Р Е Ш
Е Н И Е
№ 262211 11.08.2021 година град Пловдив
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХІХ граждански състав, в публично заседание на двадесети май две
хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 19289 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба на Г.З.Х., ЕГН **********, против „**********“
ЕООД, ЕИК ********, с която са предявени обективно съединени установителни
искове в условията на евентуалност с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК.
Ищецът твърди,
че между страните бил подписан договор за потребителски кредит № *********** от 27.09.2019 г., който бил
недействителен, поради противоречие с добрите нрави и сключване в разрез с
изискванията на чл. 11, т.9 и т.10, вр. с чл. 22 ЗПК.
Твърди се, че
по силата на договора, на кредитополучателя Х., му се предоставя в заем под формата
на потребителски кредит, сумата в размер на 2000 лева, при ГЛР 41 %, или 0.11 %
лихвен процент на ден. Размерът на договорния лихвен процент се нарушавал
добрите нрави, поради което клаузата била нищожна, тъй като надвишавала
трикратния размер на законната лихва.
Твърди се
нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК, като нищожността на клаузата,
регламентираща част от реквизитите на договора – лихвеният процент, водела до нищожност на цялото заемно
правоотношение.
На следващо
място, се излагат твърдения, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7, т.10 и т. 11 ЗПК. Сочи, че към договора за кредит е подписано и споразумение за предоставяне
на допълнителен пакет от услуги, по което като част от потребителското
правоотношение се дължи възнаграждение за кредитора, което се изплаща заедно и
като част от погасителната вноска. По този начин, чрез начисляване на
допълнителен, постоянен и отначало известен разход за потребителя, било налице
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се
заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде
по-висок от път пъти размера на законната лихва.
На следващо
място, излага, че прибавянето на такси и разноски с постоянен характер и
изначално определени, които се изплащат от потребителя заедно и като част от
погасителната вноска представляват заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, поради което и водели до нищожност на договора за потребителски кредит.
Отделно, ищецът
твърди, че не се е съгласявал с начина на усвояване на зеамната сума – чрез
посочената банкова сметка, ***, а от ответното дружество. Именно защото тази
сметка била попълнена и посочена служебно от ответника, същата била запорирана
от съдебен изпълнител, поради което заемната сума е удържана по изп. дело.
С оглед изложеното се моли за
прогласяване на договора за недействителен. Претендират се разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска, като твърди,
че законът позволява свободно договаряне между страните на размера на лихвата. Счита,
че не е налице нарушение на добрите нрави, когато съгласието е в съответствие
със закона. Изразява становище, че договорът е действителен, съгласно
разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и чл. 22 ЗПК.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът предявява и насрещен иск против ищеца за осъждането
на последния да му заплати сумата от 2000 лева – представляваща главница по
договора. Твърди, че сумата е предоставена на 27.09.2019 г. по банков път.
Срокът за издължаване е 36 месеца, ГПР 49.05 %, ГЛП 41 %. Твърди, че Х. не е
заплатил нито една от дължимите по договора за кредит месечни вноски.
Поради
изложеното, искането е да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата в
размер на 2 000 лева, представляваща заплатена главница по посочената в
договора за кредит, банкова сметка ***.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът по насрещния иск – Г.Х., е подал писмен отговор, с който оспорва
иска. Твърди, че не е получил сумата от 2000 лева, тъй като посочената в
договора банкова сметка, ***на от Х., а била едностранно посочена от „Профи
Кредит България“ ЕООД, в резултат на което сумата била удържана по запор върху
банковата сметка от ЧСИ. Сочи, че не е посочвал банкова сметка ***ал с нея, а
същата е едностранна попълнена от дружеството, без знанието и съгласието на
заемополучателя. Поради удържането на сумата, поради наложения запор върху
същата банкова сметка, ***, поради което и липсвало разместване на блага, без
основание.
Поради
изложеното, искането е да се отхвърли предявения насрещен иск, като
неоснователен.
Съдът, след като обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията
на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
По делото не се спори, че между
страните е подписан Договор за потребителски кредит № ********* от 27.09.2019
г., за сумата от 2000 лева, при ГЛП 41 %. От приетия като писмено доказателство
по делото - процесният договор (л.99), се установява, че същият е сключен при
следните параметри: сума на кредита – 2000 лева, за срок от 36 месеца, с размер
на вноската по кредита: 95.58 лева, ГПР 49.05 %, ГЛП 41 %, лихвен процент на
ден-0.11 %, като дължимата сума по кредита е 3439.99 лева. В чл. VІ от договора
е уговорено и закупуването на пакет за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ на
обща стойност 2000 лева, като сумата е разсрочена на равни части, по 55.56 лева
към всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от
допълнителни услуги възлиза на 5 439.99 лева, по 151.14 лева всяка вноска.
