Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……….,
20.02.2024 година, град София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение-Брачни
състави, ІІ-ри брачен въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори февруари през двехиляди
двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина А.
Милен Евтимов
При секретаря Мариана Ружина,
след като разгледа
докладваното от съдия А.,
гражданско дело № 5251 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно-по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С решение № 44791 от 18.02.2020 г., постановено по
гражданско дело № 15314 по описа за 2017 г., на Софийски районен съд, ІІІ
Гражданско отделение, 117 състав, са възстановени родителските права на К.С.А.
по отношение на сина му Д.К.А., отнети с решение № 58 от 16.04.2019 г. по
гражданско дело №2931/2018 г. на ВКС, ГК, ІV отд., като е оставен в сила
режимът на лични контакти, постановен със същото решение; отхвърлен е искът на К.А.
за намаляване на размера на дължимата от него за сина му издръжка, определена с
решението на ВКС.
Недоволна от така постановеното решение останала Н.Б.А.,
ответник в първоинстанционното производство и въззивник в настоящето
производство, която обжалва същото в частта, с която са възстановени
родителските права на бащата, с оплакване, че в тази си част решението е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно, тъй като е постановено без да е извършен
цялостен и задълбочен преглед на конкретната семейна ситуация, без да са
обсъдени всички представени по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и без да е взет предвид най-добрия интерес на детето Д.. Излага подробни
съображения в подкрепа на заявените оплаквания. Моли съда да постанови решение,
с което да отмени обжалвания съдебен акт, като отхвърли предявения от К.А. иск
по чл. 135 от СК.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника
си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване.
Претендира сторените по водене на делото разноски по представен списък.
Окончателното си становище по делото излага в писмени бележки, вх. № 265043/10.02.2023
г.
В срока по чл. 263 от ГПК К.С.А., ищец в
първоинстанционното производство и въззиваема страна в настоящето производство,
депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като
неоснователна. Излага подробни съображения. Моли съда да постанови решение, с
което да потвърди обжалвания съдебен акт.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника
си по делото, оспорва въззивната жалба като неоснователна и пледира за
потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски по представен
списък, като прави възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от на
претендираното от въззивницата адвокатско възнаграждение.
Контролиращата страна, Софийска градска прокуратура,
чрез своя представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и
пледира за потвърждаване на обжалвания съдебен акт като правилен и
законосъобразен. Счита, че в интерес на детето двамата родители да положат
усилия за възстановяване на връзката на детето с бащата.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и от страна в
първоинстанционното производство, имащо интерес от обжалването, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С оглед предмета на въззивна проверка, очертан с
жалбата, съдът приема, че решението на първоинстанционният съд е влязло в сила
като необжалвано в частите му относно режима на лични отношения на детето с
бащата и размера на дължимата от последния за непълнолетния издръжка.
При
произнасяне по спора, въззивния съд съобрази следното :
Първоинстанционния Софийски районен съд бил сезиран с иск
с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК, предявен от К.С.А. срещу Н.Б.А.. В
исковата молба ищецът твърдяла, че с ответницата са съжителствали като съпрузи
за периода от 2008 г. до февруари 2010 г., като са родители на детето Д.К.А.,
роден на *** г., който към този момент бил малолетен. Твърдял, че от както не
живеят заедно с ответницата, той няма контакти с общото им дете, поради
създавани от майката пречки за това, като двамата не можели да постигнат
доброволно уреждане на спора си. Молел съда да постанови решение, с което да
предостави упражняването на родителските права по отношение на детето на
майката, при която да определи местоживеенето му, като му определи режим на
лични отношения с детето, както и издръжката му, като заявил готовност да
заплаща 105 лева месечно за издръжката му. Претендирал разноски.
Ответницата Н.Б.А., в подадения от нея писмен отговор,
оспорвала иска и обстоятелствата по исковата молба. Твърдяла, че е налице
преюдициален спор между страните, относно лишаване на ищеца от родителски права
по отношение на детето Д., като правела искане за спиране на производството по
делото. На свой ред излагала твърдения, че след раздялата й с ищеца, последният
видял сина им еднократно през месец юни 2010 г., като след това не го търсил, не му се обаждал и не му
давал издръжка. Твърдяла също, че на 30.06.2012 г. сключила граждански брак с Т.
А.А., от който се родили децата А.Т.А. и С.Т.А.. Твърдяла, че от сключването на
брака, двамата със съпруга й заедно се грижели за децата родени от брака им и
за детето Д., което не познавало рождения си баща. Д. не разпознавал ищеца като
свой баща (а като такъв припознавало съпруга й), връзката им била формална и
без съдържание. С отговора си предявявала насрещни искови претенции за осъждане
на ищеца да заплаща на сина им месечна издръжка в размер на 200 лева, считано
от 03.05.2016 г., като претендирала упражняване на родителските права по
отношение на детето Д., като местоживеенето му се определи при нея, при
определен ограничен режим на лични отношения на детето с бащата, като се
замести съгласието на бащата за пътувания на детето извън страната и за
снабдяването му с паспорт. Претендира разноски.
С определение от 22.05.2017 г. производството по
делото било спряно до приключване с влязъл в сила съдебен акт на спора, предмет
на гражданско дело № 6356 по описа за 2016 г. на СРС, 86 състав.
С молба от 04.06.2019 г. ищецът направил искане за възобновяване
на производството, като изменил исковата си претенция от 127, ал. 2 от СК на
такава по чл. 135, ал. 2 от СК, като претендирал да се възстановят родителските
му права по отношение на детето Д., като се измени издръжката дължима от бащата
на детето от 250 лева на 140 лева, считано от постановяване на решението.
Твърдял, че с Решение № 58 от 16.04.2019 г., постановено от ВКС, ГК, ІV
отделение, постановено по гражданско дело № 2931/2018 г., в сила от същата
дата, е лишен от родителски права по отношение на детето Д., определен му бил
режим на лични отношения с детето, като бил осъден да му заплаща издръжка в
размер на 250 лева. Искане за намаляване на присъдената в неговата тежест за
детето Д. издръжка направил и с нарочна молба от 22.07.2019 г.
Ответницата оспорила исковете като недопустими, като
молела съда за оставянето им без уважение.
С определение от 17.10.2019 г. съдът допуснал
изменение на исковата претенция, приемайки, че е сезиран с иск за
възстановяване на родителските права на бащата по отношение на малолетното дете
Д., съединен с иск за намаляване на присъдената за него издръжка от 250 на 140
лева, които искове се оспорвали от ответницата, която предявявала иск по чл.
127а по отношение на същото дете. Със същото определение като страна в
производството била конституирана Софийска районна прокуратура.
С протоколно определение от 28.11.2019 г., влязло в
сила на 24.01.2020 г. (след като в открито съдебно заседание на 16.01.2020 г.,
подадената срещу това определение частна жалба била оттеглена) производството
по насрещния иск било прекратено.
Представителят на Софийска районна прокуратура изразил
становище за неоснователност на иска.
За да постанови обжалвания съдебен акт,
първоинстанционния съд приел, че са настъпили изменения на обстоятелствата, при
чието наличие бащата е лишен от родителски права по отношение на своя син, като
постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият
състав на Софийски градски съд, Брачно отделение, след като взе предвид
становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства,
преценени по реда на въззивното производство и съобразно приложимия закон, по
свое убеждение, приема за установено следното :
В производството пред първоинстанционния съд са
събрани многобройни писмени и гласни доказателства, като от писмените
доказателства въззивният съд приема, че относими към предмета на доказване се
явяват следните документи : удостоверение за раждане на децата Д.К.А. и К.К.А.,
удостоверение за доходи на въззиваемия, удостоверения за постоянен и за настоящ
адрес; нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот; 24 броя платежни
документи; частна тъжба, вх. № 1034664 от 20.05.2019 г. и постановление на СРП от 26.07.2019 г. по пр. пр. №
21674/2018 г. по описа на СРП, ДП 1893/2018 г. на 06 РУ-СДВР; решение № 58 от 16.04.2019
г., постановено от ВКС по гражданско дело № 2931/2018 г.
От анализа на посочените писмени доказателства се
установява следната фактическа
обстановка :
Страните по спора – въззивницата Н.Б. Х. и въззиваемия
К.С.А. са родители на детето Д.К.А., роден на *** г., което е малолетно.
Между страните не е спорно, че двамата са заживели на
съпружески начала през 2008 г., като се разделили през февруари 2010 г. След
раздялата майката и детето заживели при родителите на първата, като са налице
данни за спорадични и изолирани контакти на бащата с детето до есента на същата
година. Също така, не е спорно, че до 04.02.2016 г., когато въззивницата подала
искова молба с искане за лишаване на въззиваемия от родителски права по
отношение на детето Д., бащата и детето нямали никакви контакти помежду си.
Детето не познавало баща си и роднините си по бащина линия, нито възприемало
въззиваемия като свой баща. Към този момент страните живеели в съседство, като
при случайни срещи между бащата и детето, те се разминавали като непознати. До
този момент въззиваемият не участвал по никакъв начин в издръжката на сина си и
не се установявало той да е предприел действия за възстановяване на контактите
си с малолетния Д..
На 30.06.2012 г. въззивницата сключила брак с Т. А.,
от който били родени децата А., роден на *** г., и С., родена на *** г. Трите
деца се отглеждали от въззивницата и нейният съпруг, като те осигурявали
цялостната им издръжка. Д. възприемал Т. А. като свой баща и се обръщал към
него с „тате“.
Предвид това поведение на въззиваемия, с Решение № 58
от 16.04.2019 г., постановено от ВКС по гражданско дело № 2931/2018 г. същият
бил лишен от родителски права по отношение на детето Д., като му бил определен
режим на лични отношения с детето, както следва – през първите два месеца от
постановяване на решението бащата имал право да вижда детето всяка първа и
трета неделя от месеца от 09.30 часа до 12.00 часа, в присъствието на майката
или на определено от нея пълнолетно лице; през следващите три месеца имал право
да вижда детето всяка първа и трета неделя от месеца от 14.00 до 16.00 часа,
без да е задължително присъствието на определено лице; следващите два месеца
имал право да вижда детето всяка първа и трета неделя от месеца от 10.00 часа
до 18.00 часа, след което всяка първа и
трета седмица на месеца от 09.30 часа в събота до 18.00 часа в неделя, с
преспиване, както и за по 20 дни през лятната ваканция на детето от 2020 г., по
време, което не съвпада с годишния отпуск на майката, като тя се задължавала до
30.04. да го уведомява писмено кога ще ползва същия; в противен случай бащата имал
право да определя дните, през които ще вземе детето, за което да уведоми
майката писмено до 30.05. Със същото решение въззиваемият бил осъден да заплаща
на малолетният си син Д., чрез неговата майка и законен представител Н.Б.А.
