Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 470 09.02.2018 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
девети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 8168 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба
от „Юробанк България” АД, ЕИК ********* против К.А.М.,
ЕГН **********, с която са предявени установителни искове с правно основание по чл.
422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните е възникнало правоотношение по договор
за потребителски кредит от 04.08.2014 г., по който била предоставена сумата от
8770 лева за погасяване на стари задължения. Съгласно чл. 3, ал. 1, за първите
9 месеца се начислявал лихвен процент от 5.95%. За този срок, ответникът
следвало да погасява само лихвата, като вноската му била в размер на 36,54
лева. След изтичането му, съгласно чл. 3, ал. 2, се начислявала лихва,
определена от референтен лихвен процент „Прайм” плюс надбавка
от 8.050%. Погасителната вноска за останалия период била в размер на 141,31
лева, като включвала главница и лихва. Единствено последната с падеж 04.08.2024
г. била на стойност 142,12 лева. Ответникът извършвал плащания до месец юни
2016 г., когато спрял да изпълнява задълженията си. Поради това, банката предприела
действия за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Съобщение за това било връчено редовно на
ответника, съгласно чл. 20 от договора.
Ищецът се снабдил със заповед по
чл. 417 ГПК № 1098/10.02.2017 г. и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д.№ 1021/2017
г. по описа на ПРС, II бр. с-в, за следните неплатени вземания – 8205,94
лева главница; 539,65 лева - договорна лихва за периода 04.06.2016 г. -
11.01.2017 г.; 73,07 лева - наказателна лихва за периода 04.06.2016 г. -
19.01.2017 г., ведно със
законната лихва, считано от 24.01.2017 г. до погасяването и разноски. В срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК, било подадено възражение за недължимост,
поради което за ищеца възникнал правен интерес да предяви настоящите искове в
срока по чл. 415 ГПК. Моли за уважаване на претенциите. Претендира разноските в
заповедното и в настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
оспорва исковете. Позовава се на преюдициално
заключение по дело № С-415/2011г. на Съда на ЕС, като счита, че невъзможността
да обслужва кредита е породена от банката, заради неправомерно увеличаване на
лихвите и таксите. Счита, че клаузите на чл. 3, ал. 2 и чл. 6, ал. 2 от
договора, даващи право на ищеца да формира цената на кредита въз основа на
референтен лихвен процент „Прайм”, съответно - да
променя размера на месечните вноски, са неравноправни. Клаузите на чл. 6, ал. 3
и чл. 3, ал. 6 създавали привилегия за банката. Позовава се на всички хипотези
на чл. 143 ЗЗП и по - конкретно на: т. 3 - тъй като промяната на лихвата и на
таксите била единствено във властта на банката; на т. 9 - тъй като не му била
предоставена възможност предварително да се запознае с разпоредбите в договора
и да ги уговори индивидуално; на т. 10 - поради непосочване на методиката, по
която ще се променя лихвата; на т. 12 - тъй като било предоставено право на
банката да увеличава цената на кредита, без ответникът да има право да се
откаже от договора; на т. 13 - доколкото изцяло във властта на банката било да
тълкува използваното понятие „промяна на условията на финансовите пазари“ и на
т. 18 - тъй като кредитополучателят не разбирал последиците от промяната на
лихвените нива по кредита, поради това, че не му бил разяснен механизмът, по
който ще се изменя финансовият ресурс и по - конкретно компонентите на
величината на РЛП. Счита, че уговорената възможност за увеличаване на лихвения
процент, не отговаря на законовите изисквания, тълкувани в практиката на ВКС.
Допълва, че клаузите противоречат и на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД и
чл. 2, ал. 1 ЗКИ, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като
ищецът прехвърлил риска в тежест на ответника. При условията на евентуалност се
твърди, че банката не е имала право да получава увеличения размер на лихвата,
поради ненастъпване на условията за увеличаването й, предвидени в договора,
както и несъобразяване с намаляването на пазарния индекс Софибор.
Възразява за неравноправност и на уговорката за плащане на лихва за забава, на
основание чл. 143, т. 5 ЗЗП, която надхвърляла законната. Иска се намаляването й
поради прекомерност, тъй като клаузата имала характер на неустойка. Лихвата не
се дължала върху целия размер на кредита, тъй като изначално било договорено
погасяване на вноски, а кредиторът търпял вреди единствено от неизпълнението на
месечните такива.
Оспорва надлежното отправяне и връчване на изявление на банката за
настъпване на предсрочна изискуемост. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с
чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 1021/2017 г. по описа на ПРС, II бр. с-в, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Предвид
изрично посоченото в заявлението и документа по чл. 417, т.2 ГПК, че сумите се
претендират с оглед настъпила предсрочна изискуемост, съдът приема, че е налице
пълна идентичност на вземанията в двете производства. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и
исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок
по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
По същество:
За основателност на претенциите,
в тежест на ищеца е да установи, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за кредит от посочената дата, по който ответникът е
усвоил предоставена сума от 8770 лева; наличието на валидни уговорки за
начисляване на възнаградителна лихва и обезщетение за
забава, както и техния размер; уведомяване на ответника за настъпване на
предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК.
В тежест на ответника е да установи, че посочените в отговора
клаузи са неравноправни; че по време на
договора уговореният лихвен процент е бил завишен, което е довело до увеличаване
на месечните вноски; че промяната е била извършвана едностранно от банката и не
е било съобразявано намаляването на пазарния индекс Софибор;
че уговорената лихва за забава е в по-висок размер от законната лихва и, че са
налице предпоставки за намаляването й, като докаже реалните вреди на ищеца от
забавата.
При така разпределената
доказателствена тежест, съдът счита претенциите за неоснователни, по следните
съображения:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е
бил сключен процесният договор за кредит, сумата по
който е била усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 8081/25.08.2017 г. –
л.69-70/.
Съдът приема
тези обстоятелства за доказани, включително като ги съпостави с приетите по
делото писмени доказателства – договор за кредит, погасителен план, заключение
на ССЕ, което се кредитира изцяло като компетентно и ясно изготвено.
Ищецът твърди,
че има непогасени вземания към ответника с оглед сключения помежду им договор. Основава
претенциите си на твърдения за настъпила предсрочна изискуемост, съобразно чл.
15, ал.5 от договора, поради липса на плащане на месечни вноски от 04.06.2016
г. нататък, за която ответникът бил надлежно уведомен преди подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК. В тази връзка представя уведомление /без дата/, за
което се твърди да е връчено при условията на фикцията на чл. 20 от договора. За
връчването била наета куриерска фирма, която посетила именно посочения от
ответника адрес в договора. При посещенията се установило, че страната не живее
там, при което били оставени известия /залепени стикери/ на три различни дати,
последната от които – на 11.01.2017 г. Поради неуспешните опити за връчване,
разписката била върната в цялост с горните данни. Връчването било редовно,
съгл. чл. 20.
След съвкупен
анализ на така представените документи, тяхното съдържание, извършените
действия с оглед връчването и приложимата нормативна уредба, съдът намира, че
тези доказателства не са годни да установят пълно и главно твърдението за
настъпила предсрочна изискуемост.
За релевантността на узнаването
е важен моментът на получаване от
длъжника на уведомлението, а не
фактът на неговото изпращане /арг. от чл. 14 ЗЗД/. В
случая, първо – не се установява именно уведомление за предсрочна изискуемост
да е било пратено. Видно от разписката /л.19 ч.гр.д./, като съдържание на
пратката е посочено „уведомление по процесния договор”.
Не става ясно дали се касае за такова за предсрочна изискуемост или за друго
уведомление във връзка с правоотношението. Презюмиране
на подобни, изгодни за едната страна, факти не е допустимо. Самото уведомление
от своя страна няма дата, за да се направи евентуална връзка с тази, упомената
в пратката като момент на предаване. Само горното е достатъчно, за да се
приеме, че не е настъпила предсрочна изискуемост. Разписката не удостоверява
твърдяното от ищеца съдържание.
На следващо място, фактическо връчване липсва. Единствено
при първото посещение на куриера на 16.12.2016 г. има отбелязване, че по данни
на съседи, лицето не живее на адреса от повече от 1 година. При следващите е
посочено, че няма данни за такова лице, при което били залепени стикери. Тези
отразявания не удостоверяват надлежно връчване, крайно недостатъчни са и
непълни.
Според Решение на СЕС по дело С-327/10 от 17.11.11 г., при прилагане на
нормите на процесуалното право, националният съд трябва да изследва дали са
предприети всички действия за
откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и
добросъвестността. За да се направи извод дали длъжникът е бил надлежно
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост, несъмнено следва да се извърши
преценка дали са осъществени всички
необходими действия от кредитора в тази насока. Съдът в конкретния случай, не
приема, че кредиторът е положил всички необходими усилия с оглед уведомяване на
длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост.
Видно е, че са извършени три посещения, но в диапазон по-кратък от 1 месец. Всички те са в работни дни и през работно време
/28.12.2016 г. не е обявен за официален почивен ден/. Не е ясно от кого точно
са събрани сведения, че лицето на пребивава на адреса повече от 1 година и кое
е лицето /съсед/, което е дало подобна информация. Такава всъщност е събрана
само при първото посещение. Никъде не е
отразено дали лицето е открито, възможно ли е връчване чрез лица от домашните
или пълнолетен от адреса. Не е извършено нито едно посещение в извънработно
време или почивен ден. Не се установява по какъв начин, къде на
посочения адрес са били поставени уведомления /стикери/ и какво е било тяхното
съдържание, за да се приеме, че ответникът е имал задължение да потърси
пратката. При това положение, всъщност и не става ясно дали се касае за негово
бездействие да я потърси или за обективна
неизвестност, че такава съществува.
Би могло да се добави, че видно
от приложените ПДИ от ЧСИ по образуваното изп. дело,
ответникът е получавал лично книжа именно на този адрес, което допълнително
затвърждава убеждението, че не са извършени достатъчно и надлежни действия, с
оглед връчване на уведомление за предсрочна изискуемост на адресата. По делото няма годни доказателства, които да
установяват по несъмнен начин твърденията на ищеца за промяна на адреса на
ответника, дори напротив.
В случай, че в договора са предвидени конкретни способи
за връчване на кореспонденция между страните, редовността на връчването на
уведомлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането
се преценява според клаузите на договора. Същевременно изпращането на
съобщение, не следва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я
в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, да не е в състояние да
получи изявлението на своя съдоговорител. При
уговорка в договора, кредиторът да може да извърши уведомлението с препоръчана
пощенска пратка, връчването следва да е удостоверено по съответния ред и да
съдържа достатъчно конкретна информация, за да се извърши преценка за полагане
на дължимата грижа. Удостоверителното изявление за отсъствие от адреса не презюмира
недобросъвестно поведение на получателя, тъй като последният не е страна по
договора между подателя и оператора /виж - Решение № 180 от 23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2016 г. на ВКС, I т. о.;
Решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о. и
Решение № 25 от 03.05.2017г. по т.д. № 60208/2015г. на ВКС, ІІ г.о., пост. по
чл. 290 ГПК /.
Следва да се отбележи, че в договора /чл. 20/ формално не
се съдържа уговорка за връчване посредством куриер, а единствено по пощата.
Фингирането на недоставено или само на изпратено съобщение като
получено цели защитата срещу евентуално недобросъвестно поведение на
получаващата страна, в случай, че същата се укрива или отказва да получава
съобщения, каквото поведение в случая не
се установява.
В допълнение - съгласно постигната между страните
уговорка, съобщението може да се счита за получено единствено, когато страната е променила
адреса си за кореспонденция и контакти, но не е изпълнила задълженията си по
чл.20. Така разписаната предпоставка не се доказва по делото – тъй като посещенията
на адреса и тяхното времево осъществяване са крайно недостатъчни, а
информацията, че ответникът не пребивава там, е предоставена неясно от кого и
то само при първото посещение. Както се посочи, документите от ЧСИ са връчени
лично именно на този адрес. Следователно, съдът няма как да приеме, че
длъжникът е променил адреса си, т.к. подобно обстоятелство не е удостоверено и
доказано по никакъв начин.
Отделно, следва да се отбележи, че разрешенията в
посочените по-горе съдебни решения се споделят и в Решение № 41 от 29.05.2017 г. по т.д. № 60106/2016 г. на ІІ г.о. на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в
което е даден точен и категоричен
отговор, че: „не е надлежно връчено уведомление за предсрочна изискуемост, което
е изпратено до длъжника с писмо с обратна разписка и е върнато на подателя
неполучено, ако по делото не са налице други обстоятелства, от които
може да се направи извод за недобросъвестно поведение на получателя“.
От всичко изложено:
- липсата на възможност за фингирано
връчване, поради липса на ясно разписани в договора правила относно
предпоставките, при които кредиторът може да счита, че опитът му за връчване
представлява полагане на дължимата грижа и при липса на изрично обвързване на
неуспешния опит за връчване с конкретни последици за получаващата страна;
- липсата на фактическия състав на чл. 20 от договора –
няма доказателства, че кредитополучателят е променил адреса си;
- липса на данни за недобросъвестно поведение от негова
страна, както и на такива, че банката е предприела всички действия, които се
изискват от грижата на добрия търговец. Изпращането на един брой уведомление /за
което не може да се твърди с
категоричност, че касае настъпване на предсрочна изискуемост/, върнато като
неполучено, без посещение в извънработно време, ясни данни дали лицето е
открито и евентуално от кого точно е събрана информация дали живее или не на
адреса, съобщение с какво съдържание е оставено, колко време е изчакано преди
да бъде върната пратката, не изпълва критериите на добросъвестността;
следва несъмнен извод, че банката-кредитор не е упражнила по съответния ред
правото си да направи кредита предсрочно изискуем, което е задължително условие
за уважаване на предявения иск, заявен на това основание /в този смисъл е
налице произнасяне и на ПОС във връзка със заповедни производства по идентични
хипотези - Определение от 29.01.2016 г. по в.ч.гр.д. № 3301/2015 г.; Определение
от 05.01.2016 г. по в.ч.гр.д. № 3090/2015 г.; Определение от 25.08.2016 г по
в.ч.гр.д. № 1984/2016 г.; Определение от 26.10.2016 г. по в.ч.гр.д. № 2533/2016
г., Определение от 03.04.2017 г. по в.ч.гр.д. № 695/2017 г. и др./.
За вземания по
договор за кредит с клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на
определени вноски, като част от основанието на иска, изрично заявено в
заповедно производство по чл. 417 ГПК, предсрочната изискуемост не настъпва
автоматично, а е необходимо кредиторът да е уведомил длъжника за обявяването на
кредита за предсрочно изискуем и то преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /в този смисъл са задължителните разяснения, дадени в т. 18 от ТР № 4/2013
от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 123/09.11.2015 г. по т.д. №
2561/2014 г. на ВКС, II т.о. и Решение № 139 от 05.11.2014г. по т.д. 57/2012г.
на ВКС I т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/.
По делото не се установява отправеното
от ищеца волеизявление за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми да е
достигнало до адресата преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Отнемането
на преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в полза
на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването на
предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването
на два юридически факта - неизпълнението на длъжника по отношение заплащане на
уговорени суми и нарочно изявление на кредитора за отнемане преимуществото на
срока на договора.
Обективният факт на липса на
плащане на дължими суми по кредита е установен, но не и надлежно упражнено
право за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми. Чрез това
волеизявление се постига едностранно изменение на договора, за разлика от общия
принцип в чл. 20а, ал. 2 in fine
ЗЗД, поради което то следва да достигне до насрещната страна, за да породи
действие /арг. от чл. 14 ЗЗД/. Съгласно разясненията
в т.18 на ТР № 4/13г. вземането не е изискуемо и независимо от обстоятелството,
че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от
кредита в исковата молба. При липсата на доказателства за валидно направено
волеизявление от страна на ищеца, обявено на длъжника преди започване на
заповедното производство, че счита кредита за предсрочно изискуем, не би могло
да се приеме, че кредиторът надлежно е упражнил правото си да иска принудително
изпълнение на непогасените си вземания, поради което претенциите се явяват
недоказани /за пълнота - съдът не изследва и не дължи произнасяне относно евентуално
падежирали вноски или др. вземания, т.к. подобни
фактически твърдения не са въведени в
заявлението и исковата молба; в извлечението от счетоводните книги главницата и
лихвите са посочени като глобални суми, претендирани
на основание предсрочна изискуемост, при липса на разграничение на отделни и
конкретни падежирали и непадежирали
вноски със съответни размери, поради което решение при съобразяването им би
било недопустимо, като основано на факти, извън въведените от ищеца – в т.см. трайната
съдебна практика, постановена по реда на чл.
290 ГПК – Решение № 246/31.05.2017 г. по т.д. № 2406/2015 г. на ВКС, II
т.о.; Решение № 48/12.07.2017 г. по гр.д. № 61206/2016 г. на ВКС, I г.о.;
Решение № 123/09.11.2015 г. по т.д. № 2561/2014 г. на ВКС, II т.о., както и
Решение № 113/31.01.2018 г. по в.гр.д. № 2423/17 г. на ПОС и др./.
За пълнота се
добавя, че наличието на подадена молба от ответника по изп.
дело /л.49/ и съдържащите се в нея изявления, не променят изложените изводи. От
една страна е видно, че съответната сума е внесена с оглед спиране на насрочена
публична продан на имот в хода на принудително изпълнение, поради което за
доброволно плащане не може да става дума /плащането не следва да бъда
съобразявано – т.8 на ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС/. Самото
признание няма конкретни параметри, но дори да се зачете – то касае принципно
наличието на дълг и непогасени суми по кредита /каквито се установяват и от
ССЕ/.
Същевременно
обаче - признанието е доказателствено средство, което не освобождава насрещната
страна от тежестта за доказване, освен ако съдът обяви признатия факт за
ненуждаещ се от доказване- чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК. Такова процесуално
действие на съда липсва при доклада на делото, като срещу него страните не са
направили възражения. В този случай, направеното от страната или от нейния
представител признание, се преценява от съда съгласно чл. 175 ГПК с оглед на всички
обстоятелства по делото /Решение № 70 от 29.05.2013 г. на ВКС по гр. д. №
579/2012 г., II г. о., ГК/. Предвид това, претенциите не могат да бъдат уважени
единствено на базата на направеното признание, защото причината на
неоснователност на исковете не е липсата на задължения, а ненастъпването на твърдяната
предсрочна изискуемост, която е основанието за тяхното плащане.
С оглед
изложеното и предвид липсата на установяване на един от елементите от
фактическия състав на главната претенция, същата следва да се отхвърли като
неоснователна. Акцесорните вземания за договорна и наказателна лихви, като
обусловени, също следва да се отхвърлят. Останалите възражения на ответника не
следва да се обсъждат по същество, тъй като биха имали отношение към вземанията
при наличие на всички твърдени предпоставки за възникването им на претендираното основание.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода
на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат само в полза на
ответника на основание чл. 78, ал.3 ГПК. Отправено е съответно искане,
представен е списък по чл. 80 ГПК /л.97/ и доказателства за сторени такива в
размер на по 600 лева – платено адв. възнаграждение
за настоящото и за заповедното производство, съобразно ДПЗС /по отношение на
които не е направено възражение за прекомерност до преклузивния за това срок –
приключване на устните състезания по делото/. Разноските от общо 1200 лева ще
се поставят в тежест на ищеца.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените от „Юробанк
България” АД, ЕИК ********* против К.А.М., ЕГН ********** искове за признаване за установено в отношенията
между страните, че К.А.М. дължи
следните суми по договор за потребителски кредит от 04.08.2014
г., задълженията по който са
предсрочно изискуеми, а именно: 8205,94 лева - главница; 539,65
лева - договорна лихва за периода 04.06.2016 г. - 11.01.2017 г.; 73,07 лева -
наказателна лихва за периода 04.06.2016 г. - 19.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от постъпване на заявлението в съда - 24.01.2017 г. до погасяването, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК №
1098/10.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 1021/2017 г. по описа на ПРС, II бр. с-в., като
неоснователни.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: град София, район „Витоша”, ул. „Околовръстен път” № 260 за
заплати на К.А.М., ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата от 600 лева /шестстотин
лева/ – разноски по ч.гр.д.№ 1021/2017 г. по описа на ПРС,
II бр.с. и сумата от 600 лева
/шестстотин лева/ - разноски за настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП