РЕШЕНИЕ
№ 452
гр. Пловдив, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Радка Д. Чолакова
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело
№ 20225001000454 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и сл. вр. чл. 294 от ГПК.
С решение № 231/13.06.18 г., постановено по т.д. № 52/17 г.
по описа на С.ски окръжен съд, е ОТХВЪРЛЕН КАТО НЕДОПУСКИМ
предявеният от „Ю. Б.“ АД гр.С. ЕИК ********* срещу Ч. Т. П. ЕГН
********** от гр. С., ул. “Е.“ № **, вх. *, ет. *, ап. *, иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК да се признае за установено, че „Ю. Б.“ АД има срещу
длъжника Ч. Т. П. валидно и изискуемо вземане по договор за кредит за
покупка на недвижим имот № *******/******** г. за сумите: 76 137.06
швейцарски франка - главница, 34 858.95 швейцарски франка - договорни
лихви за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014год., 1 611.57 швейцарски
франка - такси по договора за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014 г., ведно
със законните лихви върху главницата и дължимите такси , считано от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение
17.Х.2014год. до окончателното изплащане на вземането.
„Ю. Б.“ АД е осъдена да заплати на Ч. Т. П. разноски за
първата инстанция в размер на 50 лв., а на адв. В. Р. - адвокатско
възнаграждение в размер на 5 317.44 лв. на основание чл.38, ал.2 от ЗА.
1
Въззивна жалба против горното решение е подадена от „Ю.
Б.“ АД с оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на същото. Иска
се да се обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови друго
такова, с което предявеният иск да бъде оставен без разглеждане като
недопустим и се прекрати производството по делото.
Въззиваемата страна Ч. П. оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли да се постанови решение, с което да се остави в сила
обжалваното първоинстанционно решение.
Първоначално по въззивната жалба е било образувано
възз.т.д. № 674/2018 г. по описа на ПАС, приключило с решение №
32/23.01.19 г. Последното е отменено изцяло с решение № 58/17.06.20 г. на
ВКС, ТК, ІІ о, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ПАС.
При повторното разглеждане на делото от въззивния съд е
било образувано т.д. № 281/20 г. по описа на ПАС, приключило с решение
222/27.07.20 г. Последното е отменено с решение № 66/21.06.2022 г.,
постановено по т.д. № 506/21 г. на ВКС, ТК, І о., и делото е отново е върнато
за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд Пловдив.
Пловдивски апелативен съд, като прецени събраните по
делото доказателства във връзка с изложените от страните оплаквания и
възражения, намира за установено следното:
Съдът е бил сезиран с иск по чл. 422, ал.1 от ГПК, предявен
от ”Ю. Б.“ АД против Ч. Т. П. за установяване съществуване на вземане на Б.
против ответник по договор за кредит за покупка на недвижим имот №
*******/******** г. за сумите: 76 137.06 шв.фр. - главница, 34 858.95
шв.фр. - договорни лихви за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014год., 1
611.57 шв.фр. - такси по договора за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014 г.,
ведно със законните лихви върху главницата и дължимите такси, считано от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение -
17.Х.2014год. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
била издадена заповед за изпълнение № ***/******** г. по ч.гр.д. №
1008/2014 г. на Районен съд С..
Процесният договор за кредит за покупка на недвижим имот
№ ******* е сключен на ******** г. между “Ю. И Е. Д. Б.“ АД гр.С. /с
предишно наименование „Б. п. б.“АД, а сега с наименование „Ю. Б.“ АД/, в
качеството на кредитор, и Ч. Т. П. в качеството на кредитополучател.
Вземанията по договора са прехвърлени от Б. с договор за цесия, сключен на
14.Х1.2008 г. между „Ю. И Е. Д. Б.“АД - цедент, и „Б. Р. С. АД
ЕИК********** - цесионер на основание чл.99 от ЗЗД. Вземанията са
2
прехвърлени обратно на Б. с договор за цесия за прехвърляне на вземания по
договори за кредит, сключен на 7.3.2012год. между „Б. Р. С.“ АД - цедент и
„Ю. И Е. Д. Б.“АД - цесионер на основание чл.99 от ЗЗД.
Във връзка с така сключените договори за цесия
първоинстанционният съд е приел, че в случая не може Б. – цесионер по
втория договор за цесия да иска издаване на заповед за изпълнение по
чл.417,т.2 ГПК, тъй като такава заповед не би могъл да иска и цедентът „Б. Р.
С.“АД. Изложени са мотиви, че разпоредбата на чл.417,т.2 ГПК предоставя
облекчена процедура на лимитативно посочените в нея субекти - държавни
учреждения, общините, банките да получат заповед за изпълнение, когато
вземането се основава на документ или извлечение от счетоводните книги,с
които се установяват вземания на посочените субекти; след като Б. е
придобила правата си от трето лице, по силата на договор за цесия, тя не
може да ползва реда по чл. 417 от ГПК, тъй като цедентът “Б. Р. С.“АД не
попада в кръга на субектите, изброени от чл. 417, т.2 от ГПК, а цесията се
установява с други документи, различни от извлеченията от счетоводните
книги,които не са предвидени нито в разпоредбата на чл.417 ГПК,нито в
специалните норми на Закона за кредитните институции; цедентът „Б. Р.
С.“АД е небанкова финансова институция, която не може да ползва
облекчения ред, осигуряващ незабавно принудително изпълнение срещу
длъжника по чл.417 ТПК, респ. и цесионерът „Ю. Б.“ АД не може да иска
издаване на такава заповед за изпълнение; в случая Б. е злоупотребила с
права, тъй като в заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е
посочила, че вземането произтича от договор за цесия, поради което и
заповедта е била издадена, въпреки, че Б. не би била легитимирана да се
снабди с такава заповед,тъй като е продала вземането си по договора за
кредит с договор за цесия, макар и след това отново да го е придобила с
цесия.
При първото разглеждане на делото от въззивната
инстанция са споделени изводите, че Б. не попада в кръга на субектите по чл.
417 от ГПК, като е прието, че това обстоятелство касае процесуалноправната
й легитимация да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение,
респ. да инициира иск по чл. 422, ал.1 от ГПК, а не нейната
материалноправна легитимация, както неправилно е приел
първоинстанционният съд; поради липса на процесуалноправна легитимация,
респ. недопустимост е обезсилено първоинстанционното решение и са
обезсилени издадените на осн. чл. 417,т.2 от ГПК заповед за изпълнение и
изпълнителен лист.
С първото отменително решение № 58/17.06.2020 г.,
постановено по т.д. № 1131/19 г. на ВКС, ТК, ІІ о, въпросът за
процесуалноправната легитимация на Б. да иска заповед за изпълнение, респ.
да инициира производство по чл. 422, ал.1 от ГПК, е разрешен в обратния
смисъл, като са изложени следните мотиви:
„Според практиката на ВКС, попадаща в обхвата на т.1 на
чл.280, ал.1 ГПК и послужила като основание за достъп до касационен
3
контрол – решение по т.д. № 2932/2015 г., второ т.о., възприета в
постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение по ч.т.д. № 2241/2019
г., второ т.о. : Производството за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, инициирано от субект, който е сред
изрично и изчерпателно изброените в чл.417 т.2 ГПК субекти, не е
недопустимо; Кредиторът – заявител в заповедното производство,
разполага с активна процесуална легитимация да предяви специалния
положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК; Липсата на
предпоставки за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2
ГПК е релевантна към законосъобразността на разпореждането за
незабавно изпълнение, а не към допустимостта на исковото производство,
заведено от заявителя, при спазване на предвидения в чл.415 /сега ал.4/ ГПК
едномесечен срок от съобщението на заповедния съд. В цитираното
определение са развити съображения и за неотносимост на указанията,
дадени в т.4г от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.к. с
тях не се отричат правата на цесионера – банка да упражни предоставено
й от закона право за снабдяване по облекчен ред с изпълнително основание за
вземанията й към ответника, произтичащи от договор за кредит, въз
основа на извлечение от счетоводните си книги; Практиката на ВКС,
обективирана в определение по ч.т.д. № 506/2010 г. и определение по ч.т.д.
№ 856/2012 г. на ВКС, II т.о. /съставляваща част от цитираната в
мотивите към настоящото въззивно решение/, според която, Б. –цесионер
не може да иска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ
по чл.417, т.2 ГПК, щом като цедентът не попада в изрично изброените
субекти, имащи право да ползват тази защита, е преценена като
неотносима към предмета на исковото производство – установяване на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, още повече, че тя
предхожда ТР 4/2013 г. Горните съображения, съдържащи и отговор на
поставения правен въпрос, се споделят изцяло от настоящия съдебен
състав, т.к. съответстват напълно на процесуалните предпоставки за
допустимост на исковия процес по чл.422 ГПК, както и на предмета на
производството по чл.419 ГПК. Цитираното от въззивния съд определение
по т.д. № 101/2016 г. на ВКС, II т.о. е постановено в производство по чл.288
ГПК и то не формира съдебна практика / т.2 от ТР № 1/2009 г./“
Във въззивната жалба на „Ю. Б.“ АД се поддържат доводи,
че предявеният иск по чл. 422, ал.1 от ГПК действително и бил недопустим,
но предвид различни съображения, които незаконосъобразно не са били
споделени от първоинстанционния съд, а именно – подаване на възражение от
ответника след изтичане на законоустановения срок. В тази връзка са
изложени подробни съображения във въззивната жалба, като е формулирано
искане да се обезсили първоинстанционното решение и се прекрати
производството по иска по чл. 422, ал.1 от ГПК. Това становище е било
споделено като основателно от решаващия състав при второто разглеждане
на делото от втора инстанция при постановяване на решение № 222/27.07.20
г. по възз.т.д. № 281/20 г. на ПАС.
4
С второто отменително решение № 66/21.06.22 г.,
постановено по т.д. № 506/21 г. на ВКС, ТК, І о, е даден отговор на въпроса
относно характера на производството по чл. 423 ГПК и правното значение на
определението за приемане на възражението на длъжника срещу заповедта за
изпълнение по чл. 423 ГПК за допустимостта на производството по чл. 422 от
ГПК, като са изложени следните мотиви:
„Няма спор в теорията и практиката относно общите и
специалните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК, в
частност - подаването на възражение срещу издадената заповед за изпълнение в
срока и по реда на чл.414 ГПК или приемане на възражението от съда по реда на
чл.423 ГПК. За разлика от възражението по чл.414 ГПК, при което компетентен
да прецени дали е спазен законоустановеният преклузивен срок е заповедният
съд, в хипотезата на чл.423 ГПК въззивният съд е компетентен да извърши
преценка дали са налице законоустановените предпоставки за приемане на
подаденото след срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение. Съгласно разясненията в
т.5а от ТР №4/2013г. от 18.06.2014г., т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС,
заявителят не може в рамките на заповедното производство да търси защита
срещу преценката на съда, че възражението е подадено в срока по чл.414, ал.2
ГПК. Тази преценка на съда не е обективирана в нарочен акт, чиято
обжалваемост е изрично предвидена в закона, нито прегражда развитието на
производството. Доколкото подаденото в срок възражение срещу заповедта за
изпълнение има за последица възникване на интерес от предявяване на иск за
установяване на вземането по чл.422 ГПК, на общо основание исковият съд
следва да прецени всички предпоставки за допустимост на иска, вкл. наличието
на подадено в срок възражение от длъжника, без да е обвързан от преценката на
заповедния съд.
За разлика от възражението по чл.414 ГПК, в хипотезата на чл.423 ГПК
въззивният съд в рамките на възложените му от закона специални правомощия
решава дали съществуват основания за закъснялото оспорване на вземането
чрез възражение. Въззивният съд не действа по правилата на въззивното
производство, а се произнася в извънредно производство, аналогично на
производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения. Приемането на
възражението от въззивния съд възстановява висящността на заповедното
производство, като по този начин се постига ефектът на подадено в срока по
чл.414, ал.2 ГПК възражение /т.15 от от ТР №4/2013г. от 18.06.2014г., т.д.
№4/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
Определението на въззивния съд по чл.423 ГПК не подлежи на
инстанционен контрол, нито на извънреден по реда на чл.303 и сл. ГПК, тъй
като самото производство по чл.423 ГПК е извънинстанционно, а приетото
възражение по чл.423 ГПК има действие на подадено в срок възражение по
чл.414 ГПК /определение №135 от 22.04.2016г., ч.г.д.№1569/2016г., ІV г.о./.
Настоящият съдебен състав на ВКС споделя напълно
даденото разрешение на поставения правен въпрос Като постановено в
извънинстанционно производство, аналогично на отмяната на влезлите в сила
решения, определението по чл.423 ГПК е окончателно и не подлежи на отмяна,
5
още по-малко на инцидентен контрол за законосъобразност от исковия съд в
производството по чл.422 ГПК.“
Във връзка с така приетото становище са формулирани
изводи, че в случая с определение №545 от 19.06.2017г., по гр.д. № 221/2017
г. по описа на Окръжен съд-С., постановено в производството по чл.423 ГПК,
е прието възражението на длъжника срещу заповед за изпълнение на парично
задължение №***/******** г. по ч.гр.д. № 1008/2014 г. по описа на Районен
съд- С.; с постановяването на това определение е възстановена висящността
на заповедното производство, а приетото възражение на длъжника има
същият правен ефект като възражение, подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Предвид тези доводи са възприети като неоснователни доводите, че
процесната заповед за изпълнение е влязла в сила, а предявеният
установителен иск по чл. 422 ГПК е недопустим, като делото е върнато на
въззивната инстанция за произнасяне по спора по същество.
Всъщност с това отменително решение е даден окончателен
отговор на всички формулирани конкретни оплаквания във въззивната жалба,
които касаят единствено допустимостта на исковото производство във връзка
с въпроса налице ли е подадено възражение от длъжника в законоустановения
срок. Ето защо по тези оплаквания настоящият съдебен състав не следва да се
произнася повторно, а следва да пристъпи към разглеждане на спора по
същество, в какъвто смисъл са и указанията на ВКС.
Процесният договор от 11.1Х.2008 г. е сключен между “Ю.
И Е. Д. Б.“АД ЕИК********* като кредитор и Ч. Т. П. като
кредитополучател. По силата на договора Б. предоставя на кредитополучателя
кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в
швейцарски франкове на 95 000 лв. по курс „купува“ за швейцарски франк
към лева на Б. в деня на усвояване на кредита, както следва:
- равностойността в швейцарски франкове на 13 000 лв. по
курс „купува“ за швейцарски франк към лева на Б. в деня на усвояване на
кредита за покупка на подробно описан недвижим имот в гр. С.;
- равностойността в швейцарски франкове на 82 000лв. по
курс „купува“ за швейцарски франк към лева на Б. в деня на усвояване на
кредита,за други разплащания.
