№ 158
гр. Дряново, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и трети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100189 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си Адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на
обстоятелството, че на 19.01.2022г. сключила договор за потребителски кредит №
202201191254590059 с ответното дружество. Посочва, че страните се договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на 1000 лв., размерът на погасителната вноска 119
лв., а видът на вноската бил месечен – 10 бр. Годишният лихвен процент бил в размер
на 39,54 %, а ГПР в размер на 47,55%, а общата сума, която ищцата следвало да върне
била 1190 лв.
Заявява, че в чл. 4, ал. 3 от договора било уговорено, че страните се съгласили
договорът за заем да бъде обезпечен по начин и условия съгласно общите условия на
договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 6
страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да представи
гаранция, кредитополучателят дължал неустойка на кредитора в размер на 960 лв.
Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
На ищцата била начислена неустойка в общ размер на 960 лв., тъй като не представила
в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор,
като месечната погасителна вноска станала 215 лв., а сумата, която следвало да върне
била 2150 лв.
1
Уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за паричен заем заявяват, че
била нищожна поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и
поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, във вр. чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било
налице, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или
проведен чрез създаването на конкурентни други разпоредби. В този смисъл посочват
решение № 4/2009г. по търг. дело № 395/2008г., решение № 1270/2009г. по гр. дело №
509/2007г. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не можел да влияе.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те
процедират по този начин"
В този смисъл смятат, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем
било уговорено, че заемателят дължал неустойка в общ размер на 960 лева, в случай че
не предостави в тридневен срок от сключването му, обезпечение — двама
поръчители/солидарен длъжник, които отговарят на определени съответно към този
момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви
условия, вкл. и дали ще е необходимо обезпечение. Въпреки това на длъжника се
вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат,
като ако не сторел това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличавала.
Отделно от горното смятат, че неустойка за неизпълнение на задължение, което
не било свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да били
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен пример за
неустойка, която накърнявала добрите нрави, тьй като излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено
постигането на неоснователно обогатяване. В този смисъл е т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС. С процесната клауза за
2
неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че
вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди
се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.
Непредставянето на обещани обезпечения, когато същите били реално очаквани от
кредитора, съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давала основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал
неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Изводимо било,
че нито една от страните нямала реално намерение да бъде предоставено обезпечение
или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът имал за цел да получи обезпечение, същият могъл да
отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните допускали възможността
исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то смята, че
това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Последиците от неизпълнението на „задължението" да се
предостави обезпечение не били типичните последици от договорно неизпълнение,
които законът предвиждал, а напротив договорът продължавал да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като
неустойка.
Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2,
т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение па поетите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза не била
индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП. Нищожни били отделните клаузи от
процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на
закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на
основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава па
потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК било установено, че при забава на
потребителят кредиторът имал право само на лихва до размера на законната върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С оглед на изложеното било налице
заобикаляне на ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата била
нищожна. Моли съда да приеме, че били налице пороци, обуславящи нищожността на
клаузата, предвидена в чл. 6 от Договор за паричен заем № 202201191254590059
сключен между ищцата и „Неткредит" ООД, предвиждаща заплащането на неустойка
3
в размер на 960 лв., като нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11,
чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде
прогласена. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Неткредит“ ООД чрез
адв. Е. Ц. от САК, в който се твърди, че за ищцата не съществувал интерес от
предявяване на настоящия иск. Наличието на правен интерес била положителна
процесуална предпоставка за съществуване правото на иск. Заявяват, че дружеството
не претендира, че ищцата дължи неустойка по процесния договор за кредит, съответно
нямало основание за завеждане на отрицателен установителен иск от нейна страна.
Заявяват, че ищцата никога не била дължала неустойката, уговорена в горепосочената
клауза. Ищцата била получила паричната сума по договора и единствено била плащала
погасителни вноски, включващи главница и договорна лихва съгласно погасителен
план. Спрямо ищцата не били начислявани и тя не била заплащала суми,
представляващи неустойка. Фактът, че не се претендирала неустойка се потвърждавал
от извлечението от Централния кредитен регистър, което представят, като
задължението било посочено без начислена неустойка. Поради което молят съда да
приеме, че ищцата нямала правен интерес от предявяване на иск, с който се целяло да
бъдела прогласена нищожността на клауза от договор, чиято хипотеза никога не била
изпълнена и не се стигнало до нейното приложение. Установяването действителността
на клаузата за неустойка нямало да внесе промяна в правната сфера на ищцата и тя
нямала нужда от съдебна защита чрез постановяване на съдебно решение по
отрицателен установителен иск.
По основателността на иска твърди, че между страните било безспорно, че на
19.01.2022 г. между тях бил сключен договор за кредит № 202201191254590059, във
връзка с който ищцата получила от „Неткредит" ООД заемна сума в размер на 1000
лева. Ищцата поела задължение (чл. 11 от договора) да заплати на ответника
възнаградителна лихва за ползваната сума в размер на 39,54 % на годишна база, при
ГПР в размер на 47,55 %. Общата сума, която ищцата трябвало да заплати на
ответника, била в размер на 1190 лв. По силата на чл. 4.3 от договора, вр. чл. 3.2.1 от
Общите условия на „Неткредит" ООД ищцата била длъжна също да даде подходящо
обезпечение на своето задължение чрез предоставяне на банкова гаранция, гаранция от
небанкова финансова институция или двама поръчители до размера на 1190 лева.
Представянето на избраната гаранция следвало да бъде направено в рамките на
уговорения между страните срок. При непредставена надлежна гаранция съгласно чл.
6, ал. 1 и 2 от договора, ищецът следвало да заплати неустойка в размер на 420 лева. В
чл. 6, ал. 3 от договора изрично било предвидено, че неустойка се дължала само за
периоди, в които кредитът бил без осигурена гаранция. Кредитополучателят имал
възможност да осигури гаранция и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора.
От тук следвало, че кредитополучателят можел да избегне възникването на
4
задължението за неустойка или да ограничи неговия размер, в случай че предостави
надлежно обезпечение и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора.
Уговореният размер на неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора в размер на 420 лева
била горната граница, до която можело да се начислява неустойка, но дължимата
неустойка можело да бъде и в много по-нисък размер или дори минимална, ако в срока
на договора за заем кредитополучателят предоставел на кредитора надлежно
обезпечение.
Не считат, че било налице нарушение на добрите нрави и нарушение на чл. 143,
ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Съгласно чл. 9 от ЗЗД свободата на договаряне се ограничавала от
изискването да бъдат спазвани добрите нрави, които в правната теория се възприемали
като етични възгледи и правила на поведение, споделени от по-голямата част от
обществото. Уговарянето на неустойка при неизпълнение на съществено договорно
задължение, поето доброволно от едната страна, не нарушавало добрите нрави. На
първо място твърдят, че ищцата получила информация за условията на договора и
размера на евентуално дължимата неустойка още преди сключване на договора. Тази
информация се показвала още на етап кандидатстване чрез електронната заявка и се
включвала в договора за кредит, с чието съдържание ищцата изрично се съгласила. При
преценка на съответствието на предвидената неустойка за неизпълнение с добрите
нрави, трябвало да бъде отчетен интереса и на двете договарящи страни. При
предоставяне на малки потребителски кредити, какъвто бил предмета на дейност на
ответника, в не малка част от случаите, същите не бивали изплатени в срок.
Последващото водене на заповедно, исково, съответно изпълнително производство, не
само носело нови разходи и удължавало срока, през който кредитора не можел да се
ползва от паричните средства, но не гарантирало пълното удовлетворяване на
вземането.
Именно поради тази причина в предлаганите на потребителите условия за
сключване на договор за кредит, било включено задължение за обезпечаване на
отпуснатата сума. Неустойката, предвидена при неизпълнение на горепосоченото
задължение, имала както превантивна функция, а именно да мотивира
кредитополучателя да обезпечи задължението си, така и обезщетителна - да възстанови
вредите на кредитодателя за времето, през което задължението не било обезпечено.
Въпросната клауза следвало да бъде преценявана при съобразяване на баланса между
правата и интересите на кредитора и на кредитополучателя по договор за
потребителски кредит, вземайки предвид рисковете за дружествата, предоставящи
малки потребителски кредити. В противен случай липсата на механизъм за
допълнителна гаранция за връщане на отпусканите кредитни средства, би довела до
изчезване на този пазарен сектор, съответно до липса на такъв тип микрокредитиране
въобще.
5
Не било налице твърдението, че размерът на уговорената в чл. 6 от процесния
договор за кредит неустойка противоречал на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Съгласно
посочената разпоредба 1190 лева бил максималният размер на неустойката. По този
начин се определяла горна граница на отговорността за неизпълнение на поето
договорно задължение. Задължението за предоставяне на обезпечение можело да се
изпълни по всяко едно време на действие на договора, а се дължала неустойка само за
периодите, в които не било предоставено обезпечение. Доколкото неустойката била
предвидена при неизпълнение на задължение, свързано с обезпечаване връщането на
получените кредитни средства ведно с уговорената възнаградителна лихва, то логично
било този размер да е съобразен именно със сумите, подлежащи на връщане. От това
ясно се виждало, че договорената неустойка имала обезпечителна функция, без да я
надхвърля и без да води до неоснователно обогатяване на кредитора.
На следващо място съгласно чл. 5 от ЗПК преди потребителят да бъде обвързан
от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът
предоставял своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази
информация се предоставяла във формата на Стандартен европейски формуляр (СЕФ)
за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно Приложение № 2
от ЗПК. Такъв СЕФ бил предоставен на електронната поща на ищцата при
кандидатстването за кредит, с който се запознала. Условията, при които се сключвал
договорът за кредит, били ясно, точно и пълно описани в Стандартен европейски
формуляр, който бил изпратен на ищцата преди подписването на договора за кредит. В
т. 8 от СЕФ било посочено, че в срок до края на следващия деня от сключването на
договора за потребителски кредит, кредитополучателят трябвало да предостави едно от
трите вида предвидени обезпечения по своя преценка. От тук можело да се направят
няколко извода. Ищецът имал право на избор на вида обезпечение, което ще
предостави – банкова гаранция, гаранция от нефинансова институция, двама
поръчители. Видът на предоставената гаранция зависел изцяло и само от преценката на
кредитополучателя. Кредитополучателят бил уведомен за това свое задължение преди
да е взел решение за сключването на договора и можел да направи свободна и
самостоятелна преценка дали е в състояния да изпълни това изискване на
кредитополучателя или не. След като кредитополучателят бил уведомен предварително
за това изискване на кредитора, той разполагал с достатъчно време да прецени кое от
обезпеченията може да предостави и след като осигури изпълнението на изискването
на кредитора, тогава да сключи договора за заем, а не първо да сключи договора за
заем и после да търси обезпечение. След като ищцата направила изрично
волеизявление за сключването на договор за кредит било безспорно, че тя поела и
задължението да даде и надлежно обезпечение, като имала достатъчно време да
прецени дали може да изпълни това задължение в предвидения срок. В тази връзка
6
уговореният в чл. 6, ал. 1 от Договора за кредит максимален размер на неустойката за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да даде обезпечени бил изцяло в
интерес на последния, тъй като определял горна граница на неговата отговорност за
неизпълнение на поето договорно задължение. Като се вземели предвид и останалите
алинеи на чл. 6 от Договора, които изрично предвиждали, че задължението за
предоставяне на обезпечение можело да си изпълни по всяко едно време на действие
на договора и че се дължала неустойка само за периодите, в които не било
предоставено обезпечение, можело да се направи извода, че тези клаузи били изцяло в
полза на кредитополучателя, ищец в настоящото производство и имали за цел именно
ограничаване на размера на неговата отговорност за неизпълнение на договора.
На следващо място ищцата разполагала и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно
което тя имала субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за
потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му без да дава обяснения за
това и без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право било предвидено и в
чл. 4, ал. 1, т. 4 от Договора. В случай, че ищецът бил в невъзможност да изпълни
договорното си задължение за осигуряване на обезпечение на договора за кредит в срок
до края на деня, следващ деня на сключването му, той имал на разположение още 13
дни, в които да вземе решение за отказване от договора без да дължи обезщетения или
неустойки. Тя не била упражнил това свое право. След като не била упражнила
правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок можело да се направи
обоснованото предположение, че той не смятал клаузата на чл. 4, ал. 3 от Договора за
неизпълнима. Съобразно правилата на чл. 20а ЗЗД уговореното в договора имало
силата на закон между страните, т.е. те били длъжни да изпълняват точно и отговорно
своите задължения. Законът не забранявал кредиторът да изисква обезпечавана на
вземанията му по договори, а напротив предоставял му различни възможности в тази
насока. След като кредитополучателят бил поел такова задължение на основание чл.