месечна издръжка в размер на 250 лева, считано от влизане в сила на решението
до настъпване на законно основание за изменение или прекратяване на същата, с
падеж всяко първо число на месеца, за който се дължи издръжката, ведно със
законната лихва за всяка просрочена сума до окончателното й изплащане. Горното
решение влязло в сила като необжалваемо на 16.04.2019 г. Със същото решение е
прието, че твърденията на въззиваемия за завеждане на дело срещу въззивницата с
предмет чл. 127, ал. 2 от СК, се опровергават от справка, изготвена от Началник
служба „Регистратура“ при СРС, според която между страните в периода 01.01.2009
г. – 02.02.2017 г. няма заведени други дела, но е отчетено, че в хода на
производството, от месец ноември 2016 г. започнал доброволно да плаща издръжка
за детето Д. в размер на 107 лева месечно.
Производството по настоящото дело било образувано по
предявен от въззиваемия иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК
на14.03.2017 г., като с определение от 22.05.2017 г. същото било спряно до
приключване с влязъл в сила съдебен акт на спора, предмет на гражданско дело №
6356 по описа за 2016 г. на СРС, 86 състав.
Производството по делото било възобновено по молба на
ищеца (въззиваем в настоящото производство) от 04.06.2019 г., с което се
правело и искане за изменение на исковата претенция от такава по чл. 127, ал. 2 от СК на претенция за
възстановяване на родителските му права по отношение на детето Д. по чл. 135,
ал. 2 от СК и за изменение на издръжката дължима от бащата на детето от 250
лева на 140 лева, считано от постановяване на решението, като последното искане
направил с допълнителна молба от 22.07.2019 г.
С определение от 17.10.2019 г. съдът допуснал
изменение на исковата претенция, приемайки, че е сезиран с иск за възстановяване
на родителските права на бащата по отношение на малолетното дете Д., съединен с
иск за намаляване на присъдената за него издръжка от 250 на 140 лева.
Същевременно за въззиваемия К.С.А. се установява, че
от 18.04.2019 г. същият е с постоянен и с настоящ адрес в гр. Радомир, ж. к. „*******ап.
006, община Радомир, област Перник, където живее в условията на фактическо
съпружеско съжителство с М.В.Р., нейните две дъщери И.В.В., родена на *** г., и
З.В.В., родена на *** г., и малолетният им син К.К.А., роден на *** г.
Четиримата обитавали жилище, придобито посредством покупко-продажба на
05.06.2018 г. от въззиваемия и от неговата съжителка М.В.Р., находящо се на
същия адрес. Въззиваемият реализирал доходи от трудово правоотношение, чийто
брутен размер за периода от месец септември
2015 г. до месец февруари 2016 г., включително е в размер на общо 2043,33 лева,
а за периода 01.11.2018 г. до 30.10.2019 г. в размер на 13607,86 лева
(средномесечно в размер на 1133,99 лева за втория
посочен период).
Въззиваемият превеждал суми за издръжката на детето Д.
за периода от месец март 2018 г. до месец януари 2020 г., включително, в размер
на по 105 лева месечно за периода до месец април 2019 г. включително, а след
това в размер на по 250 лева месечно.
На 20.05.2019 г. въззиваемият подал частна тъжба срещу
въззивницата до Софийски районен съд с правно основание чл. 182, ал. 2,
предложение І от НК, като твърдял, че са му определени привременни мерки за
контакт с детето Д., а впоследствие и режим на лични контакти с това дете,
които не се спазвали от майката. Твърдял, че на 09.05.2018 г. информирал
прокуратурата за неизпълнението на привременните мерки от майката, като по
жалбата му било образувано досъдебно производство по пр. пр. № 21674/2018 г. По
посочената тъжба било образувано НЧХД № 8546/2019 г. по описа на СРС, НК, 5
състав. До приключване на устните състезания през първоинстанционният съд
въззваемият не е ангажирал доказателства за приключване на това съдебно
производство.
Видно от постановление на СРП от 26.07.2019 г.
разследването по ДП № 18903/2018 г. на 06 РУ-СДВР, пр. пр. 21674/2018 г. по
описа на СРП е прекратено.
С оглед установяване на интересите на малолетното
дете, по делото била призована ДСП „Красно село“, която в приложения социален
доклад посочила, че непосредствените родителски грижи за малолетния Д. се
полагат от майката, която задоволява потребностите на детето от покрив,
облекло, храна, здравни грижи, образование и емоционален комфорт, като връзката
на детето с бащата не е прекъсната. Комуникацията между родителите била силно
нарушена, като при срещите за виждане с детето, те почти не общували. Между
бащата и детето липсвала стабилна емоционална привързаност, като той присъствал
в живота на детето като фигура, но помежду им нямало изградена емоционална
връзка, което вероятно се дължало на ограничения контакт помежду им и липсата
на съхранен спомен у детето за общи преживявания с бащата. При разговор с
малолетния Д., той заявил, че за него баща му е съпругът на майка му, като
доскоро той не знаел, че има друг баща, и нямал спомен друг да се е грижел за
него, освен г-н Т. А.. Споделил също, че не му е интересно при срещите с баща
му, който го водел на „картинг“, но го изчаквал отвън, а не влизал с него
вътре, говорели си единствено за издръжка и дела, и той не го наричал татко,
нямало да го нарече така, и никак не го наричал. В социалния доклад като адрес
на майката и детето е посочен такъв в гр. София, ул. **********, като е
посочено, че освен тях в жилището живеят съпругът на майката и двете други деца
на двойката.
В съдебно заседание на 16.01.2020 г.
първоинстанционният съд изслушал малолетния Д., който потвърдил заявеното от
него при социалното проучване. Заявил, че живее с истинския си баща, с който
живеела майка му, който го е отгледал от малък и когото усещал като свой баща. От
майка си знаел, че от раждането му, биологичният му баща не го е търсил, като
сега той се виждал с него веднъж месечно, но той му говорел само за дела. С
приятеля на майка си, карали заедно колела, разхождали се, играели на
видеоигри, като Д. не искал нищо в живота му да се променя, тъй като бил
свикнал със сегашния мъж на майка си.
В съдебно заседание на 28.11.2019 г. съдът изслушал
страните, като въззиваемият заявил, че живее на семейни начала с друга жена,
нейните две деца от предишен брак на 12 и на 8 години и с общото им дете,
родено през 2019 г. За себе си споделил, че работи като монтажник на мебели,
като три дни работел и три дни почивал. Заявил, че няма достъп до детето Д.,
като определения режим за контакти помежду им не се спазва, а заплащането на
издръжката за детето силно го затруднява.
На свой ред майката заявила, че живее със съпруга си,
с родените от брака им деца и детето Д., като е собственик на фризьорски салон.
Заявила, че детето Д. не желае да се вижда с бащата, като последният път се
видял с него за половин час и след това се прибрал разстроен.
Въззивният съд, като прецени по реда на чл. 172 от ГПК
показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели М.В.Р.,
фактическа съпруга на въззиваемия, Д.Ц.И., без родство и дела със страните, М.Б.
Х., сестра на въззивницата, и А.Т.А., свекър на въззивницата, кредитира същите
само в частите им, касаещи личните впечатления на същите за правнорелевантните
факти по делото.
С показанията си свидетелката Р. установява съжителството
си с въззиваемия К.А., като споделя, че познава детето Д. и го е виждала 10-на
пъти, когато майката го водела за срещи с бащата на обществени места. Веднъж
нейните дъщери се видели с Д., но тя не присъствала, тъй като тогава общото им
дете с въззиваемия било много малко. Разказва, че в началото на запознанството
им, за въззиваемия било трудно да говори за сина си Д., но впоследствие й
разказал за него и за живота си с неговата майка. Споделял й, че иска да се
вижда с детето, но майката пречела и вдигала скандали. Самата тя се запознала с
въззивницата през 2015 г. и повод за това било желанието на Н. да пътува с
детето в чужбина. Въззиваемият не дал съгласие за това, тъй като се опасявал,
че тя иска да заживее с детето в чужбина. През 2018 г., по друго дело, били
определени привременни мерки за контакти на въззиваемия с детето Д., като след
първите три контакта, майката заявила, че детето не желае да се вижда с баща и
от месец май контактите се преустановили. От месец ноември 2016 г. бащата
започнал да заплаща издръжка за детето Д..
На свой ред, свидетелката И. установява тригодишното
си познанство с въззиваемия и неговата съжителка – свидетелката Р., през което
време те създали близки, приятелски отношения и общували постоянно. В тази
връзка свидетелката се запознала и с детето Д.. Разказва за случай през 2018
г., в топлите сезони, при който тя придружила въззиваемия и свидетелката до
дома на Н., за да види сина си. Позвънили на вратата и отворил възрастен човек,
който след като К. му обяснил, че е дошъл да види Д., заявил, че Н. и детето
вече не живеят там. И. забелязала, че човекът е притеснен, като той отказал да
даде на К. новия адрес на Н. и детето Д.. Според И., К. ходел да вижда сина си
на място-в жилището на Н.. За конкретния случай, уточнява, че не знае дали за
този ден К. и Н. са имали уговорка да дойде да види детето. Описва, че човекът,
който видяла този ден на адреса, бил средно висок, на около 70 години, с
прошарена коса и средно телосложение, като от К. разбрала, че това вероятно е
свекърът на Н.. Не познава лично Н., а детето виждала преди време-една или две
години, когато майката го довела да се види с бащата в една пицария.
Свидетелката Х. установява, че сестра й Н. живее с
настоящия си партньор от 9-10 години и двамата имат две деца-момче и момиче.
Сестра й и К. се разделили, когато Д. бил на 9 месеца и от тогава майката
основно се грижела за детето. Свидетелката не знае бащата да е търсил детето
или информация за него. Преди година-две майката завела Д. да се види с баща си,
като това било в изпълнение на определени привременни мерки. Срещата била в
заведение и свидетелката също присъствала. К. бил със свидетелката Р..
Свидетелката била близка с Д. и била силно привързана към него и когато детето
разбрало, че К. му е баща, й споделило, че не го възприема като баща и не иска
да го вижда. К. търсел детето в изпълнение на привременните мерки, като пак от Д.
свидетелката научила, че бащата заплашил, че ако сестра й не води сина си на
срещите, ще я вкара в затвора. Д. й казал също, че майка му никога не му е
говорила така за К.. Х. установила също, че до завеждане на предходно дело
между страните, детето не знаело, че има друг биологичен баща, то знаело, че Т.
му е баща.
Свидетелят А. А. установява, че живее в едно
домакинство с ответницата и детето Д., като домът им се намира на ул. ********(стар),********,
********признавал, че познава въззиваемия, който през 2019 г. дошъл на адреса,
придружен от две непознати за свидетеля жени, да търси Н. и детето Д.. По
същото време Н. била завела детето Д. в салона, в който работела, за да чакат
там К.. Свидетелят не разбрал защо въззиваемия дошъл в дома им, а не в салона
да търси Н. и детето и отричал да е заявил на К. и придружаващите го лица, че Н.
и детето вече не живеят там.
Във въззивното производство също са събрани писмени
доказателства, от които относими към предмета на доказване се явяват следните
такива : жалба на въззивницата до СРП, вх. № 19940/25.05.2021 г., платежни
документи и извлечения от сметка на въззиваемия. От анализа на посочените
документи се установява следната фактическа обстановка :
На 25.05.2021 г. въззивницата подала жалба до СРП
срещу въззиваемия, като твърдяла, че за месец март 2020 г., за месец януари
2021 г. и за месец май 2021 г. последният не заплатил дължимата издръжка за
детето им Д.. В жалбата си въззивницата посочила за свой адрес такъв в гр.
София, кв. „Горна баня“, ул. „********.
От представените платежни документи и извлечения от
сметката на въззиваемия се установяват 28 плащания в полза на въззивницата от
по 250 лева всяко, направени за периода юни 2020 г. – декември 2022 г., с
основание „издръжка Д.“.
По делото са събрани гласни доказателствени средства с
разпита на свидетелите А.П.Н., без родство със страните, и С.М.А., баща на
въззиваемия, чиито показания съдът преценява по реда на чл. 172 от ГПК и
кредитира в обсъдените по-долу части като дадени от свидетелите в резултат на
личните им впечатления за релевантните факти по делото, логично последователни
и обективни, като същите взаимно се допълват и не се оборват от други събрани в
производството доказателства.
С показанията си свидетелката Н. (разпитът й е
проведен на 02.02.2023 г.) установява, въззивницата от три години живее в дома
на свидетелката със сина й, при условията на фактическо съпружеско съжителство,
като обитават къща в кв. „Горна баня“, като свидетелката обитавала първия етаж,
а сина на свидетелката, въззивницата, детето им и другите три деца на Н.
живеели на третия етаж. Н. не познава въззиваемия, не е чувала да се споменава
името му, той не бил идвал в дома им да търси детето Д., като за него се
грижела майката и сина на свидетелката. Д. учел в спортно училище, бил
изключително добър и възпитан, като всички го харесвали. Самото дете прекарвало
време със свидетелката, помагало й, но впечатлението й било, че то няма
отношение към баща си. Д. не говорел за баща си, независимо какво споделял
иначе със свидетелката. По този въпрос свидетелката не била говорила с майка
му, но имала наблюдения за това, какво реално се случва в дома.
На свой ред свидетелят А. установява, че синът му се
интересува от детето Д., редовно му превежда издръжка, купува му подаръци, но
няма връзка с него и дори да му вземе нещо няма как да му го предаде. Детето
било отчуждено от баща си. Когато бащата търсел детето по телефона му се
казвало, че детето е заето, че е някъде. Самият свидетел до датата на разпита
си от години не бил виждал внука си и не знаел номера на телефона му. Знаел, че
синът му говорел понякога с детето по телефона, но не знаел дали това става на
телефона на майката или на личния телефон на детето. Споделя, че първоначално
детето и бащата се виждали, но после това престанало. Свидетелят знаел от сина
си, че детето започнала да му отказва да се виждат под различни предлози-че е
болно, че е заето, че ще ходи на някаква вила. Знаел, че синът му искал да
вижда Д..
В съдебно заседание на 27.05.2021 г. съдът изслуша
въззиваемия К.С.А., като същият заяви, че намира за редно да общува с детето Д.,
като сочи, че последният им контакт е бил отпреди десет дни. Двамата излезли в
парка, но било доста трудно, тъй като той водел наказателно дело срещу
въззивницата за неспазване на режима. Преди това, по време на пандемията, също
било трудно, той нямало къде да заведе детето. Предлагал да взима детето и да
го връща, но майката не била съгласна, заявила, че детето не желае да идва при
него и той насила нямало да го кара. Заявява, че Д. не познава природения си
брат и двете деца нямат никакъв контакт помежду си, а времето минава.
Категоричен е, че не желае да отнеме родителските права на майката, съгласен е
тя да ги упражнява и детето да живее при нея, но желае да има контакти със сина
си като родител. Заявява също, че от шест години редовно заплаща издръжка на сина
си, а преди това не заплащал такава.
В съдебно заседание на 07.04.2022 г. въззиваемият,
чрез процесуалния си представител по делото, прави признание, че образуваното
по негова тъжба НЧХД № 8546/2019 г. по
описа на СРС, НК, 5 състав, е прекратено, поради оттегляне на тъжбата.
По делото са призовани ДСП Радомир и ДСП „Красно
село“, които представят по делото социални доклади.
В доклада си, ДСП Радомир излага данните, събрани при
социалното проучване на въззиваемия, като в заключение е посочено, че същият
разполага с жилище, в което са създадени условия за гостуване на детето Д., има
постоянни доходи и подкрепяща среда, като желае родителските му права спрямо
детето Д. да бъдат възстановени. Според тази социална служба, в интерес на
малолетното дете е да има пълноценни контакти със своя баща. К.А. желаел да има
пълноценен контакт със сина си Д., като разполагал с пълната подкрепа на своята
съжителка. По данни на бащата, комуникацията им с Н. Х. е нарушена, като тя го
търсела единствено във връзка с издръжката на сина им. Посочил също, че от 2018
г. има контакти с детето, на които обичайно присъства и майката, но
наблюденията му били, че самия Д. е по-спокоен, когато тя не присъства на
срещите им.