Крайният срок за погасяване на кредита е 264 месеца,
считано от датата на усвояване на кредита – чл. 5 (1) от договора. Съгласно
чл.2 (1) от договора разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в
швейцарски франкове на кредитополучателя Ч. Т. П. в „Ю. И Е. Д. Б.“АД и се
ползва от кредитополучателя при условията на ал.4 и 5. Според чл.2 (4)
усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката на ал. 1 се превалутира
служебно от Б. в лева по търговски курс „купува“ на Б. за съответната валута
в деня на усвояването, като се превежда по откритата сметка на
6
кредитополучателя в Б. в съответната валута. С подписването на договора
кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и
оправомощава Б. за служебно извършване на тези действия. Съгласно чл.2(5)
от договора за превалутирането кредитополучателят не дължи на Б.
определените съгласно Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които „Ю. И Е. Д. Б.“АД прилага при операциите си, такси и
комисионни.
Според чл.З (1) от договора за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на Б. годишна лихва в размер на сбора на БЛП на
„Ю. И Е. Д. Б.“АД за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата + договорна надбавка от 1.2
пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на Б. за жилищни
кредити в швейцарски франкове е 5%. Дължимите лихви се начисляват от
датата на първото усвояване на суми по кредита. При просрочие на
дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за
редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на
кредита, съгласно ал.1 плюс наказателна надбавка от 10 пункта- чл.З(З).
Чл. 4 от договора касае таксите, заплащани от
кредитополучателя:
такса за управление - 1.5% върху размера на разрешения кредит
еднократно, платима при първо усвояване на кредита;
комисионна за управление на кредита, платима ежемесечно на датата на
падежа на съответната погасителна вноска по кредита, в
законоустановената последователност на плащането, спрямо месечната
погасителна вноска, в размер на 0.03% върху размера на непогасената
главница по кредита, считано към същата дата.;
административна такса от 20 лв. – еднократно дължима при подаване на
документите за кредит.
Съгласно чл.18 (2) от договора при неиздължаване на три
последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият
остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от
падежа на последната вноска, като изискуемостта настъпва без да е
необходимо каквото и да е волеизявление на страните.
На 08.10.08 г. между страните е подписано приложение № 1
към договора, с което страните сочат, че датата на усвояване на кредита по
процесния договор е 8.10.08 г., към която дата приложимият курс “купува“ на
Б. за швейцарски франк е 1.2382лв., като определеният съобразно този курс
размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в
швейцарски франкове по чл. 1 от договора е 76 725 швейцарски франка.
7
Безспорно е установено по делото, че с договор за цесия за
прехвърляне на вземания по договори за кредит, сключен на 14.Х1.2008 г.
между „Ю. И Е. Д. Б.“ АД като цедент и „Б. Р. С.“ АД като цесионер, на
основание чл.99 от ЗЗД, Б. прехвърля на „Б. Р. С.“ АД гр.С. всички свои
вземания по договори за жилищни и потребителски кредити, които са
обезпечени с ипотека и инвестиционни кредити на малки фирми,
предоставени от Б. на клиентите, изброени в Приложение№1 към договора, в
което под № ** фигурира процесният договор за кредит за покупка на
недвижим имот, сключен с Ч. Т. П..
С договор за цесия за прехвърляне на вземания по договори за
кредит, сключен на 7.Ш.2012 г. между „Б. Р. С.“ АД като цедент и „Ю. И Е. Д.
Б.“АД като цесионер, на основание чл.99 от ЗЗД, „Б. Р. С.“АД прехвърля на Б.
всички свои вземания по договори за ипотечни кредити /жилищни и
потребителски кредити на физически лица,които са обезпечени с ипотека/, с
длъжници, изброени подробно в Приложение№1 към договора, в което под №
* е процесният договор.
Ищцовата банка се позовава на обявена предсрочна
изискуемост на кредита, за която кредитополучателят бил уведомен с
нотариална покана рег.№ ****, том *, № ** на нотариус М. К., с рег.№ *** по
РНК връчена от помощник-нотариуса А. Д.а на кредитополучателя на
26.1Х.2014 г. чрез Е. И. Т. от гр.С., ул.“В. Р.“№ ** със задължение да я
предаде. С нотариалната покана Ч. Т. П. се уведомява,че поради забава в
плащанията по договор за кредит за покупка на недвижим
имот№*******/********год. /вземанията по който са цедирани от Б. към „Б.
Р. С.“АД, а с обратна цесия от 7.Ш.2012 год. „Б. Р. С.“АД ги прехвърля на Б./,
а именно три погасителни вноски с падеж на 9.1.2009 г., 9.П.2009г. и
9.Ш.2009 г., с размер на всяка погасителна вноска 577.36 швейцарски франка,
на основание чл.18, ал.2 от договора за кредит, на 9.Ш.2009год. вземанията
на Б. по цитирания договор са обявени за предсрочно изискуеми.
