Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 04.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д”
въззивен състав в
публичното заседание на единадесети юни през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Поля Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 13864 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 53147 от 06.03.2017 г.
по гр.д.№ 11037/2016 г. по описа на СРС, ГО, 125 състав съдът е признал за установено по предявените от „Ц.К.Б.“ АД, ЕИК *******със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „*******против Н.И.Д., ЕГН ********** и Г.Е.Г., ЕГН **********, че Н.И.Д.
и Г.Е.Г. дължат солидарно на „Ц.К.Б.“
АД сумата от 11 107,65 лв.,
неплатена главница по договор за потребителски кредит от 10.11.2011 г., ведно
със законна лихва за периода от 16.10.2014 г. до изплащане на вземането,
възнаградителна лихва в размер на 216,98
лв. за периода от 20.06.2013 г. до 15.10.2014 г., мораторна лихва в размер
на 2 374,74 лв. за периода от
21.05.2013 г. до 15.10.2014 г., за които суми по гр.д.№ 56123/2014 г. на СРС,
125 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. С решението Н.И.Д. и Г.Е.Г. са осъдени да заплатят
на „Ц.К.Б.“АД сторените по делото разноски, а именно: сумата 946,47 лева за
заповедното производство и сумата 765,41 лева за исковото производство.
Недоволни от
решението, с което установителните искове с
правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 430 от ТЗ са уважени са останали
ответниците в първоинстанционното производство Г.Г. и Н.Д., които в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК
го обжалват при твърденията, че решението е
изцяло неправилно, постановено в нарушение на процесуалноправните разпоредби.
По-конкретно твърдят, че първоинстанционния съд не е съобразил платените от
ответниците суми след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Не е прогласил нищожността на посочените от тях клаузи като противоречащи на
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Твърди се незаконосъобразност на
решението, поради факта, че съдът не е съобразил, че ответниците не са
извършили разпореждане за прехвърляне на исковата сума по друга сметка на
ответниците. В съдебно заседание въвеждат възражения, че решението е неправилно
и поради факта, че първостепенния съд неправилно е счел вземането за изискуемо,
без да съобрази, че са оспорили освен получаването на пратката от тяхна страна,
а и самото й съдържание. Заявява, че волеизявлението на банката да направи
вземането за предсрочно изискуемо не е
достигнало до адресатите, тъй като пратката е върната като непотърсена. Искането
им към въззивната инстанция е да отмени решението и да отхвърли установителните
искове. Претендира разноски по чл. 38 от ЗАдв.
Въззиваемата страна - „Ц.К.Б.“АД,
чрез процесуалния си представител адв. З.оспорва жалбата по съображения,
изложени в писмен отговор от 21.06.2017 г., с който въззивната жалба се оспорва
по подробно изложени съображения. По-конкретно поддържа, че сметката на
ответницата е заверена със сумата от 13 000 лева, което е надлежно
доказано в производството пред СРС и съобразно събраните по делото
доказателства, вкл. ССчЕ. На следващо
място счита, че в договора страните са договорили фингирано връчване на
съобщенията, поради това намира, че банката надлежно е уведомила длъжниците за
предсрочната изискуемост на вземането. Претендира разноски по списък.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по
допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е
произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; №
95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по
гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на
ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е
основание за касиране на въззивното решение.
В случая
обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен
съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и
компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на
процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в
обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни при правна
квалификация чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК вр.430 от ТЗ – за дължимост на суми,
предоставени от ищеца „Ц.К.Б.“ АД на ответника Н.Д. по Договор за потребителски кредит
с № 91900КР-АА-5923 от
10.11.2011 г.
Производството
се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена
в полза на ищеца и предвид разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за ищеца
е налице интерес от търсената защита и производството се явява процесуално
допустимо.
При така предявените установителни искове в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на неговото право да получи плащане на процесната
сума, като установяването на фактите, пораждащи това негово право, следва да
бъде главно и пълно.