В последния представен по делото социален доклад ДСП
„Красно село“ прави изводи, че детето се отглежда в семейната среда на майката
и настоящият й съпруг, като тя задоволява базовите му потребности. Детето
разполага с необходите битови условия и вещи в дома на майката и посещава
подходящо учебно заведение, а бащата продължително време отсъства от живота на
детето и не е общувал с него, като е необходимо време и намесата на доставчик
на социални услуги за възстановяване на връзката помежду им. Към момента на последното
социално проучване, майката и детето Д., неговите брат и сестра, живеят заедно
в жилище в гр. София, ж. к. „**************, *****, като не е посочено в
жилището да живее и съпругът на въззивницата Т. А. или друго пълнолетно лице.
В съдебно заседание на 02.02.2023 г., се яви надлежно
упълномощен представител на ДСП „Красно село“, който по реда на чл. 133, ал. 2
от СК изрази становището на тази социална служба във връзка с воденото дело, като
счита, че в интерес на детето е да има контакти с двамата си родители, и
двамата да се грижат за него
На 27.05.2021 г. и на 02.02.2023, в присъствие на
социален работник и по реда на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДт, съдът изслуша малолетното
дете Д., който при първото си изслушване заявява, че живее с майка си и с
нейният приятел П.Н., като се чувства добре с тях. Заявява, че не желае да се
вижда с баща си, като за последен път го видял преди една седмица за половин
час и двамата били сами. Отишли в парка, поговорили си малко, след което той се
прибрал. Споделя, че бързал да се прибере, тъй като с майка му и с приятеля й
щели да ходят на почивка, като заявява, че няма представа защо това пътуване е
било организирано по времето, когато трябва да се види с баща си. Заявява, че
нищо в поведението на баща му не го притеснява, но въпреки това не се чувства
комфортно в негово присъствие, като е нужно време, но не е в състояние да
изрази становище по делото.
При повторното му изслушване на 02.02.2023 г. Д.
заявява, че е ученик в седми клас на 57 спортно училище, като тренира борба. Споделя,
че за последен път е видял баща си преди две години, били в магазин, баща му му
взел дрехи и от тогава не се били виждали, като няма представа защо не са се
виждали. Твърди, че баща му знае номера на мобилния му телефон, но не го е
търсил, а Д. знаел номера на телефона на баща си, но и той не му звънял.
Заявява, че не желае да се вижда с баща си, не желае да се възстановяват
родителските му права, като се чувства добре така. Признава, че в поведението
на баща му няма нещо, което да го притеснява, но не желае той да участва в
решенията, които се вземат за него и не желае да контактува с него. Според Д.
баща му задавал едни и същи въпроси – „Какво правиш? Пушиш ли цигари?“ и такива
неща и не говорили за нищо друго.
В ход по същество, представителят на контролиращата
страна – Софийска градска прокуратура заявява по реда на чл. 133, ал. 2 от СК
становището си, че в интерес на детето е двамата родители да положат усилия за
възстановяване на връзката на детето с рождения му баща, като в тази връзка
счита първоинстанционното решение за правилно и обосновани, а жалбата за
неоснователна и пледира за отхвърлянето й.
В производството пред въззивния съд не са събрани
други относими доказателства за твърденията на страните.
При тази
фактическа установеност, като съобрази приложимия закон, доводите и становищата
на страните, по свое убеждение, въззивния съд достигна до следните изводи от
правна страна :
Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.
Въззивният съд изцяло споделя прецизните, макар и
крайно лаконични, правни изводи, изложени в обжалвания съдебен акт, като не
счита за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272
от ГПК.
За да се уважи
претенцията по чл. 135, ал. 2 от СК, е необходимо да се установи, че са отпаднали
основанията, поради които родителят е лишен от родителските си права. В случая,
не е спорно, че въззиваемият е лишен от родителски права по отношение на детето
Д. поради наличието на предпоставките, очертани в правната норма на чл. 132,
ал. 1, т. 2 от СК. Посочената норма предполага цялостно неизпълнение на
родителските задължения във формата на тежко укоримо виновно бездействие,
състоящо се от следните предпоставки – трайно неполагане на грижи за детето и
недаване на издръжка, без да са налице основателни причини за това, като
посочените предпоставки трябва съществуват в кумулативна наличност. Веднъж
приложена тази мярка не е окончателна или неотменима, като отпадането на която
и да е от посочените предпоставки обуславя юридическата възможност за отмяна на
приложената санкционна мярка спрямо този родител и възстановяване на
родителските му права.
Настоящият съдебен
състав намира, че в конкретния казус са налице предпоставките на чл. 135, ал. 2
от СК. Анализът на доказателствената съвкупност сочи, че въззиваемият трайно
участва в издръжката на малолетния от месец ноември 2016 г., което
обстоятелство се установява от кредитираните показания на свидетелката Р. и на
свидетеля С.А., а от приложените по делото платежни документи са установени
регулярни плащания към въззивницата с посочено основание „издръжка Д.“ за
периода март 2018 г. – януари 2020 г., както и за периода юни 2020 г. –
декември 2022 г. Това обстоятелство не се оспорва и от въззивницата, с
изключение заплащането на присъдената за детето Д. издръжка за месец март 2020
г., както и за месеците януари и май на 2021 г., видно от представената от
същата жалба до СРП от 25.05.2021 г. Едновременно с това, се установява постоянен
стремеж на въззиваемия да участва в живота на малолетния като осъществява
регулярни контакти с него. Това обстоятелство се установява, както и от
процесуалното поведение на въззиваемия по сезиране на съда на 14.03.2017 г. с
искане за определяне на режим на лични отношения с детето Д. (което
обстоятелство, както правилно е отбелязал първоинстанционният съд не е
съобразено при постановяване на Решение № 58 от 16.04.2019 г. на ВКС по
касационно гражданско дело № 2931/2018 г.) и последователните му изявления пред
съда и пред съответните социални служби, така и от показанията на свидетелите Р.,
С.А. и И., като не се оборва от други събрани по делото доказателства.