Видно
от Искане за отпускане на потребителски кредит от 27.09.2019 г. (л.88), Г.Х., в
параметри на искания кредит, е посочил: сума на кредита: 2000 лева, срок: 36
месеца и начин на изплащане кредита:
„чрез банков превод“. На същата дата – 27.09.2019 г., са подписани и останалите
документи във връзка с кредита – Информация и Декларация във връзка с
обработката на личните данни (л.89-91), Стандартен европейки формуляр за
предостяване на информация за потребителските кредити (л.93-98), Общи условия на
„Профи Кредит България“ ЕООД към договор за потребителски кредит (л.100-104),
Погасителен план (л.105).
По
делото е прието като писмено доказателство по делото – Преводно нареждане за
кредит превод от 27.09.2019 г.
(л.109), от „Профи Кредит България“ ЕООД за заплащане на Г.З.Х., по посочена
банкова сметка „***“, на сумата от
2000 лева, с посочено основание за плащане: „***********“.
От
приетото по делото Уведомление за промяна на данни по договор за потребителски
кредит № *********** (л.107), се установява, че Г.Х., е подал същото до „Профи
Кредит България“ ЕООД, на 30.09.2019 г.,
с което е уведомил последното за промяна на данни по горепосочения договор,
като е посочил, че банковата му сметка е
*************. Към
същото е приложена служебна бележка, издадена от „Райфайзенбанк (България)“
ЕАД, за потвърждаване на сметката на Х., от 30.09.2019 г.
Предвид така установените факти, съдът приема следното:
Относно
предявения главен иск за недействителност на договора:
Съдът
приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение
по договор за потребителски кредит. Ответникът е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност
и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл.
11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази
връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита,
защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в
ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.05
%, а възнаградителната лихва – 41 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 %
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността
в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на
дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с
разходите по ГПР, а е в размер на 5 439.99 лева. Изрично е отбелязано, че
в тази обща сума е включена стойността на пакет от допълнителни услуги, по
който се дължи възнаграждение за предоставената от ответника на ищеца услуга в общ
размер на 2000 лева.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът намира, че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата
сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В контекста
на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В Допълнителна преддоговорна
информация, представляваща приложение към СЕФ, /л.95/, относно услугите е посочено,
че допълнителната услуга „Фаст“ предоставя право на приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, а относно допълнителната услуга „Флекси“ е
посочено, че предоставя право на промяна на погасителния план на потребителския
кредит.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на
кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са
услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с
договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, услугата „Фаст“ представлява
действие по усвояване на кредита във времево отношение, а тази по услугата
„Флекси“ има за предназначение да улесни взаимоотношенията между кредитор и
потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането на сумите по него.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на
кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият
размер би надхвърлил законовото ограничение. Така,
с тази сума, реално се увеличава
печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава
едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора
годишен процент на разходите от 49.05 % не отговаря на действителния такъв.
Това се потвърждава и от изготвената от вещото лице М.М. и приета по делото съдебно –
счетоводна експертиза като обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните,
че в посочения в договора ГПР от 49.05 % е включена само договорната лихва, а ГПР,
с който се оскъпява кредита с уговореното възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги е 33.33 %.
Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и
следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2957/2019 г.
Не е спазено и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на финансовата институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването
на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора.
Следователно процесният договор е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
За пълнота на
изложението, съдът отбелязва и, че клаузата за дължимост на възнаградителна
лихва по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
При формиране
размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната
практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004
г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр.
д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д.
6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.
№ 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер
на 41 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 49.05 %, надхвърлят законната, което представлява
нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в
обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като
същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на
финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната
лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите
нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова
задължение не е възникнало за ищеца.
Следователно процесният договор е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Ето защо и претенцията на ищеца е основателна и
следва да бъде уважена.
Относно насрещния иск:
Съдът намира, че тъй като Договор за потребителски кредит №
********* от 27.09.2019 г., сключен между страните по
делото, е приет за недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, което е заемната сума, като връщането й се
осъществява по правилата на неоснователното обогатяване, тъй като договорът е
нищожен, респ. получената от него заемна сума е усвоена при липса на правно
основание за това.
Основният спорен по делото въпрос по този иск, с оглед релевираните от
ответника възражения, е дали ищецът е предал на ответника заемната сума в
размер на 2000 лева. В тази насока, ответникът възразява, че банковата сметка,
по която е преведена сумата не била посочена от Х., а била едностранно посочена
от „Профи Кредит България“ ЕООД, в резултат *** което сумата била удържана по
запор върху банковата сметка от ЧСИ, съответно не била получена от
заемополучателя.
По
делото безспорно се установява, че „Профи Кредит България“ ЕООД е превело на 27.09.2019 г. по банкова сметка на Г.З.Х., сумата от 2000
лева, с посочено основание за плащане: „***********“.
Съгласно разпоредбата на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, изпълнението на задължението
трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от
закона лице. В противен случай то е действително само ако кредиторът го е
потвърдил или се е възползвал от него. А според ал. 3 на същата разпоредба,
когато плащането става чрез задължаване и заверяване на банкова сметка, ***еряване
сметката на кредитора.
Съдът намира за неоснователни възраженията на Х., че не е получил заемната
сума по процесния договор за кредит, преведена му по банковата му сметка, на
27.09.2019 г. Обстоятелството, че точно тази е била посочената от него банкова
сметка, ***, вкл. и от подаденото от Х., три дни по-късно, на 30.09.2019 г., Уведомление за
промяна на данни по договор за потребителски кредит № *********, с което е
уведомил кредиторът за новата му банкова сметка. ***.09.2019 г., заемополучателят
е посочил точният номер на договора за кредит, по който да се отрази промяната,
сключен между страните – на 27.09.2019 г. Видно, от цялото кредитно досие,
всички документи са подписани от Х. и неоспорени от него, именно на 27.09.2019
г., на която дата и кредиторът е заверил банковата му сметка.
Ирелевантно за
спора е, дали преведената сума по банковата сметка, е била запорирана или не. В
тази насока, дори възраженията на Х. останаха голословни, доколкото не са
представени доказателства за наложен запор по посочената банкова сметка. ***,
дали банковата сметка, по която е преведена сумата е на Х., а не дали е била
запорирана в полза на трето лице. А в тази насока, дори няма възражения.
Напротив, от всички събрани по делото доказателства, се установява, че към
датата на превода – 27.09.2019 г., банковата сметка е именно на Х.. Със
заверяването й, кредиторът е изпълнил задължението си по договора за кредит,
като е предоставил в заем сумата в размер на 2 000 лева. Дори, да се
установи, действително, че банковата сметка, по която е преведена заемната сума
е била запорирана, това обстоятелство, не го освобождава от задължението да я
върне, доколкото той се е възползвал от получената сума, макар и сумата да е
отишла за удовлетворяването на негови кредитори.
Предвид изложеното, съдът намира, че и насрещният
иск е основателен и следва да бъде уважен.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на всяка от страните, се дължат
направените по делото разноски.
Ищецът
Х. е направил разноски за заплатена държавна такса в размер на 80 лева, депозит
за вещо лице по ССЕ в размер на 100 лева, както и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева.
Съдът намира за
неоснователно направеното от ответника възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение, тъй като същият е съобразен с
минималните размери на адвокатските възнаграждения съгласно НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. с оглед
материалния интерес и съответства на процесуалните усилия за защита интересите
на ищеца по делото.
Така общия размер на
разноските, които следва да му се присъдят е в размер на 680 лева.
Ответникът
и ищец по насрещния иск „Профи Кредит България“ ЕООД, е заплатил държавна такса
в размер на 80 лева. Претендира и юрисконсултско възнаграждение, което е
дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по реда на чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 150 лева, предвид
конкретната фактическа и правна сложност. Следва да му се присъдят разноските в
общ размер на 230 лева.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Г.З.Х., ЕГН ********** и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление – гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, че
сключеният между тях Договор за потребителски кредит № ********* от 27.09.2019
г. е недействителен, на основание
чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да
заплати на Г.З.Х., ЕГН **********, сумата
от 680 лева (шестстотин и осемдесет лева) - разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА Г.З.Х., ЕГН **********
да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, следните суми: сумата от 2 000 лева /две хиляди лева/ –
представляваща получена без основание сума за главница по сключения между
страните Договор за потребителски кредит № ********** от 27.09.2019 г., както и
сумата от 230 лева /двеста и
тридесет лева/ - разноски за
настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала.
С.Г.