№ 4580
гр. София, 14.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20221110156858 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано по искова молба, уточнена с молба с вх. № 9331 от 13.01.2023 г.,
подадени от „**“ ООД срещу Х. Л. К., в която се твърди, че ответникът кандидатствал
за получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството www.**.bg на
29.05.2019 г. от IP: **, като извършил регистрация на сайта с e-mail: *******@***.**.
Заявката за отпускане на кредит била одобрена от дружеството, като на посочен от
ответника телефон бил изпратен код за потвърждение за сключването на Договор за
потребителски кредит „**“ на вноски № ** от 29.05.2019 г. в размер на 1800,00 лева.
Заявката за сключване на договора била одобрена от К. чрез избиране на изпратения от
ищеца линк-потвърждение. В изпълнение на така възникналото правоотношение
заемната сума била предоставена чрез каса на EasyPay след потвърждение личността
на ответника от служителя на касата, съгласно разписка № ** от 29.05.2019 г. Кредитът
следвало да бъде изплатен на 26 равни двуседмични погасителни вноски, съобразно
погасителен план, приложен към договора, като последната падежна дата била
27.05.2020 г. След настъпването ответникът изпаднал в забава за задължения по
процесния договор в размер на 1127,58 лева главница, 149,13 лева – договорна лихва за
периода от 30.10.2019 г. до 27.05.2020 г., и 37,81 лева – мораторна лихва за периода от
13.11.2019 г. до 12.03.2020 г. Поради незаплащане на задълженията ищцовото
1
дружество подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Срещу издадената такава по ч. гр. д. № 29079/2020 г. по описа на СРС, 47-ми състав,
постъпило възражение, поради което за дружеството съществувал интерес от
предявяване на искове по реда на чл. 422 ГПК. Отправено е искане за уважаване на
исковите претенции и за присъждане на сторените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника Х. Л. К. за
отговор, но такъв не е подаден в законоустановения едномесечен срок. В хода на
заповедното производство по ч. гр. д. № 29079/2020 г. по описа на СРС, 47-ми състав,
ответникът е възразил срещу дължимостта на претендираните от ищеца вземания, като
твърди, че е погасил задълженията по договора преди образуване на делото. Същите
твърдения са изложени от процесуалния представител на страната в първото по делото
открито съдебно заседание, като са ангажирани и доказателства в тази връзка.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1,
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че Х. Л. К. дължи
на „**“ ООД сумата от 1127,58 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане, сумата от 149,13 лева – договорна лихва за периода от
30.10.2019 г. до 27.05.2020 г., и сумата от 37,81 лева – мораторна лихва за периода от
13.11.2019 г. до 12.03.2020 г., по на Договор за потребителски кредит „**“ на вноски №
** от 29.05.2019 г., за които на 11.09.2020 г. по ч. гр. д. № 29079/2020 г. по описа на
СРС, 47-ми състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
В тежест на ищеца по така предявените искове е да докаже наличието на
валидно възникнало договорно правоотношение между него и Х. Л. К. по Договор за
потребителски кредит „**“ на вноски № ** от 29.05.2019 г., отпускането и усвояването
на предоставената по силата на процесния договор за кредит сума в общ размер на
1800,00 лева, както и настъпването изискуемостта на процесните вземания за главница
и лихви. Съдът намира, че тези обстоятелства са безспорни между страните, доколкото
ответникът не ги е оспорил изрично в рамките на преклузивните срокове по чл. 133 и
чл. 146, ал. 3 ГПК. Напротив - в първото по делото открито съдебно заседание
ответната страна е изложила единствено твърдения за заплащане в цялост на
процесните вземания, като по този начин е признала наличието на основанието, въз
основа на което те се претендират, изискуемостта им и техния размер. Въз основа на
2
изложените обстоятелства, съдът приема за доказана принципната дължимост на
претендираните от ищеца задължения за главница и лихви.
Спорен между страните по делото е единствено въпросът дали процесните
вземания са заплатени от ответника и дали това е извършено преди образуването на
заповедното производство.
В тази връзка е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, заключението на която съдът кредитира в цялост по реда на чл. 202 ГПК като
логично, мотивирано и компетентно изготвено. Съгласно експертизата, размерът на
непогасените задължения по процесния кредит възлиза на сумата от общо 1287,91
лева, от които 1127,58 лева главница, 149,13 лева договорна лихва и 11,20 лева лихва
за забава. Вещото лице е посочило, че по договора са заплатени суми в общ размер от
2273,33 лева, с които, видно от счетоводните записвания на ищцовото дружество, са
направени следните погасявания: за главница - 672,42 лева; за неустойки за
непредоставяне на обезпечение - 769,76 лева; за мораторна лихва - 6,70 лева; за
разходи за събиране - 560,66 лева.
Съгласно т. ІV от процесния договор, кредитополучателят се задължава да
обезпечи вземанията по кредита чрез осигуряването на поръчител по договора в
еднодневен срок от получаването на заемната сума, като при неизпълнение на това
задължение дължи неустойка. Размерът на формирането на неустойката е изначално
определен в т. ІV.4 от договора, като е предвидено, че тя се дължи до момента на
ползване на кредита и се заплаща заедно със следващото лихвено плащане, на падежа
на същото. В погасителния план по кредита е посочено, че общата дължима сума по
кредита, без начисляване на неустойка, е в размер на 2212,86 лева, а в случай на
начисляване на неустойка - 4032,86 лева, при годишен лихвен процент от 41 % и
годишен процент на разходите от 49,65 %. В т. 9.5 от Общите условия по договора са
установени изисквания към третото лице поръчител, включително за минимален
осигурителен брутен доход от 2000,00 лева, валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател от минимум 1 година и предоставяне на
служебна бележка за доход от работодател за 6 месеца назад.
В т. V.1 от договора е предвидено, че в случай на забава на плащане по кредита
кредитополучателят дължи и всички разноски за извънсъдебно събиране на
вземанията. В т. 14.6 от Общите условия към договора е предвидено, че
кредитополучателят заплаща такси и комисионни в размер, указан в Тарифа, приета от
СД на дружеството и представляваща неразделна част от общите условия. В т. 4.6 от
приложения към договора Стандартен европейски формуляр на информация за
потребителски кредит е посочено, че разноските за извънсъдебно събиране на
вземания по договора се определят от конкретния способ, приет от кредитодателя и
положението на кредитополучателя, като при наемане на трети лица (експерти,
3
консултанти, адвокати, дружества за събиране на вземания), размерът на разходите,
според прогнозна стойност, може да достигне до 25 % от събраните суми и
приложимата върху тях ставка на ДДС.
Съобразявайки описаните договорки между страните, постигнати при
сключването на процесния договор за кредит, се налага изводът, че именно въз основа
на тях ищцовото дружество е отнесло част от извършените от ответника плащания за
погасяване на неустойка и разходи по кредита. Въпреки наличието на изрично
постигнатите между страните уговорки в този смисъл, обаче, така извършеното
счетоводно погасяване е незаконосъобразно, поради нищожност на клаузите от
договора, установяващи задължения за заплащане на описаните в предходните абзаци
неустойка и разходи за извънсъдебно събиране на вземанията. В тази връзка съдът
съобрази следното:
Между страните не се спори, че ищецът - кредитодател е небанкова институция
по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно
като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе, независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г.,
I т. о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни
материалноправни норми, за които съдът следи служебно, по аргумент от т. 1 на ТР №
1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността
на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена
служебно от съда, без от страните да е наведен такъв довод.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, като установява, че това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни
4
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки
изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление
на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните
уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва
размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните
да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не
може да протИ.речи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
протИ.речието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедлИ.стта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедлИ.ст в гражданските и търговските правоотношения, като
примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката
дали конкретна клауза за неустойка протИ.речи на добрите нрави: естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено
или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната
преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като
се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Размерът на процесната неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има неравноправен характер и протИ.речи на добрите
нрави, тъй като размерът от 1820,00 лева (установен след съпоставка на сумите,
посочени в погасителния план към договора - вж. л. 12 от делото) възлиза на повече от
5
100 % от размера на предоставения заем (от 1800,00 лева), а същевременно
начисляването се обосновава с неизпълнение на вторично за договора за заем
задължение. Основното задължение на заемател по договор за паричен заем е да върне
на датата на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Процесната компенсаторна неустойка е уговорена в случай на неизпълнение, но не на
главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на датата на падежа, а на
задължението му в еднодневен срок от получаване на заемната сума да представи
обезпечение за кредитора.
Съобразявайки изложеното в съответствие с критериите на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, и приложимата в
случая законодателна уредба в защита на потребителя, съдът намира, че процесната
неустойка излиза извън присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, протИ.речи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Начинът, по който е уговорена неустойката, сочи, че заемателят
всякога ще дължи неустойка, ако в краткия еднодневен срок от получаването на
заемната сума не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение – да върне на датата на падежа главницата
ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по
договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получи главницата и
възнаграждението си – същият ще има право да получи допълнително и неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и
не обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че
неустоечната клауза е нищожна поради протИ.речие с добрите нрави.
Съдът намира за неравноправна и протИ.речаща на добрите нрави и клаузата,
установяваща задължение за кредитополучателя да заплаща разходи за извънсъдебно
събиране на вземанията по договора.
Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
каквито са изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на
телефонни обаждания, лични посещения и др. Съобразно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. В този смисъл са и разясненията, дадени в Решение на ВКС № 345/9.01.2019
г. по т. д. № 1768/18 г. Претендираните такси (разходи) за извънсъдебно събиране на
вземането, от своя страна, са свързани с управлението на кредита (в случая – с
неговото събиране). Чрез така претендираните вземания се нарушават принципите на
справедлИ.ст и еквивалентност на престациите, от което се налага изводът за
6
неравноправност на клаузите, с които е уговорено заплащането им. Противно на
законовата уредба по чл. 33, ал. 1 ЗПК, по своята същност тези разходи представляват
допълнителна санкция при забава в плащанията по кредита, като в случая е видно, че
размерът им (от 560,66 лева, съгласно заключението на вещото лице) е повече от 31 %
от заемната сума. Отделното от това следва да се съобрази, че в договора,
приложимите общи условия и представения единен европейски формуляр за
информация липсва каквато и да е било конкретика относно това как се формират тези
разходи. Техният размер не е посочен по ясен и разбираем за потребителя начин,
противно на изискването, установено в чл. 10а, ал. 4 ЗПК, нещо повече - максималният
им размер в случая зависи единствено от волята на кредитодателя.
Изрично следва да се посочи, че установената нищожност на клаузите за
неустойка и за разходи за събиране на вземанията не влече нищожност на целия
процесен договор за кредит, на основание чл. 26, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй
като тези клаузи имат санкционен характер и не засягат основните престации на
страните, определящи правоотношението като такова по договор за потребителски
кредит.
Нищожността на клаузите от процесния договор за кредит, с които е установено
задължение за длъжника-ответник да заплати неустойка при непредставяне на
обезпечение и разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, води до извод, че
заплащането на тези задължения е незаконосъобразно, като лишено от правно
основание. Поради това, съдът намира, че сумите, платени от ответника, с които
ищецът е погасил формираните задължения за неустойка и разходи по кредита (в общ
размер от 1330,42 лева), следва да бъдат приспаднати от непогасените вземания за
главница и лихви по кредита (в общ размер от 1287,91 лева), съобразно реда на
погасяване, установен в чл. 77 ЗЗД. Възможността за това приспадане се обосновава с
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая, макар да не се
установява нищожност на целия договор, а на отделни негови клаузи, тази законова
уредба следва да бъде съобразена, за да не се достигне до неоснователно обогатяване
на кредитодателя, което, видно от приетата по делото ССчЕ, реално получил плащане,
с което е погасил задължения по недействителни договорни клаузи.
Въз основа на изложеното и след така извършеното приспадане, съобразно
приетата по делото ССчЕ, съдът намира, че ответникът е заплатил изцяло, преди датата
на образуване на заповедното производство, валидно възникналите вземания по
процесния кредит за главница, възнаградителна и мораторна лихва. Следователно,
предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове за тези вземания са
неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени в цялост.
7
По разноските:
С оглед изхода на спора по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски има ответникът, като в негова полза бъдат присъдени такива за заплатено в
брой адвокатско възнаграждение в размер на 250,00 лева (вж. л. 86 от делото). Не се
установява страната да е сторила разноски в хода на заповедното производство, поради
което такива не следва да ѝ бъдат присъждани.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ в цялост като неоснователни предявените от „**“ ООД, ЕИК:
**, срещу Х. Л. К., ЕГН: **********, установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено между страните, че Х. Л. К. дължи на „**“ ООД
сумата от 1127,58 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане, сумата от 149,13 лева – договорна лихва за периода от 30.10.2019 г. до
27.05.2020 г., и сумата от 37,81 лева – мораторна лихва за периода от 13.11.2019 г. до
12.03.2020 г., по Договор за потребителски кредит „**“ на вноски № ** от 29.05.2019
г., за които суми на 11.09.2020 г. по ч. гр. д. № 29079/2020 г. по описа на СРС, 47-ми
състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА „**“ ООД, ЕИК: **, да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на
Х. Л. К., ЕГН: **********, сумата от 250,00 лева, представляваща сторени по делото
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8