Р E Ш Е Н И Е
град София, 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение - брачни
състави, II-ри въззивен брачен състав,
в съдебно заседание на седемнадесети
март,
през две хиляди двадесет и втора година,
в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ
МИТОВА въззивно гр. дело № 4410 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е въззивно - по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК), вр. чл. 127а, ал. 2 СК.
С Решение № III – 139 – 49008 от 24.02.2020
г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 20228280
от 19.10.2020 г., постановени по гр.
дело № 33111 по описа за 2019 г., Софийският
районен съд, III ГО, 139-ти състав, е отхвърлил
предявените от К.С.И., ЕГН **********, против
А.Б.Т., ЕГН **********, искове, с правно основание чл. 127а, ал. 2 от Семейния
кодекс (СК), вр. чл. 76, т. 9 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) за заместване
съгласието на бащата А.Б.Т. за пътувания на детето Г.А.Т., ЕГН **********, в държавите – членки на Европейския съюз, както и за
издаване на паспорт или друг равнозначен документ на детето Г.А.Т., по реда на
ЗБЛД, само по молба на майката К.С.И..
Ищцата К.С.И. (въззивница в настоящото производство) е останала недоволна от така постановеното
Решение и го е обжалвала с въззивна
жалба, вх. № 5044677 от 12.03.2020 г. по описа на СРС. Излага, че съдебният акт
е необоснован и несъобразен с интересите на малолетната Г.. Сочи доводи, че
отношенията й с ответника са силно конфликтни, поради което и свидетелите на
тази страна са дали недостоверни показания, на които съдът е основал изводите
си. Поддържа аргументи, че е в интерес
на малолетната Г. да пътува, тъй като така ще разшири мирогледа си. Релевира
подробни съображения в подкрепа на въззивната си жалба. Съобразно изложеното
моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и вместо него да постанови
друг, с който да уважи исковете по чл. 127а, ал. 2 СК, вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД.
Претендира присъждане на разноски за настоящото производство. Въззивницата
поддържа жалбата в хода на въззивното производство, чрез пълномощник. Представи
писмена защита по делото.
Ответникът А.Б.Т. (въззиваем
в настоящото производство) не е взел становище по въззивната жалба. Не заявява претенция за разноски за
въззивната инстанция.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна,
имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване
валиден и допустим съдебен акт.
Въззивният съд, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, и съотнесени
към релевантния закон, приема следното
от фактическа и правна страна:
При постановяване на обжалвания
съдебен акт Софийският районен съд е
приел, че детето на страните Г.Т.,
като гражданин на Република България и на Европейския съюз, действително има
право да може да пътува във всяка една държава – членка на Европейския съюз. С
оглед установената практика на ВКС, включително и задължителна такава,
обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. дело № 1/2016
г. на ОСГК на ВКС, първоинстанционният съд е обосновал, че не се установява по
делото от събрания доказателствен материал нуждата на детето да пътува в
чужбина. Съдът е кредитирал гласните доказателствени средства, събрани чрез
разпит на свидетелите на ответника - Й. и Д.., които са заявили, че изрично са
чули от самата ищца, че същата има намерение да изведе детето в Италия, където
да го остави на грижите на трети лица, които ще му подсигурят по – добър живот.
Опирайки се на доказателствения материал по делото, включително изготвените по
реда на чл. 15, ал. 6 ЗЗДт социални доклади, първостепенният съд е формулирал
извод, че целта на инициираното от майката К.С.И. производство по чл. 127а, ал.
2 СК не е да се даде възможност на детето да посети държави – членки на
Европейския съюз, а да се промени обичайното местопребиваване на детето Г.. Съдът
е отхвърлил при тази фактическа установеност и мотиви исковете на майката, с
правно основание чл. 127а, ал. 2 СК, вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД - за заместване
съгласието на бащата за пътувания на детето Г. в държавите – членки на
Европейския съюз, и за издаване на паспорт на детето, само по молба на майката.
Въззивният съд
споделя така установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд и
направените въз основа на нея обосновани изводи, като не намира основания за
изграждане на различни изводи въз основа на така приетата доказателствена
съвкупност. Освен това първоинстанционният съд е събрал всички поискани от
страните, относими и допустими доказателства и е изяснил изцяло делото от
фактическа страна. Въззивният съд препраща към тези доказателства и изводи, на
основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен акт.
Във въззивната инстанция е изготвен и приет актуален социален доклад на
компетентната Д“СП“ – “Възраждане“. При
извършеното социално проучване е събрана информация от майката – въззивницата К.И.,
която е заявила пред социалния работник, че не желае да променя местоживеенето
на детето Г.. Данни и проучване за конкретния интерес на детето да пътува извън
страната не се съдържат в приетия социален доклад. Заключението в този доклад
е, че съдът следва да вземе правилно решение в интерес на детето.
В настоящата инстанция са приети писмени
доказателства. Установи се от Служебна бележка, изх. № 168/15.03.2022 г., на
Детска градина № 48 “Братя Грим“, че детето Г. посещава подготвителна група в
същата детска градина, както и допълнителни занимания по английски език,
плуване и спортни танци. От приетите два броя разписки е видно, че детето Г.
посещава курсове по ментална аритметика, които са заплатени от въззивницата И.
и в е-мейл кореспонденция се съдържа покана за празнуване на рожден ден в
Марбея, Испания.
Посредством обсъдените писмени доказателства
не се установяват релевантни за предмета на доказване факти, а именно - нуждата
на детето Г. да напуска с конкретна цел (туристическа, образователна, здравна и пр.) територията на
Република България, придружавана от майка й – въззивницата К.И.. Съдът, по
изложената причина, не основава изводите си на посочените документи.
Въззивният съд намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Не могат да се споделят доводите на
въззивницата И. за необоснованост на изводите на първостепенния съд, поради
основаването им на недостоверни свидетелски показания и несъобразяване от
страна на съда на съществуващите конфликтни отношения между страните.
Действително, съгласно постановките на задължителното за съдилищата
Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСГК на
ВКС, когато родител – в случая ответникът А.Т., се противопоставя на пътуването
на детето в чужбина, на преценка подлежат действителните мотиви на този родител
и дали те са свързани с интересите на малолетното дете, или произтичат от
нагласите му към другия родител или от конфликти между двамата. В тази връзка
от ищцата обаче не са навеждани в хода на първоинстанционното разглеждане на
делото твърдения за конфликтни отношения с ответника, нито са ангажирани
доказателства за влошени отношения помежду им. От друга страна, ответникът Т. е
заявил в депозирания писмен отговор причините за несъгласието си дъщеря му да бъде
извеждана от страната, като за доказване на възраженията му срещу иска е
ангажирал и съответните доказателствени средства. Разпитаните в присъствието и
на другата страна по спора – въззивницата И. свидетели, еднопосочно
установяват, че лично са възприели ищцата да казва, че иска да остави детето на
отглеждане в Италия, тъй като там животът е по – добър и ще уреди бъдещето на
детето в Италия, където имала близки познати. Свидетелските показания не са оспорени от ищцата в
първоинстанционното производство, когато са разпитвани св. Д.. и св. Й.. Не са ангажирани насрещни доказателства,
посредством които да се опровергае достоверността на заявеното от свидетелите,
които са заявили пред съда лични свои впечатления за факти, които са възприели
непосредствено и при разяснена им възможност да носят наказателна отговорност за
лъжесвидетелстване. Като не е оборила установеното от свидетелите, посредством
пълно и главно доказване, въззивницата И. е пропуснала възможността да установи
фактите, от които извлича твърдените с иска благоприятни правни последици – а
именно конкретната нужда или интерес на детето от пътуване в чужбина (така напр.
не е установено детето Г. да познава близките на въззивницата в Италия, на
които самата тя желае да гостува, както и тези в Испания). Целта и
предмета на претендираното заместващо съгласие по чл. 127а, ал. 2 СК е да се решат
спорове между родителите относно определени пътувания на детето в чужбина,
съответно да се издадат и необходимите документи за пътувания на детето извън
страната, и така да се съдейства за упражняване на основното и неотменимо право
на детето да напуска пределите на страната и да се завръща в нея, да
осъществява тези пътувания с цел да се обогати, като се запознава с други култури
и да придобие впечатления от други държави. Същевременно, въззиваемият -
ответник е доказал по категоричен начин, че намеренията на ищцата са именно да
промени обичайното местопребиваване на детето Г. в друга държава, въпреки
категоричното му противопоставяне и в нарушение на чл. 123, ал. 2, изр. 1 СК. Предвид
което са обосновани изводите на първата инстанция, че са налице предпоставки за
ограничаване правото на детето да пътува извън страната - с оглед охраната на
неговия най – висш интерес.
При наличието на безспорни
доказателства за намерението на родителя да промени обичайното местопребиваване
на детето в друга държава, уважаването на иска по чл. 127а СК и заместването на
съгласието на другия родител за пътувания в чужбина, не само, че не би било в
интерес на детето, но и би довело до нарушаване на негови основни права,
поставяйки го в риск. Уместно е в тази връзка позоваването от въззивницата на
чл. 10, т. 2 от Конвенцията за правата на детето и на § 1, т. 5 от ДР на Закона
за закрила на детето, но не в посоката,
в която се прави. Именно най – добрият интерес на детето, неговата закрила
и безопасност и уязвимо положение, правото му да се отглежда в семейната среда
на родителите му и нуждата от редовен и съществен контакт с родителя, който не
упражнява пряко родителските права, налагат в определени хипотези ограничаване
на едно право, за да се съдейства
за съхраняване на други
основни и неотменими права на детето. В тази връзка не е налице и твърдяното от
въззивницата накърняване на правото, установено с чл. 8 ЕКЗПЧОС на зачитане на
личния и семейния живот. Последното, в хипотезата, когато негов субект е
дете, съгласно стандартите на ЕСПЧ
следва да се тълкува във връзка с Хагската конвенция за гражданските аспекти на
международното отвличане на деца и Конвенцията на ООН за правата на детето. В
контекста на Хагската конвенция е презумпцията, че неправомерното прехвърляне
на дете е вредно само по себе си и, че предишното положение трябва да се
възстанови във възможно най - кратък срок, за да се избегне юридическото
затвърждаване на неправомерната ситуация. Ето защо при наличие на доказателства,
че намерението на ищцата е да промени обичайното местопребиваване на
малолетната Г. в друга държава, при категоричното противопоставяне на бащата на
детето за целената промяна, съдът, преценявайки потенциалния риск от
неправомерното му отвеждане, дължи именно отхвърляне на така предявените
искове. Правилни са мотивите на първата инстанция, че разрешаването на спорове
относно промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга държава са
извън предметния обхват и целите на исковете по чл. 127а, ал. 2 СК.
Следователно, отхвърляйки предявените
искове от К.И., с правно основание чл. 127а, ал. 2 СК, вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД, първата
инстанция не е осъществила непропорционална намеса в правото на детето
свободно да напуска пределите на страната и да се завръща в нея, прогласено
както с текста на чл. 35 от Конституцията на Република България, така и чл. 3,
§ 2 ДФЕС, противно на доводите на въззивницата.
Съобразно изложеното и поради съвпадане изводите на първата
и въззивната инстанция, обжалваното решение, като правилно, следва да бъде
потвърдено.
По разноските за въззивното производство.
При този изход на въззивното
производство и по арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивницата К.С.И. разноски не
следва да бъдат присъждани.
Въззиваемият А.Т. не е заявил искане
за разноски и въззивният съд не следва да се произнася по този въпрос.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № III – 139 – 49008 от 24.02.2020
г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 20228280
от 19.10.2020 г., постановени по гр.
дело № 33111 по описа за 2019 г. на Софийски
районен съд, III Гражданско отделение, 139-ти състав.
ОСТАВЯ без уважение искането на К.С.И. за присъждане на разноски за настоящото производство, като неоснователна.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.