Решение по дело №439/2022 на Административен съд - Кърджали

Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. Кърджали, 09.12.2022 г.

В ИМЕ­ТО НА НА­РО­ДА

Административен съд - Кърджали в открито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди  двадесет и втора  година в състав:

                                           СЪДИЯ: АЙГЮЛ  ШЕФКИ

при секретаря Мариана Кадиева, като разгледа докладваното от съдия Шефки  адм.дело  №439/2022 г. по описа на КАС, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 95  от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/

.

Делото е образувано по жалба от В.Н.А. от ***, подадена чрез пълномощник, срещу Решение изх.№**********/05.08.2022 г., издадено от главен инспектор по приходите в ТД на НАП-Пловдив, офис Кърджали, за отказ да се издаде удостоверение А1 относно приложимото законодателство, потвърдено с Решение №316/21.09.2022 г. на директора на ТД на НАП, гр.Пловдив.

Жалбоподателката намира оспореното решение за незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени процесуални нарушения. Оспорва изводите на решаващия орган за липса на основание за издаване на удостоверение за приложимо законодателство, поради неизпълнение на предпоставките, визирани в чл.12 от Регламент (ЕО) №883/2004 на  Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност. Твърди, че обжалваното решение не е съобразено с решение от 25 октомври 2018 г., постановено по дело С-451/17 г. на СЕС, според което разпоредбата на чл. 14 от Регламент (ЕО) №987/2009 на  Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, трябва да се тълкува в смисъл, че лице, наето на работа с цел да бъде командировано в друга държава членка, трябва да се счита за лице, спрямо което непосредствено преди да започне работа вече се е прилагало законодателството на държавата членка, в която е установен неговият работодател, по смисъла на чл.14, параграф 1 от основния регламент. В тази връзка сочи, че от значение за подчинеността към съответната схема за социална сигурност на държава-членка е единствено обстоятелството по пребиваване на лицето в тази държава към момента на започване на работа в изпращащото предприятие. Счита, че по отношение на нея е налице хипотезата на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004. Намира за неотносими към спора доводите на органа, свързани с реализирани от работодателя й обороти през 2018 г., както и дали същия осъществява значителна част от дейността си на територията на друга държава. По горните съображения, моли съда да постанови решение, с което да отмени оспореното решение на органа по приходите, като изпрати преписката на ответника, за издаване на искания документ. В съдебно заседание и в представена писмена защита, чрез процесуалния си представител, поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения. Позовава се на Решение №58/01.04.2021 г. постановено по адм. дело №2/2021 г. по описа на АС – Кърджали. Претендира направените по делото разноски.

          Ответникът – Главен инспектор по приходите  при ТД на НАП- Пловдив, офис Кърджали – М. Н. К., намира жалбата за неоснователна. Счита, че оспореното решение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

                     Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните,  приема за установено следното:

      Административното производство е започнало по искане с вх. №ИТ00-1050/28.01.2022 г., подадено от В.Н.А. за издаване на удостоверение А1 за приложимо осигурително законодателство за заето лице на територията на повече държави членки, за периода 09.05.2018-21.12.2018 г. В искането, като работодатели са отразени „***“ ЕООД и *** – ***. По отношение на първия работодател е отразено, че дейността представлява по-малко от 5% от нормалното работно време на заетото лице и/или по-малко от 5% от цялото възнаграждение, а по отношение на втория – дейността е не най-малко 25 % от нормалното работно време на заетото лице и/или най-малко от 5% от цялото възнаграждение. Към искането е приложен Трудов договор №** от *** г., сключен  между жалбоподателката и „***“ ЕООД, както и Заповед за командировка за периода от 09.05.2018 г. до завършване на определената работа.

С Решение изх.№**********/28.02.2022 г., издадено от главен инспектор по приходите  при ТД на НАП - Пловдив, офис Кърджали, на В.Н.А. е отказано издаване на удостоверение А1 относно приложимото законодателство, поради това, че не са налице изискванията на чл.13 от Регламент (ЕО) № 883/2004, при които лицето може да остане подчинено на българското осигурително законодателство. Решението е оспорено по административен ред и потвърдено с Решение №127/05.04.2022 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив.

С Решение №215/07.07.2022 г., постановено по адм.д. №167/2022 г. по описа на АС-Кърджали, съдът е отменил поставения отказ за издаване на удостоверение относно приложимото законодателство и потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП, гр. Пловдив, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и противоречие с материалния закон, като върнал преписката на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Във връзка със задължителните указания на административния съд, на 15.07.2022 г. органът по приходите към ТД на НАП – Пловдив е отправил Искане с изх.№9400-ОБС-3464/15.07.2022 за представяне на документи и писмени обяснения от задължено лице, като от В.А. са изискани допълнителни документи и информация, в т.ч. и да уточни вида на удостоверението, което иска да й бъде издадено .

В отговор на искането, на 28.07.2022 г., жалбоподателката е представила писмен отговор, чрез пълномощника си адв.М., в който посочила, че  работното време и място на работа са отбелязани в трудовия договор и в заповеди за командировка, представени от нея в производството по първоначално постановения отказ за издаване на Удостоверение А1. В периода от 07.11.2018 г. до 20.12.2018 г. е във временна неработоспособност, поради общо заболяване, съобразно издадени болнични листове, като производствата по изплащане на парични обезщетения са спрени, с разпореждания на длъжностно лице от ТП на НОИ – Кърджали. Поддържа се искането с вх.№ИТ00-1050/28.01.2022 г. за издаване на удостоверение А1 за приложимо осигурително законодателство за заето лице на територията на две или повече държави – обр. 237 /версия Г/. Сочи, че е пребивавала и работила в РБългария и ***, на обекти, посочени й от работодателя. Приложени са заверени копия на Разпореждане №Д-08-000-00-01266632/14.12.2018 г. и Разпореждане № Д-08-000-00-01266626/14.12.2018 г. на ръководителя по изплащане на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ – Кърджали, както и длъжностна характеристика. 

С Искане с изх.№ 9400-ОБС-3465/15.07.2022 г. от  „***“ ЕООД са изискани документи, данни и обяснения, имащи отношение към осъществяваната от  дружеството дейност на територията на Р България и в чужбина.

На 10.08.2022 г. от управителя на от  „***“ ЕООД е депозирано писмено обяснение, според което, в периода от сключването на ТД №**/*** г. до прекратяването му на 21.12.2018 г., В.А. е била командирана в ***, както и че в горния период дружеството е осъществявало дейност като агенция за временна заетост. Към обяснението са приложени трудовото досие на В.А., ведно с разчетно-платежни ведомости за месеците: май, юни, юли, август, ноември и декември 2018 г.; копие на договор между „***“ ЕООД и ***; договор за наем; оборотна ведомост за 2018 г.; копие на Удостоверение №**/*** г. за извършване на дейност като предприятие, осигуряващо временна работа; списък на клиентите на дружеството; списък на лицата, полагали частично труда в България в периода 03.2018 – 03.2019 г. и справка за реализирания оборот от дружеството през 2018 г.

С Решение изх.№**********/05.08.2022 г., издадено от главен инспектор по приходите  при ТД на НАП - Пловдив, офис Кърджали, предмет на настоящото съдебно производство, на жалбоподателката отново е отказано издаване на удостоверение А1 относно приложимото законодателство. Отказът е мотивиран с обстоятелството, че не е налице едно от изискванията за прилагане на чл.12, параграф 1 от Регламент 883/2004, а именно: командироващият работодател обичайно да осъществява дейността си на територията на изпращащата държава членка. Според органа по приходите, за да се приеме, че предприятието обичайно осъществява дейността си в изпращащата държава членка, то не следва да извършва предимно административно - управленски дейности на територията на тази държава. Посочено е, че за да се счита, че предприятието осъществява съществени дейности на територията на Р България, то трябва да реализира приблизително 25 % от общия си оборот, за предходните 12 месеца, в изпращащата държава членка. След анализ на данните към подаденото искане, приложените документи и данните от информационните масиви на НАП е прието, че дружеството няма реализиран оборот в периода от месец 12.2017 г. до месец 04.2018 г., като е отчетено обстоятелството, че първите трудови договори с наети лица, са сключени на 23.04.2018 г. В подадените от дружеството месечни справки-декларации по ЗДДС за периода от месец 05.2018 г. до месец 12.2018 г., са декларирани доставки на територията на България в размер на *** лв., както и доставки на услуги на територията на друга държава-членка, общо в размер на *** лв. Прието е, че реализирания от дружеството оборот на територията на Р България, за последния период е 2.38 %, а този, реализиран в чужбина – 97,62 %. Въз основа на горното е направен  извод, че изпращащото предприятие осъществява преобладаващо значителна част от дейността си, на територията на друга държава-членка (***), респ. не осъществява значителна част от дейността си на територията на България, поради което не са изпълнени условията, при които лицето може да остане подчинено на българското осигурително законодателство.

Горното решение е оспорено по административен ред, като с Решение №316/21.09.2022 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, оспореният акт е потвърден, по съображения, сходни с изложените от органа по приходите. Посочено е също, че допълнително представените от работодателя обяснения и документи, в отговор на Искане изх.№ИТ00-ОБС-3465/15.07.2022 г., отново не водят до извод, че икономическата дейност на дружеството е обусловена изцяло или преимуществено от сключването и изпълнението на сделки, реализирани на територията на България.

При така установените факти,  съдът формира следните правни изводи:

Жалбата е допустима, като подадена срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, от надлежна страна с правен интерес от оспорването, след изчерпване на възможността за оспорване на отказа по административен ред. В административната преписка липсват данни за датата на съобщаване на решението на директора на ТД на НАП-Пловдив, поради което съдът приема, че същата е подадена в срока по чл.95, ал.1 ДОПК.

Разгледана по същество жалба е неоснователна

При проверката за законосъобразност на оспорения акт, съдът намира, че  решението е валиден акт, издаден от административен орган в кръга на неговата компетентност и в предписаната от закона писмена форма. Съгласно чл. 88, ал. 2, вр. с чл.89, ал.1 от ДОПК, удостоверения съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност, се издават по реда на глава ХII от ДОПК, по искане на заинтересованото лице, отправено до компетентната териториална дирекция.

Съдът не констатира и допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при постановяване на оспореното решение. В тази връзка следва да се отбележи, че административният орган е издал акта след като е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая. Видно е от извършената проверка от органа по приходите, че са изследвани относимите документи, необходими за извършване на обективна преценка, в т.ч. и след преценка на тези, находящи се в базата данни на НАП.

В случая лицето, по отношение на което е поискано издаването на удостоврение А1 е гражданин на държава членка на ЕС; страна по трудово правоотношение, възникнало в РБългария; наето и командировано от работодателя в друга държава членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, поради което, спрямо лицето  са  приложими  Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. за координация на системите за социална сигурност /основния регламент/ и Регламент /Е0/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /Е0/ № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност /регламента за прилагане/.        

Според общите правила, уредени в чл.11, §1 и §3, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, лицата, за които се прилага регламентът, са подчинени на законодателството само на една държава членка, като спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава членка се прилага законодателството на тази държава членка.

Приложимото законодателство в сферата на социалната сигурност се определя въз основа на подадено в ТД на НАП Уведомление/Искане за издаване на удостоверение, като работодателят или заетото/самостоятелно заетото лице може да подаде искане за издаване на удостоверение А1 за приложимо законодателство при: 1. командироване на заето лице (чл. 12,§1 от Регламент (ЕО) № 883/2004); 2. за държавни служители и приравнените на тях лица /служители в дипломатическата служба, ЗМВР, МО и др/, работещи в българската администрация (чл. 11,§3(б) от Регламент (ЕО) 883/2004); 3. при командироване на лице на борда на плавателен съд (чл. 11, §4 от Регламент (ЕО) 883/2004); 4. за моряци по чл. 11,§4 от Регламент (ЕО) 883/2004), както и Образец обр. Окд - 237 за лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице на територията на две или повече държави - членки (чл. 13, §1(а) и чл.13, §1(б) от Регламент (ЕО) 883/ 2004). Към искането се прилагат доказателства за наличие на условията, въз основа на които лицето може да остане подчинено на българското осигурително законодателство.

В случая, жалбоподателката е подала искане за издаване на удостоверение А1 за приложимо осигурително законодателство "за лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице на територията на две или повече държави-членки", т.е., в хипотезата на чл. 13, §1(а) и чл.13, §1(б) от Регламент (ЕО) 883/ 2004), за периода 09.05.2018 г. – 21.12.2018 г.

