№ 19244
гр. София, 23.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА Д. Н.
като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело
№ 20221110162334 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е във връзка с депозирана искова молба от В. М. Н. срещу „КГ”
ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване нищожността, на основание чл. 26, ал.
1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД, на Договор за възлагане на поръчителство от
24.03.2022 г., сключен между страните.
В исковата молба се твърди, че във връзка с чл. 1, ал. 2 от Договор № ../... г. за
потребителски кредит тип „Кредитна линия” А 1 Бърз кредит, на 24.03.2022 г. между
страните е сключен Договор за възлагане на поръчителство, по силата на който ищеца
трябвало да заплати на ответника сумата от общо 177,39 лв., платими разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 19,71 лв. Изложени са подробни доводи, че така
сключения договор за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и
поради противоречие с императивните разпоредби на чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. с чл. 22
ЗПК, както и с чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Цитирана е съдебна практика, която ищецът намира
за относима. Съобразно изложеното е направено искане предявеният установителен
иск да бъде уважен. Претендират се разноски.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е депозиран писмен
отговор от ответника, в който е заявено становище за недопустимост и за
неоснователност на предявения иск. Направено е искане същият да бъде отхвърлен,
като неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и взе предвид доводите и възраженията на страните, съгласно
чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл.
2 и предл. 3 ЗЗД. За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на ищеца е да докаже,
при условията на пълно и главно доказване, че процесният договор за възлагане на
1
поръчителство от 24.03.2022 г. е недействителен на заявените в исковата молба
основания.
Между страните не е спорно и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че на 24.03.2022 г. ищецът е сключил с „Кеш Кредит
Мобайл” ЕАД Договор № ../... г. за потребителски кредит тип „Кредитна линия” А 1
Бърз кредит /л. 4 и сл. от делото/, по силата на който последното е предоставило на
ищеца сумата от 400 лева, която ищецът се задължил да върне на 9 равни месечни
вноски в размер на по 55,18 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40%. В чл. 1, ал. 2 от договора за потребителски
кредит е предвидено, че в 5-дневен срок от одобреното искане за кредит
кредитополучателят е длъжен да осигури като обезпечение по кредита си
поръчителство от страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с
минимално брутно месечно възнаграждение за всеки в размер на 1 500 лева, одобрено
от кредитодател дружество-поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция
от одобрена от „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД банка, съгласно списък с одобрени от
кредитодателя банки. Съгласно чл. 3, ал. 1, заплащането на кредита следва да се
извършва по банков път по сметка с IBAN: BG88RZBB91551000677842, както и в
търговски обекти на „Кеш Кредит“ ЕАД.
Не е спорно между страните и от представените писмени доказателства, се
установява, че на същата дата – 24.03.2022 г., ищецът, в качеството му на
клиент/кредитополучателл, е сключил Договор за възлагане на поръчителство с „КГ“
ЕООД /л. 6 и сл. от делото/, по силата който последното е поело задължение да
отговаря солидарно за всички задължения на клиента при условията и за срока на
горепосочения Договор за потребителски кредит.
В чл. 1, ал. 2 от Договора за възлагане на поръчителство е предвидено, че
договорът за поръчителство влиза в сила в момента на неговото подписване, но ще
породи действие само, ако кредитополучателят не предостави обезпечение по смисъла
на чл. 1, ал . 2 от договора за потребителски кредит. Възнаграждението по договора за
поръчителство, следва да бъде заплащано на части съгласно погасителен план по
посочената в чл. 2, ал. 3 банкова сметка на посредника IBAN:
BG88RZBB91551000677842 или в брой в търговските обекти на „Посредника“.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава
правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби /в този смисъл: решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на
ВКС, решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по
т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка,
нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 ТЗ, но общите правила на
ЗЗД също намират приложение – чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД. Според практиката на ВКС
преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от
съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Поради
накърняването на принципа на „добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена
изгода на кредитора. Съдът приема, че процесният Договор за възлагане на
поръчителство от 24.03.2022 г. е недействителен поради противоречие с добрите
2
нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен, е установяване на
допълнително задължение за длъжника. Противоречие с добрите нрави е налице,
когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на
морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично
формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право. Понятието „добри нрави" предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави
извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Свободата на договаряне не
може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни
принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при
спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на
този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия
спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за
сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно
право на избор, каквато се установява да е процесната хипотеза.
В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за
обезпечаване на договора за заем, чрез поръчителство на две физически лица или
банкова гаранция, длъжникът на практика е задължен да се ползва от опцията за
възмездно поръчителство, чрез сключване на договор за поръчителство със свързано с
кредитора лице, по силата на който заплаща възнаграждение в размер по-голям от този
по договора за заем. Налице е допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на
договора за предоставяне на поръчителство. Същото се установява от факта, че и в
двата договора е посочен един и същ номер на банкова сметка, по която
кредитополучателя или клиента по договора за поръчителство следва да заплаща
договорените суми. По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е
установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В случая
търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е
възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително
възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение.
Кредитополучателя е икономически по- слабият субект на правоотношението, за
когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които
ответника да му предостави поръчителство. В същото време поръчителят по договора,
който е и икономически по- силният субект, разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1
ЗЗД, която му дава възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските,
които е платил, както и законна лихва върху платените суми от датата на плащането. Т.
е. поетият от поръчителя риск при предоставянето на поръчителство е напълно покрит
от предвидената законова защита, а размерът на уговореното възнаграждение за
предоставянето на поръчителство, е абсолютно необоснован и несъответен на този
риск. Въпреки че договорът за кредит и договорът за поръчителство формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като
едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение, без друга възможна алтернатива, чрез сключване на
договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя
юридическо лице – дружество-поръчител, сключването на договора за поръчителство в
деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и от факта, че дължимите суми
по двата договора могат да бъдат заплащани по една и съща банкова сметка.
От друга страна, следва да бъде посочено, че е налице и нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 2 ЗПК. По аргумент от чл. 19, ал. 1 ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
3
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В представения по делото договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 40%, като с това формално е изпълнено изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер, обаче, не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите
за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, сключен от потребителя с ответника, което се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално
застрахователните премии в случаите, в които сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Плащането на възнаграждението за поръчителство, обаче, не е отразено като разход
при формирането на оповестения ГПР от 40%. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на
възнаграждението за предоставяне на поръчителство като несъмнен разход,
действителният ГПР би бил значително завишен. Предвид гореизложеното, съдът
намира, че договорът за предоставяне на поръчителство от 24.03.2022 г., сключен
между страните по делото, е нищожен поради противоречие със закона и с добрите
нрави, поради което предявеният от ищеца установителен иск следва да бъде уважен.
По разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
има ищецът. С оглед изложеното, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски за внесена държавна такса в размер на общо 80
лв. На основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адв. М. В. М. – ПАК, сумата от 360 лв. с ДДС – възнаграждение
за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца.
С оглед изхода на спора, искането на ответната страна за присъждане на
разноски е неоснователно.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иска предявен от В. М. Н., ЕГН
**********, с адрес: град ... срещу „КГ” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: град ...., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, Договор за възлагане на
поръчителство от 24.03.2022 г., сключен между ищеца, в качеството на
клиент/кредитополучател, и ответника, в качеството на поръчител.
ОСЪЖДА „КГ” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: град ...., да
заплати на В. М. Н., ЕГН **********, с адрес: град ... сума в размер на 80 лв.,
представляваща направени по делото разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „КГ” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: град ...., да
4
заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. М. В. М. – ПАК, с адрес на кантората:
гр. ...., сума в размер на 360 лв., представляваща възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на ищеца В. М. Н..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5