Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 17.05.2024
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесети февруари през
две хиляди двадесет
и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Хрипсиме Мъгърдичян
ЧЛЕНОВЕ: Василена Дранчовска
Цветина Цолова
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян
гр.дело №12938
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.04.2019 год., постановено
по гр.дело №11923/2018 год. по описа на СРС, ГО, 125 с-в, Й.П.Г.-К. е осъдена да заплати на В.С.М. по иск с правно основание чл. 73, ал.
1 ЗС сумата от 8 037.76 лв., представляваща обезщетение за
пропусната полза под формата на нереализиран пазарен наем за 1/2 ид.ч. от
апартамент №3, находящ се в гр.София, бул.„********, за периода от 20.02.2013 год.
до 20.02.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 20.02.2016 год. до окончателното й
изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен
размер от 8 957 лв., поради прихващане с насрещно вземане на ответницата
за сумата от 919.24 лв., представляваща 1/2 част от заплатените за
горепосочения имот местни данъци и такса битови отпадъци за периода от 2013
год. до 2018 год.; отхвърлен е и предявения от В.С.М. срещу Й.П.Г.-К. иск за
заплащане на обезщетение за забава в размер на 4 481.79 лв. върху главницата от
8 957 лева, съставляваща сбор от месечни вноски за пазарен наем за период от
20.02.201З год. до 20.02.2016 год., с падежи от 20.03.2013 год. и на съответно
първо число на всеки следващ месец; обявен е за относително недействителен на
основание чл. 135 ЗЗД по отношение на В.С.М. договор за покупко-продажба,
сключен на 25.03.2013 год. с нотариален акт №38, т.І, рег.№1507, нот.дело №30/2013
год., с който Й.П.Г.-К. е прехвърлила на Б.П.Г. следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН
ИМОТ с идентификатор 00357.5345.225, с адрес гр.Нови Искър, ул.„**********, с
площ от 552 кв.м., с номер по предходен план 1289, кв.1, парцел V, при съседи:
имоти с идентификатор: 00357.5345.24, 00357.5345.30, 00357.5345.471 и
00357.5345.28, заедно с 1/2 ид.ч. от построената в имота сграда, заснета с
идентификатор 00357.5345.225.1, със застроена площ от 80 кв.м., брой етажи 2,
по КККР, одобрени със заповед № РД-18-3/11.02.2012 год. на изпълнителния
директор на АГКК, а по нотариален акт представляващ дворно място от 410 кв.м. с
адрес: гр.Нови Искър, кв.К., съставляващо парцел V-1289, от кв.1 по плана на
Нови Искър, кв.К., при съседи: от две страни – улица, парцел IV, парцел XIX на Б.Г.,
заедно с 1/2 ид.ч. от югоизточната част на двуетажна еднофамилна жилищна сграда-близнак,
с обща разгърната площ от 115 кв.м.,
заедно с припадащите се ид.ч. от общите части на сграда и правото на строеж;
ответниците са осъдени да заплатят на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото, както следва: ответницата Й.П.Г.-К. – в размер
на 346.51 лв. за държавна такса и в
размер на 537.80 лв. за депозити и адвокатски възнаграждения и
ответникът Б.П.Г. – в размер на 75 лв. за държавна такса и в размер на 537.80
лв. за депозити и адвокатско възнаграждение, а ищцата е осъдена да заплати на ответницата
Й.П.Г.-К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 294.86 лв.
Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен
предявения иск по чл. 73, ал. 1 ЗС
поради прихващане с насрещно вземане на ответницата, е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата В.С.М.. Жалбоподателката поддържа, че
по делото било безспорно, че през исковия период ответницата била упражнявала
фактическа власт върху процесния недвижим имот. Съгласно чл. 73, ал. 1 ЗС, недобросъвестният
владелец дължал на собственика добивите, които бил получил и които можел да
получи, както и обезщетение за ползите, от които го бил лишил. Правилно
първоинстанционният съд бил приел, че предявеният иск е основателен, като
определил размера на дължимото обезщетение въз основа на заключението на вещото
лице по съдебно-техническата експертиза. На основание чл. 73, ал. 2 ЗС,
недобросъвестният владелец можел да иска да му се заплатят направените от него
необходими за запазване на вещта разноски. Плащането на местни данъци и такси
не били необходими за запазването на вещта разноски и претенцията за тях била
неоснователна. Ответницата твърдяла, че в качеството й на единствен собственик
била подала данъчна декларация, придружена с официален документ – нотариален
акт, обективиращ нищожна сделка, която изначало не била породила правни
последици за нея. Притежавайки нотариален акт ответницата била декларирала
имота пред данъчните власти. Тъй като ищцата притежавала само съдебни решения
за разваляне на договора за учредено на трето лице право на строеж върху
дворното място, се оказало невъзможно да удостовери пред данъчната
администрация правото си на собственост върху 1/2 ид.ч. от апартамента. В
предходен процес по чл. 108 ЗС между страните ответницата била противопоставила
възражение за придобивна давност, като едва с влизането в сила на решението
през 2018 год. това възражение било отхвърлено. Ответницата била признала, че
била ползвала имота през процесния период – той бил заключен и необитаем, поради
което тя можела да избегне разходите за такса битови отпадъци в размер на
580.64 лв., като се освободи от тях, полагайки грижата на добър стопанин – чл.
71, т. 1 ЗМДТ. Ответницата разполагала с възможността по чл. 129 и сл. ДОПК да
подаде искане до общината за възстановяване на недължимо платени данъци, поради
което и за ищцата не било възникнало задължението да върне недължимо платените
данъци и такси. В случая неприложим бил чл. 74 ЗЗД, тъй като в нито един момент
в процеса ответницата не била изложила твърдения, че изпълнява чужди
задължения, а напротив заявявала права на собственик на различни основания. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът –
уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата Й.П.Г.-К. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната от ищцата част. Поддържа, че правната квалификация на
предявения иск не била по чл. 73 ЗС, както твърдяла ищцата, доколкото последната
установявала права само върху 1/2 ид.ч. от процесния имот, а за останалата 1/2
ид.ч. титулът за собственост на ответницата не бил отменен. Ищцата умишлено не
била декларирала собствеността върху признатите й права върху 1/2 ид.ч. от
имота и не била заплащала дължимите данъци. Ищцата не била поискала да получи
от ответницата владението върху идеални части от имота, нито била привела в
изпълнение влязлото в сила съдебно решение. Процесният имот бил продаден от
частен съдебен изпълнител за неплатени нейни задължения към трети лица през
лятото на 2019 год. Неоснователно било възражението, че ответницата можела да
намали сумата на дължимата такса смет. Като собственик ищцата можела да
предприеме същите действия – да оспори и да иска намаляване на сумите, ако била
декларирала правото си на собственост, а освен това й било известно, че имотът
нито можел да се обитава, нито използва по какъвто и да е начин.
Срещу решението в частта му, в която са уважени
предявените искове по чл. 73, ал. 1 ЗС и по чл. 135 ЗЗД, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Й.П.Г.-К. и Б.П.Г.. Жалбоподателите поддържат, че
дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на осъдителната
претенция било неправилна. С влязло в сила на 02.05.2018 год. съдебно решение
ищцата била призната за собственик на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент и
ответницата била осъдена да й предаде владението върху тази ид.ч. Предявената
по настоящото дело претенция била за присъждане на обезщетение за лишаване от
ползването на имота, която била предявена още на 20.02.2018 год. При това
положение ответницата нямала качеството на недобросъвестен владелец, а била
съсобственик на имота – притежавала останалата 1/2 ид.ч., поради което и искът
следвало да бъде квалифициран по чл. 31, ал. 2 ЗС. Неправилно СРС бил смесил
фактическите състави на казусите по предходното и настоящото дело. Следвало да
се има предвид и че искът за третото за спора лице Д.М.също бил отхвърлен. В
този смисъл ищцата можела да устои претенцията си само ако била доказала, че
отправила писмено искане до съсобственицата си за заплащане на обезщетение.
Неправилно СРС бил приел, че ищцата е титуляр на претендираното вземане за
обезщетение за период, който предшествал установяването на правата й спрямо
ответницата, т.е. преди влизане в сила на решението по иска по чл. 108 ЗС
/02.05.2018 год./.Освен това ответницата не била препятствала достъпа на ищцата
до имота. Видно било от заключението на вещото лице, че процесният имот бил
негоден за ползване, тъй като липсвало електрозахранване. Апартаментът бил
незавършен и необзаведен, реално било възможно да се ползва само за склад.
Според събраните доказателства ищцата била считала и сочила в подписани от нея документи,
че ответницата е собственик на имота. Владението върху имота било предадено на
ответницата със знанието и без противопоставянето на ищцата – налице бил
протокол за предаване на ключове от входната врата на сградата и декларация за
посочване на собствениците на отделни имоти в сградата, в която ответницата
фигурирала като собственик на спорния апартамент. Поведението на ищцата било
препятствало нормалното ползване на имота чрез самоволно прекъсване на
електрозахранването, а същевременно никой не можел да черпи облаги от своето
противоправно поведение. Разглеждането на иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД било
недопустимо, тъй като такъв не бил предявен. На следващо място сочи, че във
връзка с претенцията по чл. 135 ЗЗД по делото не било доказано, че приобретателят
бил знаел, че е налице увреждане. СРС бил неправилно приел, че владението на
ответницата е недобросъвестно, поради което знанието за увреждането както за
нея, така и за приобретателя било възникнало при установяване на владението.
Оспорената сделка била сключена на 25.03.2013 год. – 6 месеца преди
постановяване на решението по чл. 108 ЗС. Тъй като след постановяване на това
решение имотът бил празен и необитаем и достъп до него не бил отказван никога,
то за ответниците били невъзможно предварително и превратно умишлено да
предполагат, че със сделката, която била възмездна, може да бъде увредена ищцата. А и не било
налице искане на ищцата да ползва процесния имот. Първоинстанционният съд не
бил възложил на ответницата тежестта да установи, че разполага с друго
имущество. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените
разноски.
Ответницата по жалбата В.С.М. счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответниците част. Поддържа, че
правото на собственост на ищцата върху 1/2 ид.ч. от имота се основавало на
приращение – чл. 92 ЗС и било възникнало в момента на развалянето през 2001
год. на договора за учредяване на право на строеж от 1995 год., което разваляне
имало обратно действие – чл. 88 ЗЗД. Била предявила срещу ответницата искове по
чл. 108 ЗС и по чл. 26 ЗЗД, като с влязло в сила решение сделката на
ответницата от 1997 год. била обявена за нищожна. Правилно първоинстанционният
съд бил приел, че ответницата е недобросъвестен владелец, тъй като нямала годно
правно основание, за да придобие собствеността както върху имота, така и върху
принадлежностите му – т. 10 ППВС № 6/1974 год., както и че предявеният иск
следва да бъде квалифициран по чл. 73, ал. 1 ЗС /макар в доклада по делото да е
дадена квалификация по чл. 59 ЗЗД/. За уважаването на иск за обезщетение срещу
недобросъвестен владелец не била необходима покана. С влязло в сила решение
били отречени претендираните от ответницата права върху притежаваната от ищцата
1/2 ид.ч. от имота. Липсвали доказателства, че ответницата притежава другата
1/2 ид.ч. от имота. Нямало и данни за решен със сила на пресадено нещо спор
между ответницата и Д.М.относно собствеността върху другата 1/2 ид.ч. от имота.
Без значение било на какво основание ответницата била държала другата 1/2 ид.ч.
от имота и дали по отношение на нея била осъществявала владение. Предметът на
предявения иск се определял изцяло от ищеца, като в случая не били изложени
твърдения, че ответницата е съсобственик на имота. Обезщетение по чл. 73, ал. 1
ЗС се дължало от момента на установяване на недобросъвестното владение, но за
не повече от 5 години преди предявяване на иска. За определяне на началния
момент на периода, за който собственикът има право на обезщетение, било без
значение кога било влязло в сила съдебното решение по чл. 108 ЗС. Ответницата
не било оспорила обстоятелството, че била владяла имота преди предявяването на
ревандикационния иск. Твърденията на ответницата, че не била препятствала
достъпа на ищцата до имота не били подкрепени с никакви доказателства. Размерът
на обезщетението се определял съобразно средния пазарен наем за такъв имот,
какъвто той би носил на собственика ако той го бил владял. Състоянието, в което
бил имотът, било резултат от противоправното поведение на ответницата, която
повече от 10 години го държала в недовършен вид – за което били налице и
признания. Този имот се намирал в сграда, която била въведена в експлоатация, с
действащи и изправни инсталации. Без значение било обстоятелството дали
ответницата била ползвала имота. Не било доказано евентуално виновно поведение
на ищцата за прекъсване на електрозахранването, както и че през процесния
период нямало ток в имота. По делото бил предявен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Сочи също така, че ответникът Б.Г. бил брат на ответницата и в този смисъл била
налице хипотезата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Знанието на приобретателя и на
прехвърлителя за увреждането било безспорно доказано по делото. Ищцата била
предявила срещу ответницата иск по чл. 108 ЗС за предаване владението на целия
имот, защото като собственик можела да иска имота от всяко лице, което го
владение без основание, независимо от квотата й в съсобствеността с другия
собственик – Д.М./нейна дъщеря/. Тези факти доказвали знанието на ответницата
за дължимото обезщетение, като с атакуваната сделка тя била извършила увреждащо
кредитора действие. Презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не била
оборена от ответниците. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания
съдебен акт и
възраженията на всяка от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС и с правно
основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но е
неправилно.
Неоснователно е възражението на жалбоподателката-ответник
Й.П.Г. за частична недопустимост на решението на СРС, поради следните
съображения:
Обективните и субективни предели на
правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се
очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на
защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на
исковата молба /чл. 127 ГПК/. Наведените в обстоятелствената част на молбата
фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи за
вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се
произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Дадената от
страната правна квалификация на претенцията не обвързва съда – той е длъжен въз
основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба
служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма.
В разглеждания случай доколкото е видно
от обстоятелствената част на исковата молба, както и от молба от 28.11.2018
год. /на л. 156 – л. 162 от първоинстанционното дело/, че ищцата поддържа, че е
собственик на 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот и другата 1/2 ид.ч. от него
се притежава от дъщеря й Д.Л.М., а ответницата го е владяла /своила/ през
процесния период – от 20.02.2013
год. до 20.02.2016 год., който
предхожда постановяването на решението от 21.06.2017 год. по в.гр.дело
№14586/2015 год. по описа на СГС, ГО, ІV-Б с-в, с което е уважен предявения от
ищцата срещу ответницата иск по чл. 108 ЗС по отношение на 1/2 ид.ч. от имота, т.е.
изложени са твърдения за действия на ответницата по иска за обезщетение в
качеството й на недобросъвестен владелец, които се поддържат и във въззивното
производство /в проведеното открито съдебно заседание се сочи, че ищцата никога
не е считала ответницата за съсобственик на имота/, то настоящият съдебен
състав намира, че предявеният иск намира своето правно основание в чл. 73, ал.
1 ЗС, както е приел и първоинстанционният съд.
За уважаване на претенция по чл. 73,
ал. 1 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на вещта, че за
периода, за който се търси обезщетението, ответникът е упражнявал фактическа
власт върху нея, както и размера на пропусната полза /виж чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Правилото на чл. 73, ал. 1 ЗС,
уреждащо отговорност за стойността на неполучени плодове, се прилага само в
отношенията на недобросъвестния владелец и собственика, но не и в отношенията
между съсобствениците.
