РЕШЕНИЕ
№ 126
гр. Първомай, 03.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100296 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК от А. П. Д. срещу „Микро Кредит“ АД
за установяване, че Договор за заем № ******* от 27.10.2022 г. е недействителен.
Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 812,36 лв.,
представляваща платена без правно основание сума по Договор за заем № ******* от
27.10.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
14.05.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищцата А. П. Д. твърди, че на 27.10.2022 г. сключила с ответното дружество
„Микро Кредит“ АД Договор за заем № ******* от 27.10.2022 г., по силата на който й
били предоставени в заем средства в размер на 1000 лв., при годишен лихвен процент
от 40,47 % и срок за погасяване на заема от 9 месеца. Към договора за кредит било
подписано споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги „Комфорт”,
за който пакет било предвидено допълнително заплащане в размер на 95,90 лв.
месечно, платимо ведно с погасителната вноска по кредита. Посочено е, че на ищцата
бил предоставен погасителен план, в който било включено възнаграждението за
допълнителен пакет като част от погасителната вноска по кредита. Твърди се, че
пакетът от допълнителни услуги включвал в себе си една или всички от посочените
услуги: посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; безплатно
внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на „Микро
Кредит“ АД; безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; разглеждане до минути;
преференциално обслужване; право на участие в специални промоции. Счита, че
договорът за кредит е недействителен на основание на чл. 22 ЗПК поради неспазване
на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не бил посочен годишният процент
1
на разходите. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК това бил задължителен
реквизит от договора за кредит, като липсата му водела до недействителност на
кредитната сделка. С оглед засилената защита на правата на потребителите и за
санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са по-силната
икономически страна в гражданския оборот, законът предвиждал при неизпълнение на
задължението за посочване на размер на ГПР тежката правна последица на
непораждане на права и задължения по договора. Поддържа се, че ищцата заплатила
по договора за кредит сумата от 1812,36 лв. Тъй като договорът бил недействителен,
намира, че всички извършени плащания над главницата в размер на 812,36 лв. били
лишени от основание, поради което подлежали на връщане. По тези съображения моли
да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Микро Кредит“ АД. Не оспорва, че между страните е сключен договор за
паричен заем с твърдения в исковата молба предмет. Изразява становище, че
процесният договор за заем отговарял на всички нормативни изисквания и съдържал
всички изискуеми от закона реквизити. По тези съображения моли да бъдат
отхвърлени предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на 27.10.2022 г. между страните е бил сключен договор за заем №
*******, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на
ищеца кредит в размер на 1000 лв., като е уговорено сумата да бъде върната
разсрочено, на 9 месечни вноски от по 130,67 лв. всяка, в срок до 11.08.2023 г., или
общо 1176,03 лв. Посочен е годишен лихвен % в размер на 40,47 %, но договорът не
съдържа информация за годишния процент на разходите. Към договора за заем е
сключен и договор за допълнителни услуги, съгласно който ответникът се е задължил
да предостави на ищеца пакет от допълнителни услуги „Комфорт“, който включвал
посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; безплатно внасяне на
вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на „Микро Кредит“ АД;
безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; разглеждане до минути;
преференциално обслужване; право на участие в специални промоции, както и
допълнителна услуга „Връщане в 30-дневен срок“. Договорът за допълнителни услуги
е със срок от 9 месеца, като месечната вноска, която се задължава да заплати клиентът,
възлиза на 95,90 лв. и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита.
Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищцата, която съгласно
представените вносни бележки е извършила по договора плащания в общ размер на
1812,36 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Тъй като ищцата и ответникът „Микро Кредит“ АД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че при липса на посочени в договора за кредит годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя, ще е налице нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него не е
посочен годишен процент на разходите. При това положение не става ясно какви
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита формират
неговата стойност. В случая не би могло да се приеме, че ГПР съвпада по размер с
лихвения процент по кредита, тъй като освен възнаградителната лихва в ГПР е
следвало да се включи и възнаграждението за допълнителни услуги в общ размер на
863,10 лв., което представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските
отношения. Начисляването и събирането на посочените суми по пакета за
допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а фактически представлява
прикрити разходи по кредита, с които биха се надхвърлили ограниченията на чл. 19,
ал. 4 ЗПК за максимален размер на ГПР, в случай че в договора беше посочен такъв.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че уговореното възнаграждение за
допълнителни услуги е в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Поради това съдът намира, че липсата
на информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност
на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора
предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. По този
начин се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. С
оглед всичко изложено съдът приема, че договорът не отговаря на изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по
кредита, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, поради което и
съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.
По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
3
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. При това положение за ищеца като кредитополучател е
възникнало задължението да върне на ответника само действително получената сума
по договора в размер на 1000 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от
ищеца на ответника при начална липса на основание. Тъй като той е заплатил по
договора общо сумата от 1812,36 лв., то разликата от 812,36 лв. се явява получена без
основание от ответника. Поради това искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за връщане на недължимо платеното следва да се уважи до пълния предявен
размер от 812,36 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 14.05.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна орГ.зация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, и при възлагане на разноските
следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа
сложност на делото. Поради това е неоснователно искането на процесуалния
представител на ищеца за присъждане на възнаграждение по всеки един от двата
обективно съединени иска – за прогласяване недействителността на договора и за
връщане на недължимо заплатените суми, съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В допълнение към гореизложеното следва да се отчете,
че това правило не може да намери приложение в хипотези като настоящата,
доколкото исковете произтичат от едно и също правоотношение и престираната по
всеки от тях защита е еднаква. Ето защо, като взе предвид материалния интерес,
липсата на фактическа и правна сложност на делото, предвид формалното основание
за прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит, както и
4
факта, че производството е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. Р. не е
присъствал и в хода на което са приети единствено представените писмени
доказателства, съдът намира, че справедливият размер на адвокатското
възнаграждение за процесуалния представител на ищеца възлиза на сумата от 400 лв.
По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Р. сумата от
400 лв. за адвокатско възнаграждение. Също така, предвид разпоредбата на чл. 78, ал.
6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 131,57 лв., представляваща дължима
държавна такса върху исковете.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предявен от А.
П. Д., ЕГН: **********, адрес: ************, срещу „Микро Кредит“ АД, ЕИК:
*******, със седалище и адрес на управление: ************, че сключеният между
страните Договор за заем № ******* от 27.10.2022 г. е недействителен на основание
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати на А. П. Д., ЕГН: **********, адрес:
************, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 812,36
лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за заем № *******
от 27.10.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
14.05.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК Пловдив на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на РС Първомай, сумата от 131,57 лв., представляваща дължима държавна
такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: _______п________________
5