Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 10.03.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№14125 по описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №35196 от 08.02.2019г.,
постановено по гр.дело №17979/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 82-ри състав, е осъден М.С.Д. да заплати на
Д.С.Д. на основание чл.31,
ал.2 от ЗС следните суми: сумата от
4844.00 лв., обезщетение за лишаване от
ползване на съсобствен недвижим имот, а именно за лишаване от
ползване на 1/2 ид.ч. от апартамент
№8, находящ се в гр.София, ж.к.“******, със застроена площ от 61.45 кв.м., за периода от
29.10.2013г. до 31.03.2016г., ведно
със законната лихва, считано от 31.03.2016г. до окончателното плащане; сумата от 2383.33 лв., обезщетение
за лишаване от ползване на
съсобствен недвижим имот, а именно за лишаване от
ползване на 1/4 ид.ч. от къща
с дворно място, находящи се в с.Горно Камарци, общ.Горна Малина, Софийска област, дворното място с площ от
627 кв.м., представляващо парцел №І-153 от кв.32 – по нотариален акт,
а по скица – парцел № ІХ-188 от кв.28 по плана на
селото, с площ от 570 кв. м., за периода от
29.10.2013г. до 31.03.2016г., ведно
със законната лихва, считано от 31.03.2016г. до окончателното плащане, както и на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата от
689.09 лв., разноски по делото. С решението е осъден М.С.Д. да заплати на основание
чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.3 ЗА на
адв. Е.И. сумата от 692.50 лв., възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на ищеца.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - М.С.Д., чрез адв.Ал.Д.,
с която се обжалва изцяло решение №35196 от 08.02.2019г., постановено по гр.дело №17979/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 82-ри състав, с което
са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31,
ал.2 от ЗС. Наведени са доводи за незаконосъобразност и
неправилност на обжалваното решението на СРС като постановено в противоречие на
събраните по делото доказателства и при неправилно тълкуване и прилагане на
материалния закон. Твърди се, че при доказателствена
тежест за ищеца по делото са останали недоказани предпоставките за уважаване на
предявените искове по чл.31, ал.2 от ЗС, а именно: че през исковия период
ответника е ползвал процесните съсобствени
имоти, съответно че е препятствал ползването на имотите от другия съсобственик,
Поддържа се, че от събраните по делото гласни доказателства се установява по
категоричен начин факта, че ответникът не е ползвал през исковия период съсобствения между страните недвижим имот - апартамент №8, находящ се в гр.София, ж.к.“******, същият е бил ползван от трето за спора лице –
пълнолетна дъщеря на ответника, която е била сключила договор за заем за
послужване с наследодателката на страните. В тази
връзка се твърди, че по делото е доказан факта, че ответникът лично не е
ползвал общата вещ, съответно с поведението си по никакъв начин не е
възпрепятствал или ограничавал ищеца като съсобственик да ползва общата вещ,
съобразно правата му. Излага се още, че неправилно СРС не е кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел
Т.Т., който е вуйчо на страните, имал е лични
впечатления от взаимоотношенията между тях, от които се установява, че
ответникът не само не е пречил на ищеца да ползва съсобствения
им имот - къща с дворно място, находящи се в с.Горно Камарци, общ.Горна Малина, Софийска област, а напротив – до преди да се скарат страните, което е станало през септември
2015г. ищецът е имал ключ за къщата и е посещавал имота. В тази връзка се
поддържа, че първоинстанционният съд е обосновал погрешен извод, че по делото са
доказани елементите от фактическия състав на предявените искове с правно
основание чл.31, ал.2 от ЗС. Излага се още, че неправилно СРС при определяне на
размера на дължимото обезщетение за ползване е кредитирал приетото по делото
заключение на съдебно-техническа експертиза на вещото лице инж.Д.М.вместо това
на вещото лице В.Ц., която коректно е определила месечния наем за процесните имоти на база аналогов метод на оценка. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
първоинстанционното съдебно решение и постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира присъждане на разноски.
Въззиваемата страна - Д.С.Д., чрез адв.Ел.И., в писмен отговор, взема
становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Изложени са твърдения,
че първоинстанционният съд правилно е преценил, че от анализа на събраните по
делото доказателства е установено, че ответникът е ползвал процесните
имоти през исковия период и съответно е лишил ищецът от правото му да ползва
общите вещи, съобразно притежаваните от него идеални части от правото на
собственост. В тази връзка се твърди, че по делото са доказани предпоставките
за уважаване на претенциите по чл.31, ал.2 от ЗС и правилно първостепенният съд
е уважил изцяло предявените искове за заплащане на обезщетение за лишаване от
право на ползване на съсобствени имоти. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК. Претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Предявени са от Д.С.Д. срещу М.С.Д. при условията
на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно
като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС, първоинстанционният съд е приел, че в хода на производството са доказани кумулативните предпоставки, обуславящи основателността на претендираните от ищеца обезщетения за лишаване от право на ползване досежно съсобствените между страните имоти, а именно по делото е доказано, че процесните имоти са съсобствени между страните – при квоти по 1/2 ид.ч. за недвижим имот - апартамент №8, находящ се в гр.София, ж.к.“******, и по 1/4 ид.ч. за ищеца и съответно 3/4 ид.ч. за ответника за недвижим имот - къща с дворно място, находящи се в с.Горно Камарци, общ.Горна Малина, Софийска област; 2) през исковия период съсобствените недвижими имоти са се ползвали лично само от ответника по начин, който възпрепятства, съответно ограничава ползването им от ищеца съобразно предназначението им; 3) лишеният от ползването съсобственик е поискал писмено от ползващия съсобственик последният да му осигури достъп до процесните имоти за ползване съобразно правата му по отношение на тях или да му заплаща обезщетения, което същият е отказал. По тези съображения е прието от СРС, че по делото са доказани правопораждащите юридически факти за възникване на субективното право на ищеца, предвидено в материалноправната норма на чл.31, ал.2 от ЗС, да претендира от ответника заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствените между страните недвижими имоти, което е основание за уважаване на предявените искове. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият въззивен състав споделя изцяло изложените правни аргументи от първостепенния съд, които намира за законосъобразни, обосновани след правилен анализ на събраните по делото доказателства и при правилно приложение на материалния закон, поради което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В Тълкувателно решение №7/2012г. на ОСГК е прието, че претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС ще е основателна, когато неползващия съсобственик е
отправил писмено искане и
то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това - той или член на неговото
семейство продължава пряко
и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или
на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на другия съсобственик. В настоящия
случай спорен е въпроса досежно
доказване на обстоятелството
дали ответникът през исковия период от време е ползвал съсобствените между страните имоти и с поведението си е възпрепятствал, съответно ограничавал останалия съсобственик - ищеца по делото, да ползва общата вещ, съобразно правата му. В конкретния случай не е спори между страните
и се установява от доказателствата
- разпит на свидетели,
че през целия исков период съсобственият между страните имот, представляващ апартамент №8, находящ се в гр.София, ж.к.“******, е ползван само от трето за спора лице - пълнолетна дъщеря на ответника и семейството й. В случая неотносимо
за спора е поддържаното от ответника
твърдение, че третото лице ползва имота на валидно основание
– сключен договор за заем за послужване
с наследодателката на страните.
Това е така, тъй като със
смъртта на наследодателката
на страните се считат за прекратени взаимоотношенията, които са съществували
между нея и пълнолетната дъщеря на ответника и съответно сключеният между тях договор за заем за послужване
за процесния имот се счита за прекратен. Следователно след смъртта на наследодателката на страните ползването на процесния имот от третото за спора лице - пълнолетната дъщеря на ответника, е обусловено от волята на наследниците, които са съсобстеници
на имота – в случая страните
по делото. Доколкото от
анализа на събраните доказателства
се установява, че след смъртта
на наследодателката на страните
третото за спора лице - пълнолетната
дъщеря на ответника, заедно със семейството
си е продължила за ползва имота се налага извода, че по делото е доказано личното ползване
от ответника на процесния апартамент №8, находящ се в гр.София, ж.к.“******, през исковия период. Този извод се налага и от анализа на приетите по делото доказателства –
ищецът с нотариална покана с рег. №35302 на Нотариус Р.Д.,*** действие СРС, връчена на ответника
на 23.10.2013г., го е поканил в първия работен ден след изтичане
на 5-дневен срок, считано от получаването
й, да се яви в кантората на нотариуса, за
да му предостави
ключове за достъп до процесните
имоти, а ако не предостави ключове
за достъп до процесните имоти
– да му заплаща обезщетение в размер на 300 лв.
месечно за апартамент №8, находящ се в гр.София, ж.к.“******, и в
размер на 200 лв. месечно за
къщата с дворното място в с.Горни Камарци. От констативен протокол, обективиран в акт №180, том ХІ, рег.№36595 на Нотариус Р.Д.,*** действие СРС, се установява, че на 29.10.2013г. в нотариалната кантора се явили
пълномощник на ищеца и ответникът лично, като последният
е заявил, че не носи ключове
и не желае да предостави достъп
до процесните имоти. Отразеното от нотариуса изявление
на ответника, както и посоченото от свидетелка Тасева, непосредствен съсед в жилищния блок, която заявява пред съда, че е виждала ответникът да си
отключва входната врата /макар и тази на входа/,
е достатъчно
основание да се приеме, че ответникът лично е ползвал целия имот - апартамент №8, находящ се в гр.София, ж.к.“******, чрез трето лице – дъщеря си, на
която го е предоставил безвъзмездно и по този
начин с поведението си е лишил ищецът
да упражнява правото си на ползване върху имота, съобразно притежаваните от него идеални
части от правото на собственост
върху него.
На следващо място относно другия съсобствен между страните
недвижим имот - къща с дворно място, находящи се в с.Горно Камарци, общ.Горна Малина, Софийска област, съдът приема, че от анализа на събраните по делото доказателства - констативен протокол, обективиран в акт №180, том ХІ, рег.№36595 на
Нотариус Р.Д.,*** действие
СРС, и разпит на
свидетели, се налага категоричен извод, че през процесния
период целия съсобствен имот
е бил ползван само
от ответника, който е отказал да предостави
на ищеца ключ от имота – в този смисъл е
волеизявлението на ответника заявено от него пред нотариус и обективирано в цитирания констативен протокол. Следователно въззивният съд приема, че по делото е доказан факта, че
ответникът с поведението си е възпрепятствал
ищеца да ползва имота по предназначение му и с оглед притежаваната от него идеална част от правото на собственост. Всички наведени в обратния
смисъл доводи във въззивата жалба са неоснователни.
С оглед на така изложените правни аргументи въззивният съд счита, по делото
са доказани всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.31, ал.2 от ЗС и исковите
претенции за присъждане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на процесните имоти се явяват доказани по основание.
Досежно размера, до който са уважени,
правилно СРС при определяне
на дължимия на ищеца размер
на обезщетението за лишаване
от правото на ползване на процесните имоти съразмерно на притежаваните от
него идеални части от правото
на собственост върху имотите, е кредитирал приетото по делото заключение на
съдебно-техническа експертиза на вещото лице инж.Д.М.вместо това на вещото лице
В.Ц.. Изложените аргументи, на основание на които е прието от първоинстанционния съд защо се кредитира като обективно и компетентно изготвено заключението на съдебно-техническа експертиза на вещото
лице инж.Д.М.вместо това на вещото лице В.Ц., напълно се споделят от настоящия
състав и препраща към тях без да излага собствени мотиви. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът намира, че не сочат
необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от събрани по
делото доказателства, приема за неоснователни. Първоинстанционният
съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил изцяло предявените искове
е постановил правилно и законосъобразно съдебно решение, което следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор право
на разноски има въззиваемата страна, но доколкото по
делото няма доказателства за реално направени такива пред настоящата инстанция,
разноски в нейна полза не следва да се присъждат. На основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.3 ЗА на адв.Е.И., процесуален представител на въззиваемата
страна, следва
да се присъди
сумата от 692.50 лв., адвокатски
хонорар за оказана на ищеца
безплатна адвокатска помощ пред въззивната инстанция, като размерът е изчислен с оглед материалния
интерес и съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакция действаща към момента на приключване на
устните състезания - изм. - ДВ, бр.68 от
2020г./. В случая не
намира приложение нормата на чл.9 от цитираната Наредба доколкото адв.Е.И., освен че е изготвила отговор на въззивната
жалба, е осъществила и процесуално представителство на въззиваемата
страна в едно съдебно заседание.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №35196 от 08.02.2019г., постановено по гр.дело №17979/2016г. по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 82-ри състав.
ОСЪЖДА М.С.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на адв.Е.С.И., с ЕГН **********, с рег.№********** в регистъра
на ВАС, на основание чл.38, ал.2 вр.
ал.1, т.3 ЗА сумата от
692.50 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./