№ 42
гр. Разград , 18.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на първи март, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Ирина М. Ганева
Атанас Д. Христов
при участието на секретаря Н.Р-Х-
като разгледа докладваното от Анелия М. Йорданова Въззивно гражданско
дело № 20213300500014 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от С. Х. С. чрез особен представител адв. Н. против
Решение № 424/ 17. 12. 2020 г. по гр. д. № 2581/ 2020 г. по описа на РС Разград, с което
съдът е приел за установено по отношение на „Кредит Инс“ ООД, че С. Х. С. дължи сумата
500 лева главница, ведно със законната лихва от 14. 03. 2019 г. до окончателното й
изплащане, сумата 165 лв. договорна лихва за периода от 31. 10. 2018 г. до 11. 03. 2019 г. ,
сумата 371, 25 лв. договорна такса гарант за периода 31. 10. 2018 г. до 11. 03. 2019 г. , сумата
4, 34 лв. лихва за забава от 02. 12. 18 г. до 11. 03. 19 г. и е осъдил С. да заплати на
въззиваемия сумата 1075 лв. разноски по делото и 325 лв. разноски по заповедното
производство.
Изложени са доводи, че решението е необосновано и незаконосъобразно, тъй като
съдът е обсъдил събраните по делото доказателства в нарушение на закона и е достигнал до
необосновани правни изводи, както и че е постановено при съществени процесуални
нарушения и непълнота на доказателствата. Със заявените доводи оспорва наличието на
валидно възникнало облигационно правоотношение по твърдения от ищеца договор за
потребителски кредит. Моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго от
въззивния съд, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.
Въззиваемата страна „ Кредит Инс“ ООД е депозирал писмен отговор на въззивната
1
жалба. Заявява становище, че въззивната жалба е неоснователна.
Разградският окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните
и след проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него,
разгледана по същество се явява частично е основателна.
Ищецът представя по делото писмени доказателства, че на 31. 11. 2018 г. между
страните е сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 81353 от разстояние,
според който на въззивника е предоставен потребителски кредит в размер на 500 лв. със
срок за погасяване на 11 месечни вноски, при ГПР 49, 7%, ГЛП 36%. В т. 4 от договора е
посочено, че за гарантиране на вноските по кредита, кредитополучателят се е задължил да
заплати в полза на кредитора „такса Гарант“ разсрочена към месечната му вноска, съгласно
погасителния план. Срокът и начинът на издължаване, размера на възнаградителната лихва
са уговорени в погасителния план, съдържащ се в договора. В погасителния план е
уговорено издължаване на кредита на 11 равни месечни вноски при 45, 45 лв. главница, 15
лв. лихва, 33, 75 лв. такса Гарант, общ размер на месечната вноска 94, 25 лв. , обща сума за
издължаване в размер на 1 036, 25 лв. Първата вноска е дължима на 30. 11. 2018 г. , а
последната вноска- на 30. 09. 2019 г.
Ищецът е представил и е приета като доказателство Разписка № 2000000163860475/
31. 10 2018 г., с която удостоверява преведена чрез EasyPay на ответника сума в размер на
500 лв.
От приетото от районния съд заключение на ССЕ се установява, че сумата 500 лв. е
предоставена на ответника чрез системата за електронни плащания EasyPay на основание
сключения договор за потребителски кредит. Ответникът не е извършвал плащания по
кредита. Размерът на дължимата такса „Гарант“ е 371, 25 лв. Договорната лихва е в размер
на 165 лв., законната лихва 4, 34 лв. Общо размера на задължението е 1 040, 59 лв.
Пред въззивната инстанция са представени от въззиваемия на електронен носител
всички електронни документи, свързани със сключване на процесния договор за кредит,
които съдът възпроизведе в проведеното съдебно заседание, съгл. чл. 184 от ГПК.
При тези данни съдът приема, че въззивната жалба е частично основателна.
От събраните по делото писмени доказателства се установява безспорно, че между
страните е сключен от разстояние Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 81353/ 31.
11. 2018 г., въз основа на който въззиваемият е предоставил на въззивника сумата 500 лв.
