№ 227
гр. София, 08.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100509194 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.04.2021 год., постановено по гр.дело №23563/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 58 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.” ЕАД срещу СТ. Д. Т. искове, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1 337.56 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.06.2015
год. до 30.04.2017 год. в топлоснабден имот с абонатен №177130, сумата от 217.94 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.08.2015 год. до
30.05.2018 год., сумата от 56.12 лв. – главница, представляваща цена на извършена услуга
дялово разпределение за периода от 01.06.2015 год. до 30.04.2017 год., ведно със законната
лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39521/2018 год. по описа на СРС, ГО,
58 с-в – 14.06.2018 год. до окончателното им изплащане, като исковете за главници са
отхвърлени в останалата им част до пълните заявени размери и за периода от 01.05.2014 год.
до 31.05.2015 год. и ответницата СТ. Д. Т. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 432
лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 69.45 лв., а ищецът е
осъден да заплати на адв. Р.Н. сумата от 102.26 лв., представляваща възнаграждение за
безплатно процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
1
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата СТ. Д. Т..
Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между
страните е възникнало твърдяното облигационно правоотношение. По делото били приети
писмени доказателства, от които било видно, че собственик на процесния имот е друго лице.
Признанието, че задълженията са правилно определени и начислени, не било тъждествено с
признание за правото на собственост или вещно право на ползване върху имота.
Следователно ответницата не била потребител на топлинна енергия за битови нужди.
Неправилно СРС бил приел, че няма погасени по давност вземания за лихви, тъй като
същите се претендирали за период, който не бил обхванат от погасителната давност. В
случая намирала приложение нормата на чл. 119 ЗЗД, поради което и исковете за мораторна
лихва върху погасените по давност главни вземания за стойност на топлинна енергия и
услугата дялово разпределение трябвало да бъдат отхвърлени. Ето защо моли решението на
СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на разноски.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 153 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се посочи следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че през исковия период СТ. Д. Т. е била собственик на процесния
апартамент №121, находящ се в гр.София, **** – този извод следва от приетия като
доказателство по делото документ за главен отчет, който е подписан от ответницата /като
авторството му не е било оспорено и надлежно опровергано – чл. 180 ГПК, като същият
обективира извънсъдебното признание на посоченото лице, че е титуляр на права върху
топлоснабдения имот и че за същия е била открита клиентска партида с абонатен №177130.
2
В този смисъл въззивният съд приема, че ответницата има качеството на битов клиент по
смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ –
виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение №
2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в
срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия. В този смисъл неоснователно се явява възражението на
жалбоподателката за липсата на твърдяната от ищеца договорна връзка.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата през
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год./.
Безспорно е във въззивното производство, че ищецът е доставил твърдяното количество
топлинна енергия в имота през периода от 01.06.2015 год. до 30.04.2017 год., че нейната
стойност възлиза на 1 337.56 лв., че през същия период е била извършвана услугата дялово
разпределение и нейната стойност възлиза на 56.12 лв., както и че ответницата е в забава по
отношение на задължението си за заплащане на стойността на топлинната енергия в
посочения размер през исковия период от 31.08.2015 год. до 30.05.2018 год.
Следващият спорен между страните въпрос е свързан с това дали вземането за
обезщетение за забава е погасено по давност съобразно правилото на чл. 119 ЗЗД, респ.
какъв е дължимият размер на непогасеното по давност вземане за обезщетение за забава.
Съгласно разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, вземанията за лихви се погасяват с изтичането на
същия срок за погасяване на главницата, когато те са капитализирани, когато са присъдени
със съдебно решение и когато главното вземане е погасено по давност. Вън от тези случаи
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност по силата на чл. 111,
б. ”в” ГПК.
Следователно главното вземане за стойността на доставената топлинна енергия,
отнасящо се за периода от 01.05.2014 год. до 31.05.2015 год., би било погасено по давност
3
ведно с натрупаната върху него лихва за забава – но такава в частност не се претендира
/видно и от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза, което подлежи на
кредитиране – чл. 202 ГПК/.
В разглеждания случай ищецът претендира обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 31.08.2015 год. до 30.05.2018 год. и както вече бе посочено същият се
легитимира като кредитор на главно вземане за периода от 01.06.2015 год. до 30.04.2017 год.
в размер на 1 337.56 лв. В този смисъл акцесорната претенция се явява установена в своето
основание, а тъй като липсват данни за нейния размер въззивният съд го определя по реда
на чл. 162 ГПК на 217.94 лв. /при съобразяване на данните в таблица №2 и таблица №3 от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза/. От 31.08.2015 год. до датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /арг. от чл.
422, ал. 1 ГПК/ – 14.06.2018 год., не са изтекли 3 години /виж чл. 111, б. „в“ ЗЗД/, поради
което и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява изцяло основателен, както като краен резултат е
приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.04.2021 год., постановено по гр.дело №23563/2020
год. по описа на СРС, ГО, 58 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4