Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ...........
град Шумен, 18.05.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският административен съд, в публичното заседание
на деветнадесети април две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:
Росица Цветкова
Членове: Снежина Чолакова
Бистра Бойн
при
секретаря Р. Хаджидимитрова и с участие на прокурор П. Вълчев от ШОП, като
разгледа докладваното от административния съдия Сн. Чолакова КАНД № 99 по описа за 2021г.
на Административен съд – гр. Шумен, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 63, ал. 1, изр.второ
от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) и чл. 208 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е въз основа на касационна
жалба на „Р.Е.“ ЕООД, депозирана чрез адвокат С.Т.от
Адвокатска колегия – гр.Шумен, срещу Решение № 260007/12.01.2021г. на Районен
съд – гр.Велики Преслав, постановено по АНД № 187/2018г. по описа на съда. С
оспорения съдебен акт е потвърдено Наказателно постановление № 27-0000425/13.04.2018г.
издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда” – гр.Шумен, с което на „Р.Е.“
ЕООД, за нарушение по чл. 143, ал. 2 от КТ и на основание чл. 414, ал. 1 от КТ
е наложена имуществена санкция в размер на 1500 /хиляда и петстотин/ лева.
Касаторът релевира
твърдения за незаконосъобразност на атакуваното решение поради постановяването
му в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Счита, че е
налице некоректно описание на нарушението от актосъставителя и наказващия
орган, доколкото не са конкретизирани работниците, полагали извънреден труд.
Излага и доводи, че разпореденото извършване на извънредния труд от страна на
работодателя е било съобразено с изискванията на Кодекса на труда, в частност с
правилото на чл. 144, т. 5 от КТ, поради което дружеството не е осъществило
вмененото му неизпълнение на задължение. Твърди, че възложената работа не е
можело да бъде извършена през съответния работен ден, поради което се е
наложило работниците да положат извънреден труд. Поддържа и становището за
„маловажност“ на нарушението в контекста на чл. 415в от КТ. В съдебно заседание
касаторът се представлява от адвокат С.Т.от ШАК, която навежда и твърдения за
изтекла погасителна давност, налагаща отмяна на атакувания съдебен акт,
респективно на издаденото срещу дружеството наказателно постановление.
Ответната страна, Дирекция
„Инспекция по труда“ – гр. Шумен, депозира писмена молба чрез юрисконсулт Д. В.-И.,
в която обективира твърдения за неоснователност на оспорването. Претендира
присъждане на разноски. В съдебно заседание, редовно и своевременно призована,
не се представлява.
Представителят на
Шуменска окръжна прокуратура възприема касационната жалба за допустима, но неоснователна
и моли за решение в този смисъл.
Настоящата съдебна
инстанция, след като прецени допустимостта на предявената касационна жалба и
обсъди направените в нея оплаквания, становищата на страните, събраните по
делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно
разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира за установено следното:
Касационната жалба е
допустима като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от
легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно
разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212
от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба се явява неоснователна, по
следните съображения:
Процесното решение е
постановено при следната фактическа обстановка:
На 24.02.2018г. била
извършена проверка по спазване на трудовото законодателство от свидетелите С.К.и
М.М.- длъжностни лица към Дирекция „Инспекция по труда“ - гр. Шумен, в обект на
касационния жалбоподател - „шивашки цех“ в гр. Велики Преслав.
При проверката било
установено, че дружеството, в качеството му на работодател, със Заповед №290А
от 23.02.2018г. е разпоредило полагане на извънреден труд на работещите в
обекта „шивашки цех“ на 24.02.2018г. – събота, от 08.00 до 15.00 часа, като
причина за полагане на извънреден труд е посочено – износ за Германия, а
основанието - чл. 144, т. 5 от КТ. По разпореждане на работодателя извънреден
труд са положили 101 работника в посочения обект на 24.02.2018г., събота, който
е почивен ден, поради установената петдневна работна седмица за работниците,
без да има основание за допустимост, посочено в разпоредбата на чл. 144 от КТ.
Впоследствие била
извършена и проверка на документи, като резултатите от проверката били обективирани
в Протокол за извършена проверка №1807771 съставен на 12.03.2018г. Протоколът
за извършена проверка бил съставен и връчен на упълномощено от управителя на
дружеството лице. Въз основа на установените факти, на 13.03.2018г. бил
съставен Акт за установяване на административно нарушение № 27-0000425, в който
актосъставителят посочил, че с горното деяние била нарушена разпоредбата на чл.
143, ал. 2 от Кодекса на труда. Актът бил съставен в присъствие на упълномощено
от представляващия дружеството - нарушител лице. Впоследствие в срока по чл.44,
ал.1 от ЗАНН били депозирани и допълнителни писмени възражения.
Въз основа на така
изготвения АУАН, наказващият орган издал впоследствие и процесното наказателно
постановление.
При така установената фактическа
обстановка районният съд е приел, че АУАН
и атакуваното НП са издадени от компетентните за това органи и в хода на
административнонаказателното производство не е допуснато съществено нарушение
на процесуалните правила, което да налага отмяна на НП. Съобразявайки
приобщените писмени и гласни доказателства, и отчитайки относимата правна
уредба, районният съд е формирал и извод относно безспорната установеност на
вмененото на дружеството нарушение. Въззивният съд е посочил също, че предвид
спецификата му, то не може да бъде възприето за „маловажно“ по смисъла на чл.
415в от КТ. По тези съображения предходният съдебен състав е потвърдил
оспорения правораздавателен акт.
При извършената служебна проверка в съответствие с
разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК и с оглед правомощията на касационната
инстанция, съгласно цитираната разпоредба, настоящият състав намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият състав на
съда съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който подлежи на
съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на
правомощията му.
В хода на
въззивното съдебно производство не са допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Събрани са исканите от страните доказателства, което е
спомогнало делото да бъде изцяло изяснено от фактическа страна.
Не е налице соченото от касатора основание за отмяна
на процесното НП, а именно изтичане на предвидената погасителна давност.
Давността
е период от време, определен в закон, с изтичането на който титулярът на едно
право губи предоставената му от закона възможност да го осъществи.
Погасителната давност е юридически факт от рода на юридическите събития -
периоди от време, с изтичането на които правната норма свързва определени
правни последици. В наказателното право давността е само погасителна и е
свързана с два признака: позитивен - изтичане на установен от закона срок от
време след довършване на деянието или влизане в сила на присъдата, и негативен
- пасивност от страна на надлежните органи за изпълнение на наказанието.
Давността се прилага служебно, като държавата губи своето материално право да
наложи наказание на дееца и да изпълни вече наложено му наказание. Давността
погасява наказателната отговорност, което на свой ред прави наказателното производство
недопустимо.
Изрично в Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015
г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС при
изясняване на съдържанието на „обстоятелства, изключващи наказателната
отговорност“ (чл. 11 от ЗАНН) е съобразено, че според правната доктрина
обстоятелствата, изключващи наказателната отговорност, са три групи: изключващи
преследването и изтърпяването на наказанието, сред които са смърт на субекта,
давност, амнистия; водещи до освобождаване от наказателна отговорност; водещи
до освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание. Приема се, че
давността попада в първата група и без съмнение представлява обстоятелство,
изключващо наказателната отговорност.
Следва да се прави разграничение между погасяване на
възможността на администрацията да реализира правомощията си и да санкционира
нарушителя, и погасяване на възможността ѝ да реализира правомощията си
по изпълнение на наложеното наказание. Съгласно регламентацията в ЗАНН,
погасителните основания по чл. 34 от ЗАНН настъпват преди влизане в сила на
правоохранителен акт, а по чл. 82 от ЗАНН - след влизането му в сила, и имат
различно правно значение - в първия случай компетентният орган губи
възможността да реализира което и да било от правомощията си по правоотношението,
а във втория - да реализира изпълнението на наложената санкция. Т. е.
понастоящем в ЗАНН са регламентирани два вида давност: погасителна давност, с
изтичането на която се погасява възможността компетентният орган да реализира
правомощията си по административнонаказателното правоотношение (чл. 34 от ЗАНН), и изпълнителска давност, с изтичането на която се погасява възможността
компетентният орган да реализира изтърпяването на наложената административна
санкция (чл. 82 от ЗАНН). От своя страна, изпълнителската давност се
квалифицира като обикновена (по чл. 82, ал. 1 от ЗАНН) и абсолютна такава (по
чл. 82, ал. 3 от ЗАНН).
В ЗАНН няма разпоредба, аналогична на разпоредбата на
чл. 81, ал. 3 от НК, уреждаща абсолютната давност за прекратяване на наказателното
преследване, като тази празнина се преодолява с приложението на чл. 81, ал. 3,
във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, във вр. с чл. 11 от ЗАНН, както изрично е
посочено и в Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д.
№ 1/2014 г., ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС. В случая не е изтекла
абсолютната погасителна давност за административнонаказателното преследване, 4
години и шест месеца по аналогия с предвидената за наказанието „глоба“, като
същата се изчислява по аргумент от чл. 80, ал. 3 от НК, считано от извършване
на нарушението.
Не се споделят и доводите на касатора, че при описание
на нарушението актосъставителят и наказващият орган е следвало да
индивидуализират всеки работник, който в деня е полагал извънреден труд.
Контролните органи са установили разпоредено полагане на извънреден труд от
всички работници на дружеството със съответната заповед, в съответствие с което
са и данните в представеното по делото извлечение от Специалната книга за
отчитане на извънредния труд в предприятието. Дори и да се приеме, че е налице
неточност по отношение на някои от лицата, посочени там, то това няма съществен
характер и не може да обоснове извод за порочност на АУАН и на издаденото НП.
По никакъв начин не е засегнато правото на защита на лицето и същото е успяло
да разбере какво деяние му се приписва.
Шуменският административен съд намира, че въззивният
съд не е нарушил материалния закон, като е приел, че касаторът е допуснал
неизпълнение на задължение към държавата по смисъла на чл. 414, ал. 1 от КТ,
във вр. с чл. 143, ал. 2 от с. к. От
описанието на нарушението както в АУАН, така и в издаденото въз основа на него
НП, се установява по категоричен начин, че дружеството като работодател е
санкционирано за това, че на 24.02.2018г. –почивен ден-събота, е разпоредило на
101 работника, посредством изрично издадена заповед № 290А/23.02.2018г. ,да положат
извънреден труд за времето от 08.00ч. до 15.00ч. на 24.02.2018г., без да са
били налице законовите предпоставки за това по смисъла на чл. 144 от КТ, с
което е нарушил разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от КТ.
В настоящият случай следва да се направи преценка за
наличието на два факта, а именно дали положеният на 24.02.2018г. труд от
работниците е извънреден по смисъла на чл. 143, ал. 1 от КТ и дали са налице
основанията за допускането му, визирани в изключенията на чл. 144 от КТ.
Безспорно, с оглед представената по делото Заповед, издадена
от „Р.Е.“ ЕООД, в качеството му на работодател, е разпоредено на всички негови
работници в шивашки цех в гр. Велики Преслав да положат извънреден труд на
24.02.2018г. от 08.00 до 15.00 часа. От самата заповед е категорично ясна волята
на работодателя за полагане на извънреден труд на посочената дата, тъй като
покрива изцяло състава на чл. 143 и чл. 144 от КТ.
Касационната инстанция приема, че е налице полагане на
извънреден труд по смисъла на чл. 143, ал. 1 от КТ, който гласи: Извънреден е
трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника
или служителя извън установеното за него работно време. Налице е разпореждане
от работодателя – издадена нарочна Заповед. Налице е и полагане на труд, извън
установеното работно време на работниците, тъй като датата е била съботен ден и
по силата на чл. 153, ал. 1 от КТ като такъв, той е неработен ден. Следователно
се явява извън установеното за работниците работно време, като няма
доказателства и не е установено за тези работници да има утвърден изрично
график за работа на смени. Следователно правилно е прието от
административнонаказващия орган, че положеният труд от лицата на 24.02.2018г. –
неработен ден, е извънреден по смисъла на чл. 143, ал. 1 от КТ.
Изключение от забраната за полагане на извънреден труд
по чл. 143, ал. 2 от КТ, е предвидено в нормата на чл. 144 от КТ. Законодателят
в посочения законов текст е изброил лимитативно хипотезите, в които е допустимо
полагане на извънреден труд. Цитираните правни норми са императивни и следва да
се изпълнят от лицата, явяващи се работодатели. В настоящия случай в заповедта
като основание е посочена т. 5 /в приложимата редакция/ от чл. 144 от КТ, а
като словесно описание работодателят е посочил „производствени причини (износ за Германия)“. Коментираната разпоредба от КТ визира довършване на
започната работа, която не може да бъде извършена през редовното работно време.
В случая няма данни работата да е продължила след приключване на установеното
работно време, напротив, разпоредено е полагането на извънреден труд на
конкретна дата, ден след издаване на заповедта. Липсват доказателства, че
изпълняваната от дружеството поръчка не е могло да бъде довършена през
установеното работно време, за да е приложима хипотезата на чл. 144, т. 5 от КТ. Наличието на основанието по т. 5 от КТ не се констатира и от показанията на
разпитаните по инициатива на дружеството свидетели, които дават разнородни
обяснения за причините, наложили полагането на извънреден труд в почивен ден.
Това обстоятелство правилно е отчетено от районния съд. В хода на въззивното
производство от страна на санкционираното лице са представени и писмени
доказателства за наличие на проблем с електрозахранването на обекта му – касаторът
обаче не е посочил такова основание в текста на заповедта. Подобен аргумент не
е изтъкнат от представляващия търговеца и при съставяне на акта, който е
отразил като възражение единствено необходимостта от реализиране на извънреден
износ. Контролните органи са снели сведения в деня на проверката от служители
на санкционираното лице, в които също не е отразено нарушение на работния
процес поради липса на електрозахранване в предишен ден, а допуснатият
извънреден труд е обоснован с наличие на необходимост за подготовка на стоки за
износ. В сведенията на лицата се съдържат и данни за по-голяма часова
продължителност на положения труд от визирания в заповедта на работодателя. С
оглед на това се налага извод, че не са налице основания за полагане на
извънреден труд в почивен ден от страна на работниците на касатора, който не е
ангажирал убедителни доказателства, че възложената работа не е могла да бъде
осъществена на 23.02.2018г. До аналогични изводи е достигнал и районният съд. В
този смисъл правилен и обоснован с оглед доказателствата по делото е изводът на
предходния съдебен състав, че дружеството - касационен жалбоподател
действително не е изпълнило задължението си да се въздържа от нарушаване на
разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от КТ, за което правилно и законосъобразно е
санкционирано с процесното наказателно постановление.
Предвид гореизложеното, настоящият касационен състав
приема, че въззивният съд е анализирал събраните по делото доказателства, като
е достигнал до правилния краен извод, че е налице положен извънреден труд по
смисъла на чл. 143, ал. 1 от КТ, който е забранен по силата на ал. 2 от същата
норма, както и не са налице изключенията по чл. 144 от КТ. Правилни са изводите
на решаващия съд досежно факта на извършване на санкционираното административно
нарушение и неговото авторство. При обективно възприетата фактическа обстановка
по делото, съдът е изградил правилни изводи за съставомерност на деянието по
чл. 414, ал. 1 от КТ. Приложимият законов текст е обвързан с императивната разпоредба
на чл. 143, ал. 2 от КТ, която вменява забрана за полагане на извънреден труд.
Правилно административнонаказващият орган е издал
наказателното постановление без прилагане на привилегирования състав на същото
нарушение, установен в чл. 415в, ал. 1 от КТ. Приложението на разпоредбата на
чл. 415в от КТ се преценява за всеки конкретен случай на административно
нарушение, а не общо като дадена законова възможност. Всяко административно
нарушение е специфично с оглед неговия противоправен резултат и начин на
извършване. В настоящия случай се касае за полагане на извънреден труд от
работници по разпореждане на работодателя и доколкото извънредният труд е бил
положен, нарушението не може да бъде отстранено, каквото императивно изискване
съдържа чл. 415в, ал. 1 от КТ като условие за прилагане на регламентирания в
него привилегирован административно-наказателен състав.
Ограничен в пределите на касационната проверка до
релевираните с жалбата пороци на решението, настоящият съдебен състав не намира
основания за неговата отмяна. Служебната проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК не
установи основания за нищожност, недопустимост на атакуваното решение или
несъответствие с материалния закон. С оглед изложеното, Шуменският
административен съд намира касационната жалба за неоснователна, а решението на
Районен съд – гр.Велики Преслав като правилно и законосъобразно следва да бъде
оставено в сила.
С оглед изхода на делото и обективираната претенция за
присъждане на съдебни разноски от страна на ответника, касаторът следва да бъде
осъден да заплати на Дирекция „Инспекция по труда“ – Шумен разноски в размер на
80 лева, определени на основание чл. 27е от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
Водим от горното, Шуменският административен съд
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение № 260007/12.01.2021г.,
постановено по АНД № 187/2018г. по описа на Районен съд – град Велики Преслав.
ОСЪЖДА
„Р.Е.“ ЕООД, *** с ЕИК *********,
представлявано от Р.И.Х., със седалище и адрес на управление ***, да заплати на
Дирекция „Инспекция по труда“ – град Шумен деловодни разноски в размер на 80
(осемдесет) лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:......................
ЧЛЕНОВЕ: 1..........................
2..........................
ЗАБЕЛЕЖКА: Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване. Влязло в сила на 18.05.2021г.