Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 11.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16766 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 27.05.2019 год., постановено по гр.дело №21142/2013 год. по описа на
СРС, ГО, 72 с-в, е допуснато извършването на делба между А.П.М., В.Ц.М., П.А.Т.-С.
и Е.А.Т.-Л. на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №7, находящ се в гр.София,
бул.“*********, с площ от 60 кв.м., състоящ се от две стаи, антре, вестибюл,
кухня, баня-тоалетна, заедно с прилежащите избено помещение, таванско помещение
и с припадащите се 175/2436 ид.ч. от общите части на сградата, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.403.292.1.7, при следните
квоти: за А.П.М. – 1/8
ид.ч., за В.Ц.М. – 1/8 ид.ч., за П.А.Т.-С. – 3/8 ид.ч. и за Е.А.Т.-Л. – 3/8
ид.ч.; отхвърлен е предявения от А.П.М. и В.Ц.М. срещу В.М.М. иск за делба на
гореописания недвижим имот и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен
нотариален акт №185, т.VІ, рег.№11755, дело №989/2011 год. от 13.10.2011 год.
на нотариус И.Н., с който М.К.С., П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. са признати за
собственици на основание давностно владение на гореописания имот в частта
относно 1/4 ид.ч. от него.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен искът за делба и е отменен нотариалния
акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л.. Жалбоподателите
поддържат, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ищците
притежават по 1/8 ид.ч. от процесния недвижим имот и бил счел за неоснователно
възражението на ответниците за придобивна давност. Ищците нямали качеството на
съсобственици на имота. По делото били събрани доказателства, че ответниците
били придобили имота по силата на непрекъснато владение за период по-дълъг от
10 години – чл. 79 ЗС и се били снабдили с констативен нотариален акт по реда
на чл. 587, ал. 2 ГПК. Владението им било постоянно, защото то нямало случаен
характер. Същото било непрекъснато и спокойно, тъй като фактическата власт не
била установена чрез насилие. Не допускали други лица до имота. Владението било
и несъмнено, като налице било и намерение да държат имота като техен. Тези
обстоятелства се установявали от представеното нотариално дело и от събраните
гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Т. иС.. Ответниците, както и
тяхната майка М.К.С., винаги били ползвали и живели в апартамента. Те се
грижели за него и го поддържали. Извършвали ремонти и подобрения. По делото
били представени писмени доказателства за извършването на необходими ремонти в
етажната собственост и в самия имот. Заплащали консумативните разходи за него,
както и дължимия данък сгради и такса смет. Имотът бил деклариран в СО на тяхно
име. Били се противопоставяли на намерението на ищците да се установят в имота,
тъй като го считали за свой, като това се установявало от постановление на СРП
от 2010 год. и нотариална покана от 01.07.2009 год. Неправилно СРС бил приел,
че на посочената в нотариалната покана дата ответниците не са се явили.
Напротив – на срещата се бил явил адв. Ж., упълномощен от първата
жалбоподателка, като на същата не се явили ищецът А.М. и В. П.. На срещата били
заявени собственическите права на ответниците. Ищците целенасочено избягвали
среща с ответниците и се укривали, използвали трети лица, за да изгонят
ответниците и майка им от жилището, поради което и последната била подала жалба
в СРП. Това ясно и недвусмислено показвало намерението им да владеният целият
имот за себе си. Съставянето на констативен нотариален акт също представлявало
категорично изявление пред останалите съсобственици и третите лица за
собствеността върху процесния имот. Това било така, тъй като регистърът бил
публичен и неговата цел била вписаните в него факти относно правата на
собственост да станат достояние на неограничен кръг лица. Следователно доказано
било, че ответниците са отрекли владението на останалите съсобственици и са
извършили действия на своене на техните идеални части, които били доведени до
тяхното знание. Последващо манифестиране на промяна в намерението не било
необходимо, когато упражняването на фактическата власт било започнало от един
от съсобствениците – в случая майката на ответниците, с намерението да държи
целия имот като свой и тя била станала владелец на идеалната част от останалите
съсобственици. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната
част, а искът за делба – отхвърлен. Претендират и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответниците
по жалбата А.П.М. и В.Ц.М. считат, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържат, че обосновано СРС бил приел, че
процесният апартамент е бил лична собственост на наследодателя А.Т., като след
смъртта му неговите наследници по закон – три дъщери и преживяла съпруга били
получили по 1/4 ид.ч. Ищците били наследници на преживялата съпруга В. Т. и и
си поделяли нейната 1/4 ид.ч. Наследодателят бил заминал за чужбина и бил
оставил бившата си съпруга М. С. /с която бил разведен от 1966 год./ и двете им
дъщери П. и Е. да живеят в апартамента. Нямало доказателства, че последните
били установили владение само за себе си, което да е продължило явно и
необезпокоявано повече от 10 години и което владение да е било манифестирано
пред преживялата съпруга като законен наследник. Не било доказано, че
жалбоподателите били своили имота, тъй като съгласно чл. 115 ЗС, давност не
течала между родители и деца. Преживялата съпруга В. Т. знаела качеството си
наследник и била заявила своята наследствена част в общината, плащала била
данъци, като действията по манифестиране на наследствените права били
продължили в лицето на нейните наследници – ищците. След смъртта на майки си
ищците били изпратили нотариална покана до жалбоподателите, декларирали
съответните идеални части от имота и заплащали данъци. Направили и опити за
посещения в имота, но в имота се намирала само майката на ответниците, която
ползвала имота без да има права върху него. Издаденият констативен нотариален
акт не правел жалбоподателите собственици. Констатацията на нотариуса за
принадлежността на правото на собственост представлявала правен извод, а не
удостоверен от него факт – Тълкувателно решение № 11/2012 год. на ВКС по
тълк.дело № 11/2012 год., ОСГК. Този нотариален акт бил оспорен от ищците.
Разпитаните от нотариуса свидетели били посочили единствено, че ответниците и
тяхната майка живеят в имота и го поддържат. Те били оставени за живеят там от А.Т.,
като същият и М. С. били разведени от 1966 год. Липсвали доказателства за
началния момент на установяване на фактическа власт с намерение за своене. Не
можело да се твърди, че намерението за своене дъщерите били упражнявали от
чужбина, но чрез своята майка. Последната не била от кръга на наследниците.
Нямало убедителни доказателства в полза на ответниците да е изтекла 10-годишна
придобивна давност, тъй като в противен случай те нямало да чакат до 2011 год.,
за да се снабдят с нотариален акт. Претендират и присъждането на направените
разноски по делото.
Необходимият
другар на жалбоподателите В.М.М. не изразява становище ппо въззивната жалба.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен
е разглеждане иск за делба с правно основание чл. 69, ал. 1 ЗН във фазата на
допускането.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е
неправилно.
По отношение на фактическата
обстановка:
Безспорно
е между страните, а и от събраните писмени доказателства по делото – нотариален
акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по Закона за етажната
собственост от 01.05.1936 год., удостоверения за наследници, смъртен акт,
удостоверение за граждански брак, решение от 01.08.1966 год., постановено по
гр.дело №3327/1965 год. по описа на СГС, се установява, че А.И.Т.е придобил по
наследство от баща си И. П. Т. /починал на 24.04.1963 год./ процесния
апартамент, като към този момент е бил в брак с М.К.С., който е бил прекратен през
1966 год. Същият е починал на 23.06.1995 год. и е оставил за свои
наследници по закон съпругата си В. Т. М.-Т. /втора съпруга – сключили брак на
29.10.1987 год./ и дъщерите си П.А.Т.-С., Е.А.Т.-Л. /родени от брака му с М. С./
и В.М.М..
В. Т. М.-Т.
е починала на 14.09.2008 год. и е оставила за свои наследници по закон роднините
си по съребрена линия от баща й В. Ванкова П. и А.П.М..
На
13.10.2011 год. М.К.С., П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. били признати за собственици на
процесния недвижим имот на основание давност – видно от нотариален акт №185,
т.VІ, рег.№11755, дело №989/2011 год. на нотариус И.Н., с рег.№040 на НК.
М.К.С.
е починала на 26.11.2013 год. и е оставила за свои наследници по закон дъщерите
си П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. /удостоверение за наследници от 02.12.2013 год./.
Видно е
от представените по делото поръчки от м.10.2013 год., фискални бонове, договор
за изработка и монтаж на дограма от 23.08.2010 год., приемо-предавателен
протокол от 06.09.2010 год., фискален бон и данъчна фактура, договор за услуга
от 23.10.2013 год., данъчни фактури от м.11 и м.12.2013 год. и вноска бележка
от 16.12.2013 год., договор за изработка от 27.07.2006 год., че П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. и тяхната майка М. С. са
направили разходи за поставянето на PVC прозорци и
врати в процесния имот, както и за полагане на топлоизолация и подпрозоречни
первази.
С
нотариална покана, представена на 02.06.2009 год. на нотариус П.П., с рег.№157
на НК, В. П. и А.М. поканили П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. да явят на среща в кантората
на нотариуса на 01.07.2009 год., за да представят документи относно собствеността
на процесния имот. Поканата била връчена на посочените ответници на 09.06.2009
год. Видно е от съставения от посочения нотариус констативен протокол от
01.07.2009 год., че на посочената дата се е явил единствено адв. Е. Ж. –
пълномощник на П.А.Т.-С., който заявил, че е упълномощен от доверителката си да
води разговори с отправилите поканата относно имота и че носи документ за
собственост на имота.
От
представените по делото удостоверения от МВР се установява, че П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л.
са и шведски граждани, като не се спори между страните, че същите живеят в
Швеция.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г.П.К./по
искане на ищците/ и на свидетелите М.К.Т. и Л.Н.С.. /по искане на ответниците/.
Показанията на посочените свидетели не си противоречат, като въззивният съд ги
кредитира като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото. Въз основа на тях се установява, че А.Т.
заминал в чужбина след развода си с М. С., като последната, заедно с децата им П.А.Т.-С.
и Е.А.Т.-Л. останали да живеят в процесния апартамент. М. С. живяла в него до
смъртта си, никога не го била напускала, като правела и разходи за поддръжката
му, както и такива за топлоснабдяването му, а П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л., които
впоследствие отишли да живеят в Швеция, го посещавали няколко пъти в годината. След
смъртта на А.Т. преживялата му съпруга В. Т. М.-Т. не била допускана в
процесния имот от М. С..
Като
доказателство по делото е прието постановление от 06.12.2010 год. на СРП, с
което във връзка с подадена молба от М.К.С., е било отказано образуването на
досъдебно производство и е била прекратена пр.пр. №********** год. по описа на
СРП.
По отношение на правните изводи:
Спорният по делото въпрос се свежда
до това дали процесният недвижим имот е съсобствен между страните, като в тази
връзка ответниците П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. са релевирали своевременно възражение
за придобивна давност, текла в продължение на повече от 10 години, като са се
позовали и на придобито от наследодателката им М. С. право на собственост върху
идеални части от имота на основание чл. 79, ал. 1 ЗС – позовала се на давността
преди смъртта си, чрез снабдяване с констативен нотариален акт за собственост
по обстоятелствена проверка. Настоящият съдебен състав счита, че възражението е
основателно поради следните съображения:
Според приетото
в Тълкувателно
решение № 4 от 17.12.2012 год. на ВКС по
тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната давност е способ за
придобИ.е на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез
фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок
от време, като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. При приложението на чл.
120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно
право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за
собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК, касае
хипотезите на придобивна давност. Възможно е да бъде придобито право на
собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е
позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на
неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.
За да е
налице владение, годно да произведе правни последици, е необходимо
упражняването на фактическа власт за себе си да е постоянно и непрекъснато /да
няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин,
препятстващ евентуално владение на други лица за период по-дълъг от шест
месеца/, да е спокойно /да не е установено с насилие или по скрит начин/, да е
явно /да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това/ и
да е несъмнено /да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това,
че я държи за себе си/. Владението
като фактическо състояние включва обективен елемент – фактическа власт и
субективен – намерение за своене на вещта. В чл. 69 ЗС е установена презумпция, съгласно която
се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се установи, че я държи за
другиго. Няма спор в съдебната
практика, че по давност може да се придобие право на собственост и върху
идеални части от недвижим имот.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени с Тълкувателно решение № 1/2012 год. по тълк. дело № 1/2012 год. на ОСГК
на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията
между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт,
различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е
започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва
владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно
да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79
ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да
държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв
юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците,
който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна
давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост,
че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици
намерението да владее техните идеални части за себе си. Поведението на позовалия се на придобивна давност следва да е активно спрямо другия
съсобственик, без да е необходимо последният да доказва свое активно поведение
по отношение на правата си във вещта, които не може да изгуби, ако друг не ги
придобие /чл. 99 ЗС/. Сред действията, с които се довежда до знанието на
останалите сънаследници намерението на сънаследник-съсобственик да свои целия
имот не е вписването на констативен нотариален акт, с който е признато право на
собственост, в полза на един от сънаследниците за целия сънаследствен имот, тъй
като съобразно разпоредбите на ЗС и Правилника за вписванията вписването няма
такова действие – виж например Решение № 161 от 19.07.2013 год. на ВКС по
гр.дело № 1163/2013 год., ІІ г. о., ГК.
Държането също съставлява фактическа
власт върху определена вещ, но упражнявана за другиго. След като веднъж е
установено като такова, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното
отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобИ.е на
собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и превърне
държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. В
този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в
намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и
само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да
отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от
изискването владението да не е установено по скрит начин, т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на
собственика /или владелеца/. Само ако
последващата промяна в намерението бъде противопоставена на действителния
собственик на вещта може да намери приложение установената в чл. 69 ЗС
презумпция – виж Тълкувателно решение № 1/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2012 год., ОСГК, както и Решение № 12
от 19.02.2014 год. на ВКС по гр.дело № 1840/2013 год., І г. о, ГК, Решение №
115 от 28.10.2016 год. на ВКС по гр.дело № 977/2016 год., ІІ г. о., ГК.
Обвързването на определени правни
последици със задължение за действие, извършването на което следва да достигне
до друг правен субект и да бъде възприето от него винаги следва да бъде
поставено в зависимост от възможността процесът на узнаване и възприемане да
бъде обективно осъществен, тъй като осъществяването на този процес не винаги
зависи само и единствено от волята на извършващото действието лице. Обективно
невъзможно е манифестирането на промяната в намерението ако невладеещият
съсобственик е с неизвестно местоживеене, напуснал е пределите на страната
преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към
съсобствения имот и в подобна хипотеза и ако не е установено трайното отсъствие
на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, който той да
не е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била
демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т.е. владението да се
осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме –
виж Решение № 214 от 28.10.2015 год. на ВКС по гр.дело № 1919/2015 год., І г.
о., ГК. Това тълкуване следва да намери приложение и в хипотеза, в която
държател на недвижим имот промени намерението си и завладее същия, като ако
собственикът на имота е с неизвестно местоживеене или е напуснал страната и не
се е завръщал и не е проявявал интерес към собствеността си, без трайното му
отсъствие да се дължи на обективни причини, които той да не е в състояние да
преодолее, срокът на придобивната давност започва да тече от момента, в който
промяната в намерението е била обективирана чрез действия, които всяко лице
може да възприеме и владението в течение на срока е осъществявано явно. При
преценката дали е налице обективна невъзможност за демонстриране на
завладяването следва да се има предвид, че това състояние е изключение и поради
това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които
лицата или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви
отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието – виж Решение №
214 от 28.10.2015 год. на ВКС по гр.дело № 1919/2015 год., І г. о., ГК, Решение
№ 17 от 01.03.2017 год. на ВКС по гр.дело № 2923/2016 год., ІІ г. о., ГК и
Решение № 70 от 16.08.2017 год. на ВКС по гр.дело № 3991/2016 год., ІІ г. о.,
ГК.
В разглеждания случай е установено
по делото, а и не се спори между страните, че фактическата власт върху
процесния имот е била упражнявана едновременно от П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. /сънаследници-съсобственици/,
както и от М.К.С. /трето за съсобствеността лице/, която е била допусната да
живее в имота приживе от своя бивш съпруг А.Т. /не по-късно от 1976 год./.
Когато фактическата власт е придобита на правно
основание, то упражняващият се явява държател – по какъвто именно начин е установена фактическата власт от М. С. върху
имота.
Въз основа на съвкупната преценка на
събраните и ценени писмени и гласни доказателства въззивният съд приема, че
жалбоподателите са установили по несъмнен и категоричен начин, както че майка им М. С. и те са упражнявали явна и необезпокоявана фактическа власт върху процесния недвижим имот в продължение на повече от
10 години, така и извършването на действия, чрез които са манифестирали промяна
на държането на идеалните части на останалите сънаследници-съсобственици във
владение – промяна на субективното им намерение да държат тези идеални части от имота за себе си за задоволяване на жилищни нужди и да ги придобият по давност /които действия фактически запълват съдържанието на
правомощията на собственика/, като
релевантният момент на промяната е след 23.06.1995 год., когато е открито наследството
на А.Т.. Те
са демонстрирала по
явен и категоричен начин по отношение на останалите съсобственици, че считат цялия апартамент за свой, в т.ч. не са допускали съсобственика В. Т. М.-Т. в него и
са извършили и подобрения /виж
разясненията, дадени с т. І от Постановление № 6 от
27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС/. От обстоятелствата по спора е видно и, че е била налице обективна пречка
такова демонстриране да бъде извършено по отношение на съсобственика В.М.М.,
която има различно местоживеене, няма адресна регистрация и не живее в
България, не е изразявала воля да упражнява правата си върху съсобствения имот
от момента на открИ.ето на наследството на наследодателя А.Т., като липсват
твърдения и данни трайното й отсъствие да се дължи на обективни пречки.
Следователно субективното им намерение е било
доведено да знанието на останалите
съсобственици, които не ползват имота, като са отказвали да признаят техните права, респ. по начин всяко лице да може да го
възприеме.
Следва да се посочи също така, че
смущаването на владението следва да бъде насочено към владелеца, като бъде
застрашена неговата фактическа власт чрез недвусмислени действия, чиято крайна
последица е нарушаването или отнемането на започналото владение – арг. чл. 81
ЗС. Ищците не са предприели своевременно действия, с които да прекъснат
придобивната давност на ответниците П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. и тяхната майка
/предявяване на иск за собственост, респ. иск за делба/. Предявяването на
извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната
давност.
Нещо повече – уредбата на
прекъсването на давността е изрична и изчерпателна /арг. чл. 116 ЗЗД вр. с чл.
84 ЗС/, поради което допълнителни основания за прекъсване /например завеждане
на жалба в полицията или прокуратурата/ не могат да бъдат релевирани от страната,
твърдящаче е носител на предявеното спорно материално право. За да бъде
прекъснато едно владение, следва собственикът или да защити своето накърнено
материално право с предявяване на иск – арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД вр. с чл. 84
ЗС, или с извършени активни действия, които са явни и несъмнени, трайно да
отблъсне фактическата власт на владелеца. Законодателят в разпоредбата на чл.
81 ЗС е установил периода, след изтичането на който владението се счита за
отблъснато, а именно с изгубването на владението в продължение на повече от
шест месеца давността се прекъсва.
В този смисъл настоящият съдебен
състав приема, че принадлежащото на А.П.М., В.Ц.М. и В.М.М. право на
собственост съответно върху 1/8 ид.ч. от имота – за всеки от ищците и 1/4 ид.ч.
– за посочената ответница, е било придобито по давност при условията на
съвладение от останалите наследници П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. и третото за
съсобствеността лице М. С. /чиито права са наследени след смъртта й на
26.11.2013 год. от първите две/ Релевираната претенция за делба се явява
неоснователна и следва да бъде отхвърлена, доколкото ответниците П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л.
не са изразили изрично воля делбата да бъде допусната помежду им.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в обжалваната му част, а искът за делба – отхвърлен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на
жалбоподателите /ответниците/ направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 100 лв.,
както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в
размер на 50 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 900 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от
27.05.2019 год., постановено по гр.дело №21142/2013 год. по описа на СРС, ГО,
72 с-в, в частта му, в която е допуснато извършването на делба между А.П.М.,
В.Ц.М., П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л. на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №7, находящ
се в гр.София, бул.“*********, с площ от 60 кв.м., състоящ се от две стаи,
антре, вестибюл, кухня, баня-тоалетна, заедно с прилежащите избено помещение,
таванско помещение и с припадащите се 175/2436 ид.ч. от общите части на
сградата, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.403.292.1.7, при следните квоти: за А.П.М. – 1/8 ид.ч., за В.Ц.М. – 1/8
ид.ч., за П.А.Т.-С. – 3/8 ид.ч. и за Е.А.Т.-Л. – 3/8 ид.ч. и на основание чл.
537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт №185, т.VІ, рег.№11755, дело №989/2011
год. от 13.10.2011 год. на нотариус И.Н., с който М.К.С., П.А.Т.-С. и Е.А.Т.-Л.
са признати за собственици на основание давностно владение на гореописания имот
в частта относно 1/4 ид.ч. от него, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.П.М.
с ЕГН ********** и В.Ц.М. с ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, срещу П.А.Т.-С.
с ЕГН ********** и Е.А.Т.-Л. с ЕГН **********, и двете със съдебен адрес: адв. М.М.,***,
иск за делба на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №7, находящ се в гр.София,
бул.“*********, с площ от 60 кв.м., състоящ се от две стаи, антре, вестибюл,
кухня, баня-тоалетна, заедно с прилежащите избено помещение, таванско помещение
и с припадащите се 175/2436 ид.ч. от общите части на сградата, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.403.292.1.7.
ОСЪЖДА А.П.М. с ЕГН **********
и В.Ц.М. с ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, да заплатят на П.А.Т.-С. с
ЕГН ********** и Е.А.Т.-Л. с ЕГН **********, и двете със съдебен адрес: адв. М.М.,***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 100 лв.,
както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в
размер на 50 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 900 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/