството за регистрация на автомобила е официален свидетелстващ
документ, съставляващ доказателство относно съдържащите се в него изявления,
включително и относно собственика на съответния автомобил – така Решение № 874 от
18.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4074/2008 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение № 792 от
12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 281/2010 г., III г. о., ГК. Следователно свидетелството за
регистрация притежава обвързваща съда материална доказателствена сила – арг. чл. 179, ал.
1 ГПК. Ето защо, при липсата на провежда на пълно и главно доказване, което да оборва
обстоятелствата обективирани в официалния свидетелстващ документ, тоест
установяването, че същият е неверен по смисъла на чл. 193 ГПК (т.е. фактите за които
свидетелства не са се проявили по подобен начин в обективната действителност), съдът е
длъжен да приеме, че обвързващата материална доказателствена сила не е оборена, поради
което и обстоятелствата, които са обхванати от този процесуален ефект на писменото
доказателствено средство са се осъществили в обективната действителност по начина
отразен в документа.
Приложено е удостоверение от „София Франс Ауто“ АД (л. 46 в кориците на делото),
като се изяснява, че автомобил „Ситроен C3” е в гаранция.
Прието е заключението на САТЕ, като е изяснено, че акумулаторната батерия има
функция по доставяне на електричество в автомобила, което е подробно изяснено,
съответно е посочено, че електронния блок на управление в автомобила, представлява
компютър с хардуерна платформа и софтуер. Основаната задача на блока е да получава и
обработва сигнали, които идват от сензори, след което контролерът „генерира“ команди за
задвижващите механизми, като по този начин поддържа и коригира работата на различни
системи, което е подробно изяснено от вещото лице. Експертът е посочил, че процесното
МПС е технически непригодно за безопасно експлоатиране и управление. Установено е, че
стойността на акумулаторната батерия и ЕБУ по средни пазарни цени към 08.02.2022 г. е в
размер на 4019,27 лева, съответно към настъпване на събитието е в размер на 3775,44 лева.
В открито съдебно заседание от 10.10.2022 г. вещото лице е посочило, че автомобилът не
3
може да се експлоатира без откраднатия компютър. Изяснено е, че разликата в цени при
отговора на поставените задачи е във връзка със стойността на сервизния час, който при
официалния представител бил в много по-висока цена. Вещото лице е посочило, че вероятно
с оглед експлоатационния период, ако не се извърши ремонт в оторизиран сервиз щяла да
отпадне гаранцията.
Съдът при преценка на заключението на вещото лице, съобразно правилото на чл. 202
ГПК намира, че следва да кредитира последното, тъй като е извършено обективно,
компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставената
задача, като по делото не се установява, че последното е недобросъвестно или
заинтересовано от изхода на правния спор. С оглед направените от ответника оспорвания
следва да се отбележи, че възприемането на заключението на вещото лице от решаващия съд
не е обусловено от оспорването му или не от страните по делото, поради което отсъствието
на направено възражение е правно ирелевантно както за неговата обективност, така и за
значението му за крайния правен резултат по делото – в този смисъл напр. Решение № 144
от 7.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 806/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 393 от 1.10.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 4703/2008 г., II г. о., ГК. В случая експертното заключение кореспондира с
останалите доказателства по делото, като изводите на вещото лице са подробно обясни и
защитени в откритото съдебно заседание от 10.10.22 г. Именно в заседанието при
изслушването на заключенията на САТЕ, вещото подробно и изчерпателно е отговорило на
поставените въпроси от ответника, като отговорите му кореспондират и с направените в
заключенията изводи. Нещо повече, съдът намира, че следва да отбележи и обстоятелството,
че направеното оспорване е бланкетно, като липсва каквато и да било конкретика по
същото, което е допълнително съображение, за да оспорването на ответника да не бъде
уважено – и изрично следва да се посочи, че оспорванията на ответника не касаят самата
експертиза, а спор по същество, тъй като се основават на договора сключен между страните.
Съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ, при настъпване на застрахователно събитие
застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на
подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност. Обезщетението не
може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична
увреда) стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество (чл. 386, ал. 1 КЗ),
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това
число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка (чл. 203, ал. 3 КЗ - отм.). Съгласно чл. 399 КЗ, предмет на застрахователния
договор за имуществено застраховане може да бъде всяко право, което за застрахования е
оценимо в пари. С оглед на така очертания предмет, при обикновената имуществена
застраховка максималният размер на вредите, които могат да настъпят, може предварително
да бъде определен, поради което застрахователната сума не трябва да надвишава
действителната или възстановителната стойност на имуществото. Начинът на определяне
размера на дължимото застрахователно обезщетение при иска по чл. 405 КЗ, съответно чл.
410 КЗ, чл. 411 КЗ и чл. 432 КЗ се определя в рамките на договорената максимална
застрахователна сума, съобразно адекватната стойност на претърпяната от осъществяване на
застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на
увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към същия момент – така
Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; Решение № 59 от
6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; Решение № 235 от 27.12.2013 г. на
ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК. В конкретния случай несъмнено кражбата на
самите автомобилни части при процесното ПТП, водещо до намаляване стойността на
автомобила, представлява непосредствена вреда под формата на претърпяна загуба. В
случая макар и да е налице иск за заплащане на обезщетение по договор за имуществена
4
застраховка, отново се обезщетява негативния интерес, което означава, че заплащането на
застрахователно обезщетението има за цел да постави увредения в имущественото
състояние, което то е било преди увреждането (да се приведе увреденото МПС в
предишното му техническо състояние), поради което обезщетението следва да бъде равно на
паричната сума, необходима за постигането на тази цел. Тоест, макар и да се касае за
договорен иск, който принципно защитава позитивният интерес на ищеца – този от
изпълнение на договора, то същото цели един по далечен резултат, а именно
удовлетворяването и на посочения негативен интерес, без това да е свързано с извършването
на разноски от имуществения патримониум на ищеца. Размерът на тази парична сума по
принцип следва да се определи съобразно средните пазарни цени в Република България към
деня на увреждането, тъй като това в мнозинството случаи би било достатъчно за пълното
репариране на вредите. Единствено ако в Република България дадена стока или услуга не се
предлага на пазара (напр. за ремонт на самолет) и ако без нея репарирането на причинените
вреди е невъзможно, то тогава по необходимост при определяне стойността на
обезщетението следва да се вземат предвид пазарните цени в друга държава, където стоката
или услугата се предлага, с което би било спазено изискването за пълна обезвреда – в
рамките на уговорения застрахователен лимит – арг. чл. 400 КЗ. Несъмнено, при пазарна
икономика със свободна конкуренция между множество стопански субекти е обичайно да се
предлагат и по-високи цени за ремонт на МПС (особено в т. нар. официални/оторизирани за
марката автосервизи), но тези по-високи цени не следва да се вземат предвид при
определяне на задължението, ако заплащането на средната пазарна цена е достатъчно за
пълното отстраняване на вредите при изискуемото качество. Този извод не се променя от
евентуалното обстоятелство, че автомобилът е в гаранционен срок ( вкл. предвид
заключението на САТЕ и представените доказателства, че автомобила е гаранционен) и, че
условие за бъдеща важимост на гаранцията е отремонтиране в официален сервиз. В подобна
хипотеза очевидно се смесват два проблема: 1) отстраняването на преките и непосредствени
вреди чрез привеждане на увреденото МПС в предишното му техническо състояние, за което
е напълно достатъчно извършването на ремонт по средни пазарни цени в обикновен сервиз,
и 2) запазването на правата по договорната гаранция с продавача на автомобила, което няма
връзка с преките и непосредствени вреди от самото увреждане – от една страна, подобен
евентуален резултат няма характер нито на претърпяна загуба, нито на пропусната полза
(такава не може да има, предвид липсата на сигурност в бъдещото настъпване на условието
за „активиране“ на гаранцията – настъпването на евентуален технически проблем от
нормалната експлоатацията на автомобила, какъвто може и никога да не настъпи); от друга
страна – евентуалното загубване на правата по гаранцията не е пряка и непосредствена
последица от увреждането на автомобила при ПТП, а представлява по-далечен причинен
резултат, т.е. липсва пряка причинна връзка (същият би бил пряк резултат не на
увреждането, а на друго обстоятелството – липсата на отремонтиране на автомобила в
официален сервиз), като самото увреждане при ПТП или друго застрахователно събитие по
застраховакта „Каско“ – в случая кражба, нито е необходимо и достатъчно условие за
настъпване на загубата на гаранцията, нито тя е типичен, закономерен и адекватен резултат
на това увреждане, а случайна последица, която при това не е настъпила (случаят е
аналогичен на известните учебникарски примери на Потие, илюстриращи липсата на пряка
причинна връзка).
Следователно претенцията е основателна за сумата до 3775,44 лева, като за разликата
до пълния предявен размер от 4019,27 лева, искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Съдът намира, че са неоснователни възраженията на ответника основание на клаузата
на чл. 2.2.3 от Общите условия. В тази насока трябва да се изтъкне и фактът, че ищецът има
качеството на потребител на застрахователна услуга, поради което спрямо него се прилага в
пълна степен Закона за защита на потребителите. В нормата на чл.147а, ал.1 от цитирания
5
нормативен акт е предвидено, че при сключване на договор при общи условия с потребител
общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е
съгласил с тях а съгласно ал. 2 се посочва, че съгласието на потребителя с общите условия
се удостоверява с неговия подпис. Нормата на чл.147а, ал.4 от закона категорично
установява, че тежестта на доказване на изразеното от потребителя съгласие с общите
условия и получаването им при подписване на договора се носи от търговеца. В процесният
случай, няма ангажирани доказателства в тази насока, поради което и съдът е длъжен да
приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154,
ал. 1 ГПК.
На следващо място трябва да се отбележи, че лекият автомобил е сложна съставна
вещ, като застрахователят, сключвайки застраховка „Каско“ застрахова именно сложната
съставна вещ. Тоест, не може да се приеме, че застрахователната премия се заплаща за
отделни части от автомобила, а за целия автомобил. Тоест, клаузите изключващи отделни
части от автомобила нямат действие между страните, освен ако изрично в договора, а не в
общите условия това обстоятелство е посочено, което обаче следва да рефлектира и върху
размера на застрахователната премия, което следва да бъде също така изрично упоменато в
договора. Нещо повече, в случая се касае за такава функционална част от автомобила –
акумулаторна батерия и електронен блок на управление (автомобилен компютър), която
предвид заключението на САТЕ и изясненото от вещото лице, води до невъзможност самата
вещ да бъде ползвана нормално – по предназначението си. Целта на застраховката „Каско“ е
застрахователят да обезпечи евентуални неблагоприятните въздействия върху
застрахованата вещ и да носи риска, че ще заплати застрахователно обезщетение, за да
вещта да бъде възстановена в състоянието преди настъпването на застрахователното
събитие, т.е. че същата ще може да бъде ползвана според предназначението й. Нещо повече,
тезата на ответника, за приложимост на клаузата на раздел II, т. 2.2.3, че по застраховката
„Каско“ не се покрива кражбата на липсващи агрегати, възли и детайли е правно
несъстоятелна. Дори от граматическото тълкуване на клаузата се установява, че не
акумулаторната батерия и ЕБУ не отговорят на формулираната клауза (извън факта, че с
оглед изложеното по-горе, принципно същата няма действие). В тази насока, трябва да се
посочи, че съобразно чл. 408 КЗ застрахователят може да откаже плащането на
застрахователно обезщетение само на изрично предвидените в закона случай, а изключените
застрахователни рискове, не могат да бъдат формулирани общо, а трябва да бъдат посочени
конкретно, тъй като макар и застрахователният договор да е алеаторен досежно
застрахователния риск, то по отношения изключените рискове (т.е. обстоятелствата за които
застрахователят не носи отговорност) липсва алеа, поради което последните могат да бъдат
определени отнапред, но само ясно, точно и конкретно. Фактът, че това би затруднило
застрахователят е ирелевантно, тъй като последният е професионалист и именно с оглед
правилото на чл. 302 ТЗ следва да може да положи дължимата грижа – както при
сключването на застрахователния договор, така при неговото изпълнение, така и при
ликвидирането на застрахователното правоотношение. Не може да се приеме, че е
добросъвестно поведението на застраховател, които очевидно приема застрахова и приема
премия за цял автомобил, но поддържа, че са застраховани само части от последния – винаги
се застрахова цяла вещ или ако вещта е съставна и се застраховат само отделни части по
застраховка „Каско“ това се посочва и премията не е за цял автомобил, а за конкретни части,
което обаче следва се бъде ясно и конкретно посочено и да се отрази и на дължимата
застрахователна премия.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират разноски
разполагат и двете страни.
Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че реално е
сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съборазно уважената част от
претенциите следва да му се присъди сумата от 812,31 лева, представляващи деловодни
6
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Ответникът е поискал присъждането на деловодни разноски, като с оглед
отхвърлената част от претенциите следва да му се присъди на основание чл. 78, ал. 3, във вр.
ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от 6,07 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Неоснователно е възражението на ответника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като същото е съобразено с изискванията на чл. 7,
ал. 2, т. 2 НМРАВ.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ДОЗ“ ЕАД, ЕИК: ..................., със седалище и адрес на управление: гр.
...................... да заплати на П. Ц К., ЕГН: **********, с адрес: гр. .................., на основание
чл. 405, ал. 1 КЗ, сумата от 3775,44 лева, представляващи незаплатена част от
застрахователно обезщетение по Комбинирана застрахователна полица № 440121213072554
с период на застрахователно покритие от 22.06.2021 г. до 21.06.2022 г. по отношение лек
автомобил „Ситроен C3”, рег. № СВ ................ СР, ведно със законната лихва от 31.05.2022
г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за сумата над 3775,44 лева до
пълния предявен размер от 4019,27 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ДОЗ“ ЕАД, ЕИК: ................... да заплати
на П. Ц К., ЕГН: **********, сумата от 812,31 лева, представляващи деловодни разноски и
заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП П. Ц К., ЕГН: ********** да заплати на „ДОЗ“ ЕАД, ЕИК:
..................., сумата от 6,07 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7