№ 10217
гр. София, 16.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20241110167577 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК.
Подадено е заявление от заявителя „АПС бета България“ ЕООД за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжницата Д. Д. К.
за следните суми: 1100 лева – главница, ведно със законната лихва от
14.10.2024 г. до изплащане на вземането; 441,66 лева – възнаградителна лихва
за периода от 13.06.2021 г. до 13.12.2022 г.; 203,25 лева – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 13.12.2022 г. до 02.10.2024 г.;
2220,34 лева – неустойка за забавено плащане, и 879,18 лева – такса за
разноските за събиране на задължението – задължения по Договор за паричен
заем „Кредирект“ № 535634/13.06.2021 г., сключен между длъжницата и
„Сити кеш“ ООД, вземането по което е било прехвърлено на заявителя с
договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 05.04.2023 г. и длъжницата се
твърди да е уведомена за това.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдилищата не издават заповеди за
изпълнение за вземания, които се основават на източници, противоречащи на
закона или добрите нрави.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен
състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния
процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с
въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно
свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към
ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за
потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло
определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от
хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на
Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
1
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението
по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
В договора за кредит ГПР е определен като 48,12 % (на лист 16 от
делото на РС – Варна), т.е. ако кредитът беше отпуснат за 1 година, разходите
за връщането му не могат да са повече от 48,12 % от 1100 лева, или 481,20
лева. Кредитът обаче е отпуснат за 18 месеца, т.е. общият разход не може да
превишава 1,5 пъти годишния, или 32,41 лева, т.е. общата сума за връщане
съгласно данните по договора не може да превишава 721,80 лева, т.е. би
следвало общо да се дължат 1821,80 лева. В случая обаче разходът по кредита
съгласно договора се явява равен на посоченото в края на погасителния план,
или 3762 лева.
В случая уговорената неустойка следва да се включи в размера на общия
разход по кредита съгласно § 1, т. 1 ЗПКр, тъй като съгласно т. 6.1. от договора
2
за кредит, сумата по кредита се отпуска след учредяване на описаните там
обезпечения, а ако не се предостави обезпечение, то се дължи неустойката.
Т.е. в договора са формулирани търговски условия за два вида кредити –
обезпечен при общ размер на вноските 1541,66 лева, и необезпечен – при
размер от 3762 лева. Право на избор на потребителя е кое от двете да
предпочете, но съгласно цитираната по-горе практика е следвало да му се
посочи действителния ГПР по двата варианта. Неосигуряването на
обезпечение в случая е толкова съществено за договора, че следва да се
тълкува като друг търговски продукт, което § 1, т. 1 ЗПКр има предвид под
„прилагане на търговски клаузи и условия“. Следователно договорът за
кредит е вероятно нищожен.
Исканите неустойки за забава и разходи за „принудително събиране“ пък
не следва да се присъждат на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тъй като
законът – чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр, предвижда императивна забрана на
потребител при забава да се начисляват каквито и да е разходи и такси,
различни от лихва за забава, и то в размер не по-голям от този на законната
лихва. Поисканата неустойка пък не следва да се присъжда като резултат от
прилагане на вероятно неравноправна клауза поради несъразмерния си размер
с отпуснатия кредит – чл. 146, ал. 1 ЗЗП във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Така заявлението се уважава само за претендираната главница поради
недействителност на договора за кредит съгласно чл. 23 ЗПКр.
Ако заявителят не е доволен от тълкуването на настоящия съд по
отношение на понятията „безспорност“ на вземането или последици от
неправилно изчислен ГПР, очевидно тези въпроси ще трябва да се решават от
Съда на Европейския съюз.
Претенцията за законна лихва за забава, както за времето от падежа на
задълженията, така и след датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед следва да се отхвърли, тъй като при нищожен договор забавата
настъпва от поканата за длъжника, и ако такава се присъди няма да последват
санкционните последици от нищожността на кредита – вж. в този смисъл е и
практиката на Върховния касационен съд – Решение № 129/30.07.2024 г. по
търг. дело № 630/2023 г., I ТО.
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта, като искането е уважено за 1100 лева от общо
4844,43 лева, или за 22,71 % от предявения си размер, като следователно
пропорционално на заплатената държавна такса от 96,89 лева и 50 лева
юрисконсултско възнаграждение, следва да се присъдят само 22 лева
държавна такса и 11,36 лева юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 81984/14.10.2024 г., подадено
3
първоначално пред Районен съд – Варна, В ЧАСТТА, с която „АПС бета
България“ ООД, с ЕИК: *********, с адрес на управление: София, бул.
„България“, № 81в, ап. 3, иска издаване на заповед за изпълнение срещу Д. Д.
К., с ЕГН: **********, с адрес: С., ж.к. „И.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. *, за суми в
размер на 441,66 лева (четиристотин четиридесет и един лева и 66 стотинки)
– възнаградителна лихва за периода от 13.06.2021 г. до 13.12.2022 г.; 203,25
лева (двеста и три лева и 25 стотинки)– обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 13.12.2022 г. до 02.10.2024 г.; 2220,34 лева (две
хиляди двеста и двадесет лева и 34 стотинки) – неустойка за забавено
плащане, и 879,18 лева (осемстотин седемдесет и девет лева и 18 стотинки),
както и всякаква законна лихва за периода след подаване на заявлението –
такса за разноските за събиране на задължението – задължения по Договор за
паричен заем „Кредирект“ № 535634/13.06.2021 г., сключен между
длъжницата и „Сити кеш“ ООД, вземането по което е било прехвърлено на
заявителя с договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 05.04.2023 г. и
длъжницата се твърди да е уведомена за това.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „АПС бета
България“ ООД, че може да предяви гореописаните си претенции с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено в размер на 71,89 лева (да заплати 71,89 лева такса по иска, а за
главницата, ако се стигне до иск – още 25 лева, или 96,89 лева).
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „АПС
бета България“ ЕООД. Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4