Показател за този постоянен родителски интерес на К.С.А. спрямо сина му Д. е и
сезирането на Софийски районна прокуратура поради неизпълнението на определения
му режим на контакти с детето, както и последващото сезиране на наказателния
съд с частна тъжба за същото престъпление. Въпреки това, не е спорно, че макар
за известни периоди бащата и детето да са имали контакти, доверителната връзка
дете-баща не е възстановена. Детето Д. се противопоставя на контактите си с
бащата, не се чувства удобно в неговата компания и макар да признава, че нищо в
поведението на баща му не го притеснява, не желае същият да участва във
вземането на решения за живота му. Препоръките на работилите по случая социални
служби са в насока за полагане на усилия и от двамата родители за
възстановяване на отношенията между детето и бащата, включително и посредством
ползването на социална услуга. Дори да се приеме, че усилията на въззиваемия за
възстановяване и поддържане на регулярни отношения със сина му не са
последователни, като същият не разполага с нужните родителски умения и такт да
мотивира сина си за поддържане на редовни контакти помежду им, респективно, че
заявеното от него желание да участва в живота на сина си и в грижите за него, е
преди всичко с декларативен характер, даването на издръжка за детето в
посочения период (от месец ноември 2016 г. до сега) е достатъчно основание за
отпадане на приложената по реда на чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК санкция спрямо
този родител.
С оглед доводите в
жалбата, следва да се отбележи следното : Неоснователи са оплакванията в
жалбата, че първоинстанционният съд не е положил нужните усилия за изясняване
на всестранния интерес на детето, както и за необоснованост на съдебния акт,
поради необсъждане на всички събрани доказателства, респективно изграждането на
произволни изводи, които не се подкрепят от доказателствената съвкупност по
делото. На първо място, първоинстанционният съд правилно не е обсъждал
доказателствата, съобразени от ВКС при постановяване на процесното решение, с
което въззиваемият е лишен от родителски права по отношение на детето Д..
Именно този съд е отчел неизпълнението на родителските задължения на бащата в
периода от раздялата между двамата родители през 2010 г. до приключване на
производството пред този съд. Видно от изложените в посоченото решение мотиви,
ВКС не е зачел действията на бащата по заплащане на издръжка за детето от месец
ноември 2016 г., доколкото тези плащания започнали след завеждане на исковата
молба и към момента на постановяване на процесното решение не можели да бъдат отчетени
като осъзната сериозна и последователна грижа на бащата за неговия син, при
липсата на всякакви други грижи и контакти с детето до степен, че последното
нямало изградена представа за родството си с въззиваемия, а разпознавало като
свой баща трето на спора лице, съпруг на майката. При постановяване на това
решение, по делото не са били ангажирани доказателства за завеждане на
настоящата искова молба от въззиваемия и образуването на гражданско дело 15314
по описа за 2017 г. на СРС, 117 състав, поради което правилно това
обстоятелство е обсъждано от първоинстанционния съд като ново обстоятелство.
Системното заплащане на издръжка от страна на въззиваемия за детето и опитите
му да поддържа контакти с него също правилно са отчетени като нови обстоятелства,
достатъчни да обусловят извод за основателност на исковата претенция. В случая
неоснователни са и оплакванията, че издръжката е присъдена и режимът на
контакти с детето е определен с посоченото решение, с което бащата е лишен от
родителски права, като заплащането й/търсенето на контакти с детето се явяват в
изпълнение на влязъл в сила съдебен акт. Сами по себе си, тези обстоятелства не
обуславят неоснователност на претенцията по чл. 135, ал. 2 от СК, а следва да
се отчете, че предвидената от законодателя санкция на възприетото от бащата на
трайно и неоправдано неизпълнение на родителските му задължения спрямо детето е
постигнала целения ефект. Родителят е променил поведението си и с оглед
конкретните обстоятелства по делото, в това число живеенето на родителите и
детето в различни населени места, изпълнява задълженията си, от които не е
лишен с посоченото решение – да предоставя издръжка за малолетния си син и да
му осигурява контакт, чрез изпълнение на така определения режим. С тази промяна
на поведението на родителя са отпаднали и предпоставките за лишаването му от
родителски права спрямо малолетния, като запазването на това положение вече не
кореспондира с висшия интерес на детето, в каквато насока са становищата на
компетентната ДСП „Красно село“ и на контролиращата страна СГП.
Несъстоятелни са и
доводите за липсата на създавани пречки за контактите на детето с бащата и
липсата на основания за извод, че детето е било „отведено от майката“, като то
продължавало да се намира на адрес, известен на бащата, който разполагал с
необходимата информация да осъществява пълноценни контакти с него. В случая,
съдът отчита обстоятелството, че в хода на производството местоживеенето на
детето е било променяно нееднократно, без това обстоятелство да е съобщавано
надлежно от въззивницата както по делото, така и на въззиваемия. Нито един от
разпитаните по делото свидетели не установява, майката да е информирала
въззиваемия за промяната на адреса си с детето. Така например, при завеждане на
първоинстанционното производство, известният на бащата за майката и детето
адрес е в гр. София, ж. к. „**************, *****, но социалното проучване за
детето и въззивницата е изготвено от ДСП „Красно село“, като в изготвения
социален доклад като адрес на майката и детето е посочен такъв в гр. София, ул.
**********, като е отчетено, че детето и майката живеят на този адрес със
съпруга на майката и двете родени от брака й малолетни деца. Същевременно,
според свидетеля А., свекър на въззивницата, той съжителствал с нея и
семейството й, в това число с детето Д. в едно домакинство на ул. ********(стар),********,
ап. 77. Несъмнено е също, че в конкретния, описан от свидетелите И. и А.
случай, майката е отвела детето Д. от мястото, където то живее, на друго място,
по времето, когато е трябвало да се осъществи определения режим на контакти на
детето с бащата. Пред въззивния съд социалното проучване за въззивницата и
детето е осъществено от ДСП „Красно село“ на адрес е в гр. София, ж. к. „**************,
*****, а съобразно показанията на свидетелката Н., от три години въззивницата и
децата й, в това число детето Д., живеели в къщата, в която се намира домът на
тази свидетелка в кв. „Горна баня“, със сина на свидетелката. Прочее, данни за
това обстоятелство са събрани и при първото изслушване на детето Д., което е
посочило, че живее с майка си и с нейния приятел г-н П.Н.. При сезиране на СРП
с жалба от 25.05.2022 г., като свой адрес въззивницата е посочила гр. София,
кв. „Горна баня“, ул. „********. Също така, при своето изслушване на 27.05.2021
г., малолетният Д. споделя, че последният му контакт с баща му бил кратък,
защото самото дете бързало да се прибере, тъй като с майка му и с нейния
приятел същият ден заминавали на почивка. Съобразно това и при липсата на
доказателства за противното, може да се приеме, че майката е създавала пречки
за контактите на детето Д. с неговия баща или поне не е насърчавала детето за
осъществяване на такива контакти, като в резултат емоционална и доверителна
връзка между син и баща все още не е възникнала, а отношенията им са нестабилни
и според заявеното от малолетния – все още нежелани.
Следователно, от анализа на доказателствената съвкупност може
да се направи извод, че въззиваемия изпълнява родителските си задължения, като
осигурява на сина си контакти и издръжка, не е дезинтересиран от малолетния и нуждите му, въпреки поведението на самата въззивницата,
упражняваща по свое усмотрение контрол над тези контакти и над местоживеенето
на детето, и независимо създадените конфликтни отношения между родителите и
живеенето им в различни населени места.
Също така,
настоящият съдебен състав отчита, че заявеното от детето нежелание за контакти
с бащата и за участие на бащата в живота и във вземането на решения за малолетния,
не е водещо при формиране на крайните изводи на съда, като не обуславя във
всички случаи отхвърляне на исковата претенция. Заявеното от детето мнение
въззивният съд преценява с оглед всички обстоятелства по делото и при изяснения
интерес на детето да получава грижи и да има контакти и с двамата си родители.
Отказът на детето да осъществява контакти с бащата, както и създаваните от майката
пречки за такива контакти, не може да се приравни на трайно неполагане на грижи
от страна на бащата за малолетния му син. И двете посочени пречки са преодолими
чрез посредничеството на социалните служби, като не се установи личността на
бащата да обуславя рискове за личността, здравето, възпитанието или имуществото
на детето-напротив, възстановяването на родителските права на бащата ще е в
изключителен интерес на детето.
При цялостната
проверка на правилността на обжалваното решение, съдът не констатира нарушения
на материалния закон, както и съществени нарушения на процесуалните правила,
допуснати в производството пред първата инстанция, както и необоснованост.
Правните изводи на съда в обжалваното решение кореспондират на установените
фактически обстоятелства, относими към предмета на доказване, на правната и
житейска логика и практика.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд обжалваното съдебно
решение следва да се остави в сила.
По разноските :
Претенции за присъждане на сторените деловодни
разноски са надлежно заявени както от страна на въззивницата, така и от страна
на въззиваемия, като при този изход на делото претенцията на въззивницата се
явява неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне. Претенцията на
въззиваемия не е лишена от основание, с оглед изхода на делото, като същата,
според представения списък на разноските е ограничена до адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева. Липсват обаче доказателства, че тези
разноски действително са били сторени от въззиваемия, доколкото съобразно
представения от него договор за правна защита и съдействие (лист 14 от делото)
за процесуалното представителство на тази страна е договорено общо
възнаграждение в размер на 400 лева с ДДС, платимо по банков път до първото по
делото съдебно заседание. Съобразно това, посоченият договор не удостоверява
реалното заплащане на договореното адвокатско възнаграждение от въззиваемия,
като по делото не са ангажирани доказателства за това, че тези разноски
действително са сторени от тази страна. При това положение, претенцията на
въззиваемия, като недоказана, поради което и неоснователна, също подлежи на
отхвърляне.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, Гражданско
отделение-Брачни състави, ІІ-ри брачен въззивен състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 44791 от 18.02.2020 г., постановено
по гражданско дело № 15314 по описа за 2017 г., на Софийски районен съд, ІІІ
Гражданско отделение, 117 състав, в обжалваната част, с която са възстановени
родителските права на К.С.А. по отношение на сина му Д.К.А., отнети с решение №
58 от 16.04.2019 г. по гражданско дело № 2931/2018 г. на ВКС, ГК, ІV отделение.
ОТХВЪРЛЯ
претенциите на страните въззивницата Н.Б.А.
и въззиваемия К.С.А. за присъждане на сторените по водене на делото разноски като НЕОСНОВАТЕЛНА.
НЕЗАВЕРЕН
ПРЕПИС от настоящето решение да се
връчи на страните.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба, пред Върховния касационен съд на
Република България, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………