Р Е Ш Е Н И Е № .....
гр. Враца, 07 юни 2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВРАЧАНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, четвърти граждански състав, в публично заседание на 09.05.2019 г. в състав:
Районен съдия: Иван Иванов
при участието на секретаря Мария Богданова
като разгледа докладваното от съдия Иванов
гражданско дело № 4307 по описа за 2018 г. на Врачанския районен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и
следващите от ГПК.
Образувано е по искова молба на Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД
с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов“
№ 29, ет. 3 срещу Р.Д. Х. с ЕГН **********
***.
В същата се твърди, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК ********* и ответницата Р. Х.
съществува валидно облигационно отношение въз основа на договор за
паричен заем с № 2727217/16.01.2017 г., както и въз основа на Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК
********* и ред за предоставяне на потребителски кредити от същото
дружество, представляващи неразделна част от договора. С подписването на договора заемодателят предоставил на заемателя парична
сума в размер на 1 300,00 лева. Твърди се, че съгласно разпоредбите на договора
за паричен заем, заемателят се е задължила да върне кредита заедно с
договорната лихва, която е в размер на 259,40 лева, на дванадесет равни месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 129,95 лева, или общо в размер на
1 559,40 лева. Твърди се също, че срокът на договора е изтекъл с
последната погасителна вноска, дължима на 12.01.2018 г. и същият не е обявяван
за предсрочно изискуем. Съгласно разпоредбата на
чл. 4, ал. 1 от договора за паричен заем заемателят се задължила да представи
посоченото в същата разпоредба обезпечение, като при неизпълнение на основание
чл. 4, ал. 2 от договора заемателят дължала неустойка в размер на 1 166,52
лева, която следвало да бъде изплатена разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, или към размера на всяка вноска се добавяла сума в размер
на 97,21 лева. На
заемателя била начислена и лихва за забава в общ размер на 73,65 лева,
изчислена върху непогасената част от главницата, считано от 12.01.2018 г. до
19.04.2018 г. Сочи се, че към настоящия момент ответницата е заплатила по
договора сумата 481,80 лева, без да са наведени твърдения кои задължения са
погасени с частичното плащане.
На
01.03.2018г. било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 30.01.2017 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК
********* и ищцовото дружество, по силата на което процесното вземане станало
собственост на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно с всички
привилегии и обезпечения.
Поради неизпълнението на ответницата, на 14.05.2018 г. ищецът подал срещу ответницата заявление по чл. 410 от ГПК за горепосочените суми, било образувано ч. гр. дело № 2026/2018 г. на Врачански районен съд, като съдът уважил заявлението и издал заповед № 1284 от 15.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Заповедта за изпълнение е връчена на ответницата по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, чрез залепване на уведомление на постоянния й и настоящ адрес, а видно от служебно изисканата от съда справка от ТД на НАП-Велико Търново, офис Враца ответницата няма действащи трудови договори.
Искането към съда е да признае за установено по отношение на ответницата, че
дължи на ищеца сумата 1 130,76 лева-главница по договор за паричен
заем с № 2727217/16.01.2017 г.; сумата 186,26 лева, представляваща договорна
лихва за периода от 15.02.2017 г. до 11.01.2018 г.; сумата 972,10 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 4, ал. 1 от
договора; сумата 73,65 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
12.01.2018 г. до 19.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 14.05.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, за които
суми е издадена заповед № 1284 от 15.05.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 2026/2018 г. на Врачански районен
съд. Претендират се разноски както по
исковото, така и по заповедното производство.
Предявените обективно кумулативно
съединени искове са с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал.
1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл. 79, чл. 86 и чл. 92 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД).
Ответницата
Р.Д. Х., чрез особения си
представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК адв. Е.М., е подала писмен отговор в срока
по чл. 131 от ГПК, с който оспорва исковете като неоснователни по следните
съображения: исковете са предявени
въз основа на нищожен договор, съдържащ клаузи, противоречащи на добрите нрави;
процесният договор за паричен заем
съдържа неравноправни клаузи по смисъла на
чл. 143 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП); уговорените
годишен лихвен процент (ГЛП) и
годишен процент на разходите (ГПР) са на числени, без в договора да е
предвидена ясна методика за формирането им и същите нарушават принципа на
справедливост и практически създават условия за неоснователно обогатяване.