Безспорно е във въззивното
производство, а и е установено въз основа на съвкупната преценка на събраните
писмени доказателства по делото, че ищцата В.С.М. и Д.Л.Т.-М.са придобили по
наследяване правото на собственост върху процесния имот при равни права – първата
по закон, а втората – по завещание, като учредили на „Т.“ ООД право на строеж
върху имота с договор, сключен с нотариален акт №74, т.LXLІ, дело №18171/1995 год., който е бил развален на
основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД с влязло в сила на 29.12.2001 год. съдебно решение,
постановено по гр.дело №9171/1997 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в /отбелязано в
6-месечния срок на 20.02.2002 год./, по искова молба, която е била вписана на
10.03.1997 год. На 22.07.1996 год. „Т.“ ООД продало посочения апартамент на П.Я.П.
и К.Т.П., а на 21.05.1997 год. последните го продали на ответницата Й.П.Г.-К..
На 27.07.2006 год. ищцата предявила
срещу ответницата Й.П.Г.-К. искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД
и с правно основание чл. 108 ЗС, като в тази връзка е било образувано гр.дело
№16295/2006 год. по описа на СРС, ГО, 25 с-в. Производството по иска с правно
основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е било изпратено по компетентност на СГС
/след разделянето му от производството
по ревандикационния иск/, като в тази връзка е било образувано гр.дело №3395/2006
год. по описа на СГС , ГО, VІІІ с-в и с влязло в сила решение от 05.11.2013
год. е била прогласена нищожността на горепосочените два договора за
покупко-продажба до размер на 1/2 ид.ч., поради липса на предмет /тъй като към
момента на сключването на сделките грубият строеж на сградата не е бил
завършен, поради което и апартамент №3 не е съществувал като самостоятелен
обект, както и не е бил придобит в собственост от „Т.“ ООД/.
С влязло в сила на 02.05.2018 год.
решение, постановено по №16295/2006 год. по описа на СРС, ГО, 25 с-в, е бил
уважен предявения иск по чл. 108 ЗС – признато е за установено, че ищцата е
собственик по силата на приращение – чл. 92 ЗС на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент
и ответницата е била осъдена да й предаде владението върху посочената идеална
част от имота /в производството по посоченото дело ответницата е релевирала
възражение за придобивна давност, като съдът е приел, че същото е
неоснователно, както и че придобиване е възможно само при условията на чл. 79,
ал. 1 ЗС, поради прогласяване нищожността на договорите за покупко-продажба от 22.07.1996
год. и от 21.05.1997 год./.
На 25.03.2013 год. ответницата
продала на брат си Б.П.Г. следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 00357.5345.225, с адрес
гр.Нови Искър, ул.„**********, с площ от 552 кв.м., с номер по предходен план
1289, кв.1, парцел V, при съседи: имоти с идентификатор: 00357.5345.24,
00357.5345.30, 00357.5345.471 и 00357.5345.28, заедно с 1/2 ид.ч. от
построената в имота сграда, заснета с идентификатор 00357.5345.225.1, със
застроена площ от 80 кв.м., брой етажи 2, по КККР, одобрени със заповед №
РД-18-3/11.02.2012 год. на изпълнителния директор на АГКК, а по нотариален акт
представляващ дворно място от 410 кв.м. с адрес: гр.Нови Искър, кв.К.,
съставляващо парцел V-1289, от кв.1 по плана на Нови Искър, кв.К., при съседи:
от две страни – улица, парцел IV, парцел XIX на Б.Г., заедно с 1/2 ид.ч. от
югоизточната част на двуетажна еднофамилна жилищна сграда-близнак, с обща
разгърната площ от 115 кв.м., заедно с
припадащите се ид.ч. от общите части на сграда и правото на строеж.
Установено е също така, че с влязло
в сила на 21.06.2018 год. решение, постановено по гр.дело №17142/2013 год. по
описа на СГС, ГО, І с-в, са били отхвърлени предявените от Д.Л.М. срещу „Т.“
ООД, П.Я.П. и К.Т.П. искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за
обявяване на нищожността на договора за покупко-продажба от 22.07.1996 год. по
отношение на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент.
С влязло в сила на 13.07.2023 год.
решение, постановено по гр.дело №3473/2013 год. по описа на СГС, ГО, 7 с-в, е бил
отхвърлен предявения от Д.Л.М. срещу Й.П.Г.-К. иск с правно основание чл. 108
ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик по силата на саморъчно
завещание и приращение на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент №3 и за осъждане на
ответницата да й предаде владението му.
Видно е от заключението на вещото
лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, че пазарният наем за процесния апартамент за периода от
20.02.2013 год. до 20.02.2016 год. възлиза на 17 914 год., а ако
апартаментът се ползва като склад то пазарната му наемна стойност е в размер на
12 060 лв.
Настоящият съдебен състав приема, че
породените права върху 1/2 ид.ч. от процесния апартамент въз основа на договора
за покупко-продажба, сключен на 22.07.1996 год. между П.Я.П. и К.Т.П. и „Т.“
ОДД, не са отпаднали с обратна сила, доколкото с влязло в сила решение,
постановено по гр.дело №17142/2013 год. по описа на СГС, ГО, І с-в, са били
отхвърлени предявените от Д.Л.М. срещу „Т.“ ООД, П.Я.П. и К.Т.П. искове с
правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за обявяване на нищожността на
договора за покупко-продажба от 22.07.1996 год. по отношение на посочените
идеални части от имота.
Договорът за покупко-продажба от
22.07.1996 год. е бил сключен след като на праводателя /продавача/ „Т.” ООД е
била учредено право на строеж върху процесния парцел за изграждането на жилищна
сграда, част от която е и апартамент №3. Без значение за придобитото от П.Я.П.
и К.Т.П. право на собственост върху 1/2 ид.ч. от апартамента е настъпилото
впоследствие разваляне на договора за учредяване на правото на строеж, сключен
между ищцата и Деница Тенева, от една страна и „Т.“ ООД, от друга страна, на
основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, доколкото легитимиращата ги сделка предхожда
вписването на исковата молба по гр.дело №9171/1997 год. по описа на СРС, ГО, 26
с-в /10.03.1997 год./. Съгласно защитната норма на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, в случая
обратното действие на развалянето на договора се е ограничило само между
страните, без да засяга придобитото право на собственост върху 1/2 ид.ч. от
имота от последващите приобретатели на имота, в т.ч. на ответницата, респ. Д.Л.М.
е загубила възможността изграденото в нейния имот да стане нейна собственост по
силата на приращението /до размер на 1/2 ид.ч./.
Следователно ищцата се легитимира
като собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот /това право е установено със сила на пресъдено нещо по
водения между страните предходен процес по чл. 108 ЗС – виж чл. 297 и 298 ГПК/,
а другата 1/2 ид.ч. е собствена на ответницата Й.П.Г.-К. – придобита по силата
на договора за покупко-продажба от 21.05.1997 год., който е произвел целения
вещно-транслативен ефект.
Предвид така формираните правни
изводи по отношение на правата на страните в съсобствеността на процесния имот
следва, че ответницата дължи обезщетение само при условията на чл. 31, ал. 2 ЗС
/след отправяне на писмена покана/. В този смисъл релевираната претенция по чл.
73, ал. 1 ЗС, както и обусловения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД /виж разясненията
по т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГТК/ се явяват неоснователни.
Изводите на въззивния съд не
съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в обжалваните му части, а исковете – отхвърлени.
Първоинстанционното решение трябва
да бъде отменено и в частта му, в която ответниците са осъдени да заплатят на
ищцата направените разноски в първоинстанционното производство, както следва: ответницата Й.П.Г.-К. – в
размер на 346.51 лв. за държавна такса и в
размер на 537.80 лв. за депозити и адвокатски възнаграждения и
ответникът Б.П.Г. – в размер на 75 лв. за държавна такса и в размер на 537.80
лв. за депозити и адвокатско възнаграждение,
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на
ответниците неприсъдената част от разноските в първоинстанционното производство,
както следва: на ответницата Й.П.Г.-К.
– за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един адвокат в размер
на 705.14 лв., а на ответника Б.П.Г. – за възнаграждение за вещо лице и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 600 лв., както и направените
разноски във въззивното производство, както следва: на ответницата Й.П.Г.-К. –
за държавна такса в размер на 175.76 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 1 000 лв., а на ответника Б.П.Г. – за държавна такса в размер на
15 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението
от 17.04.2019 год., постановено по гр.дело №11923/2018 год. по описа на СРС,
ГО, 125 с-в, в частта му, в която е уважен предявения от В.С.М. срещу Й.П.Г.-К. иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС до
размер на 8 037.76 лв., в частта
му, в която искът по чл. 73, ал. 1 ЗС е отхвърлен за разликата над
8 037.76 лв. до пълния предявен размер от 8 957 лв. /т.е. за сумата
от 919.24 лв./, поради прихващане с насрещно вземане на ответницата за сумата
от 919.24 лв., представляваща 1/2 част от заплатените за горепосочения имот
местни данъци и такса битови отпадъци за периода от 2013 год. до 2018 год., в
частта му, в която е уважен предявения от В.С.М. срещу Й.П.Г.-К. и Б.П.Г.
иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, както и в частта му, в която ответницата
Й.П.Г.-К. е осъдена да заплати на ищцата В.С.М. направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 346.51 лв. и за
депозити и адвокатско възнаграждение в размер на 537.80 лв. и ответникът Б.П.Г.
е осъден да заплати на ищцата В.С.М. направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 75 лв. и за депозити и адвокатско
възнаграждение в размер на 537.80 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.С.М. с ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу Й.П.Г.-К. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. П.С.-***,
иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС за сумата от 8 957 лв., представляваща
обезщетение за пропусната полза под формата на нереализиран пазарен наем за 1/2
ид.ч. от апартамент №3, находящ се в гр.София, бул.„********, за периода от
20.02.2013 год. до 20.02.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба – 20.02.2016 год. до
окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.С.М. с ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу Й.П.Г.-К. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. П.С.-***
и Б.П.Г. с ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за прогласяване за относително недействителен на договор за
покупко-продажба, сключен на 25.03.2013 год. с нотариален акт №38, т.І,
рег.№1507, нот.дело №30/2013 год., с който Й.П.Г.-К. е прехвърлила на Б.П.Г.
следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 00357.5345.225, с адрес
гр.Нови Искър, ул.„**********, с площ от 552 кв.м., с номер по предходен план
1289, кв.1, парцел V, при съседи: имоти с идентификатор: 00357.5345.24,
00357.5345.30, 00357.5345.471 и 00357.5345.28, заедно с 1/2 ид.ч. от
построената в имота сграда, заснета с идентификатор 00357.5345.225.1, със
застроена площ от 80 кв.м., брой етажи 2, по КККР, одобрени със заповед №
РД-18-3/11.02.2012 год. на изпълнителния директор на АГКК, а по нотариален акт
представляващ дворно място от 410 кв.м. с адрес: гр.Нови Искър, кв.К.,
съставляващо парцел V-1289, от кв.1 по плана на Нови Искър, кв.К., при съседи:
от две страни – улица, парцел IV, парцел XIX на Б.Г., заедно с 1/2 ид.ч. от
югоизточната част на двуетажна еднофамилна жилищна сграда-близнак, с обща
разгърната площ от 115 кв.м., заедно с
припадащите се ид.ч. от общите части на сграда и правото на строеж.
ОСЪЖДА В.С.М. с ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на Й.П.Г.-К. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. П.С.-***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство
за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един адвокат в размер на
705.14 лв., както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 175.76 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 1 000 лв.
ОСЪЖДА В.С.М. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
Б.П.Г. с ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждение за вещо лице и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 600 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 15 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/