ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ І- 1647 18.06.2020 година, гр.Бургас
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение,
на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в закрито
заседание в състав:
Председател:
Мариана Карастанчева
Членове:1. Пламена Върбанова
2 .мл.с. Марина Мавродиева
като разгледа
докладваното от съдия Пламена Върбанова частно въззивно гражданско дело № 1226 по описа за 2020 година на Окръжен съд- Бургас, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е с правно основание чл.413,ал.2 ГПК и е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София,Столична община,район Люлин, бул.“Д-р Петър Дертлиев“№25, офис
сграда Лабиринт,ен.2,оф.4, чрез
юрисконсулт Албена Благоева, против Разпореждане № 4526/24.02.2020г., постановено по
ч.гр.д.№ 10405/2019г. по описа на
РС-Бургас,с което е отказано издаване на заповед за изпълнение против длъжника п.Д.Г.
с ЕГН ********** от гр.***, за заплащане на следните суми: 10,11 лева – възнаградителна лихва, и 130,35 лева –
обезщетение за забава върху главницата, на основание Договор за паричен заем №
2762783/06.03.2017г.В частната жалба се твърди незаконосъобразност на
обжалваното разпореждане ,за което се излагат доводи, като се сочи, че
определеният между страните ГПР е в границите на законодателно заложения
максимален праг , поради която ппричина уговорката не противоречала на добрите
нрави.Изложени са съображения и срещу доводите на районния съд,който счел, че
договорът за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи по смисъла на
ЗЗП.Моли се отмяна изцяло на обжалваното разпореждане ,претендира присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение
и заплатена държавна такса от 15лева.
Частната жалба изхожда от надлежна страна и е в законния по чл. 275,ал.1 ГПК вр. чл. 413,ал.2 ГПК срок и като
процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Настоящата инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата и приложеното
ч. гр. д. № 110405/2019 г. по описа на Районен съд – Бургас, намира за
установено следното:
Производството пред първоинстанционния съд, е образувано по заявление на
„Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, за издаване на заповед по чл.410 ГПК против длъжника
П.Д.Г. от гр.*** за парични суми, дължими на основание Договор за паричен заем
№ 2762783 от 06.10.2017г.По силата на същия договор заемната сума, получена от
заемателя П.Д.Г. е в размер на 500 лева,
като същата се е задължила да погаси
задължението си за срок от 27 седмици с 27
на брой
вноски,като размерът на седмичната погасителна вноска е 20,58 лева; ГПР е 48,52 %; фиксирания годишен лихвен процент
е 40%; лихвения процент на ден е 0,11% Срокът за връщане на заема е до 12.09.2017г.,
на която дата е последната погасителна вноска и не е обявен за предсрочно
изискуем.
Претендира се главница в размер на 221,98 лева; законната лихва от
подаване на заявлението в съда до изплащане на задължението;договорна лихва от
10,11 лева от 07.06.2018г. до 12.09.2017г.;неустойка за неизпълнение на
договорно задължение-130,35 лева за периода от 07.07.2018г. до
09.12.2017г.;обезщетение за забава от 78,75 лева за периода от 07.06.2018г. до
датата на подаване на заявлението в съда.
Заповедният съд е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК за претендираната главница от 221,98лева,ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението и
за обезщетението за забава от 78,75 лева
за периода от 07.06.2018г. до
08.12.2019г./ датата на подаване на заявлението в съда/.
С обжалваното определение/ имащо характера на разпореждане съгл. чл.
413,ал.2 ГПК/ заповедният съд е
отхвърлил заявлението в частта досежно
претендираното вземане за договорна лихва от 10,11 лева и за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение-130,35 лева .
В мотивите си заповедният съд е приел, че представеният договор за
кредит не съдържа погасителен план, включващ информацията по чл.11,ал.1,т.11 ЗПК , както и че размерът на договорната лихва надхвърля 3-кратния размер на
обезщетението по чл.86 ЗЗД, поради което е счел съглашението за
недействително по смисъла на чл. 22 вр. чл. 23 ЗПК и чл.
26,ал.1,предл.трето ЗЗД.
В
обстоятелствената част на заявлението „Агенция за събиране на вземания“ се посочва, че със заплатената от длъжника
обща сума от 558,17 лева били
погасени: неустойка за неизпълнение 189,60 лева, такса разходи 45 лева ,
договорна лихва 45,55 лева и главница 278,02 лева.
При установената фактическа обстановка
настоящата съдебна инстанция намира от правна страна следното:
Правилно районният съд
е приел, че спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който са
възникнали процесните вземания и е обект на заявлението по чл.410 ГПК, е
приложим Законът
за потребителския кредит /ЗПК/. Също
така следва да бъде посочено, че съгласно чл.411,ал.2,т.2 ГПК съдът е задължен
служебно да извърши проверка: дали искането не противоречи на закона и на
добрите нрави.
Съгласно чл.11,ал.1,т.11 от ЗПК погасителният план към договора трябва да
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а последователността
на разпределението на вноските между различните неизплатени суми - само в
случай, че са дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В настоящия случай в договора е
инкорпориран погасителен план, в който са
посочени погасителните вноски по брой, размер и
падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок
на договора и за всички вземания по него, изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо. С оглед на
изложеното, настоящата инстанция приема, че не налице нарушение на разпоредбите
на чл. 11,ал.1,т.11 и т.12 от ЗПК.
На следващо място, с клаузата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК е установено, че в
договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите.
В
тази връзка БОС намира , че клаузата, установяваща задължението за заплащане на
възнаградителна лихва в посочените размери, при фиксиран годишен лихвен процент
от 40 %, не е установена в противоречие с добрите нрави. В случая годишния
процент на разходите,уговорен в договора за паричен заем, е 48,52% и отговаря на законовото изискване
-да не надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на чл.
19, ал. 4 от ЗПК.С оглед
прогласената свобода на договаряне в чл.
9 от ЗЗД страните са
свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които
встъпват, като са ограничени само от
повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в
договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент
по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както повелява чл.
19, ал. 4 от ЗПК, то не
противоречи на добрите нрави страните да уговарят и по-голям от трикратния
размер на законната лихва, размер на възнаградителната лихва.Изложените
съображения касаят мотивите на първоинстанционния съд- за отхвърляне на
заявлението за договорна лихва, тъй като уговорената в договора надвишавала
трикратния размер на законната лихва.
Независимо от изложеното обаче претенцията за
договорна лихва в размер на 10,11 лева следва да се отхвърли, тъй като същата
се претендира за период от
време,който обективно не е възмождо да
съществува: от 07.06.2018г. до 12.09.2017г.
Относно претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение , претендирана в размер от
130,35 лева,настоящият съд формира следните правни изводи:
В процесния договор за паричен заем е уговорена клауза за неустойка,
която е последица от неизпълнение
задължение на заемополучателя по
чл.4,ал.1 от същия договор- да осигури
две лица поръчители, чийто нетен размер на осигурителен доход да е над 1000лева, да работят по безсрочен
трудов договор , да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен
заем, и т.н.Неустойката е уговорена в размер на 319,95 лева и се плаща
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка
от вноските по чл.2,т.2 от договора /20,58 лева/,се добавя сума в размер от 11,85
лева.В случая е налице неравноправна клауза, тъй като с цитираната уговорка се създава
задължение за потребителя (заемополучателя) да заплати неустойка, която е прекалено висока, както спрямо
задължението,което е поел , така и с оглед вида и предмета на договора (чл. 143, т. 5 ЗЗП).
Осигуряването от заемополучателя
на някое от посочените обезпечения е не само практически трудно осъществимо, но
и логически безсмислено. Този тип обезпечение за предоставената услуга е
несъвместим с предоставената услуга. Посочените от кредитора "обезпечения" , след като не са изискване за отпускане на
кредита, то уговорената за тяхното неизпълнение неустойка
всъщност представлява предварително, скрито и недобросъвестно определена от
кредитора, а не договорена между страните допълнителна договорна лихва, с която
многократно се надвишава максимално допустимия ГПР по чл. 19 ЗПК, т. е. тази уговорка
заобикаля императивното изискването за максимален ГПР и съответно се явява
нищожна и на основание чл. 21 ЗПК.
На следващо място, допълнителен аргумент за нищожност на уговорката за
неустойка съдът намира в нормата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – противоречие
с добрите нрави. Конкретно уговорената неустойка
в размер на 319,95 лева при общ размер
на паричния кредит от 500 лева/ над 63% от предоставения кредит/ излиза извън присъщата й обезщетителна
функция. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, тъй като
установените към поръчителя изисквания са утежнени и
осигуряването му в договорения срок е практически неизпълнимо. Би следвало кредитодателя
предварително да се убеди относно кредитоспособността на заемателя и ако
преценката му е лоша –да не предостави искания кредит. Освен това
непредоставянето на обезпечения не води до претърпяване на вреди за кредитора.
Това условие води до неоправдано оскъпяване на потребителския кредит. Според чл. 8 пар. 1 от Директива 2008/48 преди
сключването на потребителския договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на кредитополучателя - потребител. Клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчители в определен срок след сключване
на договора противоречи на смисъла на Директивата. По този начин на длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като
ако не го направи, дългът му нараства. Задължение за предварителна проверка на
кредитоспособността на потребителя е визирано и в чл. 16 от ЗПК. Така
уговорена неустойката излиза извън присъщите си
обезпечителна, санкционна и обезщетителна функция, с оглед на което същата е нищожна и съдът не следва да
присъжда претендираната неустойка за изпълнение на договорно задължение.
По така изложените съображения частната жалба е неоснователна и
претендирани суми не следва да се присъждат, както правилно като краен резултат
е намерил и първоинстанционния съд,макар и по съображения, различни от
доводите в настоящия съдебен акт.
Мотивиран от изложеното Бургаският
Окръжен съд
О
П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Определение/имащо характера на разпореждане/
№ 4526/24.02.2020г., постановено по ч.гр.д.№ 10405/2019г. по описа на РС-Бургас
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/мл.с.