В заповедното производство-ч. гр. дело № 2026/2018 г. на
Врачанския районен съд липсва подадено от длъжника Р.Д. Х. възражение по чл. 414 от ГПК, тъй
като исковата молба по настоящото дело е подадена на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК-след залепване на
уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК на постоянния и настоящ адрес на длъжника.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и исканията и
възраженията на страните, приема за установено следното:
От фактическа страна.
Представен
е договор за паричен
заем № 2727217, видно от който между „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК
********* и ответницата Р. Х. бил сключен договор за потребителски паричен кредит за сумата 1 300,00 лв., която е следвало да бъде погасена на 12 месечни
вноски, всяка от които в размер на 129,95 лв. По
този начин, съгласно договора, страните са уговорили ответницата да върне на
заемодателя сума в общ размер на 1 559,40 лв., при фиксиран годишен лихвен
процент по заема – 35% и годишен процент на разходите на заема – 41,87%. Видно е също
така, че ответницата е подписала договора на датата на сключването му – 16.01.2017
г. Съгласно посочения в договора погасителен план крайният срок за издължаване
на кредита е 11.01.2017 г.
Видно от
съдържанието на договора, същият има силата на разписка за заемната сума,
включително относно рефинансирането на договор за паричен заем № 2528945 със
сумата 665,62 лв., поради кеото съдът приема, че кредиторът е изпълнил
задължението си по договора реално да предостави на кредитополучателя заемната
сума.
Установява се
от приложените към исковата молба рамков договор от 30.01.2017 г. за прехвърляне на задължения (цесия) и приложение
№ 1 към него от 01.03.2018 г., че с тях „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК
********* е прехвърлило на ищеца вземанията си по горепосочения договор за
заем.
Видно от намиращото се
на л. 20 от делото пълномощно, с него „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК *********
е упълномощило ищцовото дружество да съобщи на съответните длъжници
прехвърлянето на задълженията им по приложение № 1 от 01.03.2018 г. към рамков
договор от 30.01.2017 г. за прехвърляне на задължения (цесия).
Въпреки че по делото не
са представени доказателства ищеца, в
качеството си на пълномощник на цедента „Изи
Асет Мениджмент“ АД, да е уведомил
надлежно ответницата за извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, ответницата следва да се счита за редовно уведомена за цесията поради
следното:
Съгласно трайната практика на съдилищата,
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. В
този смисъл изрично: решение № 78 от 09.07.2014 г. по търг. дело № 2352/2013 г.
на Върховния касационен съд, II т. о. и решение № 109 от 13.07.2016 г. по търг.
дело № 1050/2015 г. на Върховния касационен съд, I
т.о., постановени в производство по чл. 290 от ГПК. С оглед изложеното, съдът
приема, че ищецът е доказал качеството си на кредитор по отношение на
ответницата.
Ищецът е навел твърдения, че до датата на подаване на
исковата молба по чл. 422 от ГПК от ответницата са постъпили плащания в общ
размер на 481,80 лв. В предвидения законов срок ответницата не е оспорила тези
твърдения, които са с неизгоден за ищеца характер, липсват и други
доказателства, които да са в противоречие с тези твърдения на ищеца, с оглед на
което съдът кредитира същите твърдения.
От правна страна.
Със заявлението по чл. 410 от ГПК и с исковата молба процесните
задължения се претендират въз основа на настъпил краен срок за издължаване на
кредита – 11.01.2018 г., който е бил настъпил към датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 14.05.2018 г., поради което
съдът приема, че изискуемостта на задълженията е налице.
Видно от договор
за паричен заем № 2727217 от 16.01.2017 г., „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК
********* е предоставил на ответницата Р. Х. в заем парична сума в размер на 1
300,00 лева, а ответницата се е задължила да върне същата сума в сроковете и по
реда, предвидени в договора.
С рамков договор от
30.01.2017 г. за прехвърляне на задължения (цесия) и приложение № 1 към него от
01.03.2018 г. „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* е прехвърлило на
ищцовото дружество вземанията си по процесния договор за заем, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности.
Видно от намиращото се
на л. 20 от делото пълномощно, с него „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК *********
е упълномощило ищцовото дружество да съобщи на съответните длъжници
прехвърлянето на задълженията им по приложение № 1 от 01.03.2018 г. към рамков
договор от 30.01.2017 г. за прехвърляне на задължения (цесия).
Съгласно трайната практика на съдилищата,
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. В
този смисъл изрично: решение № 78 от 09.07.2014 г. по търг. дело № 2352/2013 г.
на Върховния касационен съд, II т. о. и решение № 109 от 13.07.2016 г. по търг.
дело № 1050/2015 г. на Върховния касационен съд, I
т.о., постановени в производство по чл. 290 от ГПК. С оглед изложеното, съдът
приема, че ищецът е доказал качеството си на кредитор по отношение на
ответницата.
По отношение на наведеното от особения представител на
ответницата възражение за наличие на нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и неравноправност по смисъла на ЗЗП на уговорки в договора за паричен заем,
съдът намира следното:
Противоречието със закона, като основание за нищожност по
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, е противоречие не със закона изобщо, а с конкретна и нещо
повече - императивна правна норма. От своя страна не всяко противоречие със
закона е основание за нищожност, а само в случаите, в които предметът на
сделката е незаконен или когато основанието й противоречи на закона.
Противоречие със закона е налице и когато има противоречие с правен принцип,
който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в
много отделни правни норми и е част от действащата правна система.
Към момента на сключване на процесния договор е действал
Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията си
към ДВ, бр. бр. 57
от 28.07.2015 г.,), който урежда особени изисквания
за предоставяне на потребителски кредит, както и Закона за защита на
потребителите (обн. ДВ, бр. 99/09.12.2005 г., в редакция към ДВ, бр. 102 от
29.12.2015 г.,), който урежда защита на особена
категория длъжници. Процесния договор попада в обхвата на регулация на тези два
закона, поради което и всички техни предписания го обвързват. Относно
изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит намират
приложение разпоредбите на чл. 10-12 и чл. 24 от ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10-12 от ЗПК поставят определени
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, които са
задължителни, а когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, съобразно чл. 22 от ЗПК. В конкретния
случай, представеният договор за паричен заем № 2727217
от 16.01.2017 г. има необходимото съдържание съобразно сочените разпоредби.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК в приложимата му, действала
към датата на сключване на процесния договор редакция, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Видно от съдържанието на договора за кредит, ГПР по него е
в размер на 41,87%, а ГЛП е 35,00%.
Към датата на
сключването на договора и анекса следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена
в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите
нрави.
В правната
доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се
нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на
Върховния касационен съд (решение № 4/2009 г. по търг. дело № 395/2008 г.,
решение № 1270/2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., определение № 877 по търг.
дело № 662/2012 г. и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и
на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за
търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289
от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение – чл. 8, ал. 2, чл. 9.
Според практиката на Върховния касационен съд преценката дали е нарушен някой
от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен
случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В случая по
процесния договор за потребителски кредит на ответницата е предоставена в заем
сума от 1 300,00 лв., при уговорен ГЛП в размер на 35% и ГПР в размер на 41,87%.
Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума.
Към датата на сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и
ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в
договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения между
страните ГПР от 41,87% не надхвърля петкратно размерa на законния такъв за
времето на сключване на договора от 10,00 %, при определения от БНБ основен
лихвен процент (0% за периода от 01.02.2016 г. до настоящия момент) и 10 пункта
надбавка. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби
на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче,
че става дума за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва
да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за
забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални
средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в
съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва). В тази насока са
следните решения на Върховния касационен съд: решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр. дело № 1106/2003 г., II г.о.; решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. дело №
5093/2007 г., II г.о., решение № 378 от 18.05.2006 г. на по гр. дело № 315/2005
г., II г. о. Следователно при преценка съответствието на спорната
договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението
между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.
Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се
прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната
лихва е 10,00%. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна
лихва в размер на 35,00 % годишно е повече от трикратно по-висок от размера на
законната лихва.
С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи
на добрите нрави и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ответницата.
Следва също да се има предвид, че съгласно съдържанието на
договора, същият е сключен по предложение, направено от заемодателя и при
действието на приложение към договора, също предложено от заемодателя, като по
делото не са представени доказателства, че на заемателя е дадена възможност да
влияе върху съдържанието им.
С оглед гореизложеното, съдът
счита, че горепосочените уговорки не са индивидуално уговорени – изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, заемателят като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Съдът намира също, че
въпросните клаузи са сключени в условията на неравнопоставеност.
Става дума за договор за потребителски кредит, като при
установяване на неравноправни клаузи в същия, водещи до недействителност, съдът
е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им – по
аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Следва също да бъде споделено направеното от особения
представител на ответницата възражение за нищожност и неравноправност на предвидената
в чл. 4, ал. 2 от договора уговорка за неустойка по следните съображения:
Според чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.
Според чл. 4, ал. 2 от договора неустойката е дължима не
при забава на задължението, а при неизпълнение на задължението да се предостави
обезпечение на заемодателя, чрез осигуряване на едно от следните обезпечения:
двама поръчители или банкова гаранция. От начина, по който е уредено в чл. 4,
ал. 1 задължението на кредитополучателя за осигуряване на двама поръчители,
може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни
затруднения. Това е така, тъй като изискванията към двамата поръчители са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения
тридневен срок информация. Такива са например изискванията, свързани с
кредитната история на поръчителя и данните за това има ли неплатени осигуровки
за последните две години и има ли сключени други кредити. Тази информация
заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя
кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и
сам проверка на сочените обстоятелства. Същите съображения важат по отношение
на изискването, свързано с осигуряване на банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, обезпечаваща не само главницата по заема, а също и
възнаградителната лихва, тъй като на практика банковата гаранция се издава само
в случаите, когато съконтрагентът по договора за банкова гаранция има открита
сметка в същата банка с достатъчна наличност за покриването на сумата по
банковата гаранция или предостави обезпечение, например залог върху вземане или
ипотека. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че уговорката за
неустойка е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни.
По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката,
предвидена в чл. 4, ал. 2 от договора. Съдът намира, че поради тези особености
на договора, уговорката за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й,
предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите
нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл: Тълкувателно решение
№ 1/2009 г. на Върховния касационен съд, ОСТК.
Следва също да се посочи, че в процесния договор за кредит кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 41,87% ). Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите е глобален израз на всичко дължимо по кредита и в него следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай липсва яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е фиксиран лихвен процент по заема, както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е забранено от закона. Тези съставни елементи на ГПР обаче остават неизвестни и по този начин се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Ето защо са неясни както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
Съобразно гореизложеното кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за кредит длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс.
При съобразяване, че единственото дължимо от ответницата на
ищеца вземане е това за главница по предоставения потребителски кредит –
аргумент от чл. 23 от ЗПК, както и установеното по делото погашение от страна
на ответницата в общ размер от 481,80 лв., предявеният иск се явява основателен
и доказан само до сумата 648,96 лв. – главница, като за разликата до пълния
предявен размер от 1 130,76 лв. искът за главница е неоснователен като
погасен чрез плащане. Останалите предявени искове подлежат на отхвърляне като
неоснователни и недоказани.
По разноските:
При този изход на
делото ответницата дължи на ищеца разноски, съразмерно с уважената част от
исковете. По заповедното производство-ч. гр. дело № 2026/2018 г. на Врачански
районен съд ищецът е направил разноски в размер на 97,26 лв. за държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение, от които му се следва сумата 26,71 лв. По
настоящото дело-гр. дело № 4307/2018 г. на Врачански районен съд ищецът е
направил разноски в размер на 452,74 лв. за държавна такса, депозит за особен
представител и юрисконсултското възнаграждение (последното
определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37, във вр.
1 от ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП в размер на 100,00 лв.), от които му
се следват 124,35 лв.
Ответницата не е поискала присъждане на разноски и не е
представила доказателства за направени такива, поради което съдът не й присъжда
разноски.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
Р
Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК по отношение на Р.Д.
Х. с ЕГН ********** ***, че дължи на „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3 сумата 648,96 лева – главница по договор
за паричен заем с № 2727217/16.01.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 14.05.2018
г. до изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед № 1284 от 15.05.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 2026/2018
г. на Врачански районен съд, като ОТХВЪРЛЯ
иска по чл. 422 от ГПК като неоснователен, както следва: за главница – за
разликата от уважения размер 648,96 лв. до пълния предявен размер 1 130,76
лв.-погасен чрез плащане, както и за
следните суми: сумата 186,26 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 15.02.2017 г. до 11.01.2018 г., сумата 972,10 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 4, ал. 1 от договора и сумата
73,65 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 12.01.2018 г. до
19.04.2018 г.-недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК Р.Д. Х. с ЕГН **********
*** да заплати
на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Панайот Волов” № 29, ет. 3 сумата 26,71 лева – разноски за държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение по ч. гр. дело № 2026/2018 г. на Врачански
районен съд, както и сумата 124,35 лева –
разноски за държавна такса, депозит за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение по гр. дело № 4307/2018 г. на Врачански районен съд, съразмерно
на уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Врачански
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: