РЕШЕНИЕ
№ 8074
гр. София, 01.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА П.А
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА П.А Гражданско дело
№ 20231110107766 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи ГПК.
Производството е образувано по искова молба на [фирма], ЕИК ****, против Ц. П.
Ц., ЕГН **********, за признаване на установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 4000 лева /представляваща частична претенция от
общо вземане в размер на 25 368.28 лв./, дължима по договор за потребителски кредит от
12.06.2008 г., сключен между [фирма] и длъжника за периода от 01.02.2017 г. до 03.06.2018
г. /съгласно уточнителна молба с вх. № от 23.03.2023 г./, вземанията по които са
прехвърлени на 28.09.2012 г. с договор за продажба и прехвърляне на вземания на [фирма],
ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда –
28.01.2022 г. до окончателното и погасяване, за която сума е издадена заповед от 07.10.2022
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4692/2022 г. на СРС,
88 състав.
В исковата молба, подадена чрез адв. Р. М., се твърди, че между ответника Ц. П. Ц. и
[фирма] бил сключен договор за потребителски кредит от 12.06.2008 г., по силата на които
кредиторът предоставил на ответника кредит в общ размер от 28 500 лв., като бил уговорен
годишен лихвен процент от 8,20 %. Кредитополучателят се задължил да погасява
задължението си по кредита на 120 месечни анюитетни вноски, включващи главница и
лихва, в размер от 347.47 лв. всяка с падеж на първата вноска на 03.07.2008 г. и краен срок
за погасяване 03.06.2018 г. Ищецът твърди, че в установения за това срок, ответникът не
извършил дължимите плащания. Сочи, че вземанията по договора за кредит били
прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.09.2012 г. в полза на
1
ищцовото дружество, за което длъжникът бил уведомен. Претендира да бъде признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца част от посочената по-горе сума на стоиност от
4000 лв., за която била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Претендира
разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответника Ц. П. Ц. чрез адв. И. Д.. Ответникът оспорва процесуалната легитимация
на ищеца с твърдения, че представеният по делото договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 28.09.2012 г. представлява неистински документ. Посочва, че в неговия предмет
не се включва процесното вземане по договор за потребителски кредит от 12.06.2008 г.,
сключен между [фирма] и ответника. Оспорва да му е била предоставяна под формата на
потребителски кредит посочената от ищеца в исковата молба сума. Оспорва сключената
между първоначалния кредитор и ищеца цесия да е била съобщена надлежно на ответника.
Счита, че по отношение на процесния договор за кредит приложение намира Закона за
потребителския кредит /ЗПКр - отм./ и в тази връзка твърди, че процесният договор за
кредит не отговаря на законоустановените изисквания за съдържание и поради това е
недеиствителен, доколкото не е посочена чистата стоиност на кредита, липсва ясно
разписана методика, от която да се установява начинът на формиране на ГПР, не е ясно
какво е съотношението между годишния лихвен процент и ГПР, към договора не е
приложен погасителен план, отговарящ на изискванията за съдържание, посочени в закона,
не били посочени и елементите на общата стоиност на кредита, които не се включвали при
изчисляването на ГПР. Предвид недеиствителността на договора за кредит поддържа, че
искът се явява неоснователен, тъи като вземането се претендирало на договорно основание.
Моли за отхвърляне на предявения иск.
В открито съдебно заседание ищецът не се представлява, постъпила е писмена молба,
в която са изложени доводи по същество. Претендира разноски, релевирано е възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът се представлява от адв. Д., който поддържа възраженията в отговора на
исковата молба и моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски, прави възражение
за прекомерност на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от правна и
фактическа страна следното:
Правната квалификация на така предявените обективно кумулативно съединени
искове е чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 4 ЗПКр /отм./ във вр. чл. 430 ТЗ вр. с чл.
79, ал.1 ЗЗД във вр. чл. 99 ЗЗД.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 4692/2022 г. на СРС, 88 състав, вземането по
настоящото производство съответства на това по заповедта за изпълнение. Възражението за
недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и искът, по който е образуван
настоящият процес, е предявен в месечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. Искът е допустим и
2
подлежи на разглеждане по същество
Уважаването на предявения установителен иск е обусловено от установяване на
следните обстоятелства: наличието на посоченото облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит от 12.06.2008 г., сключен между [фирма] и ответника,
предаването на сумата на кредитополучателя, настъпил уговорен падеж на погасителните
вноски, прехвърляне на вземанията по договора с договор за цесия на ищеца, уведомяването
на длъжника, както и установяване на претендирания размер на вземането.
По делото са събрани писмени доказателства и е прието заключението по изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, въз основа на които доказателства съдът прави своите
изводи.
Приет като доказателство е Договор за потребителски кредит по кредитни програми
от 12.06.2008 г., сключен между [фирма] /**/ и Ц. П. Ц., по силата на който банката отпуска
на длъжника потребителски кредит в размер на 28 500 лв. със срок за издължаване 120
месеца. Доколкото процесният договор е сключен на 12.06.2008 г. за него, съобразно § 5 от
Закона за потребителския кредит е приложим отменения Закон за потребителския кредит от
2006 г. (обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г., в редакцията му от ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., в сила от 1.01.2007 г., отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010
г.). Договорът за банков кредит е търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за
предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции,
по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП (ДВ, бр.99 от 09.12.2005 г.), в сила от 10.06.2006 г.
Като такъв вид търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, той попада в
приложното поле на ЗЗП, включително и нормите на чл. 143-146 от ЗЗП (по арг. от чл. 144
от ЗЗП, уреждащ изключенията, при които е неприложимо правилото за приемане за
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител). Процесният договор за банков
кредит е сключен на 12.06.2008 г., по време на действието на горепосочения ЗЗП,
приложима към процесното правоотношение и инкорпорирала нормите на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Към този момент действа и Законът за потребителския кредит /ЗПК (отм.)/, обн. в
ДВ бр.53 от 30.06.2006 г., в сила от 01.10.2006 г., какъвто се явява и процесният кредит .
Съгласно чл. 7 ЗПКр /отм./ договорът за потребителски кредит се изготвя на ясен и
разбираем език и съдържа: 1. дата и място на сключване; 2. име/наименование,
правноорганизационна форма, код по БУЛСТАТ или ЕИК на търговеца и адрес/седалище на
кредитора; 3. име, ЕГН, постоянен и настоящ адрес на потребителя; 4. чиста стойност на
кредита (подлежаща на получаване главница на кредита); 5. максимален размер на кредита,
ако такъв е уговорен, или начините за неговото определяне; 6. годишен процент на
разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а
когато неговото изчисляване не е възможно - годишен лихвен процент и всички разходи,
приложими към момента на сключване на договора за кредит; 7. условията, при които
посочените в т. 6 разходи по кредита могат да бъдат променяни; 8 . условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността
3
и датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания;
9. разходите по чл. 21, ал. 2, с изключение на тези, които възникват поради неизпълнение на
договора от страна на потребителя; 10. елементите на общата стойност на кредита, които не
са включени при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита; когато
точният размер на тези елементи е известен, те трябва да бъдат посочени в договора; когато
точният размер на тези елементи не е известен, посочва се начинът на тяхното изчисляване
или реалистична оценка за тяхната стойност; 11. свързаните с договора разходи, които
трябва да се понесат от потребителя, ако има такива; 12. (изм. - ДВ, бр. 110 от 2008 г.)
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за прекратяване на
договора; 13. обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, тяхната стойност,
както и условията, при които могат да бъдат освободени; 14. изискуемите застраховки и
разходите по тях, ако изборът на застраховател не е предоставен на потребителя.
Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.), когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т.
