Решение по дело №3240/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е  №  260485

 

гр.Пловдив, 02.04.2021г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно заседание на 02.03.2021г., в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ

                        ИВАН АНАСТАСОВ

 

при участието на секретаря: Валентина Василева

 

като разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело № 3240/2020г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Мого България“ООД против решение № 260030/28.09.2019г. по гр.д.№ 19/2020г. на РС- гр.Карлово, в частта, с която е отхвърлен искът на жалбоподателя против въззиваемия С.Н.С. за това да бъде признато за установено, че последният дължи сумата от 390,62 лева, представляваща разходи за възстановяване на владението на лизинговия актив по договор за финансов лизинг № ***/20.02.2018г.. Във въззивната жалба се сочи, че погрешно първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателят не е дал възможност на въззиваемия доброволно да върне лизинговия автомобил. По първоинстанционното дело било категорично установено, че договорът за лизинг е прекратен на 26.03.2019г., а автомобилът е иззет на 04.04.2019 г. През периода между тези две дати лизингополучателят  имал възможност за доброволно връщане на автомобила, като в негова тежест било да установи дали е предприел някакви действия в тази насока. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска.

От въззиваемия С.С. не е подаден отговор на въззивната жалба.

ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

Производството по гр.д.№ 19/2020г. на РС- гр.Карлово е образувано по искова молба от „Мого България“ООД против С.Н.С., с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 342, ал.2 от ТЗ, чл. 92, ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че на 20.02.2018г. между страните бил сключен горепосочения договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № ***. След заплащане от страна лизингополучателя на първоначални разходи и самоучастие под форма на първоначална вноска, в изпълнение на задълженията си лизингодателят придобил собствеността върху лек автомобил марка „Субару" модел „Легаси“, рама ***, peг. № *** и предоставил ползването му на лизингополучателя, за което бил съставен приемо- предавателен протокол от 21.02.2018г.. Договорен бил сключен за срок от 24 месеца. Лизингополучателят извършвал нередовни плащания. На 15.03.2019г. било извършено последното плащане, след което той напълно преустановил да изпълнява задълженията си за заплащане на лизинговите вноски. Ето защо, на 04.04.2019г. от лизингодателя му било връчено изявление за разваляне на договора. С. отказал да подпише изявлението за разваляне, като това обстоятелство било надлежно удостоверено от свидетели. На същата дата лизинговият актив бил иззет от външна агенция и предаден във владение на лизингодателя. Автомобилът бил иззет от трето лице, което го държало, поради което не бил съставен приемо- предавателен протокол с подпис на лизингополучателя.

С подадения от въззиваемия, в качеството му на ответник по първоинстанционното дело, отговор на исковата молба всички искове са оспорени като неоснователни.

С първоинстанционното решение в необжалваната му част е признато за установено, че С.С. дължи по горепосочения договор за лизинг следните суми на лизингодателя на „Мого България“ООД: сумата от 266,56 лева- главница;  сумата от 128,29 лева– възнаградителна лихва за периода 15.02.2019г.- 04.04.2019г.;  сумата от 1,19 лева- неустойка за забава на плащане на лизингови вноски, като са отхвърлени исковете за сумата от 448,14 лева-  неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя; сумата от 146,69 лева- заплатен данък по чл.52 и сл. от ЗМДТ за 2019 година; сумата от 75,10 лева-  заплатени застрахователни премии по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“.

Спорът по настоящето дело се свежда единствено до дължимостта на претендираните на основание чл.14.4 от приложимите Общи условия на  лизингодателя разходи за издирване и изземване на лизинговия актив в размер 390,62 лева. Съгласно чл.14.1 от Общите условия към договорите за финансов лизинг на „Мого България“ООД, лизингополучателят е длъжен да върне лизинговия актив в срок от два работни дни от прекратяване на договора за лизинг. В чл.14.4 и чл.14.5 е предвидено, че, когато задължението по чл.14.1 не бъде изпълнено в срок, лизингополучателят упълномощава лизингодателя да изпълни същото задължение от негово име и за негова сметка, като разноските за издирването и връщането на лизинговия актив са за сметка на лизингополучателя. На л.32 по първоинстанционното дело е налице заверено копие от уведомление за прекратяване на договора за лизинг от дата 26.03.2019г., на втората страница на което е удостоверено с подписите на двама свидетели, че въззиваемият е отказал да го получи. Не е отразена датата на отказа, но в исковата молба изрично е записано, че „лизингополучателят е продължил да ползва лизинговия актив до 04.04.2019г., на която дата му е предявено изявление от лизингодателя за разваляне на договора“. Аргумент в подкрепа на извода, че договорът за финансов лизинг е прекратен на 04.04.2019г., а не на 26.03.2019г., е и обстоятелството, че главница и лихви се претендират до 04.04.2019г.- обстоятелство, което се потвърждава и от приетото по първоинстанционното дело заключение по ССЕ. При това положение не е налице основание да се приеме, че са налице предвидените в чл.14.4 и чл.14.5, вр. чл.14.1 от Общите условия за заплащане от въззиваемия на разходи за издирване и изземване на лизинговия актив. Освен това фактура за тези разходи в общ размер от 540 лева с ДДС е издадена от „Фиксед асистанс“ЕООД, с което жалбоподателят има сключен съответен договор, още на 08.02.2019г., дори преди датата на уведомлението за прекратяване на договора. Тези разходи са посочени като дължими и в самото уведомление- в размер от 450 лева без ДДС. Без значение е наличието на частично плащане на въпросните разходи, каквото е констатирано в заключението по ССЕ, тъй като евентуалното им признаване не съставлява основание за дължимостта им. Всъщност, нито от заключението, нито от събраните по делото на КРС писмени доказателства, не се установява въззиваемият, извършвайки определени плащания да е направил изявление за погасяване на разходи за издирване и изземване на лизинговия актив. Нещо повече- от заключението се установява, че фактура за тези разходи е издадена на 25.02.2019г.- фактура № 50836, по която на 15.03.2019г. постъпило плащане в размер от 149,38 лева. И фактурирането и осчетоводеното плащане по фактурата са извършени преди датата на уведомлението за прекратяване на договора, което обстоятелство недвусмислено навежда на извода, че претендираните разходи са формирани пред прекратяване на договора и преди изтичане на двудневния срок по чл.14.1 от общите условия. Ето защо, решението на КРС в обжалваната му част ще следва да бъде потвърдено.

Предвид гореизложеното, съдът

 

 

РЕШИ :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 260030/28.09.2019г. по гр.д.№ 19/2020г. на РС- гр.Карлово, в частта, с която е отхвърлен искът на жалбоподателя „Мого България“ООД против въззиваемия С.Н.С. за това да бъде признато за установено, че последният дължи сумата от 390,62 лева, представляваща разходи за възстановяване на владението на лизинговия актив по договор за финансов лизинг № ***/20.02.2018г..

            Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   ЧЛЕНОВЕ: