Р Е Ш Е Н И Е №
….
Гр. София, 29.11.2019 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV- „Д”
състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Биляна Коева
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 15314 по описа на съда
за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 350572 от 01.03.2018 г. на СРС, 59 с - в, по гр. д. № 35481/2014 г. Д.А.К. с ЕГН **********, е осъден да заплати на заплати на З. „Л.И.", с ЕИК********, сумата в размер на 4 673, 18 лв. представляваща неплатено застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди на основание чл. 213 от КЗ във вр. с чл. 45 от ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 30.06.2014 г. до окончателното изплащане, а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 1 250, 18 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 15.11.2011 г. до 29.06.2014 г., както и разноски по делото в размер на общо 1 896, 93 лв.
Решението се
оспорва изцяло от ответника Д.А.К.,
чрез особения му представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, с доводи, че е
незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Неправилно съдът е приел, че ответникът няма
валидна застраховка „Гражданска отговорност“ със застрахователя „Б.И.“ АД към
датата на ПТП - 10.02.2009 г., понеже облигационната връзка е прекратена поради
неплащане на премии по застрахователния договор. Поддържа се, че по делото не
са представени доказателства в посочения смисъл, както и че ответникът не е
уведомен за прекратяването. Поради това се твърди, че той не е имал възможност
да представи доказателства относно изпълнението на задълженията си. Твърди се още,
че по делото не е доказано виновното причиняване на ПТП на 10.02.2009 г. от
ответника, от което да са настъпили твърдените в производството вреди. Съдът не
се е произнесъл по възражението за погасяване по давност на претенциите,
направено в отговора на исковата молба. Моли да се отмени решението и исковете
да се отхвърлят.
Въззиваемата
страна - ищецът „З.Л.и.“ АД, чрез представителя си, в срока по чл. 263 ГПК е
подал писмен отговор, в който оспорва жалбата. Поддържа, че решението е
съобразено със събраните пред СРС доказателства и е обосновано. Твърди, че доколкото
ответникът не е заплатил цялата дължима премия по застраховката „Гражданска
отговорност“, не е имал валидна застраховка към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Липсата на застрахователно правоотношение по
„гражданска отговорност“ на ответника е установено в хода на производството и
от справката от официалната страница на ГФ. Като е обсъдил събраните по делото
доказателства, съдът е приел обосновано, че виновен за настъпване на ПТП е
ответника Д. К.. Той, като водач на л. а. „Фолксваген“, модел Голф, рег. № *******,
в нарушение на чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗДвП, неправилно е изпреварил и ударил
намиращият се пред него л. а. „Мерцедес“, модел „220“, с рег. № *******. Оспорва
се и възражението за погасяване по давност на претенцията, като се поддържа, че
изискуемостта на вземането настъпва от момента на плащането на застрахователното
обезщетение, от който застрахованият се суброгира в правата на увреденото лице.
Давността по регресните искове е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД.
Поддържа се, че плащането е извършено на 30.06.2009 г., а искът е заведен на 30.06.2014
г., давността за вземането не е изтекла. Моли да се потвърди решението.
Претендира разноски.
Съдът като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за
установено следното :
Районният съд
е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове срещу причинителя на
вредата (делинквента) с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (понастоящем
отменен, но действащ към момента на застрахователното събитие) за заплащане на
изплатено на увреденото лице застрахователно обезщетение и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
- за обезщетение за забава върху него.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от доводите
във въззивната жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което
следва да се обсъдят доводите относно неговата законосъобразност.
Съгласно нормата
на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), с плащане на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата
- до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне.
Както е приел и СРС, за да се ангажира
отговорността на прекия причинител на вредата - деликвента, по чл. 213, ал. 1,
изр. 3 - то от КЗ по делото е необходимо да се установи валидно застрахователно
правоотношение между увреденото лице и застрахователното дружество - ищец по
застраховка „автокаско”, заплащане на застрахователното обезщетение от
застрахователя на увредения автомоби по застраховка
- „каско”, както и наличието на предпоставките по чл. 45 от ЗЗД за ангажиране
отговорността на делинктвента - противоправно деяние, настъпили от него вреди и
причинно - следствена връзка между поведението на дееца и причинените вреди.
Вината по смисъла на чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага.
В тежест на ищеца, по общите правила на
разпределение на доказателствената тежест, е да установи, пълно и главно, предпоставките
за уважаване на претенциите.
В
случая от доказателствата в тяхната съвкупност, които са обсъдени от СРС, се
установява, че на 10.02.2009 г. ответникът Д.А.К., като водач на МПС марка „Фолксваген“,
модел „Голф“, с peг. № *******, негова собственост,
при неправилно изпреварване реализира ПТП и причинява повреди, удряйки л. а.
марка „Мерцедес“, модел „220 Д“, с peг. № *******, който прави ляв завой.
С действията си ответникът К. е нарушил правилата на чл. 42, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и спрямо него е издаден акт за установяване на административно нарушение.
Не
спорно и се установява, че между ищеца, в качеството на застраховател, и Е.В.С.-
собственик на л. а. марка „Мерцедес", модел "220 Д" с per. № ******* - като застрахован, е бил
сключен договор за имуществена застраховка „каско“, като ПТП е настъпило в
срока на действие на договора – на 10.02.2009 г.
Вредите по автомобила са
оценени от застрахователя на сума в размер на 4 673, 18 лв. С РКО от
30.06.2009 г. на увреденото лице е изплатена сума в размер на 4 339, 38 лв., а с
РКО от 13.10.2010 г. е доплатена сума в размер на 313, 80 лв.
От приетата
пред СРС САТЕ, неоспорена от страните, чието заключение съдът кредитира, се
установява, че стойността на ремонта на автомобила по средни пазарни цени към
датата на ПТП е 8 873, 80 лв.
Основният довод на въззивника - ответник в
жалбата се отнася до неправилният извод на СРС за
липса на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на ответника със
застрахователя „Б.И.“ АД към датата на ПТП - 10.02.2009 г.
СРС е обсъдил
наличието на застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния за ПТП водач като
е приел, че облигационната връзка е прекратена поради неплащане на премии по
застрахователния договор. Според представителя на ответника по делото не са
представени доказателства в посочения смисъл, като ответникът не е уведомен за
прекратяване на договора.
Съдът намира възражението за неоснователно по
следните съображения:
Ищецът е поддържал, че предявява исковете срещу
причинителя вредите поради липса на валидна застраховка „Гражданска
отговорност“ в периода на ПТП - 10.02.2009 г. Следователно, по общите правила
на доказване (чл. 154 ГПК), ответникът е следвало да проведе доказване на положителния факт, че през периода е налице
такова застрахователно правоотношение, каквото не е доказал.
Пред
СРС е приложено гр. дело № 37035/2013 г. на СРС, 56 с-в, по което ищецът е
водил искове с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД срещу
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, по което, с решение №
II - 56 - 154 на 30.05.2014 г., влязло в сила на 26.06.2014 г., исковете срещу застрахователя
за вреди от процесното ПТП от 10.02.2009 г. са отхвърлени. СРС е приел, че липса
пасивна материолноправна легитимация на застрахователя - т. е. не е налице
действаща застраховка „Гражданска отговорност“ в периода.
На
следващо място, липсата на валидно застрахователно правоотношение се установява
и от извлечението от официалната страница на „Гаранционен фонд“ - (стр. 35 от
делото на СРС). От него е видно, че към датата на ПТП - 10.02.2009 г. за МПС
марка „Фолксваген“, модел „Голф“ с peг. № ******* няма активна застраховка
„Гражданска отговорност“. Съгласно изричната норма на чл. 295, ал. 7 КЗ (отм.) документите,
изготвени от ГФ въз основа на данните от Информационния център, до доказване на противното, удостоверяват застрахователя, номера на
договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
или „Злополука“ на пътниците, началната и крайната дата на покритието, регистрационния
номер и номер на рама (шаси) на моторното превозно средство,
име/наименование и адрес/адрес на управление на собственика на моторното
превозно средство или превозвача на пътници със средства за обществен превоз. Следователно, КЗ е въвел оборима
презумция, че до доказване на противното справката е достатъчно доказателство
по смисъла на закона за установяване наличието, респективно липсата на застрахователно
правоотношение. Доколкото ответникът не е доказал нищо различно, следва да се
приеме за установено, че към датата на ПТП не е налице валидна застраховка
„Гражданска отговорност“ на ответника.
Предвид
липсата на такава застраховка следва да бъде ангажирана отговорността за
причинените вреди на виновния за ПТП водач - по реда на чл. 213, ал. 1 КЗ
(отм.).
По делото са установени и предпоставките
за ангажиране отговорността на прекия причинител на вредите по чл. 45 ЗЗД -
деяние, вреда и причинната връзка между тях. От доказателствата в съвкупност, в
това число протокола за ПТП, изготвен след посещение на място от длъжностното
лице, както и от приетата пред СРС САТЕ, която не е оспорена от страните, са установени
мястото, времето на ПТП и механизма му. Противоправно поведение на водача на
застрахования автомобил се предполага до доказване на противното, съобразно
презумцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Обратно доказване не е проведено от ответника
в процеса.
Следователно, на основание чл. 213,
ал. 1 КЗ, застрахователят по застраховка „каско” е встъпил валидно в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата.
По размера на обезщетението съдът намира следното :
Съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.),
застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към
деня на настъпване на събитието, но не повече от действителната стойност на
увреденото имущество. В разпоредбата
на чл. 203, ал. 2 КЗ (отм.) е дадено
определение на действителната стойност - т. е. тази стойност, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество, а в
ал. 3 се определя възстановителната стойност - цената за възстановяване на имуществото от
същия вид, без прилагане на обезценка. Застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното застрахователно обезщетение, което следва да съответства на
размера на реално претърпените вреди.
Обезщетението обхваща средствата, необходими за възстановяване на щетите, а
тези средства съответстват на средните пазарни цени на вложените нови части,
материали и труд за ремонт на автомобила без прилагане на обезценка тъй като са
инкорпорирани при определяне на
застрахователната стойност - чл. 203, ал. 3 КЗ (отм.).
От приетата
пред СРС САТЕ се установява, че стойността на ремонта на автомобила, по средни
пазарни цени към датата на ПТП, е 8 873, 80 лв. Следователно,
както приема и СРС, доколкото по делото се установяват съществените предпоставки за уважаване на иска срещу
делинквента, искът по чл. 213, ал. 1 КЗ е изцяло основателен за претендираната
сума от 4 673,
18 лв. - застрахователно обезщетение за
причинените имуществени вреди.
Тъй като
претенцията е основателна, следва да се разгледа и направеното своевременно
защитно възражение от ответника за погасяването й по давност, което не е
разгледано от СРС. По това възражение въззивният съд намира следното :
Правото на застрахователя да встъпи във всички права,
които застрахованият има срещу третото лице е суброгационно
право.
Основанието на
регресния - суброгационен иск не е в застрахователното правоотношение, а в юридическия
факт на изплащане на застрахователно обезщетение на правоимащото лице, по силата на застраховката и установеното
в закона законоустановеното
право на регрес. Ето защо в този случай е приложима общата 5 - годишна давност по чл. 110 ЗЗД.
Вземането на
суброгиралия се застраховател е изискуемо от датата на плащане, от която тече
общия петгодишен давностен срок - в същия смисъл т. 14 от ППВС 7/78, което не е
загубило значение, както и решение № 53/16.07.2009 г. по т. д. № 356/2008 г., І т.
о., ВКС, решение № 173/30.10.2009 г. по т. д. № 455/2009 г., ІІ т. о. и
т. н.
В случая се установява, че
застрахователното обезщетение е заплатено на увредения автомобил с преводно
нареждане на 30.06.2009 г.
(от който момент застрахователят се е суброгирал в правата на увреденото лице).
Следователно 5 - годишния давностен срок изтича на 30.06.2014 г., на която
дата е заведена и исковата молба, поради което следва да се приеме, че искът
за обезщетение е предявен в рамките давностния 5 годишен срок по чл. 110 ЗЗД. Възражението
за погасяването му по давност е неоснователно.
По иска за заплащане на лихви за забава по чл. 86 ЗЗД.
Регресното право на застрахователното дружество, което е
встъпило в правата на удовлетворения кредитор, става изискуемо в момента на
заплащане на застрахователното обезщетение. Доколкото задължението не е срочно, делинквента,
който носи отговорност по чл. 45 ЗЗД за причинените вреди, ще изпадне в забава след получаване на покана за
изпълнение, по арумент
от чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Основателно СРС е приел, че
доколкото на ответника е връчена регресна покана на 05.11.2011 г., в която му е
предоставен 10 - дневен срок за заплащане на обезщетението, към
15.11.2011 г. ответникът е изпаднал в забава. СРС е определил по реда на чл.
162 ГПК лихвата за забава за периода от 15.11.2011 г. до 29.06.2014 г. в размер на 1
254, 26 лв. Доколкото искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е предявен за сумата в размер
на 1 250, 18 лв. СРС основателно е приел, че той е изцяло основателен.
По
възражението за погасяване по давност и на претенциите, направено от
представителя на ответника, по което СРС не се е произнесъл и следва да бъде
разгледано, въззивният състав намира следното :
Съгласно
нормата чл. 111 б. „В“ ЗЗД, вземанията за лихва се погасяват с тригодишна
давност. Следователно - погасени по давност биха били вземанията три години
преди предявяване на иска на 30.06.2014 г. - т. е. преди 30.06.2011 г. В случая
претенцията е заявена за период от 15.11.2011 г. до завеждане на делото на
30.06.2014 г., за който вземането за лихви не е погасено по давност.
Понеже
мотивите на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, макар и по допълнително
изложени съображения, решението следва да се потвърди изцяло, както е
постановено. Разноските, присъдени за СРС, са съобразени с изхода от спора и
доказателствата за реално направени разноски от страните. Не е налице основание
за промяна на решението и в частта по разноските.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода
от спора право на разноски има ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Доколкото
до приключване на устните състезания не
са представени доказателства за направени разноски от ищеца, такива не се
присъждат в негова полза.
Така мотивиран
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№ 350572 от 01.03.2018 г. на СРС, 59 с - в, по гр. д. № 35481/2014 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.