№ 166
гр. Кюстендил, 17.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело
№ 20211500500246 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба с вх. №
265162/28.04.2021 г. от „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Д.,
УЛ. **** № *, представлявано от Р. И., чрез пълномощника му адв. П.П., насочена против
решение № 260159 от 05.04.2021 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 1137/2020 г. по
описа на същия съд.
С първоинстанционния съдебен акт РС – Дупница е отхвърлил като неоснователни
предявените от „***“ ЕООД срещу „***“ АД обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79 и сл. от ЗЗД във вр. с чл. 7 и 8 от Договор № 15/01.02.2018 г.,
сключен между „***“ ООД и „***“ АД и анекс от 02.09.2019 г. и анекс от 20.11.2019 г. към
договора и по чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:
сума в размер на 480 лева с ДДС по фактура с № **********/10.01.2020 г., ведно с
мораторна лихва върху тази сума за периода от 10.03.2020 г. до датата на предявяване на
иска – 28.07.2020г. в размер на 18.80 лева; сума в размер на 4529,28 лева с ДДС по фактура
№ **********/10.01.2020 г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода от
10.03.2020 г. до датата на предявяване на иска – 28.07.2020 г. в размер на 177, 40 лева; сума
в размер на 298.80 лева с ДДС по фактура № **********/10.01.2020 г., ведно с мораторна
лихва върху тази сума за периода от 10.03.2020 г. до датата на предявяване на иска –
28.07.2020 г. в размер на 11.70 лева и сума в размер на 288.07 лева с ДДС по фактура №
1
**********/10.01.2020 г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода от 10.03.2020
г. до датата на предявяване на иска – 28.07.2020 г. в размер на 11.28 лева., ведно със
законната лихва върху главниците от датата на предявяване на исковете до окончателното
изплащане на сумата; осъдил е „***“ ЕООД да заплати разноски по водене на делото в
размер 900 лева.
Въззивникът релевира доводи за недопустимост и неправилност на
първоинстанционното решение поради допуснати от съда съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, незаконосъобразност и необоснованост. Твърди се, че
първоинстанционното решение е недопустимо, постановено при наличие на пристрастност
от страна на съда към ответника и при нарушен интегритет. Счита изводите на районния съд
относно фактическата страна на спора и събраните доказателства по делото за
незаконосъобразни. Сочи допуснато несъответствие в констатациите на съда относно
обсъдена в отговора на ответника покана за доброволно изпълнение изх. № 22/24.06.2020 г.,
която съдът е описал като приложена към исковата молба. Акцентира, че в нарушение на чл.
235 от ГПК съдът не бил обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, а
решението на съда било немотивирано. Счита доклада на съда по чл. 146 от ГПК за
незаконосъобразен – несъответстващ на изискванията на чл. 146, ал. 1, т. 1 и и т. 2 и чл. 146,
ал. 2 от ГПК. Въззивникът твърди, че възражението на „***“ за нищожност на сключения
договор за цесия е процесуално недопустимо поради липса на правен интерес от ответника,
който не е страна по този договор, и счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл по
това възражение неправилно и в нарушение на процесуалните правила. Подчертава, че
произнасянето на районния съд по възражение за привидност на договор за цесия, което не
било предявено във възражението на ответника, е недопустимо и в нарушение на
диспозитивното начало, отделно изводите на съда в тази насока били противоречиви и
незаконосъобразни. Твърди при условия на евентуалност, че възражението за нищожност на
договор за цесия, направено от ответника, е неоснователно. Определя твърдението на
ответника за привидност на договора за цесия за неоснователно и сочи съображения в тази
насока. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд е допуснал нарушения на
материалния закон при постановяване на съдебния си акт. Смята, че от приетите по делото
писмени доказателства, както и съдебно-счетоводната експертиза, която съдът изобщо не
бил обсъдил в обстоятелствената част, се потвърждавала основателността на предявените
искове. Сочи, че съдът в мотивите си е приел за установени обстоятелства, които са
фактически само вероятни, без да изложи съображенията си за това, както и достоверността
на доказателствените средства.
Иска се обезсилване като недопустимо на първоинстанционното решение,
алтернативно се иска отмяната му като неправилно и уважаване на предявените искове.
Претендират се разноските за две съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна „***“ АД чрез пълномощника адв. С.А. от САК, с който се изразява
становище за неоснователност на подадената въззивна жалба и се възразява срещу
2
твърденията, изложени в нея. Първоинстанционното решение се приема за валидно,
допустимо и правилно, постановено в съответствие с материалния закон, при спазване на
съдопроизводствените правила и обосновано с оглед събраните по делото доказателства.
Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение като неоснователна и потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендират се разноските във въззивното производство.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и
на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите,
намира за установено от фактическа страна следното:
Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е и допустимо. Неоснователни са възраженията на въззивника, макар и
непрецизирани а недопустимост а решението, тй като не е налице порок обусловил
недопустимост на решението.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл
са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка
на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като
обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Пред РС Дупница са предявени от „***“ ЕООД срещу „***“ АД обективно
кумулативно съединени искови претенции първата с правно основание чл.266, ал.1 вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД, по силата на която е заявено искане ответника да бъде осъден да заплати на
ищцовото дружество сума в размер на 480 лева с ДДС по фактура с №
**********/10.01.2020 г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода от 10.03.2020
г. до датата на предявяване на иска – 28.07.2020г. в размер на 18.80 лева; сума в размер на
4529,28 лева с ДДС по фактура № **********/10.01.2020 г., ведно с мораторна лихва върху
тази сума за периода от 10.03.2020 г. до датата на предявяване на иска – 28.07.2020 г. в
размер на 177, 40 лева; сума в размер на 298.80 лева с ДДС по фактура №
3
**********/10.01.2020 г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода от 10.03.2020
г. до датата на предявяване на иска – 28.07.2020 г. в размер на 11.70 лева и сума в размер на
288.07 лева с ДДС по фактура № **********/10.01.2020 г., ведно с мораторна лихва върху
тази сума за периода от 10.03.2020 г. до датата на предявяване на иска – 28.07.2020 г. в
размер на 11.28 лева, а втората с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД с искане да бъде
присъдена и законната лихва върху главниците от датата на предявяване на исковете до
окончателното изплащане на сумата, които суми се сочат за дължими на основание сключен
между „***“ ООД и „***“ АД договор за поръчка № 15/01.02.2018 г., както и анекс от
02.09.2019 г. и анекс от 20.11.2019 г. към процесния договор.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК ответната страна е депозирала писмен
отговор. Навежда доводи за неоснователност на иска по подробно изложени в този смисъл
съображения. Прави възражение за нищожност на договора за цесия, от който ищцовото
дружество черпи процесуалните си права. Заявено е и искане с правно основание чл.87, ал.1
ЗЗД за разваляне на процесния договор за поръчка поради пълно неизпълнение от страна на
изпълнителя – ищец в производството. Претендира разноски.
Страните не спорят, че е сключен Договор № 15/01.02.2018 г. между „***“ ООД, в
качеството му на изпълнител и „***“ АД, в качеството на възложител. Като неразделна част
от договора са сключени Анекс № 1 от 20.11.2018г. и Анекс от 02.09.2019г. между страните
по първоначалния договор.
Съгласно предмета на договора, страните са се задължили възложителят да събира и
предава за своя сметка за последващо третиране на отпадъците, които се образуват от
производствената дейност на възложителя. Съгласно чл. 7 от договора, задължение на
възложителя е да заплати цената за третиране на отпадъци, предадени от него на
изпълнителя в срок от 60 дни от издаване на фактура от изпълнителя въз основа на
отчетените количества отпадък. От своя страна изпълнителя е поел задължение да третира
получените от производствената дейност на възложителя отпадъци съгласно Закона за
управление на отпадъците и подзаконовите нормативни документи по управление на
дейностите с отпадъците. В чл.21 от договора са уговорени и начините за неговото
прекратяване, като в ал.3 от цитираната разпоредба е предвидено, че при нарушаване
разпоредбите на договора, изправната страна може със седем дневно предизвестие,
отправено до неизправната, да го прекрати.
С анекс от 02.09.2019 г. и анекс от 20.11.2019 г. към процесния договор страните са
предоговорили цените за услугата по третиране на отпадъците.
По делото са представени 4 броя фактури, издадени от „***“ ООД. Видно от фактура
№**********/10.01.2020 г. е осчетоводена сумата от 480 лева с ДДС за извършена услуга –
транспорт на ПВЦ изрезки за периода 01.01.2020 г. – 10.01.2020 г. и транспорт на други БО
за периода 01.01.2020 г. – 10.01.2020 г. Втората фактура с № **********/ 10.01.2020 г. е в
размер на 4 529.28 лева с ДДС за извършено предварително третиране на отпадъци. Третата
фактура № **********/ 10.01.2020 г. е на стойност 298.80 лева с ДДС за извършен
транспорт на отпадъци до депо, а четвъртата фактура № **********/ 10.01.2020 г., е на
4
стойност 288.07 лв. с ДДС за извършена услуга - депониране на отпадъци.
От заключението по изготвената и приета в първоинстанционното производство
съдебно – счетоводна експертиза се установява, че фактури с номера №**********, №
********** и № ********** са осчетоводени в деловодството на „***“ ООД на 10.01.2020 г.
по дебита на счетоводна сметка 411 „Клиенти“, отчитащи вземане от клиент с аналитичен
показател „***“ АД, фактура с номер № ********** е отчетена по Кредита на счетоводни
сметки за отчитане на „Приходи от продажби на услуги“ – 703. Установява се също, че
„***“ АД не е извършило плащания в полза на „***“ ООД по процесните фактури и същите
се водят на отчет в счетоводството на последния в дебита в счетоводна сметка 411
/указваща несъбрано вземане от ответник/). Установява се и че в счетоводството на
ответното дружество процесните фактури са осчетоводени на 10.01.2020 г. по надлежния
ред. Не е осчетоводено извършено плащане и като такива същите са посочени в кредита на
сметка – 401 Доставчици, отчитаща задължение за плащане на „***“ АД към доставчика
„***“ ООД. Плащания по фактурите преди и след предявяване на иска не са извършвани.
Отчетено е също, че „***“ ООД е отразило фактурите в Дневника за продажби през месец
януари 2020 г., в справка – декларация за същия период и е внесло дължимото ДДС за
периода месец януари 2020 г. в полза на бюджета. Експертът установява, че ответникът
„***“ АД е ползвал данъчен кредит по начисленото ДДС в процесните фактури в месеца на
издаването им.
По делото пред въззивната инстанция е приобщен препис от приемо-предавателен
протокол за периода от 01-10.01.2020 г. за получени, третирани и депонирани отпадъци,
подписан от представители на „***“ ООД и „***“ АД. В протокола е отразено, че са
депонирани отпадъци с общо количество 6 740 кг., което се установява от кантарна бележка
№38004/10.01.2020 г., издадена от *** АД (същата намираща се по делото – л. 56 от
настоящото производство).
От страна на ищцовото дружество е представен договор за цесия на парични
вземания от 01.06.2020 г., с който цедента „***“ ООД е прехвърлило на „***“ ЕООД
вземането си от „***“ АД в общ размер на 23 975,84 лева по конкретно посочени фактури,
сред които попадат и цитираните по-горе. В договорът за цесия е упоменато, че
прехвърлянето е безвъзмездно /чл.1 от договора/, а според чл. 2 срещу цена от 5 000 лева,
платена в брой преди датата на подписване на договора. Цедентът се е задължил да уведоми
длъжника за цесията в срок от 2 месеца, а съгласно чл. 3, ал.1 от договора - да предаде на
цесионера намиращите се у него документи, които установяват вземането.
С исковата молба като писмено доказателство е представено и уведомление за цесия
от „***“ ООД от 01.06.2020 г. до „***“ АД за цесията, като липсват доказателства за
получаването му от страна на ответното дружество.
Ищецът в хода на производството е представил писмо изх. № 22/24.06.2020 г., с което
„***“ ООД кани ответното дружество в петдневен срок от получаването на поканата да
предприеме действия по законосъобразно изпълнение на задълженията си по процесния
5
договор, като заплати дължима сума в размер на 23975,84 лева по посочени фактури, сред
които фигурират и обсъдените в настоящото дело. За връчването на поканата е представено
по делото доказателство – известие за доставяне с дата 25.06.2020г.
Ищецът е приложил уведомление изх. № 7/12.03.2020 г., с което „***“ ООД кани
ответното дружество в едноседмичен срок да заяви как биха продължили договорните им
отношения, като е заявено, че при невзимане на отношение в горецитирания срок, ще считат
договора за развален на основание чл.21, ал.3 от същия. Връчването на последното е станало
на 16.03.2020 г.
Ответникът е представил 2 броя удостоверения за родствени връзки, видно от които
управителят на "***" ЕООД Р. И. е дъщеря на представителя на „***“ ООД К. И..
От страна на ответника и възложител по договора е представен и препис от влязло в
сила Решение № 100/04.06.2020 г. по КАНД № 61/2020 г. по описа на Административен съд
– Кюстендил, с което е потвърдено Наказателно постановление № 20-А-5/24.06.2019 г.,
издадено от Директора на РИОСВ – Перник срещу „***“ ООД за нарушение на правилата на
ЗУО, по-конкретно на чл.38, ал.1 от закона.
В хода на въззивното производство ответното „***“ АД е представило писмо изх.
№299/14.04.2020 г. адресирано от управителя на „***“ ООД, с което последното е поканено
в 7 – дневен срок да предприеме всички необходими действия за законосъобразно
преместване и третиране на отпадъците от място в близост до АМ Струма до площадка,
отговаряща на нормативните изисквания. Посочено е, че при бездействие в посочения срок,
ще бъдат предприети действия по прекратяване на сключения договор с № 15 от 02.02.2018
г. Представени са доказателства за получаване на писмото на дата 15.04.2020 г. Отговор на
писмото е обективиран в представеното писмо изх.№316/23.04.2020 г., където управителя на
„***“ ООД е заявил желание с общи усилия да се преодолеят трудните ситуации и да бъде
възстановена съвместната търговска дейност.
По делото е представено предизвестие за прекратяване на договора на основание
чл.21, ал.3 от последния с изх.№317/24.04.2020 г., от „***“ АД адресирано от управителя на
„***“ ООД. Същото е получено от адресата на 27.04.2020 г.
С писмо изх.№ 13/22.05.2020 г. „***“ ООД е заявило на „***“ АД, че счита договора
за прекратен от 23.03.2020 г., като в тази връзка кани възложителя да изпълни паричните си
задължения по този договор, които са падежирали и са в размер на 23 975.84 лева.
При така установените факти районният съд е отхвърлил исковата претенция като
неоснователна приемайки, че сключеният между ищеца и праводателя му „***“ ООД
договор за цесия от 01.06.2020 г. не е породил правни последици поради нищожността му,
което обстоятелство не легитимирало ищецът като носител на претендираното вземане.
Съобразявайки очертания предметен обхват на въззивното производство с оглед
изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първонистанционното
решение, настоящият въззивен състав от правна страна приема следното:
Предмет на спора пред въззивния съд са искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и
6
чл. 86 ЗЗД.
С доклада по делото районният съд е разпределил доказателствената тежест по иска с
правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, като е указал, че ищецът следва да докаже сключването на
договор № 15/01.02.2018 г., изпълнението на задълженията на изпълнителя точно във
времево, количествено и качествено отношение, размера на дължимото възнаграждение,
както и размера на претендираното обезщетение за забава. Указано е да бъде доказано от
страна на ищеца и сключването на договора за прехвърляне на процесните вземания.
Настоящият въззивен състав, с оглед изложените доводи за непълнота на доклада по
делото, е указал на ищецът, че следва да докаже, че по силата на валидно сключен договор
за цесия, е придобил процесните 4 вземания, формиращи като сбор претенцията по първия
иск, обективирани в издадени фактури, които са му прехвърлени по силата на договора за
цесия, на който основава вземането си. Също така е указано да установи при пълно и главно
доказване твърдените в исковата молба подробни обстоятелства за начина, времето,
видовете дейности, които са осъществявани във връзка със сключения договор №15/2018 г.
Да докаже, че реално са осъществени услуги, остойностени са, съгласно посочения договор
и са дължими от ответното дружество.
Във въззивното производство във връзка с квалифицирането на възражението на
ответната страна по чл.87 ЗЗД, на същата е указано, че следва да установи, че са настъпили
твърдените в отговора обстоятелства относно неточното изпълнение на договора от страна
на изпълнителя, които обуславят и правото му да направи изявлението и да счита договора
за развален.
Не се спори по делото, че е налице сключен между „***“ ООД и „***“ АД валиден
Договор № 15/ 01.02.2018г. за извършване на дейност за обработка на отпадъци, ведно с
приложимите към него Анекси от 20.11.2018 г. и 02.09.2019 г., очертаващи всички
необходими условия по договора.
С договор за прехвърляне на вземането /цесия/ , „***“ ООД е прехвърлило
вземанията си спрямо ответника по делото на настоящия ищец – „***“ ООД.
Ответната страна по делото е оспорила валидността на договора за цесия, приемайки
същия за нищожен по силата на две сочени за това основания - липса на съгласие за
сключването му, доколкото страните не са се договорили по елемент от същественото му
съдържание, а именно – да бъде ли същият възмезден или не, и абсолютна симулативност на
договора.
Във връзка с наведеното възражение за нищожност на договора за цесия и с оглед
оспорването на същото като процесуално недопустимо с подадената въззивна жалба,
настоящият съдебен състав приема следното:
Константната съдебна практика на ВКС, намерила отражение в Решение
№60256/07.03.2022 г. по гр.д.№3590/2020 г. на ВКС и Решение №137/19.11.2021 г. по гр.д.
№2499/2020 г. на ВКС, към която се придържа и настоящият въззивен състав, застъпва
становището, че длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия
7
по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случай, когато
прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени
условия, които не са спазени. Върховният съд в цитираните решения излага, че страни по
договора за цесия са цедентът и цесионерът. Този договор не създава нови права и/или
задължения в правната сфера на длъжника, като само се променя лицето, на което той
трябва да изпълни. Поради това длъжникът не е страна по договора за цесия, макар и той да
е от значение за него, с оглед надлежното изпълнение на задължението и освобождаването
от отговорност. Отчетено е, че нищожността е съществен порок на сделката и на нея може
да се позове всеки, имащ интерес от това. При длъжника по договора за цесия такъв интерес
не може да се породи, доколкото единствената предизвикана от договора за цесия промяна в
неговата правна сфера е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да бъдат
противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор,
включително тези за нищожност, унищожаемост и разваляне на договора. Законът обаче не
е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил
вземането валидно, поради което за валидността на изпълнението е без значение дали
договорът за цесия страда от пороци и какви са те. Затова е прието, че длъжникът няма
интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по
чл.99, ал.4 ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на
новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление. Предвид на
това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск
относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето
на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не
се спазени. Настоящият случай не попада в цитираните изключения, при което въззивната
инстанция приема за основателен довода във въззивната жалба, че длъжника по цедираното
вземане не е процесуално легитимиран до оспорва валидността на договора за цесия.
Съобразявайки изложеното въззивният състав приема договора за цесия за валиден.
До ответника е било изпратено от „***“ ООД уведомително писмо от 01.06.2020 г. за
станалата продажба, като по делото не са ангажирани доказателства, установяващи
надлежното му връчване на длъжника.
По делото няма спор, че преди неговото образуване ответникът не е бил уведомен за
извършената цесия и поради това ищецът в исковата си молба е направил искане на
ответника да бъде предоставено уведомлението заедно с исковата молба.
Като константна се наложи практиката на ВКС, съгласно която уведомяването за
извършената цесия може да се прави от новия кредитор, който обаче следва да е
упълномощен от стария кредитор, като това уведомяване може да стане и с връчване на
исковата молба за отговор, към която искова молба е приложено уведомлението по см. на чл.
99 ЗЗД. Настоящият въззивен състав се придържа към така установената съдебна практика и
приема, че в случая длъжникът е надлежно уведомен за цесията чрез връчването на препис
от исковата молба.
Поради наличието на доказана процесуална легитимация на ищцовото дружество,
8
съобразно изложените по-горе съображения, съдът следва да обсъди наличието на
изискуемите от закона предпоставки за уважаване на исковата претенция с правно
основание чл.79, ал.1 вр. чл.266, ал. 1 ЗЗД, респ. да се произнесе по всички направени от
ответника оспорвания по основателността на иска.
Предвид характера на сключения договор, съдът приема, че същият отразява
елементи на договора за изработка по ЗЗД. С оглед на това, приложими са разпоредбите на
чл.258 и следващите от ЗЗД. П горецитирания договор „***“ ООД, в качеството си на
изпълнител е поел задължението да извършва следната услуга: транспортиране на отпадъци
с код 20 03 01, като транспортът да се осъществи от площадката на възложителя „***“ АД
до изпълнителя – „***“ ООД за извършване на предварително третиране, а получения
нерекциклируем отпадък да бъде транспортиран до Регионално депо за ТБО – гр.
Костинброд; с кодове 17 01 07; 17 09 04 и 18 01 04 – като за тези отпадъци транспортът ще
се извърши от площадката на възложителя „***“ АД до Регионално депо за ТБО – гр.
Костинброд и с код 15 01 05 – с транспорт от площадката на възложителя „***“ АД до
Регионално депо за ТБО – гр. Костинброд. От своя страна ответникът в качеството на
възложител е поел задължението да плаща цената за третиране на отпадъците по банков път
в срок от 60 дни от издаването на фактура от изпълнителя въз основа на отчетени
количества. Наличието на облигационни правоотношения, по които са възникнали насрещни
за страните задължения с посоченото по-горе съдържание, се установява от представения по
делото договор ведно с анекси към същия.
Задължението за заплащане на възнаграждение от ответника произтича от факта на
изпълнение от страна на изпълнителя на възложената работа, а размерът се определя
съобразно издадените фактури, ако работата по тях е приета от възложителя. Спецификата в
процесния договор произтича от предмета му, а именно извършване на услуги по третиране
на отпадъците, която дейност е нормирана от Закона за управление на отпадъците и
подзаконовите нормативни актове по управление на дейностите с отпадъци – чл.18 от
договора.
Ответникът възразява срещу основателността на исковата претенция, отчитайки
пълно неизпълнение на задължението на изпълнителя да извози и складира отпадъците на
нормативно определените за това места. В тази насока последният прави възражение,
подържано и пред въззивната инстанция, с правно основание чл.87, ал.1 ЗЗД.
За да бъде уважено и да настъпят целените с последното правни последици,
ответникът следва да докаже, че са настъпили твърдените с отговора обстоятелства относно
неточното изпълнение на договора от страна на изпълнителя.
Както бе вече отбелязано за процесния договор са приложими разпоредбите на
чл.258- 269 от ЗЗД, уреждащи договора за изработка, тъй като срещу заплатено
възнаграждение се цели престиране на изработен резултат, в случая резултатът е приемане,
третиране и депониране на отпадъци. Основното задължение на всяка от страните по
договора за изработка е изпълнителят на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчаното
9
от другата страна, а възложителят – да заплати възнаграждение (чл.258 от ЗЗД).
При приемането възложителят трябва да прегледа работата и да направи всички
възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не
могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. На осн. чл.
265 33Д възложителят не е освободен от заплащане на възнаграждение при недостатъци на
престирания резултат, но може да упражни едно от регламентираните права в този случай:
да иска поправяне на работата от самия изпълнител; да иска заплащане на разходите за
отстраняване на недостатъците, ако то е извършено от трето лице или да иска съответно
намаляване на възнаграждението. Ако престираното е негодно за неговото договорно или
обикновено предназначение, са налице съществени недостатъци, които обосновават право за
възложителя по чл. 265, ал. 2 33Д да развали договора.
Отчитайки спецификата в предмета на договаряне в настоящия случай възложителят
не приема работата, което го възпрепятства своевременно да упражни правата си по чл.265,
ал.1 и ал.2 ЗЗД.
Към доказателствения материал в производството е приложено Решение №
100/04.06.2020 г. по КАНД № 61/2020 г. по описа на Административен съд – Кюстендил, с
което е потвърдено Наказателно постановление № 20-А-5/24.06.2019 г., издадено от
Директора на РИОСВ – Перник за нарушение от страна на „***“ ООД на правилата на ЗУО,
по-конкретно чл.38, ал.1 от ЗУО. Нарушената разпоредба на посочения член гласи, че
дейностите с ОЧЦМ, отпадъци от метални опаковки, ИУЕЕО, НУБА и ИУМПС се
извършват само на площадки, разположени на територии, за които съгласно устройствен
план са допустими производствени и складови дейности, на пристанища за обществен
транспорт с национално и регионално значение и на обекти на железопътната
инфраструктура със стопанско предназначение. На основание чл.155, ал.1 от ЗУО и поради
неспазване на чл.38, ал.1 от същия нормативен акт е издадено и обжалваното наказателното
постановление, което е потвърдено от касационната инстанция по делото.
Цитираното решение доказва, че „***“ ООД не е спазвало изискванията за
извършване на дейности с посочените видове отпадъци, като е складирало последните в
обекти, за които липсва разрешение за извършване на дейност от дружеството-изпълнител.
Констатираното нарушение е извършено през времетраене на настоящия договор и засяга
дейността, която се явява задължение за изпълнителя по договора.
Настоящият съдебен състав, отчитайки публичността на съдебните актове, приема, че
именно към датата на постановяване на цитираното решение ответникът – възложител е
узнал за неточното изпълнение на задължението на изпълнителя по складиране на
процесните отпадъци, и към този момент е следвало да бъде направено възражението по
чл.87, ал.1 вр. чл.265, ал.2 ЗЗД.
По делото пред въззивната инстанция е представено от страна на ответника писмо
изх.№2 99/14.04.2020 г., адресирано до управителя на „***“ ООД, с което последното е
поканено в 7 – дневен срок да предприеме всички необходими действия за законосъобразно
10
преместване и третиране на отпадъците от място в близост до АМ Струма до площадка,
отговаряща на нормативните изисквания. Посочено е, че при бездействие в посочения срок,
ще бъдат предприети действия по прекратяване на сключения договор с №15 от 02.02.2018
г. Представени са доказателства за получаване на писмото на дата 15.04.2020 г. Отговор на
писмото е обективиран в представеното писмо изх.№316/23.04.2020 г., където управителя на
„***“ ООД е заявил желание с общи усилия да се преодолеят трудните ситуации и да бъде
възстановена съвместната търговска дейност. По делото е представено предизвестие за
прекратяване на договора на основание чл.21, ал.3 от последния с изх.№317/24.04.2020 г., от
„***“ АД адресирано до управителя на „***“ ООД. Същото е получено от адресата на
27.04.2020 г. С писмо изх.№13/22.05.2020 г. „***“ ООД е заявило на „***“ АД, че счита
договора за прекратен от 23.03.2020 г., като в тази връзка кани възложителя да изпълни
паричните си задължения по този договор, които са падежирали и са в размер на 23 975.84
лева, към която сума спадат и сумите по процесните фактури.
Настоящият въззивен състав приема, че с уведомление изх. № 7/12.03.2020г.,
приложено към делото, изпълнителят „***“ ООД е отправил уведомление до възложителя
„***“ АД за прекратяване на договора на основание чл.21, ал.3 от същия. Връчването на
последното е станало на 16.03.2020 г., при което действително към дата 23.03.2020 г.
договорът вече е бил прекратен от страна на изпълнителя.
Доколкото по вече прекратения договор е останало незаплатено възнаграждение за
дейността на изпълнителя, който в подкрепа на повдигнатото фактическо твърдение, че е
изпълнил възложената от ответника работа, е представил процесните 4 фактури, кантарна
бележка за внос от „***“ АД, приемо – предавателен протокол от 01-10.01.2020 г., подписан
от страните по договора, съдът формира извод, че изпълнителят е извършвал дейности по
събиране, третиране и транспортиране на получените от производствената дейност
отпадъци на възложителя „***“ АД. Макар наистина да е констатирано неточно изпълнение
на задължението на изпълнителя по складиране на производствените отпадъци, същото не
може да бъде приравнено на пълно неизпълнение, тъй като целта на възложената работа от
страна на ответното дружество е била постигната – отпадъкът е бил транспортиран от
производствената база на „***“ АД, а за това, че не е складиран на определените за целта
места, изпълнителят е понесъл нужните санкции, към които обаче не следва да се
причислява и незаплащането на договорената цена.
Фактическата констатация, че възложената по договорите работа е била изпълнена от
ищеца и приета от ответника, се подкрепя и от заключението на ССЕ, от което се
установява, че за процесните фактури са направени записвания в търговските книги на
ответника и са включени от него в справка -декларация по ЗДДС.
В съдебната практика трайно установено е разбирането,, че фактурите отразяват
възникналото между страните правоотношение и с осчетоводяваното им от ответното
дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС, представляват
недвусмислено признание на задължението по тях / решение № 45 от 28.03.2014 г. по т.д. №
1882/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ІІ
11
Т.О., решение № 166 от 26.10.2010 г. по т.д. № 991/2009 г. на ІІ Т.О., решение № 23 от
07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г., ІІ Т.О., решение № 34 от 22.02.2010 г. по т.д. № 588/2009,
постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Както се установи, процесните фактури са осчетоводени както от ответното
дружество, така и от „***“ ООД. Безспорно установено е, че фактурите обективират размер
на дължими суми по сключения между праводателя на ищеца и ответника договор и
анексите към него описани по-горе. Дължимите и незаплатени сума по тях са както следва:
по фактура №**********/10.01.2020 г- 480 лева с ДДС за извършена услуга – транспорт на
ПВЦ изрезки за периода 01.01.2020 г. – 10.01.2020 г. и транспорт на други БО за периода
01.01.2020 г. – 10.01.2020 г.; по фактура с № **********/ 10.01.2020 г. – 4 529.28 лева с
ДДС за извършено предварително третиране на отпадъци; по фактура № **********/
10.01.2020 г. - 298.80 лева с ДДС за извършен транспорт на отпадъци до депо и по фактура
№ **********/ 10.01.2020 г. - 288.07 лв. с ДДС за извършена услуга - депониране на
отпадъци или общо дължимата сума като сбор от 4 фактури възлиза на 5 596.15 лева с ДДС.
Установен е и размерът на акцесорната претенция по чл.86 от ЗЗД, за периода от
падежа на задължението, настъпил на 21.03.2020 г., до датата на предявяване на иска –
27.07.2020г. в размер общо 219.20 лева, който съвпада и със заявената искова претенция,
поради което и исковете за екцесорните вземания следва да се уважи в цялост.
Изложеното обуславя изцяло отмяна на първоинстанционното решение, с което
исковете са отхвърлени и вместо това същите да бъдат уважени с настоящото решение.
По разноските:
С оглед изхода на спора на ищеца се дължат сторените пред двете съдебни
инстанции деловодни разноски, възлизащи на сумата от 2050.00 лева за
първоинстанционното производство и сумата от 1650.00 лева за производството пред
въззивната инстанция.
По изложените съображения и на основание чл.271, ал.1 ГПК, Кюстендилският
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260159 от 05.04.2021 г., постановено от РС – Дупница по гр.д.
№ 1137/2020 г. по описа на същия съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. Д., ул. ***
*** да заплати на „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. Д., УЛ.
**** № *, представлявано от Р. И. следните суми,, както следва:
- сума в размер на 480 лева с ДДС по фактура с № **********/10.01.2020 г., както и
сумата в размер на 18.80 лева, представляваща мораторна лихва върху тази сума за периода
от 10.03.2020 г. до датата на предявяване на иска – 31.07.2020 г. ведно със законната лихва
12
върху тези суми от датата на предявяване на исковете – 31.07.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата;
- сума в размер на 4529,28 лева с ДДС по фактура № **********/10.01.2020 г., както
и сумата в размер на 177, 40 лева, представляваща мораторна лихва върху тази сума за
периода от 10.03.2020 г. до датата на предявяване на иска – 31.07.2020 г., ведно със
законната лихва върху тези суми от датата на предявяване на исковете – 31.07.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата;
- сума в размер на 298.80 лева с ДДС по фактура № **********/10.01.2020 г., както
и сумата в размер на 11.70 лева, представляваща мораторна лихва върху тази сума за
периода от 10.03.2020 г. до датата на предявяване на иска – 31.07.2020 г. , ведно със
законната лихва върху тези суми от датата на предявяване на исковете – 31.07.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата;
- сума в размер на 288.07 лева с ДДС по фактура № **********/10.01.2020 г., както и
сумата в размер на 11.28 лева, представляваща ведно с мораторна лихва върху тази сума за
периода от 10.03.2020 г. до датата на предявяване на иска – 31.07.2020 г. ведно със законната
лихва върху тези суми от датата на предявяване на исковете – 31.07.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата, представляващи вземания дължими по силата на
сключен между „***“ АД, в качеството на възложител и „***“ ООД, в качеството му на
изпълнител Договор № 15/01.02.2018 г. и. Анекс № 1 от 20.11.2018 г. и Анекс от 02.09.2019
г..към него, които вземания са прехвърлени с договор за прехвърляне на вземане /цесия/ от
01.06.2020 г. от „***“ ООД на „***“ ООД.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. Д., ул. ***
*** да заплати на „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. Д., УЛ.
**** № *, представлявано от Р. И., сумата в размер на 2050.00 лева за първонистанционното
производство и сума в размер на 1650.00 леваза производството пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13