Кредитополучателят е поканен да заплати в 7-дневен срок от получаване на
нотариалната покана 111 562.96 CHF, от които: главница 76 137.06 CHF,
договорни лихви 33 891.82 CHF и такси 1 534.08 CHF. Уведомен е, че ако в
срока за доброволно изпълнение не погаси дължимите суми по кредита, Б. ще
пристъпи към принудителното им събиране.
Във връзка с така изпратената нотариална покана ответната
страна е поддържала възражения, че така осъщественото връчване е
нередовно, респ. предсрочна изискуемост не е обявена редовно, тъй като,
първо, връчването е на адрес: гр.С., ул.“В. Р.“№ **, а не на постоянния адрес
на Ч. П.: гр.С.,ул. “Е.“№ **, вх. Б, ет. *, ап. *; второ - към датата на връчване
на нотариалната покана - 26.1Х.2014 г. лицето Е. И. Т. не била член на
домашните на адреса; към този момент Ч. П. заедно със семейството си
живеел извън пределите на РБ.
Тези възражения по отношение връчването на нотариалната
8
покана се преценяват като неоснователни. В процесния договор е адресът, на
който е изпратена и връчена нотариалната покана - гр.С., ул.“В. Р.“№ **, е
посочен както като постоянен адрес на кредитополучателя, така и като адрес
за кореспонденция. Лицето Е. И. Т. е приела нотариалната покана със
задължение да я предаде. Твърденията, че същото лице не е лице от
домашния кръг на Ч. П., а самият той към момента на връчване е живеел в
чужбина, не са подкрепени с никакви доказателства в хода на производството
и остават голословни. Ето защо се налага извод, че нотариалната покана е
редовно връчена на кредитополучателя, като възраженията в тази насока са
изцяло неоснователни.
Неоснователни са възраженията по т.3.2 от отговора на
исковата молба, че с оглед сключените договори за цесия и обратна цесия, Б.
е придобила от цесионера „Б. Р. С.“АД само правата, които са съществували
към момента на прехвърлянето, т.е. само вноските с настъпил падеж, и в
качеството си на цесионер не е имала права да обяви кредита за предсрочно
изискуем при същите условия, при които е могла да го направи Б. като
кредитополучател, респ. цедент по първия договор за цесия. Съгласно чл. 1 от
двата договора за цесия предмет на прехвърляне са всички вземания по
договора, а не само тези с настъпил падеж/, като вземанията се прехвърлят с
всички обезпечения, привилегии и други принадлежности, което означава, че
се прехвърлят и с възможността за обявяването им за предсрочно изискуеми
съгласно клаузите на договора за кредит.
В т.3.4 от отговора на исковата молба се поддържат
възражения, че са неравноправни, респ. нищожни клаузите на чл. 1, ал.1-3,
чл. 2, ал.1 и 4 и чл. 6, ал.2 от договора. Същите се поддържат и в сега
представената писмена защита от процесуалния представител на
въззиваемата страна, като се прави позоваване и на съдебна практика на ВКС
– решение от 22.10.19 г. по т.д. № 3539/2015 на ВКС, решение № 67/12.09.21
г. по гр.д. № 1392/18 г. на ВКС, ТК, І о. и редица други, с които е даден
отговора на въпроса „неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 от ЗЗП клауза
от договора за кредит, съгласно която всички вреди от валутните промени и
валутният риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за
валутните разлики изключенията по чл. 144, ал. 3 от ЗЗП“, в следния смисъл: .
Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в
чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на
валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен
начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и
разбираеми критерии икономическите последици от сключването на
договора, и когато при проверката й за неравноправния характер бъде
констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във
вреда на потребителя значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай
за валутните разлики положение не намират изключенията на чл.144, ал.3
9
ЗЗП. За да даде този отговор, съдебният състав се е позовал на
задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/,
постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /решение
от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703, определение от
22.02.2018г. по дело С-119/17,EU:C:2018:103, решение от 30.04.2014г. по
дело С-26/13, EU:C:2014:282, решение от 23.04.2015г. по дело C-96/14,
EU:C:2015:262, решение от 03.06.2010г. по дело C-484/08, EU:C:2010:309/,
както и практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /решение
№95/13.09.3016г. по т. д. №240/2015г. на ВКС, II т. о./. Според въззиваемата
страна, прилагайки разрешенията, дадени в така цитираната съдебна
практика, следва да се изведе извод, че в случая са недължими
претендираните суми над отпуснатите и действително усвоени суми в лева.
Този довод не са споделя от настоящия съдебен състав.
Безспорно, в случая са приложими нормите на ЗЗП, тъй като процесният
кредит попада в приложното му поле, доколкото кредитът е отпуснат за
задоволяване на потребителски нужди на физическо лице /закупуване на
жилищен имот/. Цитираните решения разглеждат искове за връщане на
недължимо платени суми по кредита, дължащи се на валутни разлики между
швейцарския франк и лева, настъпили през периода на действие на договора,
като за неравноправна, при липса на доказателства за индивидуална
договореност, се приема клаузата от кредитния договор, според която
кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че
промяната на обявения от Б. курс купува и/или продава на швейцарския
франк към български лев или евро, както и превалутирането на
предоставения кредит, може да има за последица, включително в случаите по
чл.6 ал.2, повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита,
изразен в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива
промени, като е съгласен да поеме всички вреди, произтичащи от промяна на
валутните курсове. Идентична клауза се съдържа и в процесния договор – в
случая чл. 23 от договора. Изводи за неравноправност са направени и относно
клаузата, която дава право на Б. при липса на осигурени средства в
швейцарски франкове по сметката по чл.2, ал.1 на съответния падеж на
погасителната вноска по главницата и/или лихвата и наличие на средства на
кредитополучателя в лева по сметките му в Б., погасяването на кредита да се
извърши от Б. с тези средства след служебното им превалутиране в
швейцарски франкове по курс „продава” на Б. за швейцарския франк към
лева, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно
съгласие и оправомощава Б. – чл. 6, ал.2, изр. второ от договора. Приема се,
че тази клауза е проявление на поетия от кредитополучателя валутен риск и
всички вреди от промяната на обявения от Б. курс купува и/или продава на
швейцарския франк към българския лев, които могат да имат за последица
повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева.
С оглед на наличието цитираните неравноправни /нищожни клаузи са
уважени искове по чл. 5, ал.1, предл. първо от ЗЗД за връщане на сумите за
месечни вноски, платени над размера на месечната анюитетна вноска по
курса на швейцарския франк към датата на сключване на договора.
10
Съдът намира, че така цитираната практика на ВКС се явява
неотносима към настоящия казус. В договора действително са налице
идентични клаузи относно поемане от страна на потребителя на на риска от
вредите, дължащи се на промените в курса между швейцарския франк и лева,
без да са налице доказателства същите да са индивидуално договорени. Но в
конкретния случай не се твърди такива вреди да са претърпени действително
от потребителя и по делото няма подобни данни. От заключението на ССчЕ ,
прието по делото, се установява, че в случая са извършени три плащания за
погасяване на главницата по кредита: 133.86 CHF на 9.11.08, 119.81 CHF -
на 17.12.08 и 1.27 CHF – на 10.01.09 г., след което вноски по кредита не са
правени. Няма доказателства в тримесечния период, в който са извършени
трите плащания, да е настъпила промяна във валутния курс шв.фр. / лев по
посока, увреждаща интересите на кредитополучателя.
Неоснователни са възраженията за нищожност на клаузите
на чл. 1, ал.1-3, чл. 2, ал.1 и 4 от договора, касаещи отпускането на кредита в
CHF и превалутирането от Б. на усвоения кредит по търговски курс „купува“
на Б. за съответната валута в деня на усвояването. Касае е за еднократно
превалутиране, при ясни условия и конкретно посочен курс, действащ в деня
на усвояването на кредита. И в цитираната от въззиваемата страна съдебна
практика на ВКС изрично се приема, че независимо от факта, че договорът не
предвижда възможност за реално използване на чуждестранната валута,
кредитът следва да се погаси в същата чуждестранна валута, респ. по
отношение на него следва да се прилага БЛП на Б. за тази чуждестранна
валута / а не този за лев или евро/. Няма правно основание да се приеме, че
потребителят дължи връщане на получения кредит в левове и възраженията в
този смисъл са неоснователни.
Основателни са възраженията относно неравноправния
характер на клаузите, предвиждащи право на Б. едностранно да увеличава
възнаградителната лихва. Съгласно чл. 3, ал.5 от договора действащият БЛП
за швейцарския франк не подлежи на договаряне и се определя едностранно
от Б., като промените в него стават незабавно задължителни за страните, Б.
уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е
в сила, чрез обявяването на видно място в банковите салони. БЛП е
компонент, чрез който се формира възнаградителната лихва, като
едностранното му изменение от страна на Б. по начина, визиран в чл.3, ал.5 от
договора, представлява неравноправна клауза по чл. 143, ал. 1 вр. чл. 143,
ал.2,т.10, /сега т.11/ от ЗЗП, тъй като позволява на Б. да променя едностранно
условията по договора въз основа на непредвидено в него основание. Това е
така, тъй като в договора не е посочена методологията, по която Б. определя
БЛП. Клаузата е нищожна на осн. чл. 146, ал.1 от ЗЗП, тъй като няма данни и
доказателства по делото да е уговорена индивидуално. Тежестта за доказване
индивидуалното договаряне пада изцяло върху ищцовата банка, която не е
ангажирала каквито и да било доказателства в тази насока.
11
С оглед нищожността като неравноправна на клаузата за
едностранно увеличение на БЛП, а оттам и на възнаградителната лихва,
приложение следва да намери чл. 3, ал.1 от договора при посочения в него
размер на БЛП – 5 %, респ. възнаградителна лихва в размер на 6.2 %.
За периода 6.10.08 – 8.10.12 БЛП е 6 %, а за след 9.10.12 до
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 5.75 %. Това
увеличение е довело до увеличение на нивата на възнаградителната лихва
съответно до 7.2 % и 6.95 %. Според заключението на ССчЕ размерът на
дължимото задължение за възнаградителна лихва за периода 8.1.09 –
15.10.2014 при прилагане на 6.2 % възлиза на 25 768.70 CHF.
Във връзка с посоченото дотук съдът намира, че размерът на
дължимата главница по кредита възлиза на 76 137.06 CHF, а на договорната
лихва за периода 09.01.09 – 16.10.14 г. - на 25 768.70 CHF.
Размерът на претендираната главница изцяло съответства на
установеното задължение съобразно обстоятелствата, че е получена като
кредит сума от 76 392 CHF, погасени са с цитираните три погасителни
вноски 254.94 CHF, при което дължимият остатък възлиза на 76 137.06 CHF,
в какъвто смисъл е и заключението на вещото лице. Настъпили са
обективните предпоставки за предсрочната изискуемост на кредита съгласно
чл. 18, ал.2 от процесния договор – неиздължаване на три последователни
месечни вноски. Предсрочната изискуемост е редовно обявена на
кредитополучателя съобразно горепосочените съображения, като е настъпила
с връчването на нотариалната покана на 26.09.2014 г.
По отношение претенцията на възнаградителната лихва за
исковия период следва да се посочи, че в исковата молба е формулирана
претенция за „договорни лихви“ в размер на 34 858.95 CHF за периода
09.01.09 до 16.10.14 г. Именно по този начин е формулирана претенцията и в
подаденото заявление за издаване заповед за изпълнение, както и в
представеното към него извлечение от счетоводните книги на Б.. Касае е за
договор за кредит, в който един от съществените елементи е уговорената
възнаградителна лихва, в какъвто смисъл именно се разбира и претенцията за
„договорна лихва, формулирана от ищеца както в заповедното производство,
така и в установителното исково производство. При това положение за
разликата над 25 768.70 CHF до пълния претендиран размер от 34 858.95
CHF исковата претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна и
недоказана. /Действително, от заключението на вещото лице се установява,
част от тази сума – 5 147.94 лв. – представлява лихва по просрочена главница,
т.е. наказателна лихва. Но претенция за присъждане на наказателна лихва
няма, поради което такава е недопустимо да бъде разглеждана от настоящия
съдебен състав./
Направено е възражение за изтекла погасителна давност
падежиралите месечни вноски за главници и договорни лихви за периода
12
09.01.09 – 17.10.09 /повече от пет години назад спрямо датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК/. Възражението е основателно и следва да се
уважи. От заключението на ССчЕ е видно, че за този период дължимата
главница е в размер на 1269.00 CHF, а дължимата лихва – 4 021.57 CHF /при
размер на възнаградителната лихва от 6.2 %/. Тези суми се явяват погасени
по давност, респ. за тях искът подлежи на отхвърляне поради погасяване по
давност.
При това положение искът по отношение на главницата е
основателен до размер на 74 868.06 CHF, а по отношение на
възнаградителната лихва – до размер на 21 746.76 CHF. За разликата до
пълните претендирани размери претенциите следва да се отхвърлят като
неоснователни.
По отношение на претенцията за 1611.57 CHF – такси по
договора за периода 09.01.09 – 16.10.14 г. г. се установява от заключението
на вещото лице, че сумата включва:
1497.18 CHF - начислени месечни такси управление от 0.03% , за целия
исков период;
114.39 CHF – имуществени застраховки.
„Имуществени застраховки“ с предявената искова молба,
както и с подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение не са
претендирани, нито пък такива фигурират в представеното извлечение от
сметки в заповедното производство. Същите не представляват такса по
договора, не е ясно на какво основание се претендират от ищцовата банка,
която не е навела подобни обстоятелства, нито е ангажирала доказателства.
При това положение за сумата 114.39 CHF претенцията е изцяло
неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли.
Начислените ежемесечни такси в общ размер 1497.18 CHF
намират своето основание в клаузата на чл. 4, т.2 от договора, според която
кредитополучателят заплаща на Б. такса, представляваща комисионна за
управление на кредита, платима ежемесечно на датата на падежа на
съответната погасителна вноска по кредита, в законоустановена
последователност на плащането, спрямо месечната погасителна вноска, в
размер на 0.03 % върху размера на непогасената главница по кредита, считано
към същата дата. До размера на 1497.18 CHF установителната претенция за
такси е доказана и следва да се уважи.
В заключение, настоящият състав намира, че следва
атакуваното решение, с което искът по чл. 422, ал.1 от ГПК е отхвърлен като
недопустим, да бъде отменено изцяло и вместо него се постанови друго по
съществото на спора съобразно изложените мотиви. Първо, недопустимостта
не е основание за отхвърляне на иска, а за оставянето му без разглеждане и
прекратяване на делото, а освен в това, в процесният случай такава
13
недопустимост не е налице. В частите, в които подлежат на отхвърляне,
исковите претенции ще бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани,
респ. погасени по давност.
За разноските:
Съобразно изхода на делото ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищцовата банка разноски за заповедното производство в
размер на 3 179.20 лв. – ДТ и 3415 лв. – адвокатско възнаграждение /с ДДС/
Съответно на уважената част от исковите претенции
ищцовата банка /сега жалбоподател/ има право на разноски както следва:
3 484.15 лв. /ДТ и разноски за вещо лице/ - за първа инстанция;
3 179.20 лв. – ДТ по т.д. № 674/18 г. на ПАС. В представения списък на
разноски към въззивната жалба е заявена претенция за разноски в размер
на 7200 лв. уговорено адвокатско възнаграждение, но в материалите по
делото не са налице доказателства да е уговорено възнаграждение в този
размер, нито пък същото да е платено, поради което претенцията в тази
част се явява неоснователна.
3 205.34 лв. – по т.д. 1131/19 г. на ВКС /платена ДТ/;
по т.д. № 281/20 г. на ПАС, т.д. № 506/21 г. на ВКС, както и по
настоящето трето по ред въззивно производство не се констатират
направени разноски от Б.;
Съразмерно на отхвърлената част от исковата претенция
въззиваемата страна има право на разноски както следва:
за разглеждане на делото пред първа инстанция: 6.50 лв. /разноски за
вещо лице/;
по т.д. № 674/18 г. на ПАС, т.д. № 1131/19 г. на ВКС, т.д. № 281/20 г. на
ПАС, както и по настоящето производство не се констатират направени
разноски от П.;
473.46 лв. – разноски по т.д. № 506/21 г. на ВКС;
Съразмерно на отхвърлената част от иска следва да бъде
уважена и претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза
на адв. В. Р. на осн. чл. 38, ал.2 вр. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА. Оказана е
безплатна правна помощ на материално затруднено лице съгласно чл. 38,
ал.1,т.2 от ЗА според данните в представените по всички дела пълномощни.
Изчислението се прави от съда при приложение правилото на чл. 7, ал.2, т.4
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и
съобразно курса шв.фр./лев, посочен в приложение № 1 към договора, при
което дължимото адвокатско възнаграждение за всяка една от инстанциите
/първа, две касационни и три апелативни/ възлиза на 1068.45 лв., или общо
6410.70 лв.
Мотивиран от горното съставът на ПАС
РЕШИ:
14
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 231/13.06.18 г., постановено по
т.д. № 52/17 г. по описа на С.ски окръжен съд,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ю. Б.“
АД гр.С. ЕИК ********* и Ч. Т. П. ЕГН ********** от гр. С., ул. “Е.“ № **,
вх. *, ет. *, ап. *, съществуването на вземане на „Ю. Б.“ АД ЕИК *********
спрямо Ч. Т. П. ЕГН ********** по договор за кредит за покупка на
недвижим имот № *******/******** г. за сумите: 74 868.06 швейцарски
франка - главница; 21 746.76 швейцарски франка – договорна
/възнаградителна/ лихва за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014год.;
1 497.18 швейцарски франка – такси за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014
г., ведно със законните лихви върху главницата и дължимите такси, считано
от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение
17.Х.2014год. до окончателното изплащане на вземането,
за които суми издадена заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК № ***/******** г. по гр.д. № 1008/2014 г. на
С.ски районен съд,
като ОТХВЪРЛЯ ИСКА за разликата до пълните предявени
размери: до 76 137.06 шв.фр. главница, до 34 858.95 шв.фр. договорни
лихви за периода от 9.1.2009 г. до 16.Х.2014 г., до 1 611.57 шв. фр. - такси по
договора за периода от 9.1.2009 г. до 16.Х.2014 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН
И ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА Ч. Т. П. ЕГН ********** да заплати на „Ю. Б.“
АД ЕИК ********* разноски по делото както следва:
3179.20 лв. ДТ и 3415 лв. адвокатско възнаграждение /с
ДДС/ - за заповедното производство;
3484.15 лв . – разноски за първа инстанция; 3 179.20 лв. –
разноски по т.д. № 674/18 г. на ПАС /платена ДТ; 3 205.34 лв. – разноски по
т.д. 1131/19 г. на ВКС /платена ДТ/.
ОСЪЖДА „Ю. Б.“ АД ЕИК ********* да заплати на Ч. Т. П.
ЕГН ********** разноски по делото както следва: 6.50 лв. – разноски за
първа инстанция; 473.46 лв. – разноски по т.д. № 506/21 г. на ВКС.
ОСЪЖДА „Ю. Б.“ АД ЕИК ********* да заплати на адвокат
15
В. Р. адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.2 вр. чл. 38, ал.1,т.2 от
Закона за адвокатурата в размер на 6 410.70 лв. за разглеждането на делото в
първа, трите апелативни и двете касационни инстанции до сега.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16