РЕШЕНИЕ
№ 370
гр. Пловдив, 30.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ в публично заседание на
двадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело
№ 20215300501487 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл.от ГПК във вр. с чл.55 ал.1 пр.1 от
ЗЗД.
Образувано е по въззивна жалба от „Профи Кредит България” ЕООД,ЕИК-
*********,чрез юрк.И.П. против Решение № 260684/05.03.2021г.,постановено по гр.д.№
13808/2020г.по описа на ПдРС,7-ми гр.с.,с което е осъдено дружеството да заплати на В. М.
Л.,ЕГН-**********,на основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД сума в размер на
228,96лв.,представляваща недължимо платена сума при начална липса на
основание,съставляваща възнаградителна лихва по недействителен договор за
потребителски кредит № **********/22.08.18г.,както и сума в размер на
1073,27лв.,представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание по
клауза за възнаграждение за пакет допълнителни услуги по недействителен договор за
потребителски кредит № **********/22.08.18г.,ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда-23.10.20г.до окончателното изплащане на сумата.Иска
се отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго,с което да се отхвърлят
предявените искове като неоснователни.Претендират се разноски за двете
инстанции,вкл.600лв.за юрск.възнаграждение.Прави се възражение за прекомерност на
адв.възнаграждение на процесуалния представител на ищеца-въззиваем.
Въззиваемата страна В. М. Л.,ЕГН-********** чрез пълномощника си адв.Б.
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения,изложени в
писмен отговор.Претендира разноски за адв.възнаграждение на осн.чл.38,ал.2 от ЗА,като
прилага акт за регистрация по ЗДДС и списък на разноските.
1
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК,изхожда от легитимирано лице-
ответник,останал недоволен от постановеното съдебно решение,откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.
Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът
намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е
подсъден, произнесъл се е в законен състав.
Пред Районен съд–Пловдив е подадена искова молба от В. М. Л. против „Профи
Кредит България” ЕООД,с която посочва,че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № **********/22.08.18г.,по силата на който ищецът като
кредитополучател е получил в заем сума в размер от 1500лв.за срок от 24 месеца,при
месечна вноска от 92,73лв.,при ГПР-49,89% и ГЛП-41,17%,общо дължима сума по кредита-
2225,52лв.Изтъква се,че към договора е сключено и споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги-1.Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит;2.Възможност за отглагане на определен брой погасителни вноски;3.Възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски;4.Възможност за смяна на дата на
падеж;5.Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.За цитирания
пакет от допълнителни услуги, ищецът е следвало да заплати на кредитора допълнителна
сума в размер от 1800,72лв.,при размер на вноска за пакета-75,03лв.Ищецът твърди,че
договорът за потребителски кредит е недействителен на осн.чл.22 от ЗПК,като не е
съобразен с изискванията на чл.11,ал.1,т.9,10 и 12 от ЗПК. Договорената възнаградителна
лихва с договора била нищожна поради противоречаща на добрите нрави,доколкото
надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити.Нищожна
била и клаузата за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги като
противоречаща на материалния закон и на разпоредбата на чл.21,ал.1 от ЗПК.Начисляването
на възнаграждението за пакета допълнителни услуги представлявал разход по кредита по
см.на чл.19,ал.1 от ЗПК,с което се надвишавало ограничението по чл.19,ал.4 от ЗПК,а
именно,че ГПР не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната
лихва.Направено е искане да бъде уважена предявената претенция с правно основание
чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД,като ответното дружество бъде осъдено да възстанови на ищеца
сумата от 228,96лв.възнаградителна лихва и 1073,27лв.възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги,които суми представляват заплатеното от него по недействителния
договор за кредит над размера на усвоената главница,възлизаща на 1500лв.
Ответникът „Профи Кредит България” ЕООД с депозирания писмен отговор
по чл.131 от ГПК е оспорил претенцията,като счита,че процесният договор за потребителски
кредит не страда от твърдените с исковата молба пороци.Посочва,че пакетът от
допълнителни услуги е предоставен по искане на клиента и не е задължителна предпоставка
за отпускането на кредита,като ищецът се е възползвал от предоставените допълнителни
услуги.В тази връзка се сочи,че на ищеца му е предоставен формуляр и преддоговорна
информация,т.е.той е получил цялата необходима информация.По отношение твърденията
на ищеца,че възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави ответникът счита, че
би било порочно да се цитира стара съдебна практика,която действително приемала,че
нищожни като противоречащи на добрите нрави са клаузите за лихви,надвишаващи
трикратния размер на законната лихва,но тази практика следвало да се преосмисли предвид
2
изменението на ЗПК от 2014г.,с което се въвел горен праг на ГПР,който именно следва да
бъде съобразяван.Към писмения отговор са приложени искане за отпускане на
потребителски кредит,стандартен европейски формуляр,допълнителна преддоговорна
информация,договорът за потребителски кредит № **********/22.08.18г.,споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги,погасителен план към договора.С
допълнително становище ответното дружество признава,че ищецът е правил периодични
плащания по процесния договор за кредит,като заплатената от него сума по погасителен
план възлизала на 2802,23лв.,от която сума заплатената главница е в размер на
1500лв.,заплатената възнаградителна лихва-228,96лв.и заплатеното възнаграждение за
пакета допълнителни услуги-в размер на 1073,27лв.
За да уважи исковете,първостепенният съд е приел,че договорът за кредит е
недействителен на осн.чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.Необходимо било в ГПР
да бъдат описани всички разходи,които трябва да заплати длъжника,а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
дължи.В случая били посочени процентните стойности на ГПР в договора,но от
съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.Нещо повече-в ГПР не било включено
дължимото възнаграждение за допълнителен пакет услуги.ПдРС приема,че е налице пълно
разминаване между посочения в договора ГПР,дължимата сума за заплащане и действително
дължимата величина в края на заемния период.Сумата,която следвало да върне
кредитополучателят-4026,24лв.била почти три пъти по-голяма от заемната сума по договора
за кредит от 1500лв.Кредиторът освен това задължавал длъжника да му заплати
възнаграждение за услуги,които на практика влизат в кръга на обичайната му
дейност,доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие.Посочените в
допълнителния пакет услуги представлявали дейности,присъщи за отв.дружество и в този
смисъл не представлявали допълнителни услуги,които се предоставят на потребителя.
Настоящата инстанция намира за правилни изводите,до които е стигнал
районния съд,а възраженията в жалбата-за неоснователни, като споделя изцяло и препраща
на осн. чл.272 от ГПК към направените правни изводи от Районния съд.
Следва да се отбележи още,че правоотношенията между страните са такива
между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В
чл.143,ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва,надвишаваща
трикратния размер на законната лихва.Доколкото потребителя е по-слабата икономически
страна,уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем,(каквото се
явява уговорената възнаградителна лихва),противоречи на принципа на добросъвестността и
нарушава добрите нрави.Всяка уговорка, накърняваща добрите нрави,съгл. чл.26 от ЗЗД е
нищожна.В тази насока е ориентирана и трайната съдебна практика,съгласно която
максималният размер на лихвата (възнаградителна или такава за забава) следва да е
ограничен,а уговорка,предвиждаща възнаградителна лихва,надвишаваща трикратния размер
на законната лихва,а за обезпечени кредити–двукратния размер на законната
лихва,противоречи на добрите нрави.Тази практика е възприета от съдилищата,като се
застъпва тезата,че допустимият размер на договорната лихва гарантира добросъвестното
упражняване на права и забраната за неоснователно обогатяване,които са основополагащи
принципи в уредбата на гражданските правоотношения.Неоснователно ответникът
приема,че законодателно е възприет максимален размер на ГЛП – до петкратния на
законната лихва.Това твърдение не почива на закона, а напротив – сочената норма указва
3
действително максимален размер-на годишния процент на разходите,който обаче не
включва в себе си единствено договорения процент на лихвата по кредита.
Възнаградителната лихва е само една от съставните части на общите разходи по кредита,към
които се включват още и други преки или косвени разходи,комисионни,възнаграждения от
всякакъв вид и т.н. С този текст законодателят цели ограничаване не на възнаградителната
лихва,а на общите разходи по кредита,които могат многократно да надвишават
договорената лихва.Така с ограничението в ЗПК относно ГПР не се въвежда нов,различен от
общоприетия лимит на договорната лихва, чийто обществено приемлив размер е до
трикратния размер на законната.Така уговореният в процесния договор размер на тази лихва
над 30%,а именно–41,17%,се явява противоречащ на добрите нрави.В този смисъл
настоящата инстанция намира,че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Относно изводите на районния съд в частта,в която е призната за недействителна
клаузата за допълнителен пакет услуги (т.1-5 от Споразумението),следва да се добави още,че
нормата на чл.10а от ЗПК дава възможност на кредитора по договор за потребителски
кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни
услуги във връзка с договора,но това са услуги, които нямат пряко отношение към
насрещните задължения на страните по договора,а именно- предоставяне на паричната сума
и нейното връщане.
В настоящия казус услугата по т.1 е за действие по ускоряване усвояването на
кредита,а услугите по т. 2, 3 и 4 всъщност представляват дейности по усвояването на
кредита.Нормата на чл.10а,ал.2 от ЗПК обаче категорично забранява събирането на такси и
комисионни за дейности,свързани с усвояването и управлението на кредита.
Възнаграждението по т.5 пък е уговорено за нещо,за което няма данни да се е осъществило –
получаване на допълнителни парични средства.
Щом като е уговорено възнаграждение по усвояването и управлението на
кредита,налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,ал.4 от ЗПК,водещо реално до
увеличаване на възнаграждението на кредитора,което пък следва да бъде включено в
годишен процент на разходите от 49.89%, но не е включено.Ако тези допълнителни разходи
се включат в посоченият ГПР,то той би надминал установеният от закона максимален
размер от 50%,а съгласно чл.19,ал.5 от ЗПК подобни клаузи са нищожни.
С оглед на гореизложеното решението се явява законосъобразно и като такова
следва да се потвърди.
Разноски:
Съобразно правния резултат жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати
разноски,които са претендирани на осн.чл.38,ал.2 от ЗА,поради което следва да се присъдят
на адв.дружество,с което въззиваемият В.Л. е сключил договор за правна защита и
съдействие при съобразяване с факта,че адв.дружество е регистрирано по ЗДДС.Съдът
определя размера на адв.възнаграждение съобразно чл.7,ал.2,т.1 от НМРАВ на 360лв.
(300лв.+ 60лв.ДДС).Доколкото адв.възнаграждение на осн.чл.38,ал.2 от ЗА се определя от
съда по НМРАВ,не следва да се разглежда направеното възражение за прекомерност по
чл.78,ал.5 от ГПК.
Съобразно изложените мотиви,Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260684/05.03.2021г.,постановено по гр.д.№
13808/2020г.по описа на ПдРС,7-ми гр.с.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД,ЕИК– *********,да заплати на
Адвокатско дружество „******“,Булстат-********* сумата от 360 (триста и
шестдесет)лв.,представляваща адв.възнаграждение за осъществено на В. М. Л.,ЕГН-
********** безплатно представителство във въззивното производство за един адвокат на
осн.чл.38,ал.2 от ЗА.
Решението е окончателно на осн.чл.280 ал.3 т.1 пр.1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5