20а ЗЗД, той бил длъжен да го изпълни. Очевидно кредитополучателят проявил
недобросъвестност към задълженията си по договора за кредит като нито ги бил
изпълнил, нито се бил отказал от договора в предоставения срок, а основен принцип в
правото е, че никой не можел да черпи права от недобросъвестното си поведение.
Всяко неизпълнение на договорно задължение водело до неблагоприятни последици за
неизправната страна и за него възниквало задължение да възстанови причинените
вреди на другата страна във връзка с това неизпълнение. В конкретния случай била
уговорена неустойка, което било напълно допустимо от закона, а и било юридическа и
логическа последица от нарушението на сключения договор. Присъщите на
неустойката обезпечителна, гаранционна и санкционна, функции на неустойката били
налице и не накърнявали добрите нрави по смисъла на TP 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Нещо повече съгласно чл. 3.2.7 и чл. 3.2.8 от Общите условия, приложими към
договорите за потребителски кредит на „Неткредит" ООД, преди сключване на
7
Договор за потребителски кредит, потребителят можел да предостави на кредитодателя
предложено от него обезпечение за предварително одобрение. Кредитодателят имал
задължение да посочи дали приема предложеното обезпечение, в който случай нямал
право да откаже същото след сключване на договора. Следователно, ако потребителят
не можел да прецени дали бил в състояние да предостави надлежно обезпечение, той
имал възможност да направи тази проверка без да сключи договор.
Необходимостта от обезпечение за кредитора се явявала следствие на
извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16
от ЗПК кредиторите били длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен
случай) и имала за цел да гарантира финансовия риск, който кредитодателят носел от
възможността да има неизпълнение от страна на получателя. Уредената в случай на
неизпълнение неустойка несъмнено изпълнявала функциите, посочени в TP № 1/2009 г.
на ОСГТК на ВКС. В тази връзка, редно било да се отбележи, че било неоснователно
твърдението, че ответникът не бил извършил оценка на кредитоспособността на
кредитоискателя и затова въвел клаузата за неустойка. Именно след проверка на
способността на ищеца да върне получените кредитни средства, били определени и
условията по конкретния договор за кредит. С оглед на гореизложеното, молят съда да
постанови определение, с което да остави без разглеждане предявения от Т. Д. Д. иск
като недопустим. В условие на евентуалност, ако приеме предявения иск за допустими,
молят да постанови решение, с което да го остави без уважение, като неоснователен и
недоказан. Претендират разноски.
Във връзка с отговора на ответника е депозирана молба от представителя на
ищцата на 21.09.2022г., в която се посочва, че ответното дружество е вписано в
регистъра на финансовите институции по чл. За от ЗКИ под № 71 с per. № BGR00213.
Действително съгласно чл. 10 ал. 1 Наредба № 22 на БНБ от 16 юли 2009 г. за
Централния кредитен регистър институциите по чл. 4, ал. 1 били длъжни да събират и
подават към Централния кредитен регистър информация в електронен вид за всички
кредити на техните клиенти и за настъпилите изменения по тези кредити до
окончателното им погасяване. Съгласно чл. 11 от цитираната разпоредба размерът на
дълга по всеки отделен кредит се определял като сума от главницата, начислените
лихви, такси, комисиони и други разходи по кредита, както и дължимия данък върху
добавената стойност по договора за лизинг. Съгласно чл. 17 от Наредбата
институциите по чл. 4, ал. 1 носят отговорност за верността и своевременното
подаване на информацията по тази наредба, както и за спазване изискванията за защита
на личните данни.
На следващо място ответникът предоставял кредити посредством онлайн
базирана платформа на интернет страница https://www.netcredit.bg/ На сайта, всеки
кредитоискател разполагал със собствен профил, чрез който се осъществявала
8
дейността по предоставяне на потребителски кредит на физически лица. Съгласно чл.
1.8.13 от ОУ (Нова с реш. на управителя от 29.11.2019 г.) платформа означавала всяко
от Уебсайта www.netcredit.bg и/или Приложението. Съгласно чл. 1.8.14 (Нова с реш. на
управителя от 29.11.2019 г.) профил – означавало уникален и интерактивен личен
профил на клиент, създаден от Неткредит, въз основа на предоставените от клиента
лични данни и документи, в който се съхранявали клиентски данни, документи и
комуникация с Неткредит, достъпен през Платформата.
При осъществен достъп от ищцата до нейния профил в цитираната платформа на
дата 11.06.2022 г. било посочено, че същата имала задължения към ответника по
процесния договор в размер на 190 лв. главница в размер на 1 000 лв. неустойка в
размер на 960 лв. Разпечатка от това била направена на 11.06.2022 г. в 11:47 ч. Тоест в
отношенията между страните кредитното дружество било посочило, че същата дължи
сумата от 960 лв. Неизпълнението на задължението на кредитиращото дружество по
чл. 10 ал. 1 от Наредбата по-скоро водело до извода относно неизпълнение на
задължението на ответника за коректно и своевременно подаване на информация към
БНБ - ЦКР, но не и до липса на правен интерес от предявяване на иска.
Във връзка с дадени от съда указания е депозирана и допълнителна молба от
ответното дружество от 13.10.2022г., в която се посочва, че същите не признават
направените в исковата молба твърдения относно нищожността на договорната клауза
по договор за кредит. Поддържат всички направени възражения в отговора, като
твърдят, че клаузата на чл. 6 от договора била действителна. Заявяват, че към
настоящия момент не претендирали неустойка, поради което поддържат възражението
си за липсата на правен интерес от предявяване на иска. След сключване на договора за
кредит, ищцата уведомила ответника за влошеното си финансово състояние, тъй като
останала без работа. Постигната била устна договорка да се погаси кредита без
начисляване на неустойка.
По отношение направеното възражение от страна на ответното дружество за
недопустимост на предявения иск съдът е оставил същото без уважение като
неоснователно с определение от 20.10.2022г.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 19.01.2022г. между
страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние №
202201191254590059, по силата на който ответното дружество предоставило на ищцата
сумата 1000 лв. срещу насрещното задължение на ищцата – кредитополучател да върне
сумата на 10 бр. месечни вноски по 119 лв. Размерът на годишната лихва бил уговорен
в размер на 39,54 %, а размерът на годишния процент на разходите бил 47,55 %.
Общият размер на сумата, който ищцата следвало да върне възлизал на 1190 лв.
9
В клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора страните са уговорили, че заемателят поема
задължение в срок до края на следващия ден от сключване на договора да представи
гаранция по реда и условията, предвиден в общите условия по договора. Банковата
гаранция, издадена от небанкова финансова институция трябвало да бъде в размер на
1190 лв. и срок на валидност до 21.11.2022г. В чл. 6, ал. 1 от договора е предвидено, че
в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита в
установения срок съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по
договора, той дължал на дружеството неустойка в размер на 960 лв. Начислената
неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита
съобразно уговорения погасителен план.
От представената от ответника справка за извършени плащания от страна на
потребителя по договора за заем се установява, че ищцата е заплатила сумата от общо
1180 лв. по договора, от които 1000 лв. за главница и 180 лв. за договорна лихва.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10, ал. 1
ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК;
едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на
договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на
съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.
2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключване на договора за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Като потребител ищцата разполага със защита по глава шеста от ЗЗП, за която
съдът следи служебно.
В клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължение за представяне на обезпечение по чл. 4, ал. 3 от същия в срок в размер на
сумата от 960 лв., която се заплаща месечно в размер 1/30 част от месечната неустойка
за всеки ден, в който обезпечението не е представено.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1/ 15.07.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В
цитираното тълкувателно решение е посочено, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
10
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва
да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението
на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и
др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може
да се придаде и санкционна функция, като в случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение
на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен
заем. Съгласно чл. 71, изр. последно от ЗЗД при неизпълнение на задължението
длъжникът да обезпечи вземането на кредитор, последният има право да поиска
изпълнение преди срока. В случая договарянето на неустойка излиза извън нейния
обезпечителен и санкционен характер, като представлява нарушение на добрите нрави.
По начина, по който е уговорена, неустойката за неизпълнение на договора
представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на
когото следва да е било предварително известно, че в краткия тридневен срок за
длъжника би било невъзможно добросъвестно да осигури искането обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция, както се твърди в отговора. Доказателство в тази
насока е обстоятелството, че в договора е уговорено, че неустойката следвало да се
заплати разсрочено на части, които са прибавени към вноската по кредита. Уговаряне
на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, близък до
размера на главницата, според съда цели да бъде осигурено допълнително
възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на разходите.
Поради което намира, че така договорената неустойка противоречи на добрите нрави.
На следващо място спорната клауза от договора не е резултат от индивидуално
договаряне и постигнато взаимно съгласие по съдържанието на клаузите съобразно чл.
146, ал. 2 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП и постоянната практика на ВКС,
обективирана в решение № 98/17г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение №
51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015г. по
гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС, ГК, III ГО не са индивидуално уговорени клаузите, които
11
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл.
146, ал. 2 ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е
индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика – чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Подписването
на договор за кредит от потребителя не освобождава ответника от задължението да
докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като
неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената
тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се
носи именно от доставчика на услугата. В настоящия случай презумпцията на чл. 146,
ал. 4 ЗЗП не е оборена въз основа на съдържанието на оспорената от потребителя
клауза и по делото не са ангажирани убедителни доказателства потребителят да е
могъл да изрази становище по съдържанието на договора, включително по клаузите на
чл. 6 от него, както и да е имал възможност да повлияе върху тях. Поради което като
окончателен се налага извода, че процесната клауза по чл. 6 от договора е
недействителна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Между страните в производството по делото е безспорно обстоятелството, че
ищцата не е заплатила на ответното дружество сумата за неустойка, което
обстоятелство се установява от представената от ответника справка за извършени
плащания, изходяща от неговото счетоводство. Съдът намира, че пряк предмет на
настоящото производство е действителността на клаузата за неустойка, а не дали се
дължи плащане по тази клауза. Въпросът за действителността на клаузата е спорен
между страните, тъй като ответникът в отговора и допълнителната молба оспорва
твърденията на ищцата за нищожност на чл. 6 от договора. Изявлението на ответника,
че не претендира заплащането на неустойка не го лишава от правото му да потърси
плащане на по-късен етап. Поради което предявеният иск е допустим и следва да бъде
уважен като основателен.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че е неоснователно твърдението
на ищцата, че с договорената неустойка се нарушавало изискването на императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП, съгласно която кредиторът имал право на лихва
върху неплатената сума за времето на забавата. В случая се касае за предварително
уговорена санкция за неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на
обезпечение, а не за забава на длъжника да изпълни задължението си за връщане на
дадената сума по договора за потребителски кредит. Поради което цитираната
разпоредба е неотносима.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по чл. 80
от ГПК в размер на 51,20 лв. В производството по делото ищцата е била
представлявана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в
12
полза на упълномощеното адвокатско дружество следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС. Определеното възнаграждение е в
минимален размер съгласно Наредба № 1/ 01.07.2004г., в редакцията, действаща към
датата на постановяване на настоящото решение, поради което не са налице
предпоставки за намаляването му.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения от
Т. Д. Д., ЕГН **********, с. *** иск против „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. ***, район ***, ул. *** (***) ***, представлявано
от И.Н.Х. – С. клаузата на чл. 6 от договор за потребителски кредит №
202201191254590059, сключен между страните на 19.01.2022г. поради противоречие с
добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. ***, район ***, ул. *** (***) ***,
представлявано от И.Н.Х. - С. ДА ЗАПЛАТИ на Т. Д. Д., ЕГН **********, с. ***
сумата 51,20 лв. (петдесет и един лв. и двадесет ст.) – разноски.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. ***, район ***, ул. *** (***) ***, представлявано от И.Н.Х. - С. ДА
ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ БУЛСТАТ *********, с адрес
на упражняване на дейността гр. ***, ж. к. ***, представлявано от управителя Д. М. М.
СУМАТА 480 (четиристотин и осемдесет) лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за
осъществено адвокатско представителство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
13