№ 1076
гр. Варна, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Ивелина Владова
мл.с. Елица Н. Желязкова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от мл.с. Елица Н. Желязкова Въззивно
гражданско дело № 20243100501288 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 36651/08.05.2024 г. по описа на
ВРС, подадена от Т. П. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***
срещу Решение № 784/08.03.2024 г., постановено по гр.д. № 5432/2022 г. по
описа на ВРС, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Д. И. М., ЕГН
**********, сумата в общ размер на 2156 лева и на З. И. М., ЕГН **********,
сумата от 1540 лева, представляващи обезщетение за едноличното ползване от
въззивника на съсобствен на страните имот, представляващ гараж, находящ се
в гр. Варна, ул. „З.“ ***, съобразно квотата им в съсобствеността, за периода
22.11.2017 г. - 22.11.2022 г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 22.11.2022 г. до
окончателното заплащане на сумите, на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на
първоинстанционния акт поради неправилно приложение на материалния
закон. Въззивникът твърди, че по отношение на процесния гараж не е налице
съсобственост между страните по спора. Излага, че съгласно решение за делба
по гр.д. № 31/1983 г. по описа на ВРС едноличен собственик на имота е бил
общият наследодател И.С.М., като Ж. М. /майка на ищците/ не притежава дял
от имота. Наред с това твърди, че през 2001 г. И.М. е прехвърлил на сина си от
първия брак – С. М. 1/3 идеална част от поземления имот, както и 1/3 ид. ч. от
изградената в него сграда и целия гаража, поради което, счита, че
съсобственост по отношение на гаража няма. С оглед горното счита, че не е
налице първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Отделно
1
твърди, че в решението не е обсъден въпросът относно размера на квотите в
съсобствеността. Оспорва извода на първоинстанционния съд за еднолично
ползване на гаража от нейна страна чрез трето лице, доколкото не е имало
сключен договор за наем. Твърди, че представения по делото договор за наем
касае жилищната сграда в имота, но не и гаража, за чието лишаване от
ползване ищците претендират заплащане на обезщетение. Жалбоподателката
сочи, че гаражът е бил съсобствен между нея и починалия й съпруг С., но
въпреки това е бил използван за съхраняване вещите на общия на страните
наследодател - И. М.. Излага, че достъп на ищците до процесния гараж никога
не е отказван, но същите не са проявили желание да го ползват именно защото
знаят, че нямат дял в съсобствеността, а по отношение на къщата и
постройките, защото същите са в неугледен вид и се рушат. Твърди, че според
двете вещи лица гаражът не може да се ползва, като само на това основание
счита, че искът е следвало да се отхвърли. Излага, че е наследник на С. М., в
качеството си на преживяла съпруга, като твърди, че по делото не са
конституирани децата им Виргиния и И.М., които също са наследници на С.
М.. Твърди, че не става ясно как съдът е достигнал до извод за еднолично
ползване на имота от нейна страна за период 22.11.2017 г. – 11.01.2020 г.
/когато е починал съпругът й/, доколкото в поканите за заплащане на
обезщетение, изпратени от ищците, е посочено, че имотът се е ползвал заедно
със съпруга й С. М.. Моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на
иска. Претендира разноски.
Становището на въззиваемите Д. М. и З. М., изразено в отговора на
въззивната жалба, е за нейната неоснователност. Оспорват възражението на
насрещната страна за липса на съсобственост между страните по отношение
на процесния гараж, като твърдят, че това обстоятелство е обявено за
безспорно в доклада по делото пред първата инстанция. Излагат, че в отговора
на исковата молба ответницата не е оспорила наличието на съсобственост,
като дори я е признала. Твърди се, че гаражът е бил построен в имота на
общия наследодател И. М. по време на брака му с майката им - Ж. М., поради
което и се доказва, че същият е бил в режим на съпружеска имуществена
общност. Сочи се, че дяловете на страните са определени съобразно
последиците на прехвърлителната сделка от 2001 г., по силата на която И. М. е
прехвърлил на сина си от първия брак - С. М. 1/3 идеална част от имота, ведно
с 1/3 идеална част от построените в него жилище, маза и гараж срещу
задължение за издръжка и гледане. Обстоятелството, че процесният гараж е
съсобствен между страните, въззиваемите твърдят, че се установява и от
подадена приживе от С. М. декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която изрично е
декларирал гаража, като съсобствен с ищцата Д. М.. Излагат, че квотите в
съсобствеността се установяват от приложените по делото документи, а
именно – нотариални актове, удостоверение за наследници и граждански брак.
По отношение на въпроса за едноличното ползване на гаража от страна на
ответницата Т. М., въззиваемите сочат, че с молба, връчена лично на С. и Т. М.
на 28.11.2005 г. ищцата Д. М. изрично е поискала достъп до целия имот, вкл. и
гараж, като в отговор на това С. М. е посочил, че не ползва лично имота, а в
него има наематели.
Твърди се, че изричното признание за ползването на имота от наематели,
както и фактът, че същият впоследствие е отдаван за безвъзмездно ползване
на трето лице категорично води до извод за личното му ползване от
ответницата и починалия й съпруг - С. М.. Въззиваемите сочат, че от
показанията на св. К.М., която живее в имота от 24 г., се установява, че
2
първоначално имотът й е предоставен за ползване от С. М., а впоследствие и
от съпругата му Т. М.. Установява се още, че свидетелката ползва не само
жилищната постройка, но и гаража, доколкото последната твърди, че има
достъп до него откъм двора, както и че там държи велосипеда си и ползва
намиращата се там пералня. Твърдят, че от показанията е видно, че след
смъртта на С. М., договорните отношения са продължили с неговата съпруга –
ответницата Т. М., което доказва, че последната осъществява фактическа власт
върху имота. Оспорват се твърденията във въззивната жалба, че ответницата
не ограничава достъпа на ищците до гаража. Считат, че от показанията на
свидетел М. се установява, че същата ползва целия втори етаж от къщата,
мястото пред нея, както и гаража, като твърденията й че всичко е отворено и
има свободен достъп до обектите, въззиваемите приемат за необосновани.
Твърдят, че тези показания противоречат на дадените от св. Р., който сочи, че
имотът е ограден и заключен, вкл. гаража и дворната врата. Предвид горното
считат, че макар ответницата да не осъществява лично фактическа власт върху
гаража, то същата ограничава достъпа на ищците до него, като са допуснати
от нея и съпруга й трети лица в обекта. Оспорват твърденията, че процесният
гараж не може да се ползва като такъв, като се позовават на заключението по
повторната СТЕ. По отношение на изложеното във въззивната жалба, че не
всички съсобственици на имота са конституирани като страни по делото,
въззиваемите излагат, че надлежни страни в производството по чл. 31, ал. 2 ЗС
са единствено лишеният от ползване съсобственик и този, който му пречи да
ползва имота. Молят въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение потвърдено. Претендират разноски.
В съдебно заседание въззивникът, чрез процесуален представител
поддържа жалбата си.
Въззиваемите, чрез процесуален представител, оспорват жалбата,
поддържат подадения писмен отговор.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, а в условие на
евентуалност иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС.
В исковата молба ищците навеждат следните фактически твърдения:
Страните са съсобственици на гараж, находящ се на адрес гр. Варна, ул.
З. ***, с площ от 21кв.м., а по скица 30кв.м. По силата на НА № 161, том VI,
дело № 1427/1955г. баща им - И. М., придобил собствеността върху 433 кв.м.
лозе в гр. С., м-ст Ч.. През 1972 г. му бил издаден билет за строеж №
44/21.02.1971 г., с който било разрешено да построи в парцел № 2879 в гр.
Варна, ул. „Б.П.“ 2а гараж с площ 21 кв.м. С решение от 15.04.1983 г. по гр.
дело № 31/1983 г. на ВРС била извършена делба, като в дял на И. М. било
поставено дворно място с площ 433кв.м, представляващо имот пл. № 2879 по
плана на 17 подрайон на гр. Варна. Твърди се, че към тази дата гаража е бил
построен, което е станало по време на брака на баща им с майка им — Ж. М.,
сключен през 1970 г. През 2001 г. с НА № 84, том I, рег. № 2377, дело №
90/2021г., баща им прехвърлил 1/3 ид. част от гаража срещу задължение за
издръжка и гледане на сина си от първия брак — С. М., който от своя страна
бил в брака с ответницата по делото. След смъртта си И. М., починал на
30.08.2005 г., оставил за свои наследници съпруга — Ж. М. и деца - Д. М., З.
М. и С. М.. Твърди се, че по този начин притежаваните от него 2/3 ид. части от
гаража били съсобствени, както следва: 5/8ид. части за съпругата Ж. М. и по
1/8 ид. част за всяко от децата. Останалата 1/3 ид. част била собствена на С. и
3
Т. М. в СИО по силата на прехвърлителната сделка от 2001 г.
След смъртта на Ж. М., починала на 04.11.2021 г., ищците придобили по
7/24 ид. части всеки от тях, от които 2/24 по наследство от баща им и по 5/24
по наследство от майка им. Сочат, че след смъртта на баща им, брат им — С.
М., заедно със съпругата си - ответницата Т. М. установили еднолично
фактическа власт върху имота, предмет на сделките, обективирани в
Нотариалан акт № 92/1986г. и Нотариален акт № 84/2001г., вкл. и върху
постройките в него, като не ги допускали в имота, който бил заключен и
ограден. Сочи се, че през 2005 г. ищцата изпратила нот. покана рег. № 16539,
том I, акт № 172/17.11.2005 г., връчена лично на С. М. и Т. М. на 28.11.2005 г.,
с която бил поискан достъп до съсобствените имоти, вкл. и до гаража, както и
било отправено искане за заплащане на обезщетение. С нот. покана рег. №
17408, том I, акт 180/05.12.2005г. било отговорено, че в имота има наематели.
По повод на отговора било образувано гр. дело № 6626/2006г. по описа на
ВРС, 20 с-в за заплащане на полагащата се част от получавания наем от
жилищната сграда. В хода на производството били представени договори за
наем и анекс от 01.04.2007г., с които имотът се предоставял срещу
поддръжката му. Достъп до имота не бил осигурен и до момента, като в него
се намирало лицето К.М., допусната от С. М. и съпругата му.
През 2011 г. С. М. и Т. М. завели и гр. д. №10811/2015г. по описа на ВРС,
11 с-в за делба на съсобствените имоти. С отговора на ИМ ищцата и майка й
— Ж. М. отправили претенция по реда на чл. 344 ал. 2 ГПК, уточнена с молба
с вх. № 44676/25.08.2016г. Твърди се, че отговорът е получен от адв. Г. Я. на
19.08.2016 г., а уточнителната молба на 19.09.2016 г. Сочи се, че най- късно на
14.10.2016 г., датата на открито съдебно заседание, на която е докладвана
молба с вх. № 44676/25.08.2016г., С. М. и Т. М. са били уведомени за искането
на Ж. М. за заплащане на обезщетението за едноличното ползване на гаража.
Сочи се, че искането от страна на ищцата Д. М. е отправено още с нот. покана
от 2005 г., потвърдена с молба с вх. № 44676/25.08.2016г, депозирана по гр.д.
№10811/2015г. по описа на ВРС, 11 с-в. Впоследствие делото било прекратено.
Твърди се, че след смъртта на С. М., същият е оставил за свои наследници -
съпруга Т. М. и деца - И. и В. М. при равни квоти по отношение на
наследствената му 1/12 ид. части от гаража. Сочи се, че след смъртта му
достъпът до имота продължава да се ограничава от Т. М.. Искането е за
уважаване на исковите претенции и за присъждане на разноски.
В писмен отговор ответницата Т. М. оспорва иска като неоснователен.
Сочи, че квотите на заявената съсобственост са различни, както и че гаражът
не е придобит в режим на СИО между общия наследодател И. М. и майката на
ищците Ж. М.. Твърди, че до смъртта си през 2005 г. И. М. е отдавал под наем
целия поземлен имот, ведно с гаража и стопанските постройки, което било
факт, установен по гр.д. № 6626/2006г. по описа на ВРС.
На 01.09.2005г. С. М. сключил договор за наем с К.М. само за една стая,
но не и за съществуващия гараж. След смъртта на наследодателя И. М. през
2005г., наследниците предприели действия за възлагане на ПИ на инвеститор.
Сочи се, че никой, вкл. и ищците, не предприемал действия по поддръжка на
имота, което наложило и скл. на договор с наемател с цел поддържането му.
Този договор обаче не вкл. и гаража. Оспорва се твърдението, че С. М. е
ползвал еднолично гаража, като достъпът на ищците до имота не бил
променян никога и бил свободен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе
4
предвид становищата и доводите на страните, прие за установено
следното от фактическа страна:
От представения по делото нотариален акт № 161, том VI, дело
№1427/1955 г., се установява, че И. С.ов М., наследодател на ищците, е
придобил собствеността върху 433 кв. метра ид. части от лозе, находящо се в
град С., местност „Ч.“.
Видно от удостоверение за граждански брак на 23 май 1970 г. И. С.ов М.
е сключил брак с Ж. З.ева С.ова – майка на ищците. През 1971 г. на И. С.ов М.
е издаден билет за строеж, съгласно който му се разрешава да построи в
парцел № 2879 в гр. Варна на ул. „Б.П.“ 2а, гараж с площ от 21 кв. метра.
С решение от 15.04.1983 г. по гр. дело № 31/1983г. по описа на ВРС е
извършена делба, съгласно която на И.М. се предоставя в дял дворното място,
находящо се в гр. Варна, ул. „Б.П.“ ***, представляващо имот пл. № 2879 по
плана 17 подрайон на град Варна с площ от 433кв.м., представляващо дял I по
скицата на вещото лице арх. З., неразделна част от решението. Видно от
представената скица и заключението на вещото лице в дворното място,
поставено в дял на общия наследодател И.М., има построени жилищна сграда,
гараж и стопански постройки.
С нотариален акт № 92, том VI, дело № 1746/1986 г. И. М. със
съгласието на съпругата си Ж. М. дарява на сина си С. М. и на дъщеря си Д. М.
на всеки от двамата по 1/3 идеална част от дворно място, цялото с площ от
433кв.м, находящо се в гр. Варна, ул. „З.“ *** /бивша улица „Б.П.“ ***/,
съставляващо пл.№ 2879-а, кв. 9, по плана на 17 подрайон – Варна, заедно с по
1/3 идеална част на всяко едно от децата от построената в него къща.
От представения по делото пред ВРС нотариален акт № 84, том I, peг. №
2377, дело № 90/2001 год. на нотариус Р.К., се установява, че И.М. е
прехвърлил ⅓ ид.част от дворното място, цялото с площ от 433кв.м, ведно с
1/3 идеална част от построените в същото дворно място, жилище с площ от 50
кв.м., маза с площ от 50 кв.м. и гараж с площ от 24 кв.м. на сина си С. И. М.
срещу издръжка и гледане по време на брака му с Т. М..
От представената по делото пред ВРС нотариална покана peг. № 16539,
том 1, акт. № 172 от 17.11.2005 г., връчена лично на С. М. и Т. М. на 28.11.2005
г. /видно от разписки за връчването й на л.24 и 25 по делото на ВРС/, се
установява, че Д. М. е отправила покана до С. и Т. М. да й бъде предоставен
достъп до съсобствения им имот, находящ се на ул. „З.“ ***, ведно с
намиращия се в него гараж, както и е поискала да й заплащат обезщетение за
лишаване от правото й на ползване в размер на 250 лева месечно, считано от
получаване на поканата.
С нотариална покана peг. № 17408, том 1, акт.180 от 05.12.2005г. (л.26 по
делото на ВРС) С. М. е уведомил Д. М., че не ползва лично процесния имот, а
в същия има наематели.
По делото е представено и Решение № 1412/14.05.2007 г., постановено
по гр.д. № 6626/2006 г. по описа на ВРС, с което С. М. е осъден да заплати на
Д. М. сумата от 375.00 лева на осн. чл. 30, ал. 3 ЗС.
В производството по гр. дело № 10811/2015 г. на ВРС, образувано от С.
М. и Т. М. за делба на процесните имоти, находящи се в град Варна, ул. „З.“ 2а,
Ж. З.ева М. (майка и наследодател на ищците) е релевирала искане до С. М. и
Т. М. за заплащане на месечно обезщетение за еднолично ползване от тях на
съсобствените им имоти, вкл. гаража. Искането за заплащане на обезщетение
5
е уточнено с молба вх.№ 44676/2016 г., която е връчена на С. и Т. М. на
19.09.2016 г. видно от разписка за връчено съобщение /л. 43 по делото на
ВРС/.
Пред първата инстанция е представен и договор за наем от 2005 г.,
сключен между С. М., в качеството му на наемодател, и наемател К.М., от
който е видно, че се отдава под наем 10 кв.м. жил. площ в недвижим имот в
град Варна, ул. „З.“ 2а, като наемната цена е в размер на 40 лева. Посочено е,
че предаването на имота на наемателя ще бъде извършено на 01.09.2005 г. С
Анекс от 01.04.2007 г. към договора за наем между С. М. и К.М. е уговорено,
че наемателят няма да заплаща наемна цена, а вместо това се задължава да
поддържа имота за своя сметка.
По делото са ангажирани гласни доказателствени средства в полза и на
двете страни.
Допуснатият на ищците свидетел - В.Р.Р., излага, че познава ищците от
около двадесет години и знае, че същите притежават гараж в гр. Варна, който
се намира на ул. „З.“ 2А, но не могат да го ползват, доколкото същият се
ползва от наематели по сведение на Д. М.. Свидетелят сочи, че е виждал хора в
имота през последните 6-7 години. Твърди, че преди две години е посетил
имота заедно с Д. М., като е видял мъж, който е заключвал гаража отвън, при
което ищцата е попитала мъжа какво прави, а той е извикал жена, която е
излязла навън и е отговорила на Д. М., че има споразумение с Т. М., съответно
не е допуснала ищцата до имота. Свидетелят сочи, че гаражът отвън е
заключен с катинар.
Допуснатият на ответника свидетел - К.Б. М. излага, че живее на втори
етаж от къщата, която се намира в град Варна на ул. „З.“ 2а. Твърди, че живее
там от 1999 г. Излага, че гаражът в периода от 1999 г. до 2005 г. се е ползвал от
друг наемател, като след този период е необитаем. Сочи, че гаражът има
отделна част, пригодена като кухня, както и перално помещение в задната
част, което използва, за да пере. Твърди, че в договора, по силата, на който
обитава имота, било описано, че може да ползва етаж от къщата, но С. М. й
разрешил да ползва и пералното помещение в гаража. Излага, че влиза там
през двора, като на предната страна на гаража имало катинар. Освен, че
ползва пералното помещение, свидетелката твърди, че в гаража държи
колелото си. Излага, че първоначално договорът е бил сключен със С. М.
срещу задължение за поддръжката на имота, като след смъртта му уговорката
е останала с Т. М.. Към момента поддържа къщата, за да не се роши и освен
това така не влизат бездомни хора. Твърди, че двора не е заключен и всеки
може да влезе в него.
Пред първата инстанция е допуснато провеждане на две съдебно-
технически експертизи. Според заключението по първата СТЕ на вещото лице
инж. А. процесният гараж не може да се ползва като такъв, а единствено като
склад, поради това, че входът за помещението е само откъм двора, а външните
врати на гаража не могат да се отварят. Вещото лице в съдебно заседание
уточнява, че вратите на гаража са метални, корозирали и че не могат да се
отварят. Заявила е, че при огледа на процесния гараж не е направила опит да
се отворят вратите, както и че достъп й е бил осигурен от жена – наемател на
къщата. Според заключението пазарният наем за помещението, което може да
се използва само за склад, е в размер на 30 лева за периода от 22.11.2017 г. до
края на 2019 г., а за периода от 2020 до 22.11.2022 г. е в размер на 55 лева
месечно.
6
Допуснато е провеждане и на повторна СТЕ, от заключението, по която
се установява, че гаражът е използвам, същият не е в добро съС.ие, но вратите
му могат да се отварят. Вещото лице е съобразило, че поради стеснение на
улицата пред гаража същият може да се използва от по-малки автомобили и
мотоциклети, което обстоятелство е съобразено при определяне на средния
пазарен наем. Според експерта дължимата сума от ответника по делото на
ищцата Д. М. е в размер на 3 792.42 лева при притежавани от нея 7/12 ид.
части от гаража, а за ищеца З. М. при квота 5/12 ид. части вещото лице е
определило сумата в размер на 2837.44 лева.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат
следните правни изводи:
Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС, всеки съсобственик може да си служи с
общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на
другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Според ал. 2 на
чл. 31 ЗС, когато общата вещ се използува лично само от някои от
съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е специална хипотеза на забраната за
неоснователно обогатяване. Право да ползва общата вещ има всеки един от
съсобствениците. Фактът, че само един от тях, ползва сам цялата вещ или
част, която е в повече от дела му, води до обогатяването му за сметка на
неползващия съсобственик. Съгласно задължителните указания, дадени с ТР
№ 7/2012г. на ОСГК на ВКС задължението за заплащане на обезщетение от
страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено
поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик.
От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече
срокът на общата петгодишна погасителна давност.
В настоящото производство ищците следва да установят, че с
насрещната страна са съсобственици на вещта, своя дял от съсобствената вещ,
ползването й от ответника по начин, който препятства ищците да упражняват
фактическа власт според дела си; възпрепятстването от ползване да се е
осъществило през исковия период, достигнала до ответника покана за
заплащане на обезщетение, както и неговия размер.
С оглед събраните доказателства по делото безспорно се установява, че
страните са съсобственици на процесния гараж, като оплакването във
въззивната жалба за липса на съсобственост е неоснователно, като следва да
бъде отбелязано, че възраженията в тази насока са преклудирани, доколкото
фактът на съсобственост между страните е признат с отговора на исковата
молба.
През 1955 г. общият наследодател на страните – И. М. е придобил
собствеността върху 433 кв. метра ид. части от лозе, находящо се в град С.,
местност „Ч.“. Впоследствие през 1972 г. му е бил издаден билет за строеж на
гараж в същото място.
От постановеното решение за делба по гр. дело № 31/1983г. по описа на
ВРС е видно, че дворното място от 433 кв. м. е поставено в дял на общия
наследодател, като същият е станал негов изключителен собственик. Видно от
скицата, неразделна част от решението, както и от заключението на вещото
лице към момента на делбата процесният гараж вече е бил построен. От
изложеното следва, че гаражът е построен по време на брака на И. М. с
7
майката на ищците Ж. М., видно и от представеното удостоверение за сключен
граждански брак от 23 май 1970 г. Към този момент е действал Семейният
кодекс от 1968 г. Съгласно чл. 13 СК 1968 г. /отм./ недвижимите и движимите
вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака,
принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са
придобити, и служат за задоволяване нуждите на семейството.
Предвид изложеното следва да се приеме, че процесният гараж е
придобит в режим на съпружеска имуществена общност от И. М. и Ж. М.,
доколкото е изграден в имот, собственост на общия наследодател по време на
брака му с Ж. М..
Съдът намира, че с договора за дарение от 1986 г. И. М., със съгласието
на своята съпруга Ж. М., дарява на Д. М. и С. М. по 1/3 идеална част само от
дворното място и от построената в него къща, но не и идеални части от
процесния гараж. В договора не се споменава нищо за гаража, поради което не
може да се приеме, че същият е бил част от предмета на сделката, каквито са
твърденията на жалбоподателя.
Едва с договора от 2001 г. И.М. е прехвърлил 1/3 идеална част от гаража
на сина си С. И. М. срещу задължение за издръжка и гледане, докато
последният е бил в брак с ответницата Т. М.. Oт използваните изрази в
договора е видно, че е прехвърлена 1/3 идеална част от дворното място, ведно
с 1/3 идеална част от построените в него жилище, маза и гараж. Неправилно
жалбоподателят тълкува изразената воля в НА, като твърди, че е прехвърлена
собствеността върху целият гараж, а не идеална част от него. Използваният
израз 1/3 идеална част от построените в него жилище, маза и гараж означава,
че се прехвърлят съответни иделани части от всеки от изброените обекти.
Предвид изложеното прехвърлената 1/3 идеална част от гаража е
придобита от С. М. и Т. М. в режим на СИО, а останалите 2/3 идеални части от
гаража са останали съсобствени между И. М. и Ж. М., в режим на съпружеска
имуществена общност.
По отношение на квотите в съсобствеността, настоящият състав намира
следното:
Видно от представеното удостоверение за наследници пред първата
инстанция /л. 19/ общият наследодател И. М. е починал на 30.08.2005 г., като е
оставил за свои наследници преживяла съпруга – Ж. М., и три деца - Д. М., З.
М. и С. М..
Със смъртта на И. М. съсобствеността върху 2/3 идеални части от
процесния гараж, притежавана от него и съпругата му Ж. М. в режим на СИО,
се е превърнала в обикновена дялова съсобственост - по 2/6 идеални части от
гаража за всеки от тях.
На осн. чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9, ал. 1 от Закона за наследството,
притежаваните от И. М. 2/6 идеални части от гаража са наследени от
наследниците му по закон, а именно от трите му деца и преживялата съпруга,
като всеки от тях е получил по наследство от И. М. по 2/24 идеални части от
гаража. Доколкото майката на ищците Ж. М. също е притежавала на отделно
основание свои 2/6 идеални части от гаража /след прекратяване на СИО/,
нейният дял след наследственото правоприемство на притежаваните от мъжа
й 2/24 ид. части се равнява на общо 10/24 идеални части от гаража.
От представеното удостоверение за наследници се установява, че Ж. М.
е починала на 04.11.2021 г., като е оставила за свои наследници децата си Д.
8
М. и З. М. /ищци по делото/. Съобразно чл. 5, ал. 1 ЗН последните са
наследили по равно притежаваните от нея 10/24 идеални части от гаража или
всеки от ищците е наследил от майка си по 5/24 идеални части от гаража.
Както бе посочено по-горе, по наследство от своя баща ищците са придобили
по 2/24 идеални части от гаража или общо по наследство от своите родители
всеки от Д. М. и З. М. наследил по 7/24 идеални части от гаража.
Предвид изложеното настоящият състав намира за неоснователно
оплакването във въззивната жалба за липса на съсобственост, респ. за
неправилно изчисляване на квотите в съсобствеността.
Пред настоящата инстанция не е спорно, че до ответницата и съпруга й
са достигнали покани за заплащане на обезщетение, а и това обстоятелство се
установява от представената нотариална покана peг. № 16539, том 1, акт. №
172 от 17.11.2005 г. от Д. М., връчена лично на С. М. и Т. М. на 28.11.2005 г. за
заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на гаража за
притежаваните от Д. М. 2/24 ид. ч. по наследство от баща й. Не се оспорва и
факта, че в производството по гр.д. № 10811/2015 г. на ВРС, майката и
наследодател на ищците, е релевирала искане до С. М. и Т. М. за заплащане на
месечно обезщетение за еднолично ползване от тях на съсобствените им
имоти, вкл. гаража, което се установява и от представените писмени
доказателства по делото.
Настоящият състав намира, че отправената от майката на ищците покана
за заплащане на обезщетение за притежаваните от нея към онзи момент
идеални части ползва и самите тях, доколкото същите са я наследили за по
5/24 ид. ч. Съгласно Решение № 544 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 736/2009 г. на
Върховен касационен съд, когато квотата на съсобственика се е увеличила от
наследствено правоприемство, наследника на кредитора не дължи отправяне
на ново писмено поискване, тъй като поканата от наследодателя му го ползва.
Ново писмено поискване от лишения от ползите съсобственик при увеличение
на квотата от съсобствеността в резултат на наследствено правоприемство се
дължи само в случаите, когато наследодателят му не е отправил писмено
поискване за обезщетение за своя дял до ползващия общата вещ.
Спорно пред настоящата инстанция е дали в действителност ищците са
били възпрепятствани да ползват имота от насрещната страна, респ.
установява ли се след отправените покани да е бил осигурен достъп до гаража.
В отговор на отправената от Д. М. до С. и Т. М. покана от 17.11.2005 г. за
предоставяне на достъп до гаража и за заплащане на обезщетение за лишаване
от право на ползване, С. М. е отговорил, че не ползва лично имота, като в
същия има наематели /видно от Нотариална покана, адресирана до Д. М. – л.
26 по делото на ВРС/. От изложеното следва, че в действителност след
отправеното от нейна страна искане за предоставяне на достъп не само до
къщата, но и до гаража, не й е бил предоставен такъв.
В действителност от представения по делото договор за наем, сключен
между С. М. и К.М. като наемател от 01.09.2005 г. се установява, че под наем
са предоставени единствено 10 кв.м. жилищна площ, не е конкретизирано коя
част от къщата е предмет на договора, но от съвкупния анализ на всички
доказателства по делото, включително и от показанията на св. М. се
установява, че гаражът винаги се е използвал от лицето М., като й е бил
предоставен за безвъзмездно ползване.
С представения анекс към договора за наем от 01.04.2007 г. е отпаднала
9
уговорката за заплащане на наемна цена, като е посочено, че вместо
договорения наем от 40 лева, наемателят се задължава да поддържа имота,
като при необходимост извършва текущи ремонти по сградата за своя сметка.
Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че след
анекса от 2007 г. договора за наем се е превърнал в заем за послужване по чл.
243 ЗЗД, който е безвъзмезден.
За уважаване на претенцията с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС следва
да се установи, че ответникът е ползвал лично съсобствения имот, в обем по-
голям от правата, които притежава в съсобствеността. Според ТР № 7/2012г.
на ОСГК на ВКС една от хипотезите на лично ползване по смисъла на чл. 31,
ал. 2 ЗС е налице в случай че ползващият съсобственик е допуснал на
безвъзмездно основание трето за собствеността лице.
От показанията на св. М. се установява, че същата ползва гаража
безвъзмездно, което й е било разрешено от самия С. М.. В съдебно заседание
свидетелката твърди, че в гаражът има част, която е пригодена като кухня,
както и че има перално помещение, което използва, за да пере. Също така от
показанията й се установява, че в процесния гараж свидетелката държи и
велосипеда си. В съдебно заседание тя изрично сочи, че по силата на договора
за наем от 2005 г., сключен със С. М. е могла да ползва само етаж от къщата,
но С. и е разрешил и да ползва пералното помещение в гаража, като й казал,
че „няма проблем“. Според свидетелката уговорките, които е имала със С. М.
след неговата смърт са продължили с ответницата Т. М..
Изложеното води до извод, че допуснатият от ответницата и мъжа й
наемател в къщата ползва не само къщата безвъзмездно, но и самия гараж.
Показанията на свидетелката, че имотът е разграден и че всеки може да
влезе в него не могат да бъдат споделени. Видно от показанията на св. Р. при
посещението му заедно с ищцата Д. М. е имало мъж, който е заключвал
гаража отвън, последният е извикал наемателката – св. М., а тя не им е
разрешила да влязат в имота, защото същият й бил предоставен за ползване от
Т. М.. Отделно от това св. Р. свидетелства, че отвън гаражът е затворен и има
катинар. Фактът, че гаражът отвън има катинар се установява и от
показанията на св. М., която споделя за това, като твърди, че поради тази
причина влиза в гаража от вътрешната част на двора. Наред с изложеното
следва да се има предвид и факта, че след изричната покана на Д. М. през 2005
г., ответницата и съпругът й не са поканил ищцата да полазва гаража, а в
отговор С. М. е отвърнал, че в гаража има наематели.
Видно от представеното пред въззивната инстанция сведение от
31.03.2022 г., дадено от Т. М., пред РП – Варна по пр.пр. № 2174/2022 г., се
установява, че в имота са допуснати хора срещу задължение да го поддържат
именно от нея и съпруга й. Съдът кредитира представеното писмено
доказателство, част от пр.пр. № 2174/2022 г., по описа на ВРП, доколкото в
същото се съдържат извънсъдебния признания за неизгоден за страната факт,
поради което и писменото сведение се явява годно доказателствено средство.
Предвид горните изводи, съдът намира, че се явява доказана и
следващата предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл. 31, ал.
2 ЗС, а именно, че ответникът си служи лично с вещта, като е допуснал на
безвъзмездно основание трето за собствеността лице, което само ползва
общата вещ.
В действителност първоначално договорът за наем /впоследствие
10
трансформирал се в заем за послужване, с който е допусната наемателката в
имота е бил сключен само от С. М., но доколкото той е притежавал идеални
части от гаража заедно със съпругата си Т. М. в режим на СИО, то сключения
договор е бил такъв по управление на общата вещ, като С. М. е действал от
името и на двама им. Отделно от това по несъмнен начин се установи, че след
неговата смърт уговорките за ползването на къщата и гаража са продължили с
ответницата Т. М., поради което се установява, че за периода до смъртта на С.
М. двамата заедно са ограничавали достъп до имота.
По отношение на размера на дължимото обезщетение, настоящият
състав намира, че следва да кредитира заключението по повторната СТЕ,
доколкото последното е обективно и компетентно дадено. Според вещото
лице вратите на гаража могат да се отварят, доколкото при оглед на място
вещото лице ги е отворило. Това становище обаче не е възприето от експерта
по първата СТЕ, който не е направил опит да отвори вратите на гаража,
поради което и е заключил, че помещението може да се използва единствено
за склад, но не и за гараж, като в съответствие с тези изводи е дало и оценка на
пазарните цени за наем на склад, а не за гараж. Следва да бъде отбелязано, че
противно на изложеното във въззивната жалба вещото лице по повторната
експертиза категорично заявява в съдебно заседание, че помещението може да
се използва като гараж, а това, че улицата пред гаража е стеснена и че гаражът
може да се използва от по-малки коли и мотоциклети е съобразено при
коефициента, използван за определяне на пазарния наем.
Съдът намира, че следва да бъде съобразено, че в периода от 22.11.2017
г. до 11.01.2020 г. /когато е починал съпругът на Т. М. - С. М./ обезщетението е
било дължимо и от двамата, а не само от Т. М., като същата следва да отговаря
за дължимото обезщетение за този период наполовина. Според заключението
по повторната СТЕ за периода от 22.11.2017 г. до 11.01.2020 г. общо
дължимият размер на обезщетението се равнява на 2512.30 лева. От тази сума
ответницата Т. М. дължи половината, доколкото другата половина е била
дължима от съпруга й. След неговата смърт дължимото от него обезщетение в
размер на ½ се е наследило като задължение от наследниците му по закон - Т.
М., както и двете им деца – И. и Виргиния М.. По наследствено
правоприемство всеки един от тях е придобил по 1/6 от задължението за
заплащане на обезщетение за периода от 22.11.2017 г. до 11.01.2020 г. или Т. М.
дължи общо 4/6 от общо дължимото обезщетение за този период. Така от
сумата в размер на 2512.30 лева Т. М. дължи 4/6 или 1674.87 лева. За периода
от 12.01.2020 г. до датата на исковата молба 22.11.2022 г. отвеницата дължи
размера на пълното обезщетение, което според заключението по повторната
експертиза за този период се равнява на 4297.41 лева.
Доколкото ищцата Д. М. притежава 7/24 ид. части от процесния гараж за
периода от 22.11.2017 г. до 11.01.2020 г. й се следва сума в размер на 488.50
лева /7/24 от 1674.87 лева/. А за периода 12.01.2020 г. до датата на исковата
молба 22.11.2022 г. дължи 1253.41 лева /7/24 ид. ч. от 4297.41 лева/. Или общо
дължимата сума за целия процесен период се равнява на 1741.91 лева. Съдът
констатира, че при изчисляване на дължимото обезщетение за всеки от
ищците вещото лице е съобразило различен размер на притежаваните от
ищците квоти, а именно 7/12 и 5/12, което не отговаря на действително
притежаваните от тях ид. части в съсобствеността на гаража, а именно по 7/24
ид. части. Горното обаче не е пречка за настоящият състав да извърши сам
изчислението като съобрази размера на квотите, които е приел за установени
по делото.
11
По отношение на ищеца З. М., важи изложеното по-горе, но доколкото
той не е отправял покана до насрещната страна за притежаваните от него по
наследство от баща му 2/24 ид.ч. от гаража, а се ползва от поканата на майка
му Ж. М., която е наследил за 5/24 ид. части от гаража за него дължимото
обезщетение следва да се изчисли като се съобрази наследствената му квота в
размер на 5/24 ид. ч.
За периода от 22.11.2017 г. до 11.01.2020 г. му се следва сума в размер на
348.93 лева /5/24 от 1674.87 лева/. А за периода от 12.01.2020 г. до датата на
исковата молба 22.11.2022 г. му се следва сумата от 895.29 лева /5/24 от
4297.41 лева/ или за целия период общо дължимото на З. М. обезщетение е в
размер на 1244.22 лева.
За горницата над посочените суми, исковете следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни, а решението в тази част следва да бъде отменено.
Предвид уважаване на иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС не са
налице предпоставките за разглеждане на евентуално предявения иск с правно
основание чл. 30, ал. 3 ЗС.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се следват и на двете страни.
Пред първата инстанция ищцата Д. М. е претендирал разноски в общ
размер на 1193.54 лева по представен списък /л. 166/, за които има
представени доказателства за извършването им. Доколкото претенцията на
ищцата е основателна за сумата от 1741.91 лева, то разноски за първата
инстанция й се следват в размер на 964.30 лева на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Относно ищеца З. М. пред първата инстанция са претендирани разноски
в размер на 460 лева съгласно списък на л. 172, за заплатено адв.
възнаграждение заедно с представен договор за правна помощ. С оглед
уважената част от иска - 1244.22 лева на З. М. се следват разноски за първата
инстанция в размер на 371.65 лева на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК се следват разноски и на ответницата Т. М. с
оглед факта, че исковете са частично основателни. Пред първата инстанция е
претендирано адв. възнаграждение в размер на 650 лева, ведно с
доказателство за заплащането му. В договора за правна помощ е посочено, че
възнаграждението се дължи за процесуално представителство по гр.д. №
15432/22 г., като не е разграничено каква част от сумата се дължи по иска на
Д. М. и каква част по иска на З. М.. Поради изложеното съдът намира, че
сумата от 650 следва да се раздели пропорционално по двата иска, като за
всеки от тях се приеме, че е договорено възнаграждение в размер на 325 лева.
Съразмерно с отхвърлената част от иска на Д. М. на Т. М. се следват разноски
пред първата инстанция в размер на 62.42 лева – дължимо адвокатско
възнаграждение. По иска на З. М. й се следва също сумата от 62.42 лева
съразмерно с отхвърлената част от иска му.
За въззивното производство Д. М. е претендирала 505 лева, от които 500
лева адвокатско възнаграждение и 5 лева за издаване на съдебно
удостоверение, за което са представени доказателства. С оглед изхода на спора
на Д. М. се следват разноски в размер на 408.01 лева. З. М. е претендирал
разноски в размер на 400 лева, поради което и съобразно уважената част на
предявения от него иск разноски му се следват в размер на 323.17 лева.
За въззивното производство Т. М. претендира заплащане на
възнаграждение за адвокат в размер на 650 лева, както и държавна такса за
12
въззивно обжалване в размер на 73.92 лева или общо сумата от 723.92 лева.
Разходите отново не са разграничени по отношение на двамата ищци, поради
което следва да се приеме, че сумата от 723.92 лева се претендира общо от
двамата въззиваеми или по 361.96 лева за всеки ищец. С оглед изхода на спора
по иска на Д. Захарова на Т. М. се следват разноски в размер на 69.52 лева на
осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, а по иска на З. М. също толкова.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 784/08.03.2024 г., постановено по гр.д. №
5432/2022 г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА, с която Т. П. М., ЕГН **********, с
адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***, *** е осъдена да заплати на Д. И. М., ЕГН
**********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ *** сумата от 1741.91 лева /хиляда
седемстотин четиридесет и един лева и деветдесет и една стотинки/,
представляваща обезщетение за едноличното ползване от ответника на
съсобствения имот, представляващ гараж, находящ се на адрес гр. Варна, ул.
„З.“ ***, съобразно квотата му в съсобствеността в периода 22.11.2017г.-
22.11.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда - 22.11.2022г. до окончателното заплащане
на тази сума, на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС.
ОТМЕНЯ Решение № 784/08.03.2024 г., постановено по гр.д. №
5432/2022 г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА, с която Т. П. М., ЕГН **********,
с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***, *** е осъдена да заплати на Д. И. М., ЕГН
**********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ *** сумата над 1741.91 лева до
присъдените 2156 лева, представляваща обезщетение за едноличното
ползване от ответника на съсобствения имот, представляващ гараж, находящ
се на адрес гр. Варна, ул. „З.“ ***, съобразно квотата му в съсобствеността в
периода 22.11.2017г.- 22.11.2022г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда -
22.11.2022г. до окончателното заплащане на тази сума, на основание чл. 31, ал.
2 от ЗС, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Д. И. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к.
„М.“ *** срещу Т. П. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***,
*** за разликата над 1741.91 лева до пълния предявен размер от 2156
лева, представляващи обезщетение за едноличното ползване от ответника на
съсобствения имот, представляващ гараж, находящ се на адрес гр. Варна, ул.
„З.“ ***, съобразно квотата му в съсобствеността в периода 22.11.2017г.-
22.11.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда - 22.11.2022г. до окончателното заплащане
на тази сума, на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 784/08.03.2024 г., постановено по гр.д. №
5432/2022 г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА, с която Т. П. М., ЕГН **********, с
адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***, *** е осъдена да заплати на З. И. М., ЕГН
**********, с адрес гр. Варна, ул. „Кап.Р.“ *** сумата в размер на 1244.22
лева /хиляда двеста четиридесет и четири лева и двадесет и две стотинки/,
представляваща обезщетение за едноличното ползване от ответника на
съсобствения имот, представляващ гараж, находящ се на адрес гр. Варна, ул.
„З.“ ***, съобразно квотата му в съсобствеността в периода 22.11.2017г.-
13
22.11.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда - 22.11.2022г. до окончателното заплащане
на тази сума, на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС,
ОТМЕНЯ Решение № 784/08.03.2024 г., постановено по гр.д. №
5432/2022 г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА, с която Т. П. М., ЕГН **********,
с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***, *** е осъдена да заплати на З. И. М., ЕГН
**********, с адрес гр. Варна, ул. „Кап.Р.“ *** сумата над 1244.22 лева до
присъдените 1540 лева, представляваща обезщетение за едноличното
ползване от ответника на съсобствения имот, представляващ гараж, находящ
се на адрес гр. Варна, ул. „З.“ ***, съобразно квотата му в съсобствеността в
периода 22.11.2017г.- 22.11.2022г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда -
22.11.2022г. до окончателното заплащане на тази сума, на основание чл. 31, ал.
2 от ЗС, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на З. И. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул.
„Кап.Р.“ *** срещу Т. П. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***,
*** за разликата над 1244.22 лева до пълния предявен размер от 1540
лева, представляващи обезщетение за едноличното ползване от ответника на
съсобствения имот, представляващ гараж, находящ се на адрес гр. Варна, ул.
„З.“ ***, съобразно квотата му в съсобствеността в периода 22.11.2017г.-
22.11.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда - 22.11.2022г. до окончателното заплащане
на тази сума, на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС.
ОТМЕНЯ Решение № 784/08.03.2024 г., постановено по гр.д. №
5432/2022 г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА за разноските изцяло, като вместо
него ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА Т. П. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***,
*** ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“
*** сумата в общ размер от 1372.31 /хиляда триста седемдесет и два лева и
тридесет и една стотинки/, разноски за двете инстанции, от които 964.30 лева
пред първата инстанция и сумата от 408.01 лева за производството пред
въззивната инстанция на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Т. П. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***,
*** ДА ЗАПЛАТИ на З. И. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул.
„Кап.Р.“ *** сумата в общ размер от 694.82 /шестстотин деветдесет и четири
лева и осемдесет и две стотинки/, разноски за двете инстанции, от които
371.65 лева пред първата инстанция и сумата от 323.17 лева за производството
пред въззивната инстанция на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Д. И. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***
ДА ЗАПЛАТИ НА Т. П. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***,
*** сумата от 131.94 лева /сто тридесет и един лева и деветдесет и четири
стотинки/ съдебно-деловодни разноски пред двете инстанции, от които 62.42
лева за производството пред първата инстанция и 69.51 лева за въззивното
производство.
ОСЪЖДА З. И. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул. „Кап.Р.“ ***
ДА ЗАПЛАТИ НА Т. П. М., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „М.“ ***,
*** сумата от 131.94 лева /сто тридесет и един лева и деветдесет и четири
стотинки/ съдебно-деловодни разноски пред двете инстанции, от които 62.42
лева за производството пред първата инстанция и 69.51 лева за въззивното
14
производство.
Решението не подлежи на обжалване на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15