Р Е
Ш Е Н И Е
№………………
гр. София, 23.05.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-
Б въззивен състав в публично съдебно
заседание на тринадесети май през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при участието
на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №12163 по описа
за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 318992 от 22.01.2018 г., СРС, 70-ти състав, постановено
по гр.дело №72376/2016 г. е признато за
установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление:*** N 23Б, срещу Р.Й.Д., ЕГН **********, ЕГН **********,
искове, че Р.Й.Д., ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД сумата 784.01 лева, представляваща
цена на доставена през периода от 01.07.2013 г. до 30.04.2015г. топлинна
енергия и такава, отразена във фактури №№ 45144803, 45144804, 45144805 и
45144806, всички от 31.07.2013 г. за топлоснабден имот - апартамент № 8, находящ се в гр. София, ж.к. „*******,
с аб. № 227504, ведно със законната лихва, считано от 09.08.2016г. до
окончателното погасяване, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 144.56 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение
на главницата през периода от 31.08.2013 г. до 26.07.2016 г., за които вземания
е издадена на 19.08.2016 г. заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 44684/2016г. по
описа на СРС, 70-и състав, като искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ за горницата до пълния предявен размер от 852.58 лева
е отхвърлен, като неоснователен; осъден е Р.Й.Д. да заплати на „Т.С.“ ЕАД,
сумата от 535.46 лева - разноски в производството по чл. 422 ГПК, сторени пред
СРС, и 302.65 лева - разноски в производството по ч.гр.д. № 44684/2016г. по описа
на СРС, 70-и състав; осъден е „Т.С.“ ЕАД да заплати на Р.Й.Д. сумата 21.32 лева
- разноски в производството по чл. 422 ГПК, сторени пред СРС.
Решението е
обжалвано в частта, с която са уважени предявените искове от ответника с въззивна жалба, с основни доводи, че
е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и незаконосъобразно.
Изложено е
становище, че при постановяване на решението съдът не е взел предвид събраните
доказателства, че в сградата, в която се намира имота не се ползва услугата
отопление на имот и сградна инсталация; не са представени отчетните формуляри
за водомерите и топломера в абонатната станция; не е отчетено обстоятелството,
че имота не е бил обитаван, не е ползвана студена вода и партида в Софийска
вода АД не е била открита; не е ползвана ел.енергия; в нарушение на
процесуалните правила не е била допусната допълнителна съдебна експертиза по
въпросите на ответника.
Моли, да се отмени
постановеното решение в обжалваната част, като бъде постановено друго, с което
исковете бъдат отхвърлени. Претендира
разноски.
В срока по чл.263,
ал.3 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. В подадена молба на 09.05.2019 г.
ответникът по въззивната жалба моли да бъде оставена без уважение последната, а
постановеното решение – потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски. Прави искане по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване размера на присъдените
разноски за адвокатско възнаграждение на насрещната страна.
Третото лице-помагач „Б.Б.“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба на ответника.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на една от насрещните страни,
приема за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове с правно основание с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също
така, че ответникът е собственик на процесния имот - апартамент №8, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, с аб.
№ 227504 /договор за покупка на
недвижим имот от 06.06.1990 г./, поради което същият се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ
/приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на
битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012
год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена
форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови
нужди с включените в него права и задължения.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./.
Доказано е също така, че ответникът е дал
съгласие за въвеждане на услугата дялово разпределение, която да бъде
извършвана от „Б.Б.“ ЕООД – видно от
подписан от него списък от 12.09.2002 год., неразделна част от протокол за
проведено Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, чиято
истинност /автентичност/ не е била оспорена и надлежно опровергана в процеса,
като на 30.09.2002 год. между етажните собственици на процесната сграда и „Б.Б.“
ЕООД е бил сключен договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – документи за главен отчет, индивидуални справки за
отопление и топла вода, съставени констативни протоколи за неосигурен достъп за
отчет, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че за
процесния период на ответника не е била начислена ТЕ за отопление на имота и ТЕ
отдадена от сградна инсталация. Доводите на въззивника в обратен смисъл, съдът
намира за неоснователни. От своя страна ТЕ за БГВ е била начислена за един
потребител при норма разход 0.140 куб.м. за 1 потребител за едно денонощие при
спазване правилата на чл. 69, ал. 2, т.2 от Наредба № 16-334/16.04.2007 г. за
топлоснабдяването, тъй като не е бил осигурен достъп за отчет на уредите.
Последното е установено в производството от представените от ФДР протоколи за
неотчетени апартаменти: първа дата за отчет 22.04.2014 г. и втора дата за отчет
– 29.04.2014 г., както и първата дата за отчет 03.04.2015 г. и 18.04.2015 г.
Ответникът оспорва така представените
документи, но при дължимото по реда на чл. 154 ГПК пълно и главно доказване не
представя доказателства за това да е изпълнил договорното си задължение да
осигури на ищеца, респ. ФДР достъп за отчитане на наличните в имота водомери за
топла вода /чл. 12 ОУ/. Настоящият съдебен състав намира за правилен изводът на
първоинстанционният съд, че предвид неосигурения от ответника достъп за отчет
начислението на топлинна енергия за БГВ било извършено в съответствие с
установените нормативни правила, почиващи върху принципа, че никой не може да
черпи права и следва да понесе нормативно установените последици от собственото
си неправомерно поведение. Обстоятелството дали топлоснабденият имот е бил
обитаван от ответника, не променя горния извод на съда за законосъобразно
начисляване на сумите за ТЕ за процесния период. Съобразно указаното в чл.76 от
Наредба № 16-334/16.04.2007 г. за топлоснабдяването, клиентите в сграда -
етажна собственост, могат да поискат прекратяване на топлоснабдяването за
отопление и/или битово горещо водоснабдяване при условията на чл. 153, ал. 2
ЗЕ, което в случая не се установи да е сторено при изложени фактически
твърдения от ответника, че за процесния период не е обитавал жилището. Представената
справка от Чез България ЕАД от 06.07.2017 г. за потребените количества
ел.енергия в имота за времето от м.07.2013 г. до м.04.2015 г., съдът намира за
неотносима за разрешаване на спора във връзка с потребените в имота количества
ТЕ за БГВ. Според указаното в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, когато собствениците,
притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за отопление и/или
за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред
топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за
отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното
самостоятелно отклонение. Доказателства за изпълнение изискванията на сочената
разпоредба от страна на ответника не са ангажирани, поради което настоящия
състав намира, че съобразно указаното в чл.153, ал. 3 ЗЕ, ответникът се смята за клиент на
топлинна енергия до датата на прекратяване на топлоснабдяването. За
обосноваване на този извод е без значение дали за топлоснабдения имот на
ответника е открита партида в Софийска вода АД, каквото доказателство е било
ангажирано пред СРС във връзка с издаденото съдебно удостоверение /л.89 от
делото/.
Не се установи по делото да са правени рекламации
от ответника във връзка с отразеното по изравнителните сметки за процесния
период количество на топлинната енергия, доставена за процесния период от
време, като именно показанията по последните сметки са послужили за определяне на количествата топлинна енергия,
за които на ответника са начислени сумите за процесния период.
В този смисъл и предвид установеното по-горе,
неоснователни се явяват възраженията на ответника, наведени във въззивната жалба,
че липсва коректно измерване и индивидуализация на топлинна енергия в процесния
имот, както и че ищецът не е представил доказателства за реално потребена от ответника
топлинна енергия.
При постановяване на първоинстанционното
решение са съобразени правилно констатациите на СТЕ, че ищецът е отчитал за
своя сметка технологични разходи и че топломерът в абонатната станция на
процесната сграда е преминавал последващи метрологични проверки /т.е., че е
изправен/. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответника топлоенергия в определено количество.
Въззивният съд приема, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената
методология, тъй като с разпоредбата на чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба № 16-
334/06.04.2007г. за топлоснабдяването е предвидено начисляване на ТЕ за БГВ за
1 потребител на норма разход 0,140 куб.м. на денонощие в случай на неосигурен
достъп за отчет на уредите за индивидуално разпределение. В този смисъл
неоснователни са възраженията на ответника, че дяловото разпределение е било
извършвано неправилно.
По отношение на дължимия размер на
претендираните вземания въззивният съд приема следното:
Действащата през процесния период нормативна
уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от
следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна
вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от
ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води
до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново
вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на
разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в
по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 32, ал. 3 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
18.09.2007 год. и одобрени от ДКЕВР на 07.01.2008 год., които не се спори, че
са били публикувани, когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява
от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви.
Съгласно чл. 32, ал. 2 и 3 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
28.03.2013 год. и одобрени от ДКЕВР на 03.02.2014 год., след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване
на фактурата по ал. 2 се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от
сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача,
заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ/и период/и,
или по желание на клиента, се възстановява от продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че
съответно под „най-стари задължения” и „просрочени задължения“ по смисъла на
посочените по-горе клаузи следва да имат предвид тези задължения, които се
отнасят за съответния отчетен период, тъй като в противен случай би се стигнало
до хипотеза на предварителен отказ от давност, който е недействителен – арг. от
чл.113 ЗЗД.
Според нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД
договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, като изменения
могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие на страните или на
основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани каквито и да е
доказателства, че страните са договорили правила за начисляване на задълженията
за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за прихващане,
различни от тези в Общите условия.
В контекста на изложеното СГС счита, че при
формиране на крайната дължима сума, следва да се вземе предвид реалното
потребление на топлинна енергия. В този смисъл изравнителния резултат в края на
съответния период няма напълно самостоятелен характер, въпреки че задължението
за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните
вноски в установените за тях срокове.
Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък
размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия –
в този случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен срок
след датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на
съобщението за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до
възникване на вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил
прогнозните месечни вноски и последните са в по-голям размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия.
По делото се установява въз основа на
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което подлежи
на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че за процесния период от 01.07.2013г. до
30.04.2014г. на ответника са начислени суми за доставена топлинна енергия по
фактури, на обща стойност 801.95 лева, като вещото лице е установило, че в
информационната система на ищеца са били въведени и издадените от ФДР
изравнителни сметки. Установено е, че за процесния период от ответника е
заплатена единствено главницата по фактура № ********** за м.07.2014г. в размер
на 39.38 лева. Процесните фактури №№ 45144803, 45144804, 45144805 и 45144806,
всички от 31.07.2013г. представляват дебитни известия за корекция на суми по
издадени фактури за топлинна енергия, както следва: фактура №
45144803/31.07.2013 г. на стойност
11.01 лв., представлява корекция на суми за ТЕ /подгряване на вода/ за периода
м.05.2012г. - м.06.2012г., фактура №
45144804/31.07.2013г. на стойност 25.22 лева, представлява корекция на суми за
ТЕ /подгряване на вода/ за периода м.07.2012г.- м.1.2012г., фактура №
45144805/31.07.2013 г. на стойност 11.00 лв.,
представлява корекция на суми за ТЕ /подгряване на вода/ за периода м.01.2013
г. - м.03.2013г. и фактура № 45144806/31.07.2013 г. на стойност 2.62 лева представлява корекция на суми за
ТЕ /подгряване на вода/ за периода м.04.2013г. - м.05.2013г. Според ССчЕ сумите по посочените дебитни известия
не са заплатени от ответника.
При кредитиране констатациите на приетите в
първата инстанция СТЕ и ССчЕ настоящият съдебен състав намира, че цената на
доставената през периода от м.07.2013г. до м.04.2015г. в топлоснабдения имот -
апартамент № 8, ТЕ възлиза в размер на сумата от 773.54 лева, от която сума
следва да бъде приспадната заплатената сума 39.38 лв. и се прибави задължението
по описаните фактури издадени на 31.07.2013г., чийто в общ размер възлиза 49.85
лева.
Ето защо задължението на ответника за
главница за процесния период от 01.07.2013г. до 30.04.2015г. и за отразената
във фактури №№ 45144803, 45144804, 45144805 и 45144806, всички от 31.07.2013г.
ТЕ възлиза на сумата 784.01 лева.
При съобразяване указаното в чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2008 г. и чл. 33 от ОУ от 2014г. и
дадените констатации от експерта по ССчЕ, приета в първоинстанционното
производство, която настоящият състав кредитира съобразно правилата на чл.202 ГПК, обезщетението върху сумите за периода на забавата от 31.08.2013г. до
26.07.2016г. до посочената от ищеца крайна дата - 26.07.2016 г. възлиза на
сумата 144.56 лева.
По отношение вземанията на ищеца за
незаплатена ТЕ и лихва за забава не е изтекла предвидената в чл. 111,б. „в” ЗЗД
тригодишна давност до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 09.08.2016г.,
поради което въведеното правопогасяващо възражение се явява неоснователно.
Претендираните вземания са с падеж след тази дата, както следва: падежът на
задължението за главница за м.07.2013г. е 31.08.2013 г., а за сумите по фактури
№№ 45144803, 45144804, 45144805 и 45144806, всички от 31.07.2013г., за
извършени корекции, - 31.08.2013 г.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части,
като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100.00 лв.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 318992 от 22.01.2018 г., СРС, 70-ти състав,
постановено по гр.дело №72376/2016 г.
Решението е постановено с участие на
подпомагаща страна на страната на ищеца „Б.Б.“ ЕООД.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.