4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10, договорът за потребителски кредит е недействителен,
а съгласно ал. 2, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
В чл. 3, ал. 3 от процесния договор е посочено, че годишният процент на разходите
по кредита към датата на подписване на договора е в размер на 6.91 %, в който не се
включват разходите по чл. 21, ал. 2 ЗПКр/отм./, в ал. 4 е посочено, че ГПР се променя с
промяната на банковия лихвен процен /БЛП/ или на таксите и комисионнте при условията
на чл. 4, ал. 2 от договора. В чл. 4 от договора е посочено как се олихвява главницата и как
се формира лихвения процент на банката. Съгласно чл. 5, ал. 1 крайният срок за
издължаване на дълга по кредита е 120 месечни вноски от датата на усвояването му, като
кредитът се издължава с месечни анюитетни вноски в съответствие с приложения към
договора погасителен план, който се актуализира автоматично при промяна на БЛП, но по
делото не е представен погасителен план за процесния договор. Приложен като писмено
доказателство е извлечение от счетоводна система, за което няма данни от кого е издадено и
се твърди от ищеца, че представлява погасителен план. Това писмено извлечение обаче
въобще не съдържа данни, свързани с процесния кредит. Посочено е, че на длъжника се
предоставя кредит в размер на 26 451, 38 лв., а е уговорено предоставянето на такъв в
размер на 28 500 лв., дата на отпускане – 03.01.2007 г., а процесният договор е от 2008 г., не
съвпадат и датите на издължаване по извлечението /03.03.2018 г./ и твърдяната от ищеца
дата на издължаване /03.06.2018 г./. Въобще в целия договор никъде не е посочен какъв е
размерът на погасителната вноска, нито датите на погасителните вноски, нито общият
размер на плащанията по кредита. Сключването на потребителски договор за заем
предполага информирано съгласие у потребителя и то преди да се обвърже с договора. В
тази насока нормата на чл. 14, ал.1 вр. чл. 7, т.6 и т.8 ЗПК (отм.) лишава договора от
принципно признатата му обвързваща сила, когато не отразява допълнителния финансов
ангажимент за потребителя и то по начин, позволяващ му да определи еднозначно
4
оскъпяването и то на годишна база. В случая договорът не отразява въобще общата сума,
която ответникът дължи да върне след 120 месеца – обективно възможно, а следователно и
задължително, така и годишния процент на разходите. Установените правила в защита на
потребителя са императивни, поради което за съблюдаването им съдът следи служебно. С
оглед липсата на приложен по делото и представен погасителен план, а и предвид
установената липса в съдържанието на договора относно законоустановени елементи във
връзка с разходите по кредита, а именно – непосочването на погасителната вноска, датите
на погасява, общата дължима сума по договора, а и предвид обстоятелството, че при това
положение въобще не става ясно как е формиран ГПР, съдът намира, че договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм) във вр. чл. 7, т.
6 и 8, а съгласно ал. 2, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Настоящият състав споделя разбирането, че ако в производство по чл. 422 ГПК бъде
установена недействителност на договор за потребителски заем, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК /респективно чл. 14 ЗПКр-отм., доколкото е с идентично съдържание и правни
последици/ е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита /Решение № 50174/26.10.2022 по дело № 3855/2021 г. на ВКС IV г.о./. Ето защо и
възражението на ответника, че не е предявено валидно договорно основание, на което да се
претендира процесната сума, следователно и във връзка с това възражение искът следва да
се отхвърли, е неоснователно. Когато се тълкуват разпоредбите на ЗПК, следва да се държи
сметка дали са спазени изискванията на Директивата държавите членки да установяват
санкции, които са пропорционални, ефективни и възпиращи, както и да се възстанови
съществуващото неравновесие между страните. Твърдението, че в случая е налице
нищожност, е в противоречие с целите на Директивата. Когато една сделка бъде обявена за
нищожна, проявление намира двустранната реституция по чл. 34 ЗЗД, съгласно който всяка
от страните трябва да върне на другата всичко, което е получила от нея. Очевидно не това е
случаят в чл. 14 ЗПКр – отм., където е предвидено, че длъжникът връща само чистата
стойност на кредита, т.е. предвидени са различни от общите правила за нищожността
последици. В допълнение следва да се посочи, че целта на разпоредбата на чл. 14от ЗПК -
отм. е да уреди отношенията между страните по договора за потребителски кредит при
недействителност на същия, включително като намери приложение при предявен от
кредитора иск за изпълнение на произтичащите от договора задължения, като въпросът
относно неговата недействителност обичайно възниква и се разглежда именно в
производството по такъв иск. В противен случай самостоятелното съществуване
на разпоредбата на чл. 14 ЗПКр би било безпредметно, предвид общите правила
на чл. 34 и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, които биха могли да намерят приложение. (в същия смисъл
виж: Решение № 1420 от 17.11.2022 г. на ОС – Пловдив по в. гр. д. № 2566/2022 г. във
връзка с приложението на чл. 23 ЗПКр). В заключение, ако съдът в хода на образувано по
5
иск за реално изпълнение производство установи, че договорът е недействителен, той следва
да уважи иска за главницата, тъй като тя се дължи на договорно основание. Целта на
защитата на потребителя не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само
изключване на обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения,
накърняващи баланса на интересите на насрещните страни. Това тълкуване е съответно и на
общия принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с отделни клаузи, наложени му
от недобросъвестния кредитор, като в резултат на обявената недействителност отпада само
възмездността на кредит, сключен в рамките на търговската дейност на кредитора, а се
съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден заем /Решение № 3432 гр. София,
25.11.2022 г., СГС, възз. III-б с-в/.
По делото е прието като доказателство извлечение от счетоводна система,
удостоверяващо усвояване на кредита по сметка на ответника.
Доколкото договорът за кредит от 12.06.2008 г. е сключен за срок за издължаване от
120 месеца /чл. 1 от договора/, то към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
/28.01.2022 г./, респективно към момента на подаване на исковата молба /13.02.2023 г./ е
настъпила изискуемостта на всички вноски.
По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
настоящият състав намира за обективно дадено и професионално изготвено и основава
правните си изводи на него. От заключението на вещото лице се установява, че на
12.06.2008г. по сметката на Ц. П. Ц. е постъпила сумата от 28 500 лв. Извършените
плащания от кредитополучателя са в общ размер на 5 174, 89 лв., като с тази сума е погасено
задължение за главница в размер на 2 600, 16 лв. и погасена лихва в размер на 2 575, 38 лв.
По силата на сключения договор за цесия от цедента на цесионера е прехвърлено вземане
срещу Ц. П. Ц. в общ размер на 27 648, 17 лв., представляващо сбора от незаплатена
главница по договор за потребителски кредит 25 368, 28 лв. и 2 279, 89 лв. След извършване
на цесията до 01.12.2023 г. не са постъпвали суми за погасяването на кредита в дружеството
на цесионера. Посочено е още, че дължимата главница от Ц. П. Ц. по договора за
потребителски кредит за периода от 01.02.2017 г. до 03.06.2018 г., при приспадане на общо
платените от длъжника суми /и за главница и за лихви/ е в размер на 23 325, 11 лв.
По делото са приети писмени доказателства – Договор за цесия, сключен межди
[фирма] и [фирма], потвърждение за извършена цесия на парични вземания, Приложение №
1 към договора за цесия и пълномощно от цедента, с което ответникът цесионер е
упълномощен да уведоми длъжниците за извършената цесия. На 28.09.2012 г. между ищеца
[фирма] и [фирма] е сключен договор за цесия, чийто предмет е и вземането на [фирма] към
ответника Ц. П. Ц. по договор за потребителския кредит от 12.06.2008 г., под № 71 – л. 75 от
делото. Ищецът е упълномощен от цедента да уведоми длъжниците за извършената цесия..
Съгласно разпоредбата на чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му
6
принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне. Алинея 4 на цитираната разпоредба
постановява, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Трайно установена е
съдебната практика, обективирана и в постановените решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д.
№ 12/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 78 от 9.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II
т. о., с която се приема, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗДзадължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно логично е въведеното от
законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено
именно от стария кредитор – цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил, че
правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от стария кредитор. Приложеното към исковата молба уведомление за
извършената в полза на [фирма] цесия на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, е направено от цесионера по силата на надлежното
упълномощаване от цедента. С решение № 137 от 2.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на
ВКС, III г. о., е прието, че по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД)
няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, поради което е прието, че предишният кредитор може да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за извършената цесия, като това
съобщение поражда предвиденото в чл. 99, ал. 4 ЗЗД действие спрямо длъжника.
Следователно, в конкретния случай, уведомлението изхожда от стария кредитор [фирма]
чрез [фирма], каквото е изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съдържа всички данни необходими
за индивидуализиране на прехвърленото вземане и на личността на новия кредитор. В
съдебната практика трайно се приема разбирането, че получаването на уведомлението за
цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение
по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен състав
споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II
ТО, съгласно което цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане. В този случай, като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
7
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и
като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при
решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от
цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1-во
от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 от ЗЗД. С връчване на уведомлението цесията е породила действие в отношенията
между ищеца – нов кредитор и ответника – длъжник, съгласно изричната разпоредба на чл.
99, ал. 4 ЗЗД, т. е. легитимилегитимиран кредитор за вземането срещу Ц. П. Ц.,
произтичащо от сключения със [фирма], договор за потребителски кредит от 12.06.2008 г., е
ищецът [фирма] - цесионер. В този смисъл и възражението на ответника, че като длъжник
по договора не е уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия, поради което и
цесията няма действие спрямо него, съдът намира за неоснователно.
По делото се прие за установено, че длъжникът по договора за потребителски кредит
дължи единствено чистата стойност на кредита – арг. от чл. 14, ал. 2 ЗПКр/отм./. Доколкото
от заключението по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза се установи, че
задължението за главница по сключения договор за периода от 01.02.2017 г. до 03.06.2018 г.,
при приспадане на общо платените от длъжника суми е в размер на 23 325, 11 лв. и не бяха
събрани доказателства, установяващи погасяване на задължението на ответника, то съдът
намира, че искът на [фирма] за признаване на установено в отношенията между страните, че
Ц. П. Ц. му дължи сумата от 4000 лева /представляваща частична претенция от общо
вземане в размер на 25 368.28 лв./, дължима по договор за потребителски кредит от
12.06.2008 г., сключен между [фирма] и длъжника за периода от 01.02.2017 г. до 03.06.2018
г. /съгласно уточнителна молба с вх. № от 23.03.2023 г./, вземанията по които са
прехвърлени на 28.09.2012 г. с договор за продажба и прехвърляне на вземания на [фирма],
ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда –
28.01.2022 г. до окончателното и погасяване, за която сума е издадена заповед от 07.10.2022
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4692/2022 г. на СРС,
88 състав следва да бъде изцяло уважен.
По разноските:
В съответствие с Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът
следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят (ищец) има право на направените от него
разноски в двете производства с оглед уважаването на претенцията, а именно на ищеца ще
се присъдят за разноски – 80 лв. за платена държавна такса в заповедното производство по
съразмерност, и в размер на 380 лв. платена държавна такса и депозит за вещо лице в
исковото производство.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Ц. П. Ц., ЕГН **********, с адрес в ***
ДЪЛЖИ на [фирма], ЕИК ****, със седалище и адрес на управление *** сумата от от 4 000
лева /представляваща частична претенция от общо вземане в размер на 25 368.28 лв./,
дължима по договор за потребителски кредит от 12.06.2008 г., сключен между [фирма] и
длъжника за периода от 01.02.2017 г. до 03.06.2018 г. /съгласно уточнителна молба с вх. №
от 23.03.2023 г./, вземанията по които са прехвърлени на 28.09.2012 г. с договор за продажба
и прехвърляне на вземания на [фирма], ведно със законната лихва върху главницата от
датата на постъпване на заявлението в съда – 28.01.2022 г. до окончателното и погасяване,
за която сума е издадена заповед от 07.10.2022 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4692/2022 г. на СРС, 88 състав.
ОСЪЖДА Ц. П. Ц., ЕГН **********, с адрес в *** да заплати на [фирма], ЕИК
****, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следните
суми: 380 лв. - разноски за настоящото производство и 80 лв. - разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 4692/2022 г. на СРС, 88 състав.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9