Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: ………260099. Година 2020г. Град Пазарджик, обл. Пазарджишка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 24. 11. 2020 година
В публично( закрито) заседание , в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ : АЛБЕНА
ПАЛОВА
МАРИАНА
ДИМИТРОВА
СЕКРЕТАР : ГАЛИНА МЛАДЕНОВА
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа докладваното от съдията КРАСИМИР НЕНЧЕВ в. гр. д. № 691 по
описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно
обжалване .
Районен съд
Велинград е сезиран с искова молба,подадена от Юробанк
България „АД , ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление на дейността гр.София , р- н Витоша ,
ул. „Околовръстен път „ №260, против К.Н.П.,
ЕГН **********,*** и против Й.Д.П.,
ЕГН **********,***.
С исковата молба е
предявен отменителен иск по чл. 135 от ЗЗД.
С Решение № 131/ 09. 07.2020г. на
районен съд Велинград, постановено по гр. д. №
891/2019г. по описа на същия съд, предявения иск е уважен изцяло. Осъдени са ответниците да
заплатят в полза на ищеца сторените съдебно- деловодни разноски.
С Решение № 260003/ 03. 09. 2020г. на
районен съд Велинград, постановено по гр. д. №
891/2019г. по описа на същия съд, е поправено първоначално постановеното
решение по реда на чл. 247 ал. 1 от ГПК.
Решение № 131/ 09. 07.2020г. се обжалва с въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство Й.Д.П.,
ЕГН **********,
подадена чрез пълномощника на страната .Във въззивната
жалба се излагат съображения за неправилност
на обжалването решение,поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на процесуалните правила . Искането е да се отмени
решението на районния съд и се постанови
ново решение от въззивната инстанция
по съществото на спора, с което се отхвърли
предявения иск. Прави се искане за присъждане на сторените съдебно- деловодни разноски в двете
инстации.
В срока по чл. 263
ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от противните страни .В отговора се
оспорва въззивната жалба. Прави се искане решението на районния съд ,
като правилно и законосъобразно да се остави в сила .
В открито съдебно
заседание страните чрез пълномощниците си поддържат становищата си.
Пазарджишкият
окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност на съдебното решение
, които са посочени във въззивната жалба
, като взе предвид становището на противните страни и събраните доказателства пред първата
инстанция , при спазване разпоредбата на чл.
235 от ГПК ,прие за установено следното :
Въззивната жалба е
процесуално допустима .
Жалбата е подадена от активно легитимирана страна (ответник в производството пред районния съд ).
Жалбата е
подадена в преклузивния
двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
В текста на чл.
269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на
обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по валидността на
решението . По допустимостта на решението в обжалваната му част . По останалите въпроси
въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата .
Във въззивната
жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалваното съдебно решение или
за неговата процесуално недопустимост. Възраженията , които се правят са свързани с правилността на съдебното решение
.
Разгледана по
същество въззивната жалба е неоснователна.
Районният съд е
сезиран с отрицателен установителен,
конститутивен , отменителен/Павлов
/ иск за обявяване на относителната
недействителност на сделката , описана в исковата молба . Правното основание на иска
е по чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. 135 от ЗЗД.
І.Фактически
състав на посочената правна норма .
1./ Първата
предпоставка това е „ правен
интерес „ от
предявяване на иска .
Приема се ,че ищеца има правен интерес от предявяване на
иска , когато при уважаване на иска ще предизвика промяна в правната сфера на
ответника. Ако се касае до недвижими имоти(какъвто е
конкретния казус)правния интерес е налице , тъй като след уважаване на иска ищеца ще може
да насочи принудителното изпълнение върху недвижимите имоти,за да се
удовлетвори от тях(виж мотивите на
т. 1 на ТР. № 2/20127г. от 09. 07. 2019г. на ОСГТК на ВКС и Р. № 131/ 16. 06. 2014г. по гр. д. №4996/ 2013г. на 3-то гр. от.на
ВКС,постановено по реда на чл. 290 от ГПК ).
Ищецът няма да има
правен интерес от съдебната защита по чл. 135 от ЗЗД , когато :
-
промяната в правната сфера на ответника е настъпила
на друго право основание ( напр. непротивопоставимост
на сделката по отношение на кредитора поради поредността на вписванията в имотния
регистър);
-
целената правна промяна съвпада с действителното правно положение ;
( виж Решение №
639/ 06. 10. 2010г. по гр. д. №
754/2009г. на 4-то гр. отд. на ВКС,постановено по реда на чл. 290 от ГПК .).
2. /Ищецът трябва
да има качеството на „кредитор „ по
отношение на длъжника .
Това означава
следното :
-
ищеца трябва
да има парично или непарично вземане . Не
е необходимо вземането да е установено по основание и по размер(да е ликвидно и изискуемо). Не е необходимо вземането да е установено с влязло
в сила съдебно решение. Не е необходимо кредитора да провежда пълно
и главно доказване ,за да установява правата си(виж Решение № 639/ 06. 10.
2010г. по гр. д. № 754/2009г. на 4-то
гр. отд. на ВКС,постановено по реда на чл. 290 от ГПК ,както и Р. № 131/ 16. 06. 2014г. по гр. д. №4996/ 2013г. на 3-то гр. от.на
ВКС,постановено по реда на чл. 290 от ГПК ). Необходимо е вземането да е действително и съществуващо .
Правно значение има единствено факта,ако вземането на кредитора е отречено
с влязло в сила съдебно решение.
-
качеството на „кредитор“ трябва да е възникнало
преди увреждащото действие ,освен
при хипотезата на чл. 135 ал. 3 от ЗЗД.
-
Когато вземането на кредитора произтича от „непозволено увреждане“ качеството на
„кредитор“ възниква от момента на увреждането ( виж Р.№
2387/ 20. 03. 2009г. по гр. д. № 6448/2007г. на І-во гр. отд. на ВКС; Р.№ 311/
16. 04. 2010г. по гр. д. № 308/2009г. на ІV-то гр. отд. на ВКС;) .Този извод се мотивира с нормите на чл. 69 ал. 1 от ЗЗД, чл. 84 ал. 3 от ЗЗД и чл. 114 ал. 3 от ЗЗД.
3./ „Действие на длъжника“ под формата на
правен или фактически акт, с който се
засягат правата на кредитора.
4./Действието на длъжника трябва да „уврежда“ кредитора .
Увреждащо действие
ще има всякога ,когато длъжника намалява активите си или увеличава
пасивите си (отчуждава , унищожава , поврежда или намалява
имуществото си; опрощава задължения ; обезпечава чужди задължения ; изпълнение
на дълг без правен интерес и т. н.), с което ще затрудни или ще направи невъзможно осъществяване правата на кредитора .Никакво правно значение няма факта
дали след увреждащото действие длъжника разполага с друго имущество, което може да удовлетвори длъжника
(в този
смисъл виж Р. № 320/ 05.11.2013г. по гр.
д. № 1379/2012г. на 4-то гр. отд. на ВКС,постановено по реда на чл.
290от ГПК ). Приема се ,че
в тези случаи се нарушава общото правило на чл. 133 от ЗЗД,според което цялото имущество на
кредитора служи за общо обезпечение на
кредиторите (виж мотивите на
т. 1 на ТР. № 2/2017г. от 09. 07. 2019г. на ОСГТК на ВКС) .
По същата причина ВКС приема ,че действията на длъжника увреждат
интересите на кредитора и в случаите , когато
вземането на кредитора е обезпечено с друго имущество на длъжника.
5./ Знание за увреждане .
На първо място закона изисква знание за увреждане в
лицето на длъжника .
Ако действието е възмездно третото лице също трябва
да знае за увреждането . Ако действието е
безвъзмездно достатъчно е да се
установи знание за увреждане само у длъжника. В този случай правно ирелевантно
е дали лицето, с което длъжника е договарял е знаело за увреждането .
По отношение знанието за увреждане съдебната практика приема следното :
-
Доказателствената
тежест е възложена на ищеца ( чл.154 ал.1от ГПК ),освен при оборимата презумпция
по чл. 135 ал. 2 от ГПК . В този случай тежестта за доказване е обърната . Ищецът не
трябва да установява положителния факта на знанието за увреждане ,тъй като
знанието се презумира от закона . Приобретателят по сделката ще трябва да
проведе обратно доказване, т. е. да докаже отрицателния факт,че не е знаел за увреждането .;
-
Фактът на знанието за увреждане може да бъде установяван с всички допустими доказателствени средства по
ГПК;
-
Не е необходимо доказването да е пълно и
главно ;
-
Знанието за увреждане може да бъде установявано както с преки доказателства , така и с
косвени доказателства ( поредица от факти , които в своята
взаимовръзка косвено водят до несъмнен
извод за наличието на знание за увреждане) ;
За знанието
на страните се съди по външно
обективирани от тях правни или фактически действия .
-
Наличието на знание предполага длъжника и приобретателя по сделката да са „съзнавали“,че в резултат на сделката „съществува
възможност“ да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността
на имота .Касае се за субективно
психично състояние на длъжника и третото лице по възприемане
обстановката по сключването на сделката и на нейните правни последици.
За знанието за увреждане е достатъчно съзнанието на страните по сделката ,“че е
възможно“ сделката да уврежда интересите на кредитора по удовлетворяване на вземането му .
-
Знанието за увреждане трябва да съществува към момента на сключване на транслативната сделка;
(По отношение
знанието за увреждане виж още и Постановление№1/29. 03. 1965г. по гр. д. № 7/
1964г. на Пленума на ВС на РБ; мотивите на
т. 1 на ТР. № 2/20127г. от 09. 07. 2019г. на ОСГТК на ВКС; Р. №162/01.
07. 2014г. по гр. д.№ 7320/ 2013г. на 3-то гр. отд. на ВКС , постановено по
реда на чл. 290 от ГПК ; Р. № 218/11. 10. 2013г. по гр. д.№ 1778/ 2013г. на
3-то гр. отд. на ВКС , постановено по реда на чл. 290 от ГПК ; Р. № 635/06. 10.
2018г. по т. д.№ 268/ 2008г. на 2-ро т.
отд. на ВКС , постановено по реда на чл. 290 от ГПК ; Р. № 237/20. 03. 2009г.
по гр. д.№ 6448/ 2007г. на І-во гр. отд.
на ВКС , постановено по реда на чл. 290 от ГПК ; Р. № 153/03. 02. 2017г. по т.
д.№ 3372/ 2015г. на І-во т. отд. на ВКС
, постановено по реда на чл. 290 от ГПК ; Р. № 199/24. 02. 2015г. по гр. д.№
5492/ 2014г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС ,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК ; Р. № 786/06. 07. 2015г. по гр. д.№ 871/
2015г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС ,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК ; )
ІІ.Правни
изводи.
От доказателствата
по делото въззивната инстанция прави
извода ,че изцяло е осъществен фактическия състав на отменителния иск по чл.
135 от ЗЗД.
►Безспорен
по делото е факта,че към момента на
сключване на атакуваната сделка ищеца
има качеството на „кредитор“ по
отношение на длъжника К.Н.П.. Това
се установява от представения договор за банков кредит от 07. 03. 2007г. ,
Анексите към този договор и издадения в полза на ищцовото дружество
изпълнителен лист от 20. 01. 2014г. Липсват доказателства по делото задължението на кредитора да е погасено към
датата на сключване на атакуваната
сделка 10. 05. 2017г. Това обстоятелство не се
оспорва от ответните страни по иска.
►Безспорен
също така е факта,че атакуваната сделка( правно действие на
длъжника) уврежда интересите на Банката-
кредитор. Този извод следва въпреки факта,че вземането на
кредитора е обезпечено с договорна ипотека ,
описана в чл. 6 ал. 1 от договора
за банков кредит. Както бе посочено по-горе, по силата на чл. 133 от ЗЗД , цялото имущество на длъжника служи за
общо обезпечение на кредиторите , които имат право да се удовлетворят от него
еднакво , освен при наличието на
привилегировани вземания. След като имуществото на длъжника се намалява следва да се приеме ,че интересите
на кредиторите са накърнени , тъй като се намалява и
възможността за удовлетворение на кредиторите. Твърде възможно е продажбата
имуществото по учредената договорна ипотека да не покрие вземането на
кредитора при нарастване на дълга поради неговото просрочие. При това положение
принудителното изпълнение ще се насочи против
друго секвестируемо имущество на длъжника. Ако това имущество междувременно е отчуждено от длъжника , кредитора няма да може да
удовлетвори вземането си. Ето защо ,
чрез правната норма на чл. 135 от ЗЗД
закона забранява на длъжника до
удовлетворяване вземането на кредитора да извършва такива действия( правни или фактически ) ,чрез които под различни форми реално да намалява имуществото си или да го обременява с тежести.
►Единственият спорен момент по делото е знанието за увреждане .
Както бе посочено
по – горе ,знанието за увреждане е
субективно психично състояние
на длъжника и лицето , с което той е
договарял. То се изразява в субективната представа,че с процесното правно действие
се увреждат интересите на кредитора .Именно защото представлява
субективно състояние на страните по
сделката,съдебната практика не изисква доказването на знанието да е пълно и
главно,както и не изисква доказването да е непременно с преки доказателства
.Допустими са и косвените доказателства
.За да се приеме ,че у страните по
сделката е съществувало „знание за увреждане“ е достатъчно от доказателствата
по делото да се направи извод за това
,че те са „осъзнавали възможността“ с
действията си да увредят интересите на кредитора . Това осъзнаване ( субективната представа за
увреждането) може да има пряк характер. Това е в случаите, когато и двете страни по
сделката осъзнават увреждането на кредитора и целят това увреждане със сделката
. Субективната представа за увреждането може да има и непряк характер. Това е в
случаите , когато страните по сделката осъзнават увреждането на кредитора , но това не е пряк целен
резултат на сделката. И в двата случая
обаче трябва да съществува осъзнаването за увреждане на кредитора .
В конкретния
казус увреждащата сделка е безвъзмездна
, поради което закона изисква
знание за увреждане само у длъжника К.Н.П. . Въззивната инстанция счита за доказано знанието за увреждане у длъжника
.Този извод следва от приложеното
заповедно производство по чл. 417 от ГПК. От съдържанието на това производство
се установява ,че против длъжника има издадена Заповед № 551/23. 10. 2013г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от същата дата.Двата акта
са поправени по реда на чл. 247 от ГПК
с Определение № 80/ 15. 01.2014г.
Заповедта за незабавно изпълнение е съобщена на длъжника .При положение ,че кредитора е започнал
принудително изпълнение против длъжника по реда на заповедното производство за
събиране на вземането си , за което
длъжника е уведомен следва извода ,че при извършване на атакуваната
разпоредителна сделка с наследственото
имущество в полза на своя син длъжника е осъзнавал обстоятелството ,че с това свое правно
действие уврежда интересите на кредитора , тъй като затруднява събирането на
просрочените задължения .
В писмения отговор
по чл. 131 от ГПК длъжника твърди ,че с
разпоредителната сделка не е имал намерение да уврежда интересите на кредитора.
Защитната теза на длъжника е ,че разпореждането е извършено в полза на синът на
длъжника ( втория
ответник по иска ), тъй като такава е била волята на наследодателя Н.В.К.,а
именно имота да остане в собственост на неговия внук. Следва да се отбележи,че това възражение е
без всякакво правно значение за
правилното разрешаване на спора . Това
е така , тъй като правно значение за спора
има обстоятелството дали при
извършеното разпореждане длъжника е съзнавал ,че с това свое действие намалява имуществото си
и по този начин уврежда интересите на кредитора , тъй като затруднява
или ще направи невъзможно събиране на вземането му.Какви са личните мотиви на
длъжника да се разпореди с имуществото няма никакво правно значение. Същественото
е субективното съзнание на длъжника към погасяване на банковите му задължения,а от там
и за увреждането на кредитора , а не личните
мотиви,за да се разпореди с имуществото си .
Желанието на длъжника да изпълни
последната воля на своя баща няма отношение към съзнаването за увреждане
на кредитора .
Както бе
посочено по – горе, увреждащата сделка е
безвъзмездна,поради което закона не изисква знание за увреждане от страна на
приобретателя по сделката .Въпреки това съдът следва да отбележи ,че такова
знание е съществувало към момента на сключване на сделката, предвид
разпоредбата на чл.135 ал. 2 от ЗЗД. Приобретателят по сделката Й.Д.П.
е низходящ на длъжника( син на длъжника ) , поради което знанието за увреждане се предполага до
доказване на противното. Доказателства ,
които да оборват презумпцията по чл. 135
ал. 2 от ГПК по делото липсват.
►В заключение съдът е длъжен да вземе становище и по представеното в първата инстанция
саморъчно завещание от 15. 12. 2015г.,
изготвено от наследодателя на страните по увреждащата сделка Н.В.К.. С това завещания наследодателя Н.В.К. е завещал в полза на своя внук Й.Д.П. имотите , които са предмет на
атакуваната сделка. Завещанието е обявено
с протокол рег. № 643/17. 02. 2020г. на
нотариус С.Д., в хода на настоящото съдебно производство .
Въззивната
инстанция счита ,че това завещание няма никакво правно значение за настоящия
правен спор. Предмет на настоящия правен спор е дарителската сделка, сключена на 10.
05 2017г. Целта на настоящото производство е при уважаване на иска кредитора да може да
насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото
имущество ,макар че то е преминало в
патримониума на приобретателя по сделката. Приобретателят по сделката понася
санкцията да търпи изпълнението срещу придобитото имущество за чужд дълг
,поради обстоятелството ,че към момента на
възмездното придобиване е бил недобросъвестен- действал е със съзнанието
,че сделката е увреждаща .
Ако третото лице- приобретател по сделката твърди
,че изпълнението на банката- кредитор
за парично вземане е насочено срещу имущество , което не принадлежи на длъжника , а е негова
собственост и от изпълнението са засегнати права на третото лице , за третото лице съществува възможността да защити правата си
по реда на чл. 440 от ГПК.В това исково производство ще
се разреши със сила на присъдено нещо въпроса за собствеността върху имота
предмет на изпълнението. В настоящото производство този въпрос не може да бъде
разрешаван.
►Несъстоятелно е твърдението в писмения
отговор на ответника Й.Д.П. за това ,че
е извършил подобрения в процесния имот , поради
което иска следва да се уважи до размера
на 60% от 1/6 ид.ч. Това възражение не може да бъде разглеждано в
настоящето производство , тъй като стои
извън предмета на Павловия иск по чл. 135 от ЗЗД( неотносимо
е към предмета на спора ). Въпросът за подобренията в имота и заплащането на тяхната
стойност следва да се разреши в отделно
исково производство по чл. 72 или чл. 74 от ЗС.
По тези съображения и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК въззивната инстанция счита ,че
решението на районния съд , като правилно и законосъобразно ще следва да
се потвърди изцяло.
С оглед изхода на
спора пред въззивната инстанция не следва да се присъждат разноски на
въззиваемата страна , тъй като по делото няма данни за направени разноски от тази страна пред въззивната инстанция .
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1
от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд
Р Е
Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 131/ 09. 07.2020г. на районен съд Велинград, постановено по гр. д. № 891/2019г. по описа на същия съд.
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК решението на въззивната инстанция подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок
от връчването му на страните пред ВКС .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :