РЕШЕНИЕ
№
261729
16.12.2020година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на седми декември две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при
участието на секретаря Петя Мутафчиева,като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 3852 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано въз основа
на искова молба от Й.Т.Т., ЕГН **********,***
против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис
40 -46 , с която са предявени
кумулативно съединени искове с правна квалификация по
и чл.55, ал.1, предл. първо
ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, чл. 22 от ЗПК за връщане на
сумата от 261,03 лв.- главница,
представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва по Договор за
паричен заем № *** от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума от
датата на предявяване на исковата молба -10.03.2020 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 1939,52 лв.- главница, представляваща недължимо
платена по клауза за неустойка по Договор за паричен заем № *** от 23.03.2015
г., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на
исковата молба -10.03.2020 г. Претендира разноски.
Ищецът твърди, че на
23.03.2015 г. е сключил с
ответното дружество договор за паричен
заем.
Посочва се, че договорът е недействителен, поради
специалните основание на чл. 22 ЗПК, като не са спазени разпоредбите на чл. 11,
ал.1, т. 9 ЗПК – не са посочени
условията за прилагане на договорния лихвен процент , не е посочен размерът на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка
една погасителна вноска.
Сочи се
нарушение и на разпоредбата на чл. 11, т.10 ЗПК поради липса на посочване на
начина на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и от тук общата
дължима сума.
Сочи се нарушение и на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК, тъй като размерът на шрифта на договора е по – малък от 12.
Ищецът твърди, че договорената възнаградителна лихва в
договора е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени
– двукратния размер, както и поради недействителност на сочените основания на
договора за кредит.
Относно неустойката сочи, че същата е нищожна, тъй
като е уговорена в нарушение на добрите нрави, изразяващо се в посочените в исковата молба обстоятелства.
На първо място се посочва, че
поръчителството или поемането на солидарно задължение по договора за кредит,
следва да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или
солидарният длъжник, следва да представят на кредитното дружество обилна
документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определение
тридневен срок. Освен това се сочи и прекомерност на неустойката и липсата на
правила в договора, по които да се определи кои са тези вреди, които
дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се
компенсират от неустойката. В тази връзка се сочи, че всички преки или косвени
разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора са
покрити от ГПР (чл. 19, ал.1 и § 1 ДР ЗПК). Сочи се недействителност на
клаузата за неустойка и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават
задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се
надвишава изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК – ГПР да не е по – висок от пет пъти
размера на законната лихва. Посочва се противоречие на клаузата за неустойка и
с чл. 71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК.
Посочва, че сумите за възнаградителна лихва и
неустойка са платени в периода от
02.04.2015г. до 17.06.2015 г. Моли се исковете да се уважат. Претендират се
разноски.
Ответникът
оспорва на първо място се оспорва искането за задължаване на ответника да
представи договора за кредит, като са изложени подробни съображения в тази
насока.
Оспорват
се твърденията на ищеца за недействителност на договора за заем на сочените в
исковата молба основания. Посочва, че при фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК. Оспорва да е налице
нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, като се сочи, че ГПР е
посочен ясно и е в размер на 33,49 %. Посочена е и общата сума за плащане
5388,30 лв.
Оспорват се твърденията и за недействителност на
клаузата за неустойка, доколкото същата не противоречи на добрите нрави, като
преценката за това следва да се направи на база цялата сума, дължима по
договора, която не се достига от неустойката. Още повече, че чл. 19, ал. 4 ЗПК
не е нарушен.
Относно целите на уговорената неустойка се
посочва, че с нея се цели обезпечаване на поемане на риска от неизпълнение на задължението за
погасяване в срок на задълженията по сключения договор. В тази връзка се сочи,
неустойката се дължи при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение . Оспорва се твърдението, че
неустойката противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея не се създават задължения,
които по своето същество се покриват от ГПР, като ищецът не взема предвид
разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на
ГПР не се включват разходите, които потребителят изплаща при неизпълнение на
задължения по договора за потребителски кредит. Оспорва се и твърденията за
недействителност на клаузите за възнаградителна лхива. Оспорва да е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 33 ЗПК.
Моли искът да се отхвърли. Претендира разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори
и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател
е сключил на 23.03.2015 г. с ответника – финансова институция договор за
потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата
от 5000 лв., която е следвало да върне
ведно с договорна лихва или общо сумата от 338,30 лв. чрез заплащане на 22 седмични
вноски за периода от 02.04.2015 г. до 27.08.2015 г. Видно от приетия договор,
уговореният ГЛП е в размер от 30%, а ГПР е в размер на 33,49 %. Ищецът не
спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от 5000 лв.,
като изрично е заявил това в чл. 3 от
договора.
Не се оспорва и, че ищецът е
заплатил по договора обща сума в размер от 7 200,55 лв., като с тази сума
е погасена главница в размер на 5 000 лв., възнаградителна лихва в размер от 261,03
лева и неустойка в размер на 1939,52
лв., като в тази връзка е и приетата по делото справка за извършени плащания.
Не се спори и, че сумата е платена преди крайния падеж, а именно: на 17.06.2015
г.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по
други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други
банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една
година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 1939,52 лв. на вноски от по 88,16 лв., които се добавят към размера
на месечните погасителни вноски.
От приетия по делото погасителен
план се установява, че размерът на седмичната погасителна вноска е 330,81 лв.,
а оскъпяването при непредставяне на обезпечение 88,16 лв. т.е.
възнаградителната лихва е в размер на 15,37 лв. на седмица, а неустойката е в
размер на 88,16 лв. на седмица.
От приетото по делото заключение на
съдебно – техническата експертиза се установява, че в текста на договора е
използван серифен шрифт от типа на „Таймс Ню Роман”, като навсякъде в текста на
договора размерът на шрифта е от 11,1 до 11,2 pt.
Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност
ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които
са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба
е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10,
ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на
заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и
другите разходи по кредита.
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание
чл.633 от ГПК.
Не е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като в тази връзка съдът не поддържа
становището си изразено в предходно постановените решения и изменя същото,
съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита,
че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се
формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са
посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите
компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая
към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на
договора. Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде
включена и уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП в размер на 30% , а при положение, че лихвения процент е точно
фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са
нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация
за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Съдът счита, че е нарушена нормата на чл. 10
ал. 1 от ЗПК, съгласно която размерът на шрифта от текстовата част на договора
трябва да е минимум 12 пункта. Разпоредбата е в сила от 23.07.2014 г., а процесният договор е сключен на 23.03.2015 г., поради което
нормата е валидна за него. В настоящия случай от приетата СТЕ обаче се
установява, че шрифтът тук е 11,1 и 11,2 пункта, поради което не е спазено
основно императивно изискване на закона. Същото е санкционирано с най- тежката
последица- недействителност на правоотношението по смисъла на чл. 22 от ЗПК.
В
съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити е
посочено, че: „За да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин.“
От
една страна клаузите на договора трябва да бъдат формулирани по начин, който е
достъпен за средния потребител, а от друга те следва да бъдат напечатани на
шрифт, който позволява лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да
се избегне опасността той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. В тази
връзка чл. 10, ал.1 от ЗПК изисква всички
елементи на договора за кредит да са представени с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12. Неспазването на това изискване се
санкциониран с недействителност на договора за кредит – чл. 22 от ЗПК.
Предвид
горното, с категоричност се установява, че изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК не
е било спазено. Договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, от което следва,
че ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита в
размер на 5000 лв., но не дължи лихви, други разходи, такси, от
което следва, че исковете за връщане на платените суми за неустойка и
възнаградителна лихва следва да се уважат поради недействителност на договора
за кредит.
Съдът
счита за основателно искането за присъждане на
законна лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
В
допълнение следва да се посочи, че сумата, платена за погасяване на задължение
за неустойка подлежи на връщане и на
основание недействителност на клаузата, уреждаща условията за начисляването и
заплащането й.
Съдът намира, че предвидена в
договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили
клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидили неустойка във фиксиран размер от 1939,52 лв. Така предвиденият
размер е близо 39 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това
задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно
от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т.
1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения
на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита с повече от 38 % от заетата сума.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката
може да изпълнява и наказателна функция.
В случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на
обезпечение. Задължението за
предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга
пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му
кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за
вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни
затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим
с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора.
На основание
гореизложените доводи и предвид недействителността на договора и на клаузата за
неустойка на самостоятелно основание, исковете за връщане на платените без
основание договорна лихва в размер от 261,03 лв.- договорна лихва и неустойка в
размер на 1939,52 лева ще се уважат като основателни и доказани.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т.
2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер, съобразно размера на
уважения иск, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на стойност 384 лв., която сума следва да се присъди в
полза на адвокатско дружество Г.. В
случая съдът счита, че възнаграждението следва да се определи върху сбора от
двата предявени иска, а не за всеки от исковете, доколкото липса подобна
уговорка в договора за правна защита и съдействие, а и конкретизирането на
исковете е след сключването на договора и съответно няма как с него да е
предвидено заплащане по два предявени иска.
На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати ищеца и сумата от общо 277,58 лв., включваща
сумата от 127,58 лв. – платена държавна такса и сумата от 150 лв.- депозит за
съдебно – техническа експертиза.
На основание
горните доводи.
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис
40 -46 да заплати на Й.Т.Т., ЕГН **********,*** сумата от 261,03 лв.- главница, представляваща
недължимо платена сума за възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № ***
от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на
предявяване на исковата молба -10.03.2020 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата от 1939,52 лв.-
главница, представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за
паричен заем № *** от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума от
датата на предявяване на исковата молба -10.03.2020 г., както и
разноски по делото в размер общо от 277,58
лв., включващи платена държавна такса в общ размер от 127,58 лв. и платен
депозит за съдебно – техническа експертиза в размер на 150 лв.
ОСЪЖДА
ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 ДА ЗАПЛАТИ НА
*** сумата от 384 лв. -
адвокатско възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
безплатна правна помощ с включено ДДС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
/Дафина
Арабаджиева/
Вярно с оригинала.
ПМ