Обжалваното решение е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка за наличието на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит с № 91900КР-АА-5923 от 10.11.2011 г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 12 000 лв., като в договора е посочено, че същият се сключва и с Г.Е.Г., като поръчител, който се предоставя по картова разплащателна сметка с IBAN *** /чл. 2, ал. 1/, а кредитополучателят се задължава да заплаща на банката ежемесечни погасителни вноски, които се формират от получения кредит и лихва /чл. 3, ал. 1/, падежите и размерите на които са посочени в приложение към договора съставляващо погасителен план. Пред СРС е приложен и Погасителен план, подписан от трите страни по делото и договора, в който е посочен размер на главница, лихва и месечна вноска, както и падежа на всяко вземане. Видно от приложено от ищеца извлечение от банкова сметка ***.11.2011 г., с IBAN ***, титуляр по нея е Н.И.Д. и на тази дата по тази сметка е постъпила сумата 12 000 лева с посочено основание за постъпване на сумата: „усвояване на кредит 91900КР-АА-5923“. Това се установява и от неоспорената от страните и приета от СРС съдебно-счетоводна експертиза, поради което настоящия съдебен състав споделя извода на СРС, че ищецът е изпълнил задължението си да предостави паричната сума на разположение на ответницата. По делото е представен и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, който ответницата Д. е подписала, като в него е посочена информация за общият размер на сумата, която се предоставя, общият размер на сумата, която се връща, ведно с всички разходи по кредита, включително размер на главница, лихва и такса, която е удържана, размерът на лихвата, която следва да се плати, годишен процент на разходите, метод на изчисляване на възнаградителната лихва.
По посочената банкова сметка ***ащания
на дължими вноски по отпуснатия кредит, видно от приетите пред СРС писмени
документи и платежни нареждания. В тази връзка настоящия съдебен състав намира,
че това по своята същност представлява признаване на задължението й за
погасяване на кредита. Тези плащания от страна на ответницата не са били
ежемесечни, вписването в платежните документи на основанието за плащане, в нито
един документ не е посочено вноска с какъв падеж се плаща, поради което и
правилно СРС е приел, че е приложима спрямо тях разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно
даденото разрешение в т. 18 на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит,
става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката - кредитор следва да е
обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на
обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 на Закона за кредитните институции или на
обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни
правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. В писмения документ
кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника,
но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост
следва да е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането
настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните
предпоставки, обуславящи изискуемостта. Предсрочната
изискуемост на кредита не настъпва автоматично при спиране на плащанията на една
погасителна вноска. Наличието на обективната предпоставка е необходимо, но не е
достатъчно условие за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем. Отнемането
на преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в полза
на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога, принадлежи изцяло на
титуляра на това право, от което следва, че настъпването на предсрочната
изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта -
неизпълнението на длъжника по отношение на една погасителна вноска и нарочно
волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока му. Изложеното
позволява да се направи извода, че предсрочната изискуемост не възниква по
право от обективния факт на неизпълнението по отношение на една погасителна
вноска, доколкото настъпването й е кумулативно обусловено и от упражняването на субективното правомощие на кредитора.Законодателят не
предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по
договорните правоотношения. Начинът на удостоверяване на връчването на
документа е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за
уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в договора между страните. В
случай, че в договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция
между страните, редовността на връчването на уведомлението на кредитора за обявяване
на предсрочна изискуемост на вземането се преценява според клаузите на
договора. При тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД би следвало да
се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели
ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, като
препятства евентуално недобросъвестно поведение на получаващата страна. В
хипотезите на уговорен между страните начин за размяна на кореспонденция, положените
от кредитора усилия по откриване на длъжника за връчване на документа, съдържащ
волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост на вземането, подлежат
на преценка при оспорване на фактите и обстоятелствата, посочени в договора,
които са от значение за редовното уведомяване на длъжника за обявяване на
предсрочна изискуемост на вземането по кредита и съответно за момента на
нейното настъпване. Според настоящият
съдебен състав не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора
за кредит, тъй като банката не е представила доказателства за връчване на
уведомлението за предсрочна изискуемост. Представено е известие за
доставяне на уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост по договора,
адресирано до Н.Д. и уведомление, адресирано до Г.Г. - и двете, върнати с
отбелязване от „Български пощи“ ЕАД, че пратката
не е потърсена от получателя. И двете уведомления са изпращани на
посочените от ответниците в договора адреси. От една страна, представеното
известие е оспорено като доказателство, тъй като не удостоверява, че
съдържащото се в пощенската пратка е уведомление за предсрочна изискуемост на
кредита", а от друга, че пощенското известие удостоверява единствено и
само, че такъв документ не е достигнал до знанието му.
Според
уговорката в чл. 13, ал. 2 от договора „всички съобщения до страните се смятат
правилно адресирани, ако са изпратени на постоянния или настоящия адрес,
посочени в началото на договора, като всяка от страните е длъжна да осигури
получаването на съобщения, изпратени до нея от другата страна в посочения
адрес. Страните се съгласяват, че в отношенията помежду им, уредени от този
договор, всяко изпратено съобщение с препоръчано писмо с обратна разписка,
писмо с обратна разписка или телеграма, ще се счита получено на датата,
отбелязана от пощенската служба или доставчика, че писмото, телеграмата или
известието за тяхното получаване, е било доставено на адреса, независимо дали е
било получено фактически или не, или същото не е потърсено, и ще поражда правни
последици, свързани с получаването“. Тълкуването на договорната клауза по
правилата на чл. 20 ЗЗД налага извода, че страните са определили способи за
връчване на кореспонденция, както и
задължение за всяка от страните да съобщава на другата страна при настъпила
промяна на адреса, посочен в договора. Съобщение, изпратено на адрес, който не
е променен, като не е удостоверено доставянето му, не се счита за получено. При
липса на ясно разписани в договора правила относно предпоставките, при които
кредиторът може да счита, че опитът му за връчване представлява полагане на дължимата
грижа и при липса на изрично обвързване на неуспешния опит за връчване с конкретни
последици за получаващата страна, настоящият състав приема, че договорната клауза
не предвижда фингирано връчване на съобщения. По тези съображения съдът приема,
че волеизявлението на кредитора не е достигнало
до длъжника и съответно не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора
за кредит.
Първостепенния съд
е приел, че е налице неизпълнение на задълженията на кредитополучателя да
погасява вноските по кредита с падежи от 20.06.2013 г. до 20.09.2014 г., като е
приел, че ищецът преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК е упражнил
валидно правото си да трансформира кредита в предсрочно изискуем.
Това становище
не се споделя от въззивния съд. Това е така, тъй като с разрешението прието в ТР № 8/2017 от 02.04.2019 г. на ВКС, ОСГТК е допустимо предявения по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ. След като се приема, че съществуването на вземането се установява към
момента, в който се формира сила на присъдено нещо, а не към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, искът по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания към датата, към
която се формира сила на присъдено нещо. Решението на съда трябва да отразява
правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене.
С оглед диспозитивното начало в гражданския процес и предвид факта, че
кредитора претендира падежиралите вноски до момента на подаване на заявлението
за издаване на ЗИ по чл.417 въз основа на документ – 16.10.2014 г.
установителните искове следва да бъдат уважени в предявения размер.
Предвид
изложеното и поради съвпадане на крайните изводите на двете съдебни инстанции в
упражнение на правомощията си по чл.271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.
С оглед изхода
на делото на въззивниците не следва да бъдат присъдени сторените пред
настоящата инстанция разноски. На въззиваемата страна се дължат разноски в
размер на 900.00 лв., като съдът намира за неоснователно направеното възражение
за прекомерност на адв.възнаграждение с оглед правната и фактическа сложност на
делото, както и материалния интерес.
При тези
мотиви, Софийски градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 53147 от 06.03.2017 г. по
гр.д.№ 11037/2016 г. по описа на СРС, ГО, 125 състав, с което съдът е признал за установено по
предявените от
„Ц.К.Б.“ АД,
ЕИК *******със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „*******против Н.И.Д.,
ЕГН ********** и Г.Е.Г., ЕГН **********, че Н.И.Д. и Г.Е.Г. дължат солидарно на
„Ц.К.Б.“ АД сумата от 11 107,65 лв., неплатена главница по договор за
потребителски кредит от 10.11.2011 г., ведно със законна лихва за периода от
16.10.2014 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на
216,98 лв. за периода от 20.06.2013 г. до 15.10.2014 г., мораторна лихва в
размер на 2 374,74 лв. за периода от 21.05.2013 г. до 15.10.2014 г., за които
суми по гр.д.№ 56123/2014 г. на СРС, 125 състав е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, вкл.в частта за разноските.
ОСЪЖДА Н.И.Д., ЕГН ********** и Г.Е.Г., ЕГН ********** да заплатят на
основание чл.78, ал.3 от ГПК на „Ц.К.Б.“ АД, ЕИК *******със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул. „*******разноски пред настоящата инстанция в размер
на 900.00 лв., платено адвокатско възнаграждение.
Решението
не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.