№ 201
гр. Провадия, 26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПРОВАДИЯ, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Сона В. Гарабедян
при участието на секретаря И.М.В.
като разгледа докладваното от Сона В. Гарабедян Гражданско дело №
20213130100183 по описа за 2021 година
Делото е образувано по искова молба, уточнена с молба вх. № 909/11.03.2021 г.,
подадена от Агенция по заетостта – гр. София, против К. Р. АС., ЕГН **********, с която е
предявен положителен установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 31.05.2019 г. между Агенция по заетостта, чрез
Дирекция „Бюро по труда” гр. Провадия, като възложител и безработното лице К.А. като
обучаемо лице, бил сключен договор № 311-0195-19-22072, на основание чл. 30б, ал. 1 и чл.
58а, т. 3 от ЗНЗ и проект „Предизвикателства”. По силата на договора обучаемото лице се
задължавало да посещава курс за професионална квалификация по професия: „оператор на
компютър”, специалност „текстообработване” за периода от 31.05.2019 г. до 24.07.2019 г.,
съгласно т. 1.1. от договора. Възложителят се задължавал да организира обучението на
основание т. 2.1.1. от договора с безработното лице и да го заплати. Заплащането било
уредено в т. 2.2. от друг договор № 001-0011-19-20037/12.03.2019 г. по проект
„Предизвикателства”, включен в Национален план за действие по заетостта 2019 г. и
сключен с обучаваща организация ЦПО към „Вал Прогрес Консулт” ЕООД. Съгласно
последния Агенцията по заетостта авансово заплатила сумата от 300 лв. с фактура №
2/14.03.2019 г. и окончателно - сумата от 299.74 лв., с фактура 7/29.07.2019 г., общо 599.74
лв. за лицето.
Съгласно отчетената присъствена форма и писмо № 10-03-11-454/27.06.2019 г.,
изготвени от обучаващата организация, К.А. е спряла да посещава учебните занятия за дните
06.06.2019 г. и от 10.06.2019 г. до края на обучението 24.07.2019 г., с което нарушила
поетото задължение по т. 2.2.1 от договора си за обучение да има минимум 80% присъствие
на учебни занятия и да се яви на изпит. Не е представила уважителна причина за
отсъствието си. С това К.А. виновно била нарушила т.2.2.1 от договор № 311-0195-19-22072
от 31.05.2019 г., сключен между нея и Агенция по заетостта, чрез ДБТ – Провадия, и
дължала на Агенция по заетостта неустойка по т. 3.1. от него в размер на действително
направените от Агенция по заетостта разходи за обучението ѝ.
1
Сочи, че РС - Провадия е издал заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с №
633/25.11.2020 г. по ч.г.д. 1124/2020 г. срещу К. Р. АС.. Заповедта била връчена по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК и на основание чл. 415 ал. 1,т. 2 от ГПК в едномесечния срок ищецът
предявява установителен иск срещу ответника със следния петитум:
Моли съда да постанови решение, с което да се приеме за установено, че К. Р. АС.
дължи сумата от 629.72 лв., представляваща неустойка по т. 3.1. от Договор № 311-0195-19-
22072 от 31.05.19 г., между страните за неизпълнение на т. 2.2.1 от договора, от които 599.74
лв. действително направени разходи за обучението за придобиване на професионална
квалификация и 5% върху тази сума, представляващи 29.98 лв., както и законната лихва
върху 629.72 лв., считано от образуване на заповедното производство на 23.11.2020 г. до
изплащане на дължимите суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор от особения представител на
ответника, в който изразява становище за неоснователност на исковата молба. Излага, че
същата не кореспондира с приложената заповед № 633/25.11.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.г.д. № 1124/2020 г. по описа на РС –
Провадия. Само изправната страна можела да претендира неустойка. В случая ищецът бил
неизправната страна, тъй като не бил изпълнил задълженията по договора да предостави
600.00 лв., както и средства за стипендия и транспорт.
От исковата молба било видно, че ищецът обосновавал претенцията си на основание
Договор № 311-0195-19-22072 от 31.05.2019 г. и се твърдяло неизпълнение на задълженията
на ответника, водещи до претендиране на неустойка съгласно чл. 3.1 от договора.
Предявеният иск бил неоснователен, освен по изложените съображения, но и тъй
като се основавал на нищожна клауза – чл. 3.1 от договора, поради накърняване на добрите
нрави и поради неравнопоставеност. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави трябвало да се прави за всеки конкретен случай към датата на
сключване на договора и ако към този момент се установяло, че единствената цел, за която
неустойката е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, то същата щяла да бъде нищожна. В случая била налице
неравнопоставеност. Извод за това следвал от обстоятелствата, че не били предвидени
неустойки при неизпълнение на задължения от страна на възложителя от една страна, а от
друга - предвидените в чл. 5.1 и чл. 6.1 от Договор № 001-0011-19-20037 от 12.03.2019 г.
размери на неустойка при неизпълнение на задължения бил само 5% от авансово получената
сума. Освен това договорът от 12.03.2019 г. давал възможност на изпълнителя да замени
неявилите/отпаднали лица с други съгласно чл. 2.2.1 и чл. 2.1.1. Неизползването на тази
възможност водела до виновно неизпълнение от страна на Изпълнителя, а от тук и до
неоснователност на претенцията, тъй като само изправната страна имала право да
претендира неустойка.
Предвидената в чл. 3.1 от Договора неустойка била и прекалено висока, което също
водело до неоснователност на иска.
В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата
молба и моли за уважаване на исковите претенции. Особеният представител на ответника
оспорва иска като недопустим, а при условията на евентуалност – като неоснователен, и
като такъв моли същият да бъде отхвърлен изцяло.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда
на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
От приложеното ч. г. д. № 1124/2020 г. по описа на съда се установява, че по
заявление на Агенция по заетостта против К. Р. АС. е издадена заповед за изпълнение на
2
парично задължение по чл. 410 ГПК № 633/25.11.2020 г., като е разпоредено ответникът да
заплати главница в размер на 629.72 лева, дължима по договор 311-0195-19-22072 от
31.05.2019 г., сключен между страните при условията на чл.30б, ал. 1, т. 2 и чл. 58а, т. 3 от
ЗНЗ по проект „Предизвикателства”, ведно със законната лихва от 23.11.2020 г. до
изплащане на вземането, както и сумите 25 лева – държавна такса и 50 лева –
юрисконсултско възнаграждение, представляващи разноски по делото, изрично е посочено,
че вземането произтича от горепосочения договор.
С разпореждане от 05.01.2020 г. съдът е констатирал, че издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради
което на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК е дал указание на заявителя в едномесечен
срок от получаване на разпореждането да предяви иск за установяване на вземането си, като
довнесе дължимата държавна такса.
В срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК ищецът е предявил срещу ответника настоящия иск
за установяване на вземането му по заповедта.
Предмет на производството по чл. 422, ал. 1 ГПК е установяване и признаване по
исков ред на съществуването на заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право,
поради което предявеният установителен иск трябва да съвпада по страни и предмет с
посочените в заповедното производство.
В настоящия случай не е налице разминаване в обстоятелствата, от които се твърди
да произтича вземането в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата
молба. Разликата в исковото и в заповедното производство не е съществена, доколкото
разминаването е по отношение на вида на вземането, посочено в заповедта като главница.
По напълно идентичен начин обаче са описани останалите юридически факти, на които
заявителят е основал съществуването на твърдяното от него вземане. Напълно идентично са
посочени освен това номерът и датата на договора, страните, основанието, на което същият
е сключен, неговият предмет, размер на задължението. По тези съображения може да се
възприеме, че всъщност става дума за едно и също облигационно правоотношение с това,
въз основа на което се претендира дължимостта на сумата в заповедното производство, по
което е предвидено при определени предпоставки да възникне едно единствено парично
задължение за длъжника, а именно – неустоечно такова.
За пълнота следва да се посочи, че особеният представител на ответника не оспорва
факта, че основанието на претенцията е именно договор № 311-0195-19-22072 от 31.05.2019
г. за обучение на безработно лице по проект „Предизвикателства” на АИКБ, включен в
НПДЗ 2019 г., с който между страните е уговорена процесната неустоечна клауза. При това
разминаването във вида на вземането по заповедта и в исковата молба не се дължи на
допусната грешка от заявителя, който коректно е посочил в заявлението, че се касае за
вземане за неустойка по визирания договор.
Като своевременно е представил пред заповедния съд искова молба за претендиране
на вземане за неустойка в същия размер, между същите страни, основани на един и същ
правопораждащ юридически факт – правоотношение по договор за обучение на безработно
лице по проект на АИКБ, с напълно идентични права и задължения, заявителят е изпълнил
указанията за депозиране на установителен иск на основанието, на което заповедта е била
издадена. Същият е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
По същество:
За основателност на претенцията ищецът следва да установи при условията на пълно
и главно доказване че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение
3
по договор от 31.05.2019 г. със соченото в исковата молба съдържание; изпълнение на
задълженията си като изправна страна; валидна уговорка за дължимост на неустойка в
конкретен размер, в т.ч. размера на заплатената сума за обучение на ответника и
основанието за заплащането , както и че за ответника е възникнало задължение да заплати
исковата сума.
Ответникът следва да проведе насрещно доказване, в т.ч. - при установяване на
горните предпоставки, да докаже, че е погасил търсената неустойка.
При така разпределената доказателствена тежест, искът е основателен.
Вземането на ищеца Агенция по заетостта - гр. София за неустойка произтича от
разпоредбата на т. 3.1 от договор № 311-0195-19-22072 от 31.05.2019 г. за обучение на
безработно лице по проект „Предизвикателства” на АИКБ, включен в Национален план за
действие по заетостта /НПДЗ/ 2019 г. Визираният по - горе договор е бил валидно сключен
между ищеца като възложител и ответника като обучаем, като по силата на същия
възложителят се е задължил да организира обучението, вкл. да заплати на изпълнителя
разходите за обучението на безработното лице – ответника, както и да изплаща на последния
средства за стипендия и транспорт, а обучаемият се е задължил да посещава редовно курса
на обучение /да има минимум 80% присъствие в учебни занятия/ и да се яви на изпит/тест
след приключване на обучението /т. 2.2.1 от договора/.
От събраните по делото писмени доказателствата – фактури, ведомости за изплащане
на стипендии, транспортни разходи и квартирни, доказателства за извършени преводи за
стипендии по сметката на ответника, справки за преведени суми и одобрени плащания от
СЕБРА, безспорно се установява, че ищецът е бил изправна страна по договора. Същият не е
заплащал на ответника единствено средства за транспорт, но това е по причина, че
ответникът е живеела в същото населено място, в което се е провеждало обучението.
Договорът е допускал направени отсъствия от обучаемото лице по уважителни
причини до 20% от общия брой учебни часове в курса на обучение, като легалната
дефиниция на термина „уважителни причини“ е дадена в §1 т. 26 от ДР на Закона за
насърчаване на заетостта: такива са задържане от органите на властта; явяване в съд или
друг държавен орган; участие във военноучебен сбор или преподготовка, заболяване и
други, удостоверени с официален документ, за които ръководителят на поделението на
Агенцията по заетостта е уведомен своевременно. Като допълнителни причини, които не
попадат в горните хипотези, но не са квалифицирани като неизпълнение на задълженията на
обучаемия, разпоредбата на т.3.2 от процесния договор посочва неиздържан изпит/тест и
започването на работа по трудово или служебно правоотношение /за което представи
съответен документ/ при работодател на несубсидирано работно място. В конкретния
случай по делото няма спор, че ответникът А. не е представила документи за наличието на
която и да е от изброените причини, оправдаваща отсъствията от проведеното обучение.
От приложеното уведомление изх. № 209/26.06.2019 г., изпратено от „Вал прогрес консулт”
ЕООД, ЕИК *********, изпълнител по договор № 001-0011-19-20037/12.03.2019 г., до
възложителя по същия договор - Агенция по заетостта, е видно, че ответникът е изчерпала
допустимия брой отсъствия за периода на обучението, поради което е отпаднала като
курсист от обучение от група № 33 /Оператор на компютър/. В случай на неизпълнение на
задълженията по т. 2.2.1 от договора, страните са уговорили /т.3.1/, че обучаемият дължи
неустойка в размер на направените разходи за обучението по т. 1.1, ведно с 5% върху тази
сума.
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват.
Уговорената между страните по процесния договор неустойка е компенсаторна и има за цел
на първо място, да обезпечи изпълнението на поетото от ответника задължение да посещава
редовно курса на обучение /да има минимум 80% присъствие в учебни занятия/ и да се яви
4
на изпит/тест след приключване на обучението, на второ място, да обезщети вредите, които
биха настъпили от неизпълнението на това задължение и на последно място, да санкционира
за неизпълнението неизправната страна. Поетото от ответника договорно задължение,
посочено – по горе, е задължение за действие. Няма спор в теорията и съдебната практика,
че една от основните функции на неустойката е да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнение на договора, като размерът на тези вреди не е нужно да се доказва. Когато
неустойката надвишава вредите, тя има и санкционна функция, но този характер не я
прави a priori противоречаща на добрите нрави, като съвкупност от морални правила и
принципи, вкл. принципа на справедливост в търговските и гражданските правоотношения.
В настоящия случай неустойката обезщетява вредите от нарушение на задължението на
ответника да посети изискуемия минимум брой часове от обучението и да се яви на изпит,
чийто размер не е нужно да бъде доказван от кредитора – Агенция по заетостта. С оглед
естеството на задължението, за чието неизпълнение е договорена процесната компенсаторна
неустойка, не може да се приеме, че към сключване на договора е налице съществено
несъответствие между размера на неустойката и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди. В ТР № 1/2009 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС са посочени
критериите, по които следва да се извърши разграничението между „прекомерната“, от една
страна, и „нищожната“ или „екзорбитантна“ неустойка, от друга. Преценката за нищожност
на неустойката поради накърняване на добрите нрави трябва да се прави за всеки конкретен
случай към датата на сключване на договора и ако към този момент е установено, че
единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, то същата ще бъде нищожна.
Следователно, клаузата за неустойка ще бъде нищожна като противоречаща на морала, само
когато това следва от самия текст на клаузата /например уговорена неустойка за милиони за
незначителна по стойност главница/, а не от обстоятелства, които настъпват впоследствие.
Ирелевантни за преценката дали неустоечната клауза е договорена при накърняване на
добрите нрави са факти и обстоятелства последващи сключването на договора, каквито в
случая се твърдят от особения представител на ответника, за да обоснове наведеното
правоизключващото защитно възражение за нищожност на неустоечната клауза. Подобна
преценка на факти и обстоятелства с оглед евентуално претърпените вреди би била в
противоречие със задължителната съдебна практика.
Въведеното от особения представител на ответника възражение за нищожност на
процесния договор с довод за неравнопоставеност между обучаемия и изпълнителите по
договора за поръчка от 12.03.2019 г. е неоснователен. Договорът от 12.03.2019 г., сключен
от Агенция по заетостта с трети лица, има различен предмет. С него страните са уговорили
права и задължения, както и отговорности и санкции за неизпълнение на поетите по същия
задължения, различни от тези по процесния договор. Ето защо уговорената между страните
по договора от 12.03.2019 г. неустоечна клауза не може да обоснове тезата на особения
представител на ответника за нищожност на неустойката по договора от 31.05.2019 г.,
страна по който е ответника, основана на неравнопоставеност между договарящите с
Агенция по заетостта по двата договора.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че претендираната от ищеца
неустойка не е уговорена извън присъщите функции /обезпечителна, обезщетителна и
санкционна/ и не нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения, поради което не е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
С отговора на исковата молба особеният представител на ответника е направил и
възражение за прекомерност на неустойката, поддържано и в хода на устните състезания.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, когато неустойката е прекомерно
голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно
или отчасти, съдът може да намали нейния размер. Следователно неустойката може да се
5
намали при наличието на две кумулативни предпоставки: ако е уговорена за пълно
неизпълнение /както е в процесния случай/ и когато е прекомерна в сравнение с
действително настъпилите вреди. Правото за намаляване на неустойката е потестативно
право на длъжника, в тежест на когото е да докаже фактическия състав. Когато съдът намали
неустойката, дължи се намалението. Въпросът за прекомерността на неустойка, който е
свързан с възможността за намаляване на нейния размер, съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, с
оглед съотношението с претърпените от кредитора вреди от неизпълнение на договорни
задължения е съществен, но липсва законово определение на понятието „прекомерност“, а и
в доктрината няма изработени единни критерии, поради невъзможността по принцип да
съществува общовалидно правило за определяне на прекомерността - в едни случаи тя ще е
налице когато неустойката надвишава вредите десетки пъти, а в други случаи ще има
прекомерност дори неустойката да надвишава вредите само с няколко процента.
В практиката на ВКС е застъпено становището, че когато следва да се приложи
правилото на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД преценката за прекомерност на неустойката следва да се
прави във всеки конкретен случай към момента на неизпълнение на договора, чрез
съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, но във всички случаи неустойката
не трябва да се свежда до размера на вредите - неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, но освен обезпечителна и обезщетителна функция, не на последно
място, неустойката изпълнява и санкционна функция, тъй като кредиторът е в правото си да
претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са настъпили в
предвидения размер. В този случай кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял
вреда, а длъжникът ще заплати неустойка и тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение.
Следователно размерът на неустойката, намален поради прекомерност, не трябва да се
редуцира до размера на вредите, и поради това, че при приравняване на неустойката до
размера на доказаните вреди би се игнорирала санкционната функция на неустойката, а това
би обезсмислило съществуването на самата неустойка - защото вредите могат да бъдат
реализирани и по общия исков ред и без клауза за неустойка, макар и това да е свързано с
по-големи трудности при доказването. Ето защо при намаляване на неустойката поради
прекомерност не трябва да се изпуска санкционния елемент, както и това, че трябва да се
търси границата, от която започва прекомерността, а тя не може да бъде друго освен
резултативна величина между действителния размер на неустойката и претърпените вреди.
При прилагане на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД трябва да се прецени не само размера на превишението
на неустойката спрямо вредата, но и съотношението с платените суми въз основа на
договора, дали кредиторът е могъл да избегне вредите като положи грижата на добър
стопанин /чл. 83, ал. 2 от ЗЗД/, както и да се съобрази обичайната практика на уговаряне на
неустойка при договори от същия вид /в този смисъл е решение № 65/14.04.2009 г. по т.д. №
589/2008 г. на ВКС, II т. о., постановено по чл. 290 ГПК/.
Във връзка с гореизложеното съдът не споделя довода на особения представител на
ответника, наведен в хода на устните състезания, че ищецът е получил сума по проект от
бюджета на държавата и че не твърди вреди от неизпълнение. Освен, че подобно твърдение
не кореспондира с изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава искът,
същото не е съобразено и с факта, че сключеният между страните договор е възмезден, като
в него е посочена и отговорността на обучаемия при неизпълнение /чл. 30б, ал. 2, т. 4 от
ЗНЗ/.
В процесния случай размерът на претендираната неустойка е 629.72 лева /платеното
от ищеца на изпълнителя по договора за обучения на безработни лица от 12.03.2019 г.
възнаграждение в размер на 599.74 лева за обучение на ответника + 5% върху тази сума/. От
представените по делото писмени доказателства – фактура № **********/14.03.2019 г.,
фактура № **********/29.07.2019 г., справки за получените на 22.03.2019 г. и 27.08.2019 г.
съобщения от СЕБРА за одобрени плащания на бюджетен разпоредител, ведомости за
6
изплащане на стипендии и доказателства за извършените преводи на стипендии по сметката
на ответника, безспорно се установи, че Агенция по заетостта е превела по сметката на
изпълнителя „Вал Прогрес Консулт” ЕООД, ЕИК ********* сумите за обучение на
включените в него безработни лица, между които и ответника, като единичната цена за
обучението на всеки един курсист е в размер на 599.74 лева. Преведените по сметката на
ответника суми за стипендии са в общ размер на 40 лева. Изложеното дава основание да се
направи извод, че неустойката не е прекомерна в сравнение с претърпените вреди, поради
което не са налице предпоставките за нейното намаляване.
В отговора на исковата молба особеният представител на ответника е релевирал
възражение за недължимост на претендираната неустойка поради виновно неизпълнение от
страна на Изпълнителя по договора за поръчка от 12.03.2019 г. с довод, че същият не е
използвал предвидената в този договор възможност да замени неявилите се/отпаднали лица
с други съгласно т. 2.2.1 и т. 2.1.1 от същия договор. Изпълнителят обаче не само не е страна
по процесния договор от 31.05.2019 г., а и подобна възможност не е предвидена за него по
договора от 12.03.2019 г. Следователно липсва каквото и да било основание да се приеме, че
възложителят – ищец е неизправна страна по договора с ответника, както се твърди в
отговора, поради неизползвани възможности от трето лице – изпълнител по друг договор,
каквито то няма. Едва в хода на устните състезания е въведено възражение от особения
представител на ответника за недължимост на неустойката поради неполагане от страна на
ищеца на грижата на социална организация с аргумент за проявено бездействие във връзка с
предвидената възможност в т. 2.2.1 от договора за обучения на безработни лица от
12.03.2019 г. в случаите, когато има неявили се/отпаднали лица от обучение, те да могат да
бъдат заменяни с нови, като се изплати на Изпълнителя сума за действително направените
разходи. Така направеното възражение по чл. 83, ал. 2 от ЗЗД не е релевирано в подадения
отговор на исковата молба, поради което съдът няма задължение да се произнася по доводи,
които не са били своевременно и надлежно въведени в процеса. За пълнота следва да се
посочи, че в т. 2.2.1 от раздел II, т. 2, в която са изброени задълженията на възложителя /а не
на изпълнителя/ по представения договор № 001-0011-19-20037/12.03.2019 г. /л. 8 – л. 12/, е
предвидено, че в случаите, когато има неявили се/отпаднали лица от обучение, те могат да
бъдат заменени с нови, като се изплати на Изпълнителя сума за действително направените
разходи, за броя безработни лица, участвали в професионалното обучение. Предвидено е
също, че включването на нови лица се извършва при наличието на две кумулативни
предпоставки: наличие на безработни, отговарящи на изискванията за включване в
съответното обучение, и в случай, че могат да участват в минимум 80% от планираните
учебни часове. По делото няма данни така посочените предпоставки за замяна на ответника
да са били налице едновременно, респ. тази възможност да е била реално осъществима към
момента, в който ответникът е отпаднала като курсист от обучението. Действително, от
доказателствата по делото се установява, че ищецът е бил уведомен от изпълнителя с
уведомление изх. № 209/26.06.2019 г. за отпадане на ответника К.А. като курсист от
обучение от група № 33 /Оператор на компютър/ поради изчерпване на възможните 20%
отсъствия, както и че ответникът е присъствала само на първите 40 часа от общо
планираните 312 учебни часове, според представените присъствени форми. Ответникът
обаче, както се посочи по - горе, не се е позовал своевременно на разпоредбата на чл. 83, ал.
2 от ЗЗД и съответно не е доказал наличието и на другата кумулативна предпоставка -
наличие на безработен, отговарящ на изискванията за включване в обучението „Оператор на
компютър” към горепосочения релевантен момент, за да се направи извод, че възложителят
е имал възможност да замени ответника с друг курсист, но не го е сторил, респ., че
ответникът не дължи заплащане на неустойка, поради неизползване на възможността от
страна на възложителя да избегне вредите, като положи грижи на добър стопанин.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че уговорената между страните по процесния
договор неустоечна клауза е валидна, неустойката не противоречи на добрите нрави и не е
7
прекомерна, поради което не следва да бъде намалена. Ето защо искът е основателен и
следва да бъде уважен, като се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 629.72 лв., представляваща неустойка по т. 3.1. от Договор № 311-0195-19-22072 от
31.05.19 г. за неизпълнение на т. 2.2.1 от договора, ведно със законната лихва върху 629.72
лв., считано от датата на постъпване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 23.11.2020 г., до
изплащане на вземането, доколкото в т.3.3 от договора е уговорен и срок за погасяване на
задължението.
По разноските:
Предвид изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат само в
полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Направено е съответно искане за
присъждане на съдебно – деловодни разноски за внесена държавна такса и доказателства за
сторени такива в размер на 25.00 лева.
Съгласно т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора, разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в
заповедното производство. Ето защо, ответникът следва да бъде осъдена да заплати на
ищеца сторените в заповедното производство разноски в общ размер на 75.00 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К. Р. АС., ЕГН
**********, с адрес: гр. ******* дължи на Агенция по заетостта, БУЛСТАТ *********, със
седалище и адрес на управление: ******** на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от
ГПК, вр. чл. 92 от ЗЗД сумата от 629.72 лева /шестстотин двадесет и девет лева и седемдесет
и две стотинки/, представляваща неустойка по т. 3.1 от Договор № 311-0195-19-22072 от
31.05.19 г. за обучение на безработно лице по проект „Предизвикателства” на АИКБ,
включен в НПДЗ 2019 г., сключен между страните на основание чл. 30б, ал. 1, т. 1 и чл. 58а,
т. 3 от Закона за насърчаване на заетостта, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от датата на постъпване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 23.11.2020 г., до изплащане на
вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК № 633/25.11.2020 г. по ч.г.д. № 1124/2020 г. на РС – Провадия.
ОСЪЖДА К. Р. АС., ЕГН **********, с адрес: гр. ******* да заплати на Агенция по
заетостта, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на управление: ********, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК сумата от общо 75 лева /седемдесет и пет лева/ -
разноски в заповедното производство по ч.г.д. № 1124/2020 г. на РС – Провадия и сумата от
25.00 лева /двадесет и пет лева/ - разноски за внесена държавна такса за исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред ОС – Варна.
Съдия при Районен съд – Провадия: _______________________
8