Съгласно чл. 13, §1 от основния регламент "Лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави-членки е подчинено на: a) на законодателството на държавата-членка на пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава-членка; или
б) ако не осъществява значителна част от дейността си в държавата-членка на пребиваване: i) на законодателството на държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, ако лицето е наето от едно предприятие или работодател; или ii) на законодателството на държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятията или работодателите, ако лицето е наето от две или повече предприятия или работодатели, чието седалище или място на дейност се намира само в една държава-членка; или iii) на законодателството на държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, различна от държавата-членка на пребиваване, ако лицето е наето от две или повече предприятия или работодатели, чието седалище или място на дейност се намира в две държави-членки, една от които е държавата-членка на пребиваване; или
iv) на законодателството на държавата-членка на пребиваване, ако лицето е наето от две или повече предприятия или работодатели, на поне двама от които седалището или мястото на дейност се намира в други държави-членки, различни от държавата-членка на пребиваване. Съгласно чл. 14, §5 от регламента за прилагане, за целите на прилагането на член 13, §1 от основния регламент, лице, което "обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави-членки" се отнася, по-специално, до лице, което: а) докато извършва дейност в една държава-членка, същевременно упражнява отделна дейност в една или повече държави-членки, независимо от продължителността или естеството на тази отделна дейност; б) продължително време редува дейности, с изключение на такива, които са незначителни по своето естество, в две или повече държави-членки, независимо от честотата или периодичността на редуването им. Следователно, лице, което "обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави-членки", е това, което осъществява, едновременно или последователно, в полза на едно предприятие или работодател или на различни предприятия или работодатели, една или няколко отделни дейности в две или повече държави-членки. По аргумент от чл.14, §5б от регламента за прилагане следва, че дейностите, които са незначителни по своето естество не следва да се вземат предвид при преценка, дали лицето обичайно осъществява дейност в две или повече държави-членки, с  цел недопускане на злоупотреби, при които лицето работи само в една държава-членка, но за да се осигури прилагането на законодателството на друга държава-членка по силата на чл. 13 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съответното лице работи за много къс период и в другата държава-членка.

Съгласно Фиш ІІІ 3.1 от Наръчник по приложимо законодателство на НАП, касаещ лицата, които обичайно осъществяват дейност като заети лица в две или повече държави - членки, "незначителни по своето естество дейности" са постоянни дейности, които са незначителни като вложено време и икономически ефект, при съответните показатели 1. Дейности, съответстващи на по-малко от 5 % от работното време на работника и/или на по-малко от 5 % от общото му възнаграждение, се считат за дейности, които са незначителни по своето естество и 2. Естеството на дейностите - дейности със спомагателен характер, на които липсва независимост, които се изпълняват от дома или в полза на основната дейност, също може да бъде показател, че тези дейности са незначителни. За дефинирането на понятието "значителна/незначителна дейност", следва да се имат предвид критериите заложени в чл. 14 §8 от Регламент № 987/ 2009 г., а именно, за да се определи "значителна част от дейността като заето или самостоятелно заето лице" упражнявана в държава-членка за целите на прилагането на член 13, параграфи 1 и 2 от основния регламент означава да се вземат предвид всички аспекти на професионалната дейност на това лице и по-специално местонахождението на постоянното седалище, обичайното естество или продължителността на упражняваната дейност, броят на предоставените услуги и намерението на съответното лице, за което свидетелстват всички обстоятелства. По смисъла на чл. 14 от регламента за прилагане, въвеждащ подробности относно чл. 12 и чл.13 от основния регламент, за да се определи дали значителна част от дейностите се упражняват в държава-членка, се вземат предвид определени примерни критерии, а именно в случай на извършване на дейност като заето лице - работното време и/или възнаграждението, като е посочено, че в рамките на цялостната оценка, по-малък от 25 % дял по отношение на установените критерии представлява показател за това, че в съответната държава-членка не се извършва значителна част от дейностите.

В случая, не са представени доказателства, жалбоподателката да е осъществявала дейност в полза на дружеството-работодател на територията на повече от една държава членка, като  липсват данни, че в периода на действие на сключения трудов договор е осъществявала трудова дейност на територията на Република България.  Още повече, че според писмените обяснения на управителя на „***“ ЕООД,  за периода на действие на трудовия договор от 05.05.2018 г. до  21.12.2018 г.,  лицето е полагало труд единствено в ***.  По горните съображения по отношение на жалбоподателката не са налице условията за издаване на  удостоверение А1 за приложимо осигурително законодателство за периода от 09.05.2018 г. – 21.12.2018 г., като лице, което "обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави-членки". Предвид спецификата на случая следва да се отбележи, че изпращането на лица, за извършването работа за сравнително кратък период от време от името и за сметка на работодателя, в друга държава - членка (т.е за извършването на конкретна трудова дейност на територията на друга държава членка за определен период - в случая жалбоподателката  временно осъществява трудова дейност на територията на Р ***, попада в приложното поле на чл. 12 от Регламент (ЕО) № 883/2004, който определя условията, които следва да бъдат изпълнени при временно осъществяване на трудова дейност от заети и самостоятелно заети лица в друга държава-членка (командироване), за да продължи да се прилага спрямо тях законодателството на изпращащата държава в областта на социалната сигурност. В тази връзка, на лицето е дадена възможност да уточни вида на удостоверението, което иска да й бъде издадено, като жалбоподателката е потвърдила искането си за издаване на  удостоверение А1 за приложимо осигурително законодателство за заето лице на територията на две или повече държави – обр. 237 /версия Г/. Така, наред с доводите, изложени в Решение изх.№**********/28.02.2022 г., за отказ да се издаде удостоверение А1 относно приложимото законодателство, поради това, че не са налице изискванията на чл.13 от Регламент (ЕО) № 883/2004, и във връзка с указанията на съда, в оспореното решение са изложени  доводи за липса и на условията на чл.12,§1 от основния регламент, които настоящия съд споделя.

С чл.12, §1 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 е въведено изключение от горните общи правила, в случаите на краткосрочно командироване, като е предвидено лице, което осъществява дейност като наето лице в държава членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава членка, при условие че предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице.

В разпоредбата на чл. 14 § 1 от Регламента за прилагане е предвидено, че за целите на прилагането на чл. 12 § 1 от Основния регламент, "лице, което осъществява дейност като заето лице в държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава членка" включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава членка, при условие, че непосредствено преди да започне работа, спрямо съответното лице вече се е прилагало законодателството на държавата членка, в която е установен неговият работодател. В случая и съгласно българското законодателство към "категорията заети лица" спадат всички осигурени лица по реда на чл. 4, ал. 1 от КСО.

Следователно, за да остане подчинено на българското законодателство, в хипотезата на §12 от основния регламент, следва да са изпълнени следните условия: към момента на командироването лицето да е подчинено на законодателството на изпращащата държава; да е налице пряка връзка между изпращащия работодател и командированото лице; работодателят обичайно да осъществява дейността си на територията на изпращащата държава-членка; предвиденото времетраене на работата да не надвишава 24 месеца, както и  лицето да не е изпратено да замества друго командировано лице.

По делото няма спор, пък и видно от приложените доказателства, налице е пряка връзка между изпращащия работодател и командированото лице; срокът на командироването не надвишава 24 месеца, като лицето не е изпратено да замества друго командировано лице; към 09.05.2018 г., последното лице е подчинено на законодателството на Р България;. което се е прилагало спрямо нея непосредствено преди да започне работата, за която е била командирована. Към последното условие е относимо посоченото в жалбата Решение (шести състав) от 25 октомври 2018 година по дело С-451/17, съгласно което член 14, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 във връзка с член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че лице, наето на работа с цел да бъде командировано в друга държава членка, трябва да се счита за лице, спрямо което непосредствено преди да започне работа вече се е прилагало законодателството на държавата членка, в която е установен неговият работодател, по смисъла на член 14, параграф 1 от Регламент № 987/2009, въпреки че непосредствено преди да започне работа като наето лице то не е имало качеството на осигурено лице съгласно законодателството на тази държава членка, ако към този момент е пребивавало в нея, което запитващата юрисдикция трябва да провери.

             Наред с горните изисквания, друго необходимо условие за прилагане на изключението, посочено в чл.12, §1 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004, при което командированото лице остава подчинено на българското осигурително законодателство и биха били налице предпоставките за издаване на удостоверение А1, за периода от 09.05.2018 г. до 21.12.2018 г., е работодателят обичайно да осъществява дейността си на територията на изпращащата държава-членка /Р България/.

Съгласно чл. 14 § 2 от Регламента за прилагане, за целите на прилагането на чл. 12 § 1 от Основния регламент, изразът "което обичайно осъществява дейността си в нея" се отнася до работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от чисто вътрешни управленски дейности, на територията на държавата членка, в която е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на действителния характер на извършваните дейности.

    Установи се от доказателствата по делото, че работодателят „***“ ЕООД е дружество, регистрирано в ТР на 07.12.2017 г., със седалище в РБългария, като осъществяваната от дружеството икономическа дейност е такава по предоставяне на работна сила за временна заетост, с код по КИД 7820. Дружеството има регистрация по ЗДДС от 04.05.2018 г., като от м.05.2018 г.  е подавало  справки – декларации по ЗДДС. Към датата на регистрацията по ЗДДС дружеството няма реализиран оборот, видно от подадената декларацията по чл.92 от ЗКПО и събраните данни за липса на регистрирано фискално устройство. Видно от подадените от дружеството месечни справки-декларации по ЗДДС за периода от месец 05.2018 г. до месец 12.2018 г., декларираните в клетка 11 доставки на територията на Р България са в размер на *** лв., като  доставките на услуги по чл.21, ал.2 от ЗДДС, с място на изпълнение на територията на друга държава членка /клетка 17/ са общо в размер на *** лв. Респ., реализираният от дружеството оборот на територията на Р България, за горния период е 2.38 %, а този, реализиран в чужбина – 97,62 %. Дори да се включат сумите по представената на 10.08.2022 г. справка от управителя на дружеството, за реализиран от дружеството оборот в размер на *** лв. през м.03.2018 г. и м.04.2018 г., промяната на последното процентно съотношение е незначителна. Не са налице и договори или предварителни оферти за сключване на договори с евентуални доставчици и/или клиенти на територията на страната. Представен е единствено договор за наем на недвижим имот, сключен на 23.04.2018 г., който е предвидено да се ползва за офис на дружеството.

Предвид данните, че основната икономическа дейност на дружеството е наемане и предоставяне на работна сила за временна заетост, както и разпоредбата на чл. 14 § 2, изр.2 от регламента за прилагане, относимо към случая е  Решение на Съда (голям състав) от 3 юни 2021 г. по Дело C-784/19, според което член 14, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се счита, че установено в държава членка предприятие, което осигурява временна работа, "обичайно осъществява дейността си" по смисъла на член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в тази държава членка, това предприятие трябва да извършва значителна част от дейността си по предоставяне на работници за временна работа в полза на предприятия ползватели, които са установени и упражняват дейностите си на територията на посочената държава членка. Установено е по делото, че първите трудови договори с наети лица, са сключени на 23.04.2018 г., като липсват доказателства някои от наетите работници да са предоставени в полза на предприятия ползватели, упражняващи дейността си на територията на РБългария. Респ., не се установява значителна част от дейността на дружеството-работодател по предоставяне на работници за временна работа е извършвана на територията на България, поради което не е налице изключението по чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

От изложеното следва, че жалбоподателката не е отговаряла на условията за издаване на удостоверение за приложимо осигурително законодателство, за периода от 09.05.2018 г. – 21.12.2018 г., поради което оспореният отказ, както и потвърдителното решение на директора на ТД на НАП – Пловдив, са законосъобразни. Подадената жалба се явява неоснователна и недоказана и  следва да бъде отхвърлена.

По делото не е осъществено процесуално представителство от юрисконсулт, поради което на ответника не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът 

 

                                               Р Е Ш И  :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.Н.А. от ***, срещу Решение изх.№**********/05.08.2022 г., издадено от главен инспектор по приходите в ТД на НАП-Пловдив, офис Кърджали, за отказ да се издаде удостоверение А1 относно приложимото законодателство.

Решението  е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

С Ъ Д И Я: