№ 13425
гр. София, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20241110172242 по
описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
И. В. В. е предявил срещу „С К К Г" АД кумулативно съединени искове с правна
квалификация чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от
ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с които се иска прогласяването на нищожността на Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 29.02.2024 г., сключен между страните, както и
осъждането на ответника да заплати на ищеца заплатената без основание сума в размер на
89, 06 лв., представляваща възнаградителна лихва по пар. 1 от Договор за потребителски
микрокредит от разстояние от 29.02.2024 г., за периода от 29.03.2024г. до 29.05.2024 г.; както
и заплатената без основание сума 246, 72 лв., представляваща неустойка за непредставено
обезпечение на основание пар. 7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
29.02.2024г. за периода от 29.03.2024 г. до 29.05.2024 г.
Ищецът твърди, че на 29.02.2024 г. между него и „С К К Г" АД е бил сключен
Договор за потребителски микрокредит от разстояние. Страните са постигнали
споразумение заемодателят да предостави паричен заем в размер на 1 000,00 лв. (хиляда
лева). Определен е бил размер на годишен лихвен процент съгласно пар. 1, а именно 52.68
%. Срокът за издължаване на кредита е бил 3 (три) месеца, с крайна дата 29.05.2024 г. В пар.
1 е било посочено, че годишният процент на разходите е 67.46 %. Посочва, че при
сключването на договора, в пар. 6, във връзка с пар. 7 от договора е било предвидено
условието за обезпечаване на договора за паричен заем с предоставяне на поръчител, който
да отговаря на предвидените условия в пар. 6 от договора. При непредоставяне на
предвидените гаранции в тридневен срок от подписване на договора, в пар.7 е било
предвидено начисляването на неустойка в размер на 246,72 лв. Сочи, че още с подписването
на договора и изготвянето на Погасителен план към него е била начислена неустойка за
непредставяне на обезпечение, като същата е била включена в крайната сума за връщане по
кредита. Твърди, че е заплатил всички суми, дължими по Договора за паричен заем, ведно с
възнаградителната лихва и начислената неустойка за непредоставено обезпечение. Твърди,
че договорът е недействителен, тъй като в него не е посочено ясно как е формиран
годишният процент на разходите. В допълнение неправилно в него не били включени
допълнителните разходи, а в случай, че те са били включени в ГПР, то той би надхвърлял
многократно предвидения размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че уговорената
1
неустойка представлява скрито възнаграждение по кредита. Счита, че клаузата създава
необосновано високо обезщетение, поради което същата представлява неравноправна клауза.
С оглед гореизложеното моли за уважаването на предявените искове и присъждането на
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответник, с който
оспорва предявения иск. Оспорва да е налице правен интерес от предявения установителен
иск от ищеца. Твърди, че сключеният между страните договор напълно отговаря на
императивните изисквания, заложени в Закона за потребителския кредит и Закона за защита
на потребителя, Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги, поради което е и
действителен. Оспорва неправилното изчисление на възнаградителната лихва или размера
на ГПР да води до недействителност на договора. Посочва, че в погасителния план е била
описана всяка една от дължимите вноски, както и е била направена подробна разбивка
какво включва същата. Посочва, че уговорената неустойка не е включена към ГПР. Твърди,
че тя се начислява поради неизпълнението на договорно възнаграждение от страна на ищеца.
Счита, че дори същата да е недействителна това не би довело до нищожността на целия
договор. Моли за отхвърлянето на предявените искове и присъждането на сторените по
делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор
за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и че по отношение на същия е
налице на нарушение на закона, тъй като е посочен неправилен размер на ГПР, както и че
същият противоречи на закона на твърдените в исковата молба основания.
По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже,
че е заплатил посочените в исковата молба сума за възнаградителна лихва и за неустойка.
В тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на същата.
Съдът е обявил с доклада по делото, че служебно следи за неравноправност на клаузи
от договора за потребителски кредит, за което е предоставил на страните при условията на
състезателност възможност да ангажират доказателства за евентуалното наличие/липса на
неравноправност на клаузи от договора.
За безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал.
1, т. 3 и т. 4 ГПК с обявения за окончателен и неоспорен от страните доклад за безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: че ищецът е заплатил по
процесния договор сума в общ размер от 1336 лв., като с нея са били погасени следните
вземания по договора: 1000 лв. главница, 88, 55 лв. договорна лихва и 247, 45 лв. неустойка
за непредоставяне на обезпечение, както и че разходите за неустойка не са включени към
размера на годишния процент на разходите.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски микрокредит от разстояние, сключен
между ищеца и ответното дружество на 29.02.2024 г., по силата на който на ищеца е бил
отпуснат заем в размер на 1000 лв. със срок от 3 месеца. В договора са посочени фиксирана
годишна лихва в размер на 52, 68 %, годишен процент на разходите в размер на 67, 46 % и
обща сума за погасяване в размер на 1089, 06 лв. Съгласно пар. 6 от договора в тридневен
срок от сключване на договора потребителят се задължава да осигури на кредитора едно от
следните обезпечения: поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна
бележка от работодател, доказваща размер на трудовото възнаграждение, надвишаващ 90 %
от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати, или
поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от
работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение, надвишаващ 50 %от
2
стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати.
Съгласно пар. 7, в случай че потребителят не представи в срок някое от обезпеченията и не
упражни правото си на отказ от договора, той дължи неустойка в размер на 246, 72 лв.,
платима на 3 равни части на падежите на вноските по договора.
От приложените на л. 12 – л. 14 разписки се установява, че ищецът е заплатил в полза
на ответното дружество сума в общ размер от 1336 лв., както следва: 450 лв. на 11.04.2024 г.,
442 лв. на 20.05.2024 г. и 444 лв. на 28.05.2024 г.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Между страните не се спори, че ищецът е получил заемната сума в размер на 1000 лв.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта
на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им всяка с естеството на сключения
договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито
възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се
предостави по избор на заемателя: физическо лице – поръчител или две физически лица-
поръчители, отговарящи на изключително завишени изисквания към финансовия и
кредитния им статус и тридневен срок за осигуряване на обезпечението заедно със служебни
бележки от страна на поръчителите, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се стига
до значително нарастване на цената на кредита и възлагане на потребителя финансова
тежест. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е
разгледана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г.,
ОСТК, в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Обстоятелствата, обуславящи възникването на задължение за
заплащане на посочената неустойка, водят до извод, че с нея се цели постигане на забранен
от закона правен резултат, като тя води до неоснователно обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника, тъй като длъжникът изначално е изправен пред невъзможността да
изпълни задължението, чието изпълнение обезпечава неустойката.
Основателен е и доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. В конкретния случай дори не са необходими
специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия
неустойката, не нарушава това изискване, а при нейното включване е надхвърлен
законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като самата неустойка се равнява на
почти ¼ от размера на главницата. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
3
и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не
съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите
надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-
напред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора
за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.
Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че тези
вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, според което за да осигури по-голяма защита на
потребителите законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам
и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита, т.е. всички суми платени извън главницата по процесния
договор се явяват платени без основание и подлежат на връщане по предявения иск по чл.
4
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. В разглеждания случай между страните са отделени като
безспорни обстоятелствата, че освен главницата от 1000 лв. ищецът е погасил и
възнаградителна лихва в размер на 88, 55 лв. и неустойка за непредоставяне на обезпечение
в размер на 247, 45 лв., които суми предвид нищожността на договора за кредит се явяват
заплатени без основание и подлежат на връщане. Ето защо, предявеният иск за заплатена
без основание сума за възнаградителна лихва следва да бъде уважен за сумата от 88, 55 лв. и
да бъде отхвърлен за разликата над 88, 55 лв. до пълния предявен размер от 89, 06 лв., а
предявеният иск за заплатена без основание неустойка следва да бъде уважен в пълния
предявен размер от 246, 72 лв.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски за държавна такса и за
адвокатско възнаграждение. Съдът констатира, че погрешно е определил дължимата
държавна такса по заведените искове в размер на 130 лв., вместо правилният размер от общо
100 лв., от които 50 лв. по отрицателния установителен иск и 50 лв. по осъдителните
претенции. При разпределяне на отговорността за разноски в полза на ищеца следва да бъде
присъдена сума за държавни такси в общ размер от 101, 40 лв., от които 100 лв. за
разглеждане на предявените искове и 1, 40 лв. за служебно изготвяне на преписи, като
останалата част от платената държавна такса в размер на 30 лв. подлежи на
възстановяване при изрична молба от страна на ищеца с посочена банкова сметка за
възстановяването.
Ищецът претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на общо
1800 лв., платено в брой, съобразно приложения по делото договор за правна защита и
съдействие. Ответникът още с исковата молба е направил възражение за прекомерност, което
съдът намира за основателно предвид правната и фактическа сложност на делото, размера
на претенциите и извършените процесуални усилия. В полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. по следните
съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
5
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа
и правна сложност.
Ето защо, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 501,
40 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от И. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
„Ч..“ № ..., вх. Б, ет. 1, АП.., срещу "С К К Г" АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: гр. София, жк „Д...д“, ул. „В...“, БЛ.., офис 6, иск с правно основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД вр. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19 ЗПК нищожността на Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 29.02.2024 г., поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА "С К К Г" АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, жк
„Д...д“, ул. „В...“, БЛ.., офис 6, да заплати на И. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ул. „Ч..“ № ..., вх. Б, ет. 1, АП.., на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД заплатената без
основание сума в размер на 88, 55 лв., представляваща възнаградителна лихва по пар. 1 от
Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 29.02.2024 г., за периода от
29.03.2024г. до 29.05.2024 г., както и заплатената без основание сума в размер на 246, 72 лв.,
представляваща неустойка за непредставено обезпечение на основание пар. 7 от Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 29.02.2024 г. за периода от 29.03.2024 г. до
29.05.2024 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за заплатена без основание възнаградителна лихва за
разликата над 88, 55 лв. до пълния предявен размер от 89, 06 лв.
ОСЪЖДА "С К К Г" АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, жк
„Д...д“, ул. „В...“, БЛ.., офис 6, да заплати на И. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ул. „Ч..“ № ..., вх. Б, ет. 1, АП.., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер
на 501, 40 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6