със срок на издължаване 30. 09. 2019 г. на 11 равни месечни вноски. От приетото
заключение на ССЕ и приложената Разписка № 2000000163860475/ 31. 10 2018 г. се
установява, че сумата 500 лв. е усвоена от въззивника.
2
Процесният договор е сключен по реда на ЗПФУР, където е предвидена
възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние чрез използване като
средство за комуникация от разстояние електронен път. Според разпоредбата на чл. 6, ал. 1
от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. В чл. 18 от с. з. са посочени подлежащите на
доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на
кредит от разстояние. За доказването на преддоговорната информация и на електронните
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и
електронните удустоверителни услуги. Според чл. 3 от ЗЕДЕУУ препращащ към чл. 3, т. 35
от Регламент № 910 от 2014 година на ЕС , "електронен документ" е всяко съдържание,
съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-
визуален запис. Според чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ, писмената форма се смята за спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Ето защо следва да се
счита, че формата за доказване е спазена, след като договорът е във вид на електронен
документ. В чл. 4. 1 от представените Общи условия, приложими към договора и достъпни
на сайта на дружеството, е посочено, че чрез обявената на сайта на "Кредит Инс"
информация кандидатът избира вида, сумата и периода на кредита, като се информира за
размера на дължимите от него лихви, и чрез приложената в сайта на кредитодателя
регистрационна форма изпраща заявка за избрания вид услуга. Съгласно чл. 2. 2. от ОУ
преддоговорната информация се предоставя във формата на стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. Преддоговорната
информация е предоставена на потребителя. От приетите по делото писмени доказателства
се установява, че със Заявка № 81353 от 31. 10. 2018 г. в 12, 19 ч. въззивникът е поискал
отпускане на кредит в размер на 500 лв. с посочена сума за връщане 1036, 25 лв. до 30. 09.
2019 г. и на 31. 10. 2018 г. в 12, 22 ч. заявката му е потвърдена. Според т. 4.12 от Общите
условия, с потвърждението на линка към договора се счита, че между заемателя и
дружеството има сключен договор за потребителски кредит, което пък от своя страна се
явява предпоставка за превеждане на съответната заемна сума чрез системата на EasyPay.
Освен това, договорът за заем е реален договор, с който заемодателят предава в собственост
на заемателя пари или други заместими вещи срещу задължение за връщането им.
Предаването на сумата или вещта е елемент от фактическия състав на договора за заем и
необходима предпоставка за пораждане на заемното правоотношение с произтичащото от
него вземане за връщане на заетата сума или вещ. За да бъде уважен иска, следва ищецът да
докаже фактическото предаване на заетата сума, което в настоящото производство е
сторено, поради което и искът е основателен и доказан по отношение на главницата. От
заключението на ССЕ се установява, че въззивникът не е извършвал плащания по кредита,
поради което дължи и уговорената в договора договорна лихва, както и лихва за забава.
3
Досежно претенцията на въззиваемия за установяване, че се дължи такса „Гарант“ от
въззивника в размер на 371, 25 лв., съдът приема, че е неоснователна. Приложен е договор
за предоставяне на гаранция по потребителските кредити с "Бикнел корп" – ООД.
Последното, в качеството си на дружество гарант, се задължава да гарантира вземанията на
кредитодателя по отпуснати потребителски кредити от въззиваемия. По делото не се твърди
дружеството гарант да е извършило каквато и да било услуга в полза на въззивника –
кредитополучател или пък на кредитора за погасяване на вземанията. Според чл. 10а, ал. 1
от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Посочените допълнителни услуги по
естеството си са свързани с усвояване и управление на кредита, а според императивната
разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Клаузата на т. 4 от
договора противоречи на закона и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна. В §1, т. 1 от ДР на
ЗПК е предвидена възможност за заплащане на разходи по кредита за допълнителни услуги,
свързани с кредита, но процесните уговорени такси не са от тази категория. Допълнителни
услуги според чл. 10а, ал. 1 ЗПК са такива услуги, които са свързани с договора за
потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните,
например, издаването на различни референции, удостоверения и служебни бележки за
отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение и др. Дейностите, за които ищецът
претендира плащане под формата на такса „Гарант“ са във връзка с изпълнение на
задълженията на страните по договора и за тях не се дължи заплащане от кредитополучателя
на осн. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и водят до неоснователно обогатяване на кредитора, за сметка
на кредитополучателя. Явно е, че целта на договора за предоставяне на гаранция е да се
получи плащане, с което се постига заобикаляне на закона – чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Плащането
на сумата 371, 25 лв., разсрочена на 11 месечни вноски по 33, 75 лв. при уговорен ГЛП 36%
и ГПР 49, 7%, реално представлява прикрито допълнително възнаграждение за кредитора
по кредита извън договорната лихва, което като се включи в ГПР, надхвърля 50% -
петкратния размер на законната лихва. Поради това, че за разпоредбите на потребителския
кредит, съобразно чл. 24 от ЗПК се прилагат разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП, то
посочената клауза се явява на основание чл. 143, т. 19 от ЗЗП и неравноправна клауза. По
изложените съображения, сумата 371, 25 лв. не се дължи от въззивника. В тази част
обжалваното решение следва да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде
отхвърлен иска за сумата 371, 25 лв.
Особеният представител на въззивника претендира да му бъде увеличено
определеното от районния съд възнаграждение за процесуалното представителство пред
въззивната инстанция от 150 лв. на 300 лв. Районният съд е определил възнаграждение и
такова е изплатено на особения представител за процесуално представителство в първата
инстанция в размер на 300 лв. Съобразно фактическата и правна сложност на делото пред
въззивния съд, възнаграждението правилно е определено на осн. чл. 47, ал. 6 от ГПК в
половин размер. Обема на извършените от особения представител действия пред въззивната
4
инстанция е по-малък от тези пред районния съд, делото е разгледано и приключило в едно
съдебно заседание, поради което не се налага корекция на така определения размер на
възнаграждението.
Предвид изхода на спора пред въззивния съд, въззивника дължи разноски на
въззиваемия, съразмерно с уважената част от жалбата в размер на 289, 45 лв. за тази
инстанция. В производството пред районния съд ответникът дължи разноски на ищеца,
съразмерно с уважената част от исковете в размер на 691, 47 лв., а за заповедното
производство в размер на 209 лв. Въззивникът дължи държавна такса пред въззивната
инстанция в размер на 14 лв., а въззиваемият в размер на 9 лева.
Воден от изложеното, Разградският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 424/ 17. 12. 2020 г. по гр. д. № 2581/ 2020 г. по описа на РС Разград В
ЧАСТТА, в която съдът е приел за установено по отношение на „Кредит Инс“ ООД, че С. Х.
С. дължи сумата 371, 25 лв. договорна такса гарант за периода 31. 10. 2018 г. до 11. 03. 2019
г. и В ЧАСТТА, в която С. Х. С. е осъден да заплати на „Кредит Инс“ ООД сумата над
размера от 691, 47 лева направени по делото разноски, както и за сумата над размера от 209
лева разноски по ч. гр. д. № 536/ 2019 г. на РРС и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ ИСКА, предявен от „Кредит инс“ ООД гр. София, ЕИК ********* да се
приеме за установено, че С. Х. С., ЕГН ********** дължи сумата 371, 25 лева,
представляваща такса „Гарант“ за периода 31. 10. 2018 г. до 11. 03. 2019 г. по Договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 81353/31. 11. 2018 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 424/ 17. 12. 2020 г. по гр. д. № 2581/ 2020 г. по описа
на РС Разград в останалата част.
ОСЪЖДА „Кредит инс“ ООД гр. София, ЕИК ********* да заплати сумата 9, 00
лева по сметка на Разградския окръжен съд за държавна такса.
ОСЪЖДА С. Х. С., ЕГН ********** да заплати сумата 14 лева по сметка на
Разградския окръжен съд за държавна такса.
ОСЪЖДА С. Х. С., ЕГН ********** да заплати на „Кредит инс“ ООД гр. София,
ЕИК ********* сумата 289, 45 лева разноски пред въззивната инстанция.
ПК